Божият гняв - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Пол Дохърти (ГЛАВА 14) #15

ГЛАВА 14

Ателстан ги чакаше в залата за пиршества. Икономът беше подредил масите както вечерта, когато бе убит Фицрой, пред всяко място имаше сребърен поднос. По молба на Ателстан Гонт, Хъси и останалите заеха местата си. Известно време се чуваше мърморене, но лекцията на Кранстън в градината ги беше направила плашливи и неспокойни. Ателстан, който седеше на мястото на Фицрой, се усмихна на Гудман, който седеше от лявата му страна, и на Дени, който беше отдясно. После изчака разговорите да стихнат, а Кранстън се обърна към лорд Клифорд, който стоеше до вратата.

— Милорд, ти можеш да седнеш на мястото на брат Ателстан — Коронерът отмести поглед. — Знам, че през нощта, когато Фицрой умря, ти отсъстваше.

Младият благородник, който си играеше нервно с дръжката на камата, се подчини. Ателстан огледа още веднъж помещението: двама от водачите на гилдии вече бяха паднали в малкия му капан. Гонт потропа по масата, настоявайки да продължат, и монахът се изправи.

— Ваша светлост, смъртта застигна Фицрой по средата на чудесно пиршество, нали?

— Проницателно наблюдение — саркастично отвърна Гонт.

— Не, ваша светлост, важно е. Кажете ми — продължи Ателстан, — бяхме ли завършили пиршеството?

Гонт се размърда на мястото си.

— Не, разбира се. Основното ястие беше поднесено и готвачите приготвиха десерта, когато смъртта на Фицрой сложи край на празника ни.

— Да — каза Ателстан. — Бях забравил това, докато онзи ден не изядох една слива.

— За Бога! — изръмжа Дени. — Не ни задавай гатанки, братко!

— Изядох една захаросана слива — повтори спокойно Ателстан. — После се притесних, защото захарта и меденият сироп полепнаха по венците и зъбите ми. Трябваше да почистя устата си. Затова измих ръцете си в купа с вода и изведнъж осъзнах, че последния път, когато съм имал толкова захар по пръстите, беше когато преглеждах Фицрой веднага след смъртта му. Запитах се защо мъртвият е имал толкова много захар в устата си, след като десертът още не беше поднесен — той огледа притихналата зала. Ваша светлост, почтени господа, припомнете си какво ядохме онази вечер. Някой от вас спомня ли си нещо, покрито с много захар и сироп?

— Фицрой може да е изял нещо, преди да дойде на пиршеството — отбранително каза Хъси.

— Не, не — отвърна Ателстан. — Вече установихме, че ако Фицрой беше погълнал отровата преди това, щеше да умре по-рано — Ателстан се усмихна, когато още един от слушателите му падна в капана.

— Какво искаш да кажеш? — попита рязко Гонт.

— Искам да кажа, ваша светлост, че установихме, че Фицрой не е взел отровата преди пиршеството. Както и че нищо, което е ял или пил тук, не е било отровно. И все пак — продължи Ателстан — Фицрой е бил отровен в тази стая, защото е изял нещо, което никой от нас не е опитал.

— Какво? — възкликна Хъси и се приведе напред. — Достатъчно гатанки, братко.

— Фицрой е бил отровен от някой, който е знаел, че той обича сладко. Така беше наистина. Някои го наричаха чревоугодник. Мисля, че е станало следното. Някой, който е знаел къде ще седи Фицрой, е сложил някакъв сладкиш, нещо много сладко, до сребърния поднос, преди да започне пиршеството. Многото захар е прикривала отровата в сладкиша. Аз открих захар в устата на мъртвеца. Подозирам, че е бил убит така.

— Глупости! — възкликна Гудман, чието арогантно лице сега беше пребледняло. — Нямаше ли да му се стори странно?

— Не — отвърна Ателстан. — Първо, бил е на пиршество. Може би е решил, че някой прислужник го е изпуснал или че сладкишът е оставен като почерпка за него. Второ — Ателстан се усмихна, — всички вие сядате. Пред вас на масата има малък поднос. Преди да влезете, сложих до всеки от тях по нещо сладко. Колко от вас ги изядоха? Колко от вас разсеяно ги лапнаха?

Дени, Гудман и Бремър се усмихнаха неловко.

— Откъде можехте да знаете, че не са отровни? — излая Кранстън, наслаждавайки се на застиналите им изражения. Той се изправи. — Направили сте това, което всеки би могъл да направи, докато седи на масата и чака яденето. Открили сте нещо вкусно и сте го налапали. Фицрой не е бил по-различен. С неговия апетит даже му е било по-трудно да устои.

— Да, но кой го е сложил там?

В залата сякаш стана по-студено, когато въпросът на Гонт увисна като дамоклев меч над тях. И тогава Кранстън посочи лорд Адам Клифорд.

— Ти, сър, си предател, лъжец и убиец! Обвинявам те, че злоумишлено си предизвикал смъртта на мастър Томас Фицрой, Питър Стърми и сър Джерард Маунтджой.

Клифорд скочи на крака, очите му бяха разширени от гняв, лицето му — разкривено от ярост.

— Дебел стар глупак! — изкрещя той. — Как смееш!

Гонт се отпусна назад, сякаш някой го бе повалил със секира, а водачите на гилдии се втренчиха невярващо в Кранстън. Клифорд тръгна заплашително към коронера с ръка върху камата. Сър Джон извади меча си, но началникът на охраната на Гонт бързо застана между двамата.

— Лорд Адам, предлагам ти да седнеш — каза тихо войникът. После погледна през рамо към господаря си. Гонт вече се беше съвзел и кимна мълчаливо. Не сваляше поглед от младия си помощник.

— Седни, Адам — каза тихо той. — Продължавай, сър Джон. Но ако обвинението ти е невярно, ще отговаряш за него.

— Ще отговарям пред Бога — отвърна Кранстън. Той огледа събраните мъже. — Ще ви разкажа една история — започна той — за кралство, в което принцът е дете и цялата власт е у чичо му, регента. В отсъствието на силен крал се появяват фракции, които се борят за власт. В двора благородниците стават смъртни врагове; в града влиятелните граждани се надпреварват за власт. В провинцията селяните говорят за измяна, създават тайни сборища и групи, за да готвят бунт.

— Внимавай, сър Джон! — сопна се Гонт.

Ателстан затвори очи и се помоли Кранстън да не прекали.

— Ако лъжа — отвърна сър Джон, — нека някой тук ме обори. Той огледа водачите на гилдии, но те мълчаха, както и Клифорд, по чието лице се стичаха капки пот.

— Появява се водач — продължи Кранстън, — загадъчен човек, който се нарича Ira Dei, Гняв Божи. Той оглавява Голямата общност на кралството, тайния съвет на селските водачи. Те не знаят кой е той, никой не знае. Той идва и си отива, сеейки семената на разногласието. Нещата се променят. Негова светлост регентът решава да се сближи с водещите лондонски търговци. Ira Dei иска да осуети това и търси предател, близък на регента. Открива го в лицето на милорд Клифорд, младеж, който не е забравил скромния си произход или поне този на семейството си. И Клифорд, от идеализъм или за лична изгода, се съгласява да помогне на Ira Dei да провали плановете на лорд Гонт.

— Лъжа! — извика Клифорд, макар че треперещият му глас не беше убедителен за никой от присъстващите, които му отвърнаха с каменни погледи.

— Бащата на милорд Клифорд — продължи Кранстън — бил командир на отряд стрелци и сам опитен стрелец — умение, което предал на сина си Адам. Следобедът, когато умира сър Джерард, Клифорд донася тук ловен лък или преправен арбалет и докато всички почиват или си гледат работата, се промъква като сянката на смъртта до прохода. Изстрелва камата, Маунтджой умира при загадъчни обстоятелства, а ние се занимаваме с това как е умрял, вместо да мислим кой и защо го е направил — Кранстън отпи голяма глътка от меха си. — На следващата вечер убиецът отново нанася удар.

— Невъзможно! — извика Гудман. — Не помниш ли, сър Джон, лорд Клифорд не беше на пиршеството?

Кранстън здраво затвори меха.

— Да, той каза, че имал работа на друго място, но преди да тръгне, е оставил отровния сладкиш до подноса на Фицрой.

— Разбира се! — Гонт скочи на крака и посочи към бледия си помощник. — Адам, твоя работа беше да определяш местата на трапезата, а после се извини с неотложна работа в града — от гняв лицето на регента пламна на петна. — Беше много настоятелен. Коронерът е прав: дори аз не знаех кой къде ще седи. Това беше поверено на теб и ти упъти всички гости.

Внезапно кметът скочи на крака.

— Кранстън — извика той, — ти си глупак!

— Сър Кристофър — спокойно се намеси Ателстан, — обясни ни какво искаш да кажеш.

Кметът застана в средата на помещението, по тлъстото му лице плъзна самодоволна усмивка.

— Не виждаш ли, милорд? — обърна се той към Гонт. — Маунтджой беше убит, Фицрой беше убит, Стърми беше убит. Но да не забравяме свирепото нападение над милорд Клифорд.

— О, не — каза Ателстан. — Не го забравяме. Ожулвания и драскотини! Нищо сериозно. Сигурен съм, че лорд Адам е наясно.

Гудман отстъпи, прехапал устни, когато осъзна, че е избухнал глупаво.

— Искаш да кажеш… — започна той.

— Искам да кажа — тихо продължи Ателстан, — че когато лорд Адам бъде арестуван и прегледан, ще откриете, че драскотините и тъй наречените рани са само повърхностни.

Гудман бързо се върна на мястото си.

— Какъв майсторски ход — продължи Ателстан. — Но помислете. Ако Ira Dei искаше да убие Клифорд, щеше да го направи.

— Засадата е била уговорена! — изрева коронерът към Гудман. — За да отклони вниманието ни! — той посочи с пръст Клифорд. — Знаеш, че е така, милорд. Ако не си съгласен, свали ризата си, за да видим ужасните рани.

Клифорд го изгледа гневно.

— Милорд Гонт е прав — продължи коронерът. — Ти си знаел кой къде ще седи онази вечер!

— Бях на друго място — тихо каза Клифорд.

— Ти си лъжец! — излая Кранстън.

Клифорд поклати глава отрицателно, но очите му го издаваха.

— Умен ход — продължи Кранстън. — Когато Фицрой умря, ти не беше тук. Но можеше да сгрешиш, милорд. Ако Фицрой беше седнал на друго място, някой друг можеше да изяде сладкиша. Не разбирате ли? — Кранстън се усмихна зловещо на предводителите на гилдии. — Не е било важно дали ще умре Маунтджой, Фицрой или някой друг, стига някой от вас да бъде убит при загадъчни обстоятелства и това да предизвика достатъчно хаос, за да провали плановете на негова светлост регента.

— Ами златото? А смъртта на Стърми? — обади се Никълъс Хъси, докато регентът, приведен напред, гледаше гневно предателя в другия край на залата.

— О, златото — промърмори Кранстън. — Разбира се, това наистина провали всичко, нали? За съжаление кметът и покойният шериф избрали Питър Стърми, известен ключар, да направи ново ковчеже, което трябвало да се заключва с шест ключалки. Само че ти, сър Кристофър, или си забравил, или не си знаел, че нашият мастър Стърми е водел таен живот. Обичал млади момчета. Преди петнадесет години, като много големци от този град, бил замесен в скандал. Нищо не било доказано срещу него, но съм сигурен, че е станал по-потаен, по-предпазлив в тайната си страст — Кранстън млъкна и погледна учителя на краля. — Сър Никълъс, мисля, че по онова време си се обучавал в училището при катедралата „Сейнт Пол“.

Хъси кимна, свел очи, долната част на лицето му беше скрита зад ръцете.

— Да — прошепна сър Джон, — бил си само момче, както и ти, милорд Клифорд, паж във влиятелно лондонско семейство — на сър Реймънд Брагли, тогава шериф на града. Брагли, както си спомня кметът, разследваше скандала и ти, милорд Клифорд, сигурно си четял важните съобщения, които си разнасял напред-назад из града. Подозирам, че си знаел за тайните пороци на Стърми, знаел си и че той не се е отказал от тях. Кой знае? Може дори да те е ухажвал, затова си го изнудил: или е трябвало да ти направи дубликати от ключовете, или да понесе наказанието, полагащо се за содомит — да бъде изгорен жив в Смитфийлд.

Клифорд гледаше към масата, разтворил ръце. Не оказа съпротива, когато Гонт кимна на командира на охраната си да извади камата му от ножницата.

— Разбира се, Стърми е трябвало да умре — продължи Кранстън. — Затова си го примамил в Билингсгейт, където те е чакал на кея. Идеална цел, която да поразиш от някоя сенчеста уличка.

Кранстън вдигна рамене.

— Какво повече да кажа?

Клифорд вирна глава.

— Може би да представиш някакви доказателства! Всичко това са догадки, само хипотези. Нямаш никакво доказателство, с което да убедиш кралския съд. Всеки може да е убил Маунтджой. Всеки е можел да сложи отровния сладкиш на масата на Фицрой. Колкото до Стърми, да, помня скандала, но ти видя тайната му работилница. Всеки може да го е принудил да отиде там и да направи шест ключа!

Кранстън потропа с пръсти по масата, опитвайки се да прикрие смущението си. Погледна изпод гъстите си вежди към Ателстан, който изглеждаше все така спокоен.

— Лорд Адам е прав — заяви кметът. — Съгласен съм с теб, сър Джон, но имаш ли твърдо доказателство, че Клифорд е изстрелял камата и е оставил сладкиша?

— Имаме — обади се Ателстан. — Имаме златото. Такова количество златни кюлчета не може лесно да се разнася из града или да се продаде на пазара — той погледна регента. — Ваша светлост, ако изпратите войниците си в къщата на лорд Клифорд, обзалагам се, че ще намерите доказателството. Търсете също ловен лък или специално изработен арбалет, и ками като тези, с които бяха убити Маунтджой и Стърми. И най-вече шестте златни кюлчета, които милорд Клифорд така ловко е измъкнал от ковчежето. Кражбата минала незабелязано. Никой не подозирал, че някой може да има дубликати от шестте ключа, затова при разкриването на липсата им горкият Стърми щял да понесе вината. Но проблемът с толкова злато е, че като го откраднеш, не можеш да направиш с него нищо друго, освен да го скриеш на сигурно място.

Ателстан застана над Клифорд.

— Защо? — попита той.

Младежът отвърна на погледа му.

— В логиката — продължи монахът — и в математиката първият принцип е да търсиш общ знаменател. Бил си замесен в скандала със Стърми. Имал си уменията да убиеш Маунтджой. Само ти си знаел къде ще седят гостите вечерта, когато Фицрой умря.

Изражението на Ателстан стана каменно, защото предстоеше решаващият му ход.

— И най-накрая, самият Ira Dei те предаде.

Клифорд се стресна:

— Как?

После изстена, осъзнавайки каква ужасна грешка е допуснал.

Гонт щракна с пръсти към командира на охраната.

— Вземи десет стрелци и претърсете къщата на Клифорд! Затворете слугите му! Ако е нужно, подложете ги на мъчения!

— Няма нужда — бял като привидение, Клифорд се изправи.

— Какъв е смисълът? — каза той тихо. — Играта свърши — облиза устни. — Милорд Гонт, аз съм предател, но не повече от всеки друг в тази стая. Търговци, които изстискват бедняците като мокър парцал. Добри хора, когато наперено влизат в църква в неделя, но в понеделник извършват всички смъртни грехове. И се правят на ангели!

— Ами аз? — прекъсна го Гонт. — Аз ти вярвах.

— Ваша светлост, вие не вярвате на никого. Не виждате ли, че идва буря? — той насочи пръст към Гонт. — Не ходете на лов, милорд. Минете по мръсните улици на Съдърк или посетете селата в Южен Есекс. Хората ще ви гледат как минавате с пламтящи от ярост очи. Бурята идва! — Клифорд махна с ръка.

— Тази къща от карти ще се събори, ще изгори от избата до покрива! — той избърса слюнката от ъгълчето на устата си. — Да не мислите, че съм единственият? Не разбирате ли, че в тази стая има хора, които вече планират как да обърнат платната, когато дойде бурята?

Клифорд замълча, погълнат от собствения си гняв.

Ателстан бързо огледа лукавите, потайни лица на водачите на гилдии. Клифорд беше убиец, но беше прав. Гонт би бил глупак, ако вярваше на когото и да било от тези мъже.

— Ти си предател! — изпищя Гудман и скочи на крака. — Предател и престъпник! Спотаен убиец!

— За Бога! — изрева Клифорд и скочи на крака, отблъсквайки ръката на един от войниците. — Маунтджой беше алчен демон, Фицрой — продажен чревоугодник. Колкото до Стърми, ти го избра, не аз.

— Отведете го! — нареди Гонт.

Клифорд се обърна и плю по посока на регента.

— „Когато Ева е предяла, а Адам копал земята, къде тогаз е бил аристократът?“ Спомни си това, милорд, когато изгорят двореца ти, Савой Палас[12].

— Чакайте! — Гудман, който пръв се беше съвзел, сега се изпъчи в справедлив гняв. — Милорд, откъде да знаем дали този човек не е самият Ira Dei?

Клифорд отметна глава и се разсмя.

— Глупав и жалък страхливец! — изсъска той дрезгаво. — Да не си слабоумен? Не съм Ira Dei. Но нямаше да го познаете, дори да седеше в тази зала.

Гонт повтори заповедта си. Войниците бързо изведоха Клифорд, а други по заповед на регента се приготвиха да претърсят къщата му.

Кранстън и Ателстан гледаха как водачите на гилдии, доволни от перспективата да получат обратно златото си, се надпреварваха да хулят Клифорд и да доказват предаността си към регента. Джон Гонт играеше ролята си, но монахът разбра, че думите на Клифорд са попаднали на място; разкритието, че беше допуснал предател толкова близо до себе си, го беше наранило дълбоко. Регентът, който не вярваше дори на сянката си, беше станал още по-затворен и мнителен. Седеше на стола си и мълчаливо приемаше хвалебствията на търговските принцове. Не забеляза как Ателстан и Кранстън се сбогуваха и се измъкнаха от Гилдхол.

— Слава Богу, това приключи! — въздъхна Кранстън. — Имахме много малко доказателства, братко — той погледна изпитателно мрачния монах. — Добре го хвана в капана.

— Не, сър Джон, той сам се хвана. Той беше общият знаменател във всички убийства — Ателстан направи гримаса. — Колкото до подвеждането — това е добре известно средство, сър Джон, което старият ми учител, брат Пол, често използваше. Твърдеше, че го научил от Инквизицията — Ателстан се протегна. — Факт е, сър Джон, че когато човек е ядосан, той не може да накара ума си да спре да препуска или езика си да мълчи.

Вървяха из оживения Чийпсайд, но след напрежението в Гилдхол пазарът им се струваше тих и спокоен. Кранстън дори не си даваше труд да си отваря очите за своите „приятели от подземния свят“, както ги наричаше.

— Хайде, Ателстан. Дори Бог би се съгласил, че заслужавам чаша кларет, а ти — чаша ейл.

Влязоха в уютното и приветливо помещение на „Светият Агнец“ и известно време само отпиваха от питиетата си и размишляваха върху драмата, на която бяха присъствали.

— Откъде знаем, че той не е Ira Dei? — попита Кранстън.

— Мисля, че Клифорд каза истината — Ателстан поклати глава. — Бог ми е свидетел, сър Джон, че той е прав. Надвиснала е буря и когато се разрази, този град никога няма да бъде същият!

Три дни по-късно Ателстан излезе от Тауър и виждайки тълпите около Билингсгейт и по Бридж Стрийт, реши да вземе баржа до Съдърк. Огнената топка на слънцето залязваше и оцветяваше реката в блестящо червено, докато той се промъкваше по уличките към кея. Чувстваше се уморен, бързаше да се върне в църквата, но и усещаше лека тревога, защото беше сигурен, че го следят. От време на време се взираше в някоя уличка или поглеждаше към реката, чуваше далечните викове на лодкарите и с мъка сдържаше желанието си да затича. Ако продължеше по виещите се улички, най-накрая щеше да излезе на кея. Най-после видя стъпалата към водата и лодкарите, събрани край тях в очакване на клиенти. Канеше се да ускори крачка, когато тъмна фигура с маска и качулка внезапно изскочи от един вход. Ателстан спря, зърнал проблясъка на кама.

— Какво искаш? — той се постара гласът му да не трепне. — Аз съм беден свещеник, нямам пари!

— Така е, братко Ателстан — отвърна му преиначен и приглушен глас. — Беден в много отношения и богат в други. Значи, откри виновника в Гилдхол и утре милорд Клифорд ще умре на Тауър Хил?

Ателстан се облегна на тоягата, която носеше.

— А ти трябва да си Ira Dei.

— Или негов пратеник.

— Не — Ателстан поклати глава. — Сигурен съм, че си дошъл да говориш с мен лично.

Той се взря над рамото на мъжа към кея.

— Не, не го прави — нареди му тихо приглушеният глас. — Не викай за помощ, братко. Не ти мисля злото.

— Тогава защо не зададеш въпроса си? — попита монахът.

— И какъв е той?

— Знам ли кой си? Отговорът е „не“. Освен това не искам да знам и не ме е грижа.

Мъжът с качулката леко отстъпи.

— Ти си добър свещеник, Ателстан. Обичаш бедните. Ти си пастир, който се интересува от стадото, не само от кожите му. Скоро ще се разрази буря, но ако не се месиш, ще бъдеш в безопасност.

— Аз също имам един въпрос.

— Задай го!

— Клифорд ли беше твоят убиец?

— Да.

— А има ли други в двора и в Гилдхол, на които плащаш?

— Ти каза „един въпрос“.

Ателстан вдигна рамене.

— Историята е увлекателна.

— Обърни се, братко.

Ателстан се канеше да откаже, но не видя смисъл и се подчини.

— Отговорът на твоя въпрос, братко, е че предателството е като лоза. Клонките му се разпростират навсякъде.

Ателстан не помръдваше, стегнал рамене. Когато се обърна, уличката беше празна.

Монахът слезе до кея, нае лодка и се отпусна на кърмата, докато прошареният, беззъб лодкар с железни мишци гребеше енергично към другия бряг. Когато стигнаха, Ателстан му плати и тръгна в здрача към „Сейнт Ерконуолд“. Къщата и конюшнята бяха тихи. Някой беше напълнил яслата на Филомел и старият боен кон предъвкваше с такова удоволствие, сякаш това беше първото му и последно ядене. Свещеникът отиде пред църквата и с тревога забеляза, че вратата не е заключена. Отвори я и тихо пристъпи вътре. Взря се в тъмнината.

— Кой е тук? — извика той.

Думите му отекнаха и увиснаха във въздуха. Стиснал тоягата, Ателстан мина през тъмния неф към олтарната преграда.

— Кой е там? — отново извика той. — Това е Божи дом!

— За Бога, послушнико, стресна ме!

Ателстан рязко се завъртя и смътно различи едрата фигура на сър Джон, облегнал се на една колона и прегърнал чудодейния мях.

— Сър Джон, от теб ще ми побелее косата!

— Тогава оплешивей, братко, и няма да те е грижа — също като мен! — Кранстън потупа пода до себе си. — Ела, седни. Къде беше?

Ателстан приседна до пълния си приятел.

— Искаш ли вино?

— Сър Джон, това е църква.

— Поговорих си с добрия Бог, няма нищо против.

— В такъв случай, сър Джон… — Ателстан вдигна меха и отпи голяма глътка. — Вярно е — промърмори той, — че виното весели човешкото сърце — после го върна на коронера. — Сър Джон, ходих да видя Елизабет Хобдън при миноритките. Тя е доволна и щастлива.

— Баща й и мащехата й са в затвора Маршълсий — промърмори Кранстън. — Бог знае какво ще стане с тях. Но докато нещата не се изяснят, момичето ще остане в манастира. Къде другаде беше? — попита той.

— В ада, сър Джон. Или по-точно, в тъмниците на Тауър. Утре призори Адам Клифорд ще бъде обезглавен. Помоли ме да го изповядам.

— Теб!

— Да, сър Джон. Каза, че може да се изповяда единствено на мен.

— И какво ти каза?

Ателстан поклати глава.

— Не можеш да ми задаваш такъв въпрос, сър Джон. Дори папата не може да отмени тайната на изповедта.

— Но арестували ли сме истинския виновник? — тревожно попита Кранстън.

— Да, сър Джон.

— Съжалява ли?

— Съжалява, че ще умре, но за него това е било игра, нещо като турнир — въпрос на късмет и умения.

— A Ira Dei.

Ателстан си пое дълбоко дъх и реши, че ще е по-добре да не казва на сър Джон за срещата си край кея.

— Хайде, братко — настоя Кранстън. — Сигурно си задал на Клифорд този въпрос. И той не влиза в тайната на изповедта.

— Да, питах го — Ателстан стисна тлъстата китка на приятеля си. — Сър Джон — прошепна той, — ще ти кажа, само ако се закълнеш в Бога, че няма да кажеш на никого!

— Имаш думата ми, това е достатъчно.

— Попитах Клифорд за Ira Dei. Той веднага отрече да знае нещо, после каза, че откакто го арестували, размишлявал за много неща, но не бил сигурен кой е Ira Dei. Това беше предсмъртната му изповед, предстоеше му скоро да се изправи пред Бога, затова не искаше да се обременява с греха на необосновани обвинения, но…

— Какво?

— В редките случаи, когато Клифорд се е срещал с Ira Dei, той бил с качулка, а гласът му звучал преправено и приглушено. Въпреки това, заради произнасянето на някои думи, Клифорд решил, че това е сър Никълъс Хъси.

— Хъси! — възкликна Кранстън.

— Сър Джон, това са само подозрения на Клифорд. Но той ще умре и няма лична изгода да лъже.

Коронерът се облегна и подсвирна тихичко.

— Ако Хъси е нашият човек — каза той, — това означава, че и младият крал е замесен. Каква игра играят? Едно е да се съюзиш с враговете на регента, но да ги контролираш?

— И аз си го помислих, сър Джон, но има логика.

Ателстан започна да изброява на пръсти.

— Първо, ще има бунт. Второ, бунтът ще атакува властта, с други думи, регента. Трето, ако искаш да обуздаеш див кон, какво ще направиш? Ще го държиш за юздите или ще се опиташ да останеш на седлото?

Кранстън кимна.

— Разбира се, Хъси е на седлото. Да, да — продължи той възбудено. — Регентът не е предизвикал проблемите, но когато бунтът започне, Хъси ще направи необходимото той да понесе вината. А пък Ричард ще бъде невинният млад крал, който не е извършил никакво престъпление, но не е можел да влияе на злия си чичо.

— Точно така, сър Джон. Бунтът ще свърши, Гонт може да си отиде и селските водачи да изчезнат, но Короната ще оцелее.

Кранстън отпи още една глътка от меха и се засмя горчиво.

— Пази ни, Боже — прошепна той, от лъжите на принцовете. На никого няма да кажа, братко. Но ще наблюдавам зорко сър Никълъс Хъси!

— Е, всичко свърши, сър Джон — Ателстан се обърна и почувства студенината на колоната до горещата си буза.

— Тези неща никога не свършват, братко. Помниш ли Розамунд Ингам? Самоубила се е в затвора „Флийт“. Кой знае как, лекарството, което отнела на бедния Оливър, й било дадено, за да се отърве от примката на палача. При това всичко е било напразно. Прочетоха завещанието на Ингам.

— И?

— Оставил е всичко на мен. Малка рента на жена си. Но къщата, мебелите, всички златни и сребърни прибори са за бедния Джак — Кранстън избърса сълзите от очите си. — Кълна се в Бога, бих върнал всичко, само за да видя още веднъж лицето на Оливър!

— И какво ще направиш с парите, сър Джон?

— Първо, ще разкрася това забравено от Бога място — той смушка Ателстан. — С един хубав стъклопис, а? Достоен паметник на стария Оливър!

— Сър Джон, това ще бъде изключителен дар.

Кранстън се изправи и протегна.

— А ти какво ще правиш, братко? Да знаеш — той изду бузи, — че имаме нови убийства: кръчмар, който уж се удавил в буре с малвазия в кръчма на Картър Лейн. Млада съпруга от Фарингдън, открита мъртва в езерце за шарани. И по-лошо…

— Да, сър Джон?

— Шуреят ми Ралф пристига другата седмица. Боже, този малоумник ще ми надуе главата.

Ателстан се усмихна.

— В този случай си сам, сър Джон. С енориашите ми отиваме на поклонение до гробницата на блажения свети Суидин в Уинчестър.

Кранстън се почеса по главата.

— Шегуваш ли се, братко?

— Не.

Коронерът помогна на Ателстан да се изправи.

— Хайде, братко, да вдигнем тост за стария Оливър само още веднъж и да идем да ядосаме крадливия собственик на „Шарения кон“.

Кранстън се олюля така силно, че Ателстан го хвана под ръка и бавно го поведе през нефа.

Внезапно Кранстън спря.

— Казвал ли съм ти, братко?