Божият гняв

ГЛАВА 10

Час по-късно доста подпийналият Ранулф с още по-почерпения пор излезе от „Луна и клетка“, мърморейки, че трябва да се върне в Съдърк. Кранстън изпрати с поглед излизащия ловец на плъхове, после каза сърдечно:

— Добър човек, братко. Винаги съм смятал енориашите ти за банда грешници, но той е добър човек.

— Всички сме грешници — отвърна Ателстан. — Но Бог ми е свидетел, че когато си мисля за мистрес Розамунд, слагам граница, между тези, които грешат от слабост и онези, които го правят от злина.

— Което ни връща — изрева Кранстън, който зорко наблюдаваше как продавачът на реликви пирува с нечестно спечелените си пари в ъгъла на помещението — към убийствата в сградата на общината.

Ателстан набързо му разказа за срещата си с копача Пайк. Кранстън го изслуша, облизвайки устни и душейки вкусните миризми, които долитаха от кухнята на кръчмата.

— Пайк трябва да внимава — изръмжа той. — Ако стоиш с по един крак от двете страни на огъня, накрая ще си изгориш топките. Между другото, като си говорим за опасност, отвела ли е мистрес Бенедикта онова хитро момиче при монахините?

— Да, с това с приключено — заяви Ателстан неохотно. Беше съгласен със заключението на Кранстън, но още се чувстваше виновен за случилото се. — Колкото за станалото в Гилдхол — той прокара пръст по ръба на чашата си, — нали разбираш, сър Джон, че тези убийства не са като онези, които обикновено разследваме? Ти знаеше, че сър Оливър е бил убит и че някой в онази къща го е сторил. Същото важи и за другите случаи, които сме разрешавали, било онзи в имението Спрингъл или убийството на сър Ралф Уитън в Тауър миналата Коледа — Ателстан се разгорещи. — Виждаш ли, сър Джон, политическите убийства са различни. Няма лична омраза, нито злорадстване от унищожението на противника, само изгода. С това си имаме работа сега: убийствата на Маунтджой и Фицрой са били хладнокръвно планирани като средство да бъдат объркани плановете на милорд Гонт.

Ателстан изтри устни и преди Кранстън да си поръча още вино, каза на прислужника да си върви.

— Помни, сър Джон, разследването на убийство е като игра на шах. Местиш фигура, после противникът прави своя ход. Рано или късно той ще направи грешка и партията ще приключи. Но сега нашият противник може да е кой ли не — монахът тръсна трохите от расото си. — Три убийства — промърмори той. — Знаем, че са убийства, но почти нищо повече от това. Как е бил отровен Фицрой, след като е ял и пил същото като другите? Как може Маунтджой да е бил намушкан в самотата на собствената си градина? А Стърми? В един миг е стоял на кея, в следващия вече се е носел по Темза с кама в гърдите — Ателстан замълча, защото силно хъркане отговори на думите му. Обърна се и видя сър Джон с отметната глава, затворени очи и блажена усмивка на лицето. — Сър Джон! За Бога! — въздъхна Ателстан. — Даже не мога да ти намеря ребрата, за да те смушкам, толкова си дебел.

— Едър — отвърна сър Джон, отвори очи и облиза устни. — Едър съм, Ателстан — той се почеса по месестия си, червен нос. — Помни, братко, коронерът може да задреме, но никога не спи. Какво искаш да знаеш?

— Стърми… Какво знаеш за миналото му?

— Бог знае! Не мога да се сетя — изръмжа Кранстън и се изправи. — Но трябва да отидем пак в работилницата му.

— Мислех, че хората на Гонт са я запечатали.

— Така е, но получих позволение от регента да сваля печатите, стига милорд Клифорд да присъства.

— Надявах се да се върна в Съдърк.

— Е, не може. Имаме работа. Хайде, братко.

Ателстан последва Кранстън навън, забелязвайки как коронерът умишлено се блъсна в здраво смучещия продавач на реликви.

— Мразя тези негодници! — прошепна сър Джон навън. — Ако можех, щях да ги прогоня от града. С дървото от Светия кръст, което продават, може да се построи цяла флота!

Виждайки, че дебелият коронер е в лошо настроение, Ателстан го хвана под ръка и непринудено насочи разговора към по-приятна тема, питайки го кога очаква да се върне лейди Мод. Скоро откриха къщата на лорд Клифорд — красива триетажна постройка на Парчмънт Лейн — но младият благородник не си беше у дома.

— Отиде при лекаря — обясни им слуга в ливрея, докато ги водеше към малката, уютна дневна. — Но помоли да го изчакате, сър Джон.

Ателстан учтиво отказа напитка, но Кранстън веднага се възползва. Облегна се на тапицирания стол, отпи от кларета и с възхищение огледа разкошната стая. Свещеникът се молеше безмълвно сър Джон да не прекали с пиенето, но същевременно разглеждаше оръжията, подредени с вкус по стените. Имаше чифт кръстосани бойни ръкавици, щит и две алебарди, както и няколко изкусно изработени арбалета.

— Заможен човек — отбеляза монахът.

— Естествено — отвърна сър Джон. — Познавах баща му. Предвождаше отряд стрелци във Франция. Беше свиреп воин, Бог да го прости, а сега и синът му се цели високо.

Ателстан погледна дебелите вълнени килими на излъскания дъбов под, сребърните съдове върху полираната маса, които блестяха на светлината, проникваща през стъклописа на прозореца. Зачуди се защо хора като лорд Адам, които имаха толкова много, винаги ламтяха за повече. Размишленията му бяха прекъснати от самия Клифорд, който влезе припряно в стаята. Той хвърли наметката си на един прислужник и ги поздрави топло. Ателстан забеляза ожулвания и драскотини по лицето на младежа, както и че движеше раменете си много сковано.

— Тежко ли си пострадал? — попита монахът, след като приключиха с поздравите.

Клифорд се усмихна, после направи гримаса.

— Малко драскотини и ожулвания по лицето. Най-лошото е раната от кама в рамото ми.

— Ira Dei ли?

— Несъмнено. Пребиха ме до безсъзнание, преди да дойде стражата. Негодниците даже бяха заболи бележка на наметката ми.

— Какво гласеше?

— „Не предизвиквай Божия гняв“ — Клифорд предпазливо раздвижи рамото си. — Сякаш ще ме уплаши. Ще му трябва нещо повече от няколко побойници, за да ме спре — отбеляза сухо той.

Клифорд им предложи още вино, но Ателстан настоя, че трябва да побързат.

— Сър Джон — обясни той — иска да посети работилницата на Стърми, да свали печатите на регента и да я претърси.

Лорд Адам се съгласи и те излязоха на оживения пазар, докато той разпалено им обясняваше колко много Гонт иска да възстанови съюза си с предводителите на гилдии.

— Говорете тихо и стискайте здраво кесиите си — прекъсна го Кранстън и се усмихна на Ателстан. — Струва ми се, че целият Съдърк се е събрал тук.

Монахът се огледа. Около сергиите беше пълно с купувачи, а крясъците на чираците бяха оглушителни.„Лук от Сейнт Томас!“, „Пресен хляб!“, „Топъл пай!“, „Игли и карфици за съпругата!“ Цял Лондон, от облечените в коприна благородници до дрипавите бедняци, се трупаше около сергиите, а Ателстан забеляза и ловките крадци, които пребъркваха джобове и режеха кесии. Толкова пъти беше минавал през града с Кранстън, че беше усвоил умението му да разгадава как работят тези мошеници с ловки пръсти, как непрекъснато се движат из пазара и търсят жертва. Сега тези дребни престъпници бяха заети и сякаш не забелязваха наказанията, които се изпълняваха дори в същия момент: пазарните пристави оковаваха мъже и жени и им окачаха на врата нескопосани табели, описващи дълъг списък с престъпления — било то, че са рязали копчета от скъпи дрехи или са събирали кости и парцали, тъй като нямаха право да вземат нищо, паднало от сергия.

Под пазарния портик стоеше продавач на индулгенции с мръсни свитъци в ръка и предлагаше опрощение на греховете в замяна на дарения за папската хазна. Вехтошари продаваха очукани лъжици, ръждясали чаши и други дребни предмети. Проститутките кокетничеха, наблюдавайки под око градските стражи; водоносци предлагаха прясна вода и отпъждаха кучетата, които лочеха от ведрата им, и парцаливите деца, които молеха за безплатна вода. Каруцата за екзекуции си проби път, предвождана от монах с тъмна качулка, който мърмореше молитви за осъдените. Тримата осъдени престъпници седяха върху евтините си ковчези и крещяха прощални думи на малцината си дрипави приятели и познати. Те щяха да ги придружат до бесилката и да ги дърпат за краката, за да им осигурят бърза смърт. От време на време някой от градските богаташи поздравяваше Кранстън, а онези, които бяха усещали шишкавата ръка на коронера върху раменете си, го гледаха мрачно или го обсипваха с обиди.

Най-после завиха по Лорънс Лейн. Вратата към работилницата на Стърми още беше запечатана, но бледата прислужница и приказливият чирак ги пуснаха да влязат.

— Синът му още не се е върнал — каза им момчето, — но щом се появи, ще мога да си намеря друг господар.

Кранстън го погали по главата и пусна пени в ръката му. Клифорд извади камата си, разряза печата на регента и с ключовете, иззети от градския съвет, отвори работилницата. Вътре, подпомогнати умело от младия чирак, те започнаха да оглеждат изоставените ключове. Ателстан прегледа сметките на покойния ключар, но след един час не бяха намерили нищо интересно.

Клифорд, намръщен заради болката в рамото, тропна ядосано с крак.

— Стърми трябва да е направил втора връзка ключове. Но как и къде си остава загадка, сър Джон.

Кранстън наблюдаваше детското лице на чирака. Смътен спомен се пробуди в ума му.

— От кога работиш за мастър Стърми? — попита той.

— От три години, сър, откакто майка ми подписа договор с него. Оставаха ми още три.

Кранстън кимна разбиращо.

— И господарят ти винаги ли работеше тук?

— Да, тук или в градината.

— И не е имал посетители? — усмихна се Кранстън. — Като този млад благородник тук.

Момчето изгледа Клифорд и поклати глава.

— Не, не, винаги идваха кметът и шерифът.

Ателстан излезе от работилницата и мина по коридора. Усмихна се на младата прислужница в кухнята и излезе през задната врата в градината. Тя беше добре поддържана, с малка розова леха, зелена морава, цветя и билки. Ириси, кринове и метличина растяха около малко езерце. Въздухът ухаеше сладко на лайка, копър, лавандула, дори исоп и риган. Ателстан забеляза малка тухлена постройка в края на градината и отиде по пътеката до нея. Беше заключена с катинар, затова той се върна в къщата и поиска ключа от момчето. Чиракът поклати глава.

— Мастър Стърми го държеше отделно — каза то. — Не ни беше позволено да влизаме там.

Вече обзети от любопитство, Кранстън и Клифорд последваха Ателстан в градината. Коронерът взе чук и длето и скоро се справи с ключалката. Вътре беше влажно и задушно. Кранстън отвори капаците и се огледа. Имаше пейка и няколко сандъка. Той се усмихна и посочи малката пещ до огнището.

— Тук е направил ключовете — заяви коронерът и с помощта на чука и длетото бързо отвори сандъците. Вътре имаше всички материали, нужни за един ключар — парчета олово и желязо, калъпи и парчета от ключове. Кранстън прерови съдържанието им и извади един калъп, който умишлено беше счупен. Подаде го на Клифорд.

— Сигурен съм, че ако занесеш това на регента, ще откриете, че Стърми го е използвал, за да направи втора връзка ключове, както съм сигурен, че котките пият мляко.

— За кого? — попита Клифорд.

— Това е загадката.

Малка книга на дъното на сандъка привлече вниманието на Кранстън. Той я извади, когато Клифорд излезе в градината, за да разгледа по-обстойно парчетата от калъпа. Коронерът прелисти страниците. Отначало помисли, че става дума часослов, но после погледна изкусните илюстрации и я пъхна в ръкава си. Вече знаеше мрачната тайна на мастър Стърми.

Клифорд беше развълнуван от откритието на Кранстън и побърза да си тръгне, оставяйки коронера и Ателстан да благодарят на чирака и прислужницата. Когато излязоха от къщата, сър Джон показа книгата на Ателстан. Той прелисти страниците от фин пергамент и подсвирна тихичко, докато разглеждаше рисунките, сътворени от добър художник. Момчета и младежи, голи както майка ги е родила, в различни пози. Някои се биеха с мечове; една група се излягаше на канапета със златиста тапицерия; двама хвърляха копие. Други рисунки бяха по-дръзки — млади мъже, които се миеха взаимно или си разменяха прегръдки и целувки.

— Мастър Стърми е имал своите тайни — прошепна Ателстан. — Заради такава книга човек може да отиде на кладата.

Кранстън се почеса по носа.

— Знаех си.

Тръгнаха обратно. Монахът трябваше да подтичва, за да не изостава от коронера, който се движеше учудващо бързо. Но просякът Лейф ги спря на няколко ярда от къщата на коронера.

— Внимавай, сър Джон! — драматично прошепна той. — Внимавай!

— Какви ги дрънкаш, глупав просяко?

— Лейди Мод се върна.

Челюстта на Кранстън увисна.

— Дошла си е по-рано — прошепна той. — Боже мой, ще види проклетите кучета!

— В особено настроение е — заяви тържествено Лейф, полагайки напразни усилия да скрие злорадството си.

— Лейди Мод е винаги в особено настроение — изръмжа Кранстън и погледна с копнеж към „Светият Агнец“ отсреща.

— О, не, сър Джон! — предупреди го Лейф, който вече не криеше задоволството си. — Лейди Мод настоя да остана на пост пред кръчмата и да ти кажа веднага да се прибереш.