Божият гняв

ГЛАВА 7

Кранстън и Ателстан се върнаха да вземат конете си от кръчмата.

— Чаша кларет, братко?

— Не, сър Джон. „Доста е на всеки ден злобата му“. Кажи ми, спомни ли си откъде ти е познато името на Стърми?

Кранстън поклати глава отрицателно.

— Но знам едно: братко, Стърми е бил убит, защото е знаел нещо. Можел е да разреши загадката как е ограбено ковчежето — Кранстън се загледа в двама прокажени, облечени изцяло в черно, които се промъкваха по улицата, уплашени да не ги разпознаят. — Стърми е бил подмамен в Билингсгейт — продължи той. — Но защо? Какво е принудило един почтен ключар да се замеси в измяна и кражба?

— Има само един отговор, сър Джон. Съмнявам се, че е бил подкупен, тъй че вероятно става дума за изнудване. Ако претърсиш изумителната си памет, сигурен съм, че ще откриеш нещо доста съмнително във връзка с мастър Стърми.

Кранстън кимна и те поведоха конете нагоре по улицата, където вниманието им беше привлечено от огромна тълпа, струпана около зловеща фигура, облечена в кози кожи. Мъжът имаше дълга сива коса, която падаше върху раменете му; долната част от лицето му беше скрита от гъста, рошава брада; странните му, изпълнени с лудост очи оглеждаха тълпата, очарована от този съвременен пророк и големия, горящ кръст, който той държеше. Намазан с катран и смола, той гореше буйно, а пламъците и черният дим придаваха още по-голяма тежест на предупрежденията на лудия пророк.

— Този град е прокълнат като Содом и Гомор, като Тир и Сидон и ще понесе Божия гняв! — Мъжът протегна мършавата си ръка към Чийпсайд. — Нося горящия кръст в този град като предупреждение за пожарите, които предстоят! Затова покайте се, богаташи, които лежите, облечени в коприна на златните си ложета, пиете вино и се тъпчете с най-крехки меса!

Кранстън и Ателстан гледаха как мъжът продължи да проповядва, дори когато войници от градската стража и от охраната на Джон Гонт се появиха от уличките, водещи към Тауър. Те си пробиваха път през тълпата, удряйки хората с тъпата страна на мечовете си, за да се опитат да заловят лудия пророк. Враждебно настроена, тълпата се съпротивляваше, на места се стигна до сбивания и когато Ателстан погледна отново, пророкът и пламтящият му кръст бяха изчезнали.

— Ела, сър Джон. Трябва да ти призная нещо.

Той поведе коронера далеч от безредиците.

— Какво има, братко?

— Водачът на Голямата общност Ira Dei ми прати предупреждение.

Ателстан подробно описа странното си преживяване сутринта, както и прокламацията, закачена на вратата на църквата му.

Без да отрони и дума, Кранстън го изслуша, толкова угрижен, че дори забрави чудодейния си мях.

— Защо се опитаха да ми повлияят? — попита Ателстан.

Кранстън изду устни.

— Страх и ласкателство, братко. Страх, защото знае, че си мой писар и секретар.

— И какво още, сър Джон?

Кранстън се усмихна накриво.

— Ти си доста скромен за свещеник, Ателстан. Не си ли наясно, че бедните и потиснатите в Съдърк те уважават, дори благоговеят пред теб?

Ателстан се изчерви и отмести поглед.

— Това е нелепо — прошепна той.

— О, не, не е! — отсече Кранстън и продължи напред. — Забрави Ira Dei, братко. Когато започне въстанието, свещеници като теб, Джон Бол и Джак Строу ще водят хората.

— Аз ще се скрия в църквата си — отвърна Ателстан. — И като стана дума за това…

Той спря пред „Сейнт Дънстан“ и уви юздите на Филомел около една от куките на стената.

— Какво има, братко?

— Искам да помисля и да се помоля, сър Джон. Съветвам те да направиш същото.

Ругаейки под нос, Кранстън спъна своя кон, отпи щедра глътка от чудодейния мях и последва Ателстан в Хладната, мрачна църква.

Вътре светеха няколко факли и свещите, сложени около статуите на Девата, свети Йосиф и свети Дънстан, както и от светлината, която проникваше между стъклописаните прозорци и караше изображенията по тях да оживяват в ярки цветове. Ателстан ги загледа с възхищение.

— Бих искал един такъв! — прошепна той. — Само един за „Сейнт Ерконуолд“!

Той ги погледна отново, докато Кранстън отпиваше малка глътка от меха, преди да последва монаха през нефа, където седнаха на една пейка пред олтарната преграда. Зад нея хорът репетираше литургията за Архангеловден. Ателстан седеше със затворени очи и се вслушваше в думите.

— „…ето, голям червен змей със седем глави и десет рога, а на главите му — седем корони; опашката му повлече третината от небесните звезди и ги свали на земята… И стана война на небето: Михаил и Ангелите му воюваха със змея.“[7]

Мощният тригласен хор триумфално пееше на латински описанието на голямата победа на архангел Михаил над сатаната.

Ателстан затвори очи и помоли Бог за помощ срещу злото, пред което беше изправен: помисли за Маунтджой, окървавен в онази прекрасна градина; Фицрой, който издъхна, задушавайки се, над златната и сребърна посуда на Джон Гонт; Стърми, извлечен от реката като боклук от Рибаря на хора, проснат на нара като мъртва риба.

Ателстан си припомни предупреждението, което беше получил сутринта и почувства как гневът му се надига. Човекът, който се наричаше Ira Dei, беше богохулник! Как би могъл Бог или гневът Му да има каквато и да било връзка с жестоко убийство и зли намерения? Всички онези души бяха изпратени във вечния мрак, неподготвени и неопростени. Ами другите злини в града? Обладаното от демон момиче в семейство Хобдън. Злосторникът, който крадеше отсечените крайници на предатели. И старият приятел на Джак Кранстън, убит коварно и оставен на милостта на плъховете. Какво общо имаха тези неща с Божието творение? Със звездите, които се въртяха в небето? С тучната зелена трева по ливадите? С изначалната честност и доброта на повечето му

енориаши? Ателстан прошепна думите на своя покровител отец Пол: „Бог никога не е далеч. Той може да действа само чрез нас. Свободната воля на човека е вратата на Бог към хората.“ Какви бяха тези убийства? Той се опита да се съсредоточи и да потърси нещо общо между тях. Пеенето спря и монахът отвори очи, точно когато Кранстън се отпусна на пейката с шумно изхъркване.

— Сър Джон, хайде!

Коронерът отвори очи и облиза устни.

— За мен голяма чаша кларет! — извика той.

— Сър Джон, в църква сме.

Кранстън разтърка очи и се изправи.

— Трудно ми е да се моля, братко. Ще ти покажа какво правя аз.

Той влезе в страничния параклис и застана пред дървената статуя на Девата, прегърнала през раменете малкия Иисус. Хвърли две монети в обкованото с желязо ковчеже, извади десет свещи и ги подреди като войници върху големия канделабър пред статуята.

— Десет молитви — промърмори коронерът. — Една за мен, една за лейди Мод, по една за всяка от двете „кукли“, една за Гог и Магог, една за теб, една за Боскъм и Лейф, една за Бенедикта и една за стария Оливър.

— Дотук са девет, сър Джон.

— А, да — Кранстън запали последната. — И една за всеки нещастник, за когото би трябвало да се помоля! — той духна подпалката и закрачи обратно през църквата.

— Това е, братко. Сега мога да потегля към „Светият Агнец“.

Те отвързаха конете си и тръгнаха през изпълнения с хора Чийпсайд. Сър Джон очакваше обичайното възторжено посрещане в любимата си кръчма, но беше разочарован. Жената на кръчмаря го чакаше, изгаряща от нетърпение.

— Сър Джон, съобщение от Гилдхол! Пратеникът идва поне два пъти. Трябва да отидеш там незабавно! — Гласът й се сниши до благоговеен шепот. — Лично регентът те вика!

Ругаейки под нос, Кранстън си пробиваше път през Чийпсайд, следван от още по-замисления Ателстан. В сградата на общината един шамбелан ги заведе до малката зала на съвета, чиито прозорци гледаха към градината, където бе убит Маунтджой. Той почука на вратата и я отвори пред тях. Кранстън влезе наперено и погледна ядно регента, който седеше точно срещу него, заобиколен от Гудман и предводителите на гилдии. Ателстан погледна сребърните и златни звезди, изрисувани върху синия таван, после полираното дърво на ламперията. В тази тиха, разкошна стая, помисли си той, градските големци заговорничат и кроят тънките си интриги. Гонт ги прикани с жест да седнат на два тапицирани стола с високи облегалки.

— Сър Джон, седни. Чакахме те.

— Ваша светлост — отсече Кранстън, докато отпускаше огромното си тяло на стола, — бях зает! Ключарят Стърми е бил…

— Знам, знам — прекъсна го Гонт. — Убит! От неизвестно лице или лица. Тялото му лежи в барака в Билингсгейт. Ами ти, братко? — жестоките му, проницателни очи се впиха в Ателстан. — Изменникът Ira Dei те е удостоил с присъствието си — Гонт се усмихна на изненадата на монаха. — Братко, имаме начини да узнаваме какво става в нашия град. Колкото до Стърми, сър Джон, разбирам, че си запечатал работилницата му.

Кранстън кимна.

— Моите хора счупиха печатите — продължи Гонт. — Претърсихме къщата, но не открихме какъвто и да е знак, че Стърми е направил втора връзка ключове.

— Но е направил — отвърна коронерът.

— И откъде знаеш? — попита пренебрежително Гудман.

— Защо иначе да го убиват?

Гудман направи гримаса.

— Вярвам — продължи Кранстън бавно, — че Стърми е бил изнудван. Както повечето такива хора, той е водел двойствен живот.

Ателстан съзря проблясък на страх в очите на Гудман, но кметът наведе глава, а Кранстън смени темата.

— Ваша светлост, бих могъл да разпитам всички тук — с ваше разрешение, разбира се — къде са били вчера следобед, когато са били убити шерифът и мастър Стърми. Но подозирам, че ще е безполезно.

— Да, така е — провлачи Дени. — Всички имахме работа, сър Джон. Макар че сър Джерард Маунтджой си позволяваше да седи, да пие вино и да говори с кучетата си.

Ателстан внезапно стисна китката на Кранстън под масата и коронерът набързо преглътна въпроса, който се канеше да зададе.

— Тогава, ваша светлост — импровизира той, — защо ме повикахте? Има ли новини?

— Да, две — отвърна Гонт. — Първо, на вратата на общината беше закачена прокламация. Простичко съобщение от Ira Dei. Гласи: „Смърт следва смъртта.“ Какво ти говори това, сър Джон? Или да питам брат Ателстан, който Странно се умълча?

Монахът лекичко потропа с пръсти по масата.

— Предупреждение, ваша светлост, че някой друг от тази стая може да бъде убит.

Ателстан погледна към предводителите на гилдии, но те не изглеждаха обезпокоени от отговора му.

— А има ли ново убийство? — попита Кранстън. — Къде е милорд Клифорд?

— Било е планирано трето — отвърна Гонт. — Лорд Адам е бил нападнат тази сутрин близо до Бред Стрийт, но — слава на Бога — успял да избяга. Сега си почива у дома. Предлагам да го посетите там.

— Това ли е всичко?

— О, не — Гонт бързо се изправи, но продължи да гледа Ателстан в очите. — Верен служител на Короната ли си, братко?

— Кълна се в Бога, да — монахът се опита да овладее паниката си: той беше истинската причина тази група влиятелни мъже да повикат Кранстън и донякъде подозираше какво се крие зад самодоволните им, нетрепващи изражения.

Гонт стоеше и поглаждаше с палец и показалец мустаците си.

— Братко, Ira Dei се е свързал с теб. Като свещеник ти работиш сред бедняците от Съдърк. Колкото и да е Странно, там те обичат и уважават. Ако те помолим, ако кралят ти заповяда, би ли отговорил на Ira Dei, би ли се присъединил към Голямата общност на кралството, за да…

— За да ги предам ли? — рязко попита Ателстан.

— Ваша светлост! — извика Кранстън и бутна назад стола си. — Тази идея е не само глупава, но и прибързана. Брат Ателстан е мой секретар. Аз съм кралски служител. Никога няма да му се доверят.

Гонт поклати глава.

— Сър Джон, ти си противоречиш — каза той, внимателно подбирайки думите си. — Вчера вие с Ателстан заявихте, че Ira Dei или някой от хората му е присъствал на пиршеството. Ако тъй наречената Голяма общност на кралството може да превърне някой от най-доверените ни хора в изменник, защо това да не стане с един беден доминиканец?

— Да, защо не? — обади се Гудман и Кранстън тихичко изстена, когато осъзна, че двамата с Ателстан бяха попаднали в добре заложен капан.

— Кажи все пак, сър Джон, какво мислиш по въпроса? — продължи Гудман. — Не си ли и ти на страната на бедните? Не препоръчваш ли реформи в този град и в графствата, за да облекчиш бремето на бедните търговци и селяни?

— Не можете да ме принудите — тихо се намеси Ателстан.

— Подчинявам се само на игумена си и на Бог.

— А верността ти към Короната? — извика в отговор Гонт.

— Колкото до игумена ти, вече имам разрешението му.

— Ваша светлост, не можете да ме принудите да действам против съвестта си.

Гонт седна и усмихнато протегна отрупаните си с пръстени ръце.

— Стига, братко, какво толкова искаме? Не желаем да предаваш Короната, тъй наречената Голяма общност или себе си.

— А какво искате? — тихо попита Кранстън.

— Нищо особено — промърмори Гонт. — Ira Dei се е свързал с брат Ателстан. Нека нашият верен монах му напише отговор. Кой знае, може този загадъчен изменник да разкрие картите си. Както гласи старата поговорка: „Разтърсиш ли ябълката, от нея могат да паднат чудесни неща.“

Ателстан запази мълчание, отказвайки да обещае каквото и да било и даде воля на гнева си, едва когато излязоха от залата на съвета и заслизаха към приземния етаж на общината. Кранстън беше по-оптимистичен, подпомогнат от още една глътка от меха.

— Смелост, братко — той потупа Ателстан по рамото. — Регентът трябва да е отчаян.

Ателстан спря в подножието на стълбите.

— Срещата беше доста плодотворна, нали, сър Джон?

Кранстън се усмихна.

— Да. Имаме две сочни хапки. Първо, откъде знае Дени, че шерифът си е говорел с кучетата? Доста обстойно наблюдение за човек, който уж не се е доближавал до шерифа, докато той се е припичал на слънце в беседката си.

— Ами смущението на Гудман? — попита Ателстан.

— Да, да. Мисля, че мъртвият ключар е имал някаква мрачна тайна, която кметът знае.

Кранстън погледна остро Ателстан.

— Но има още нещо, нали, братко?

Монахът отмести поглед, но сър Джон долови тревогата в тъмните му очи. Ателстан промърмори нещо.

— Какво, братко?

— Кажи ми, сър Джон, нали регентът има цял легион шпиони?

— Легион е точната дума, братко. Те са като мравуняк, щъкат навсякъде из града. На никого не може да се вярва, това включва дори хора като просяка Лейф. Такива хора не са порочни, но понеже са много бедни, лесно могат да бъдат купени.

Кранстън пристъпи по-близко и Ателстан се постара да не трепне от винените пари в дъха му.

— Разбира се — прошепна коронерът, — ти се питаш как Гонт е разбрал за Ira Dei.

Ателстан се канеше да отговори, когато и двамата чуха някакъв шум. Обърнаха се и видяха сър Никълъс Хъси, кралският наставник, да стои зад тях.

— Сър Джон, братко Ателстан — любезният придворен с посребрени коси се поклони леко. — Дочухме, че сте в Гилдхол. Негово величество кралят моли да му отделите малко време.

Ателстан огледа с любопитство смуглия мъж, правник по образование. Дискретният контрол на Хъси над краля, умелият начин, по който манипулираше младежа, вече си личаха. Забеляза яркосините му очи, чисти като лятно небе. Но съзря и лукавство в изражението му и набързо заключи, че Хъси може и да е по-опасен от регента. Кранстън също мълчеше и се чудеше колко от разговора им беше дочул учителят. После коронерът се усмихна.

— За нас ще бъде чест — каза той тихо.

Хъси ги поведе по един коридор и за тяхна изненада накрая се озоваха в онази част от градината на общината, където бе убит Маунтджой. Младият крал, облечен в проста жълтозелена туника, с разрошени коси, седеше на покритата с мъх скамейка. До него бяха оставени боен колан и ловни ботуши с шпори. Малък арбалет лежеше зареден в краката му и по следите от кал по лицето и ръцете на младежа Кранстън разбра, че е бил на лов, вероятно в горите и полята северно от Кларкънуел. Двамата с Ателстан се поклониха, но Ричард пренебрегна условностите и посочи мястото до себе си, безцеремонно избутвайки колана и ботушите.

— Сър Джон, братко Ателстан — със светнали очи кралят им направи знак да седнат. — Чичо не е тук, затова мога да правя каквото искам. Сър Никълъс, ще останеш ли?

Учителят се поклони. Ателстан беше достатъчно бърз, за да забележи погледа, който си размениха двамата. Ричард стисна огромната ръка на Кранстън и се приведе напред, така че и Ателстан да чуе заговорническия му шепот.

— Открихте ли вече убиеца?

— Не, ваше величество.

— А кой е Ira Dei?

Кранстън отново поклати отрицателно глава. Ричард се усмихна.

— Но чичо ми е ядосан. Чух го да крещи — продължи той. — Обвинява всички. Кметът Гудман и дори чичовото протеже лорд Клифорд също не бяха пощадени. Мислите ли, че ще убият чичо ми?

Кранстън погледна сурово момчето.

— Ваше величество, как може да говорите така?

— Много лесно, защото чичо би искал да стане крал.

— Ваше величество, този, който ви казва това, е предател и негодник. Един ден вие ще бъдете крал. Велик владетел като баща си.

Очите на Ричард се замъглиха, когато Кранстън спомена брата на Гонт, прочутия Черен принц.

— Добре ли познаваше татко, сър Джон?

Погледът на Кранстън омекна.

— Да, сир. Стоях до него при Поатие, когато французите се опитаха да направят пробив в редиците ни.

И, подтикнат от молбите на Ричард, коронерът разказа в пълни подробности за последните етапи от прочутата победа на Черния принц. Ричард слушаше с ококорени очи, докато Хъси не се намеси, изтъквайки, че коронерът е зает човек и си има друга работа. Кралят ги освободи и горещо им благодари. Тъкмо си тръгваха, когато Ричард изтича на пръсти по тревата и възбудено ги дръпна за ръкавите.

— Ако намериш Ira Dei — прошепна той ентусиазирано, — доведи ми го, сър Джон!

Кранстън се усмихна и се поклони. Двамата с Ателстан минаха през общината и излязоха в жегата навън.

— Какво беше това? — промърмори Кранстън.

Ателстан поклати глава. Едва когато се настаниха удобно до прозореца на „Светият Агнец“ с по чаша студен ейл, монахът проговори.

— Когато излизахме от Гилдхол, ти ми зададе въпрос, сър Джон. А аз сега питам — хрумвало ли ти е, че тези убийства може да не са дело на селския водач Ira Dei, а на друга дворцова фракция, която се опитва да компрометира регента?

— Говориш за Хъси и подобните на него? — Кранстън поклати глава. — В отговор на това, добри ми монахо, мога да кажа само: хрумвало ли ти е, че ако Гонт си отиде, и младият крал може да си замине с него?

Изненадан, Ателстан се облегна.

— Толкова ли е вероятно, сър Джон?

— О, да. Когато и ако избухне бунтът, мислиш ли, че селските водачи ще правят разлика между един и друг владетел? Не си ли чувал песента им, братко: „Когато Ева е предяла, а Адам копал земята, къде тогаз е бил аристократът?“

— Кранстън отпи от чашата си. — Онова, което ме тревожи повече, братко, са подобните на Гудман, Дени и Съдбъри, които биха искали да видят Лондон без крал, управляван от влиятелни търговци, като градовете, с които търгуват: Флоренция, Пиза и Генуа. Толкова много хора участват в тази игра — промърмори той, — че Бог ми е свидетел, трудно е да различиш добрите от лошите — той изрева да му донесат нова чаша ейл. — Но когато Хъси дойде, ти казваше, че Гонт има шпионин в енорията ти?

Лицето на Ателстан стана безизразно и той стисна устни. Кранстън разбра, че монахът беше изпаднал в един от редките си пристъпи на гняв.

— Подозираш ли някого?

— За момента, сър Джон, с твое позволение, ще си замълча. Но да, подозирам някого.

Те поседяха още час, защото Кранстън реши да хапне в кръчмата, вместо да се връща в празната си къща. Сенките започнаха да се удължават. Когато пазарът затвори и прибраха сергиите, кръчмата започна да се пълни с подгизнали от пот чираци и занаятчии с дрезгави гласове, които умираха от желание да утолят жаждата си. Ателстан и Кранстън взеха конете си и поеха обратно по опустяващите улици към Лондонския мост.

Тълпите се бяха прибрали и беше лесно да се придвижват. Ателстан започна да се подготвя за посещението си у Хобдън и екзорсизма на младата Елизабет.

— Правил ли си го преди? — запита любопитно Кранстън, гледайки с едно око добре познат апаш, който следеше уморен на вид занаятчия.

— Какво да съм правил, сър Джон?

— Истински екзорсизъм.

Внезапно Кранстън се обърна и извика през улицата:

— Фаулпай!

Джебчията се обърна сепнато.

— Фаулпай, момчето ми! — изрева Кранстън. — Държа те под око, проклет малък крадец! Сега бъди добро момче и се разкарай.

Едноокият занаятчия спря и се обърна, стреснат.

— Какво става? — извика той.

Кранстън кимна и посочи Фаулпай, който тичаше към Ийст Чийп бързо като хрътка.

— Един нехранимайко се интересуваше от парите ти.

Занаятчията се усмихна с благодарност и коронерът се обърна отново към смълчалия се събеседник.

— Е, братко? — попита той между две глътки от чудодейния мях. — Прогонвал ли си дявола или някой от слугите му?

Ателстан се усмихна леко и поклати глава.

— Аз съм виждал екзорсизъм — продължи Кранстън. — Истински. Преди петнадесет години в „Сейнт Бенет Шиърхог“. Знаеш ли църквата?

Ателстан кимна.

— Младо момче беше отведено там от болницата „Сейнт Антъни ъв Виен“. Какво да ти кажа — Кранстън отново отпи от меха, — братко, още имам кошмари! Екзорсистът беше от онези редки хора, истински свят монах — Кранстън се подсмихна на собствената си шега. — А аз бях един от официалните свидетели, назначени от лондонския епископ. Доведоха едно момче на не повече от четиринадесет лета и го оковаха с вериги на олтарния стол, близо до преградата — коронерът спря, за да прочисти гърлото си, сега Ателстан слушаше с интерес. — Това момче — продължи той — говорело на странни езици, издигало се над земята и нещо още по-лошо, казвало на хората тайните им.

— Какво стана? — с любопитство запита Ателстан.

— Екзорсистът започна церемонията и момчето изведнъж се промени. Разбесня се, започна да ругае свещеника с всички грозни думи, които знаеше. Има една част от церемонията, когато екзорсистът…

— Тържествено призовава?

— Да, тържествено призовава демона и го пита как се казва. Гласът на момчето, обичайно тънък и писклив, изведнъж стана дълбок и плътен. „Аз съм богът на свинете“, отвърна то — Кранстън поклати глава. — Изведнъж стана тъмно и замириса ужасно на разложение. После екзорсистът стигна края на ритуала, когато трябваше да прогони демона, обсебил момчето, и демонът попита: „Къде да отида? Къде да отида?“ — Кранстън млъкна и дръпна юздите на коня си.

— Моля те, продължавай, сър Джон.

— Имаше още един свидетел. Млад правник, който работеше в адвокатските кантори на Чансъри Лейн. Беше гледал ритуала с насмешка и когато демонът изкрещя „Къде да отида? Къде да отида?“, този млад умник внезапно прошепна: „Ами да дойде в мен“.

Сър Джон се обърна на седлото.

— Братко, не те лъжа. Обладаното момче се отпусна като мъртвец. Чух свистящ звук, сякаш връхлиташе огромна птица, и младият правник внезапно бе вдигнат от земята и запратен към една колона. Дни наред беше в безсъзнание.

Кранстън смушка коня си.

— Защо ми казваш това, сър Джон? Да ме уплашиш ли се опитваш?

— Не — лицето на Кранстън остана сериозно. — Това е единственият случай, когато съм присъствал на подобна сцена и си научих урока. Мога да различавам истинските сили на мрака и безбройните номера на шарлатаните, братко. Вярвай ми, виждал съм ги всички. Гласове в нощта, следи от стъпки по прашни стълби, дрънчене на вериги в мазето — той се усмихна. — Затова вярвай на стария Джак Кранстън. Донеси си мирото и светената вода, но ме остави да използвам и своите средства.