Божият гняв

ГЛАВА 13

Лекарят внимателно докосна лицето, после прокара ръка във вътрешността на ковчега. Когато я извади, Ателстан видя, че е покрита с фин червен прах.

— Нищо забележително — отбеляза сухо Дьо Троа. — Виждаш ли, братко, арсеникът е смъртоносна отрова, особено червеният арсеник. Единственият му недостатък е, че след смъртта трупът разкрива присъствието на тази отровна субстанция, защото тя спира разложението — той почука по ковчега. — И преди съм виждал такива случаи. Финият червен прах и липсата на разлагане показват, че бедната жена доста време е приемала червен арсеник.

— Какво ще стане сега? — попита Ателстан и посочи трупа.

— Това е нашето доказателство.

— Ще се закълнем — каза лекарят — за това, което сме видели тук. Това ще удовлетвори всеки съдия.

— В такъв случай — каза Ателстан и очерта кръстния знак над трупа, — нека тя почива в мир, след като Божията и кралската справедливост ще бъдат въздадени.

Заедно с Кранстън той отново затвори ковчега. Работниците го положиха в гроба и след като благодариха на сънения отец Одо и на мастър Дьо Троа, Кранстън и Ателстан бавно тръгнаха обратно по Роупъри към Бридж Стрийт. Майсторите на въжета, продавачите на зебло, кълчища и ленени влакна[10] бяха прибрали сергиите си. Уличен музикант свиреше на гайда, докато пияна проститутка се кълчеше в безумен танц. Просяците, наистина сакати и професионални мошеници, изпълзяваха от скривалищата си с протегнати за милостиня ръце, една дребна старица със стара платнена торба в ръце ровеше в купчината боклуци.

Кръчмите бяха пълни, защото търговците празнуваха края на седмицата, но след зловещото гробище и злото, което беше видял, Ателстан се почувства уморен и потиснат. От един прозорец над него изплака бебе и млад женски глас запя приспивна песен, която прозвуча нежно и ясно в топлия вечерен въздух.

— Заобиколени сме от грях, сър Джон — мрачно отбеляза свещеникът. — Като в най-тъмната гора, където и да погледнем, виждаме очите на хищници.

Кранстън се оригна, протегна се и потупа монаха по рамото.

— Да, братко, а злите негодници виждат нашите очи. Развесели се, убийството е в кръвта на всички ни, братко. Ти сам го каза: Ингам, проклетата история в Гилдхол, а сега и Хобдън. Но животът не е само това. Чуй как майката пее на детето си и как приятелите се смеят в кръчмата. Трябва ти чаша кларет и добра жена — Кранстън се усмихна. — Или, в твоя случай, много лоша.

Ателстан също се усмихна, но после лицето му отново се помрачи.

— Какво ще правим с Хобдън? Нямаме доказателство, че те са убили Сара.

— За Бога, братко, не мислиш разумно. Аз мога да го докажа. Кучката Елинор призна в мое присъствие, че тя се е грижела за болната жена. Кой друг е имал достъп до нея? Знаеш ли какво мисля, добри ми послушнико? — Кранстън отпи нова глътка от меха. — Уолтър Хобдън е слабоволев мъж, който се е влюбил в скъпата Елинор. Измислили са го заедно. Уолтър е започнал да дава на бедната си жена по няколко грама арсеник. Тя се разболяла и довели скъпата Елинор да се грижи за нея. Така предполагаемата болест се развила по-бързо.

— Не е ли трябвало лекарят да забележи?

— Не. Оплаквала се е от спазми в стомаха и отпадналост. Но повечето лекари не могат да разделят на две магарета сено — Кранстън почеса червеното си оплешивяващо теме. — Голямата загадка, братко, е как е разбрало момичето? Не само, че майка му е била отровена, но и с каква отрова. Не каза ли, че майка й й го казала насън?

Ателстан кимна и потръпна от хладния вятър, който повя откъм реката.

— Вярваш ли в това? — настоя Кранстън.

— Сър Джон, всяка сутрин вземам парче хляб и по законите на вярата го превръщам в тялото Христово. Вярвам в това. Във Витлеем се родило дете, което е и човек, и Бог, и аз вярвам в това. Детето станало мъж, който бил разпънат, но възкръснал от мъртвите и аз вярвам в това — Ателстан погледна коронера. — Казват, че Духът Божи е вездесъщ и че Бог ще въздаде справедливост. Щом мога да вярвам във всичко това, мога да повярвам и на разказа на младата Елизабет. Човешкият ум е сложно нещо, сър Джон. Може би е имала подозрения и така семето е било посято.

Ателстан изду бузи.

— Бог знае какво е станало. Целият й живот се е съсредоточил във факта, че майка й е била отровена и тя е започнала да заговорничи със старата си дойка. Може би Ана разбира нещо от отвари. Както и да е, те са започнали играта си, за да принудят слабоволевия Уолтър да признае или поне да се разкае. Но какво ще правим сега, сър Джон?

— Ще ги оставя онези двамата да се задушават в собствения си сос няколко дни. Междувременно ще посетя момичето при миноритките.

— Благодаря, сър Джон, а после?

— Като казах, ще се прибера и ще поискам заповед за арестуването на Уолтър и Елинор Хобдън. Моите стражи ще я изпълнят и преди да остареят много, двамата ще бъдат изправени пред кралския съд в Уестминстър.

Ателстан отново му благодари, увери коронера, че ще проучи всички доказателства за убийствата в Гилдхол и двамата се разделиха. Кранстън тръгна към миноритките, а Ателстан пое към Лондонския мост.

„Ite missa est. “ Ателстан протегна ръка за благословия в края на неделната литургия. Усмихна се на енориашите, които бяха запаметили достатъчно латинските фрази, за да извикат в отговор „Dei Gratia"[11]. Ателстан слезе по стълбите от олтара, прекръсти се и последва Крим в ризницата, после отново излезе и застана на входа, за да поздрави енориашите си на излизане. Уоткин и копачът Пайк бяха последни, както ги беше помолил преди литургията. Той се сбогува с Ранулф, ловеца на плъхове, все така изпълнен със задоволство, задето беше помогнал на Кранстън, с Фламандката Пернел, Урсула и свинята й, с калайджията Таб и проститутката Сесили, която изглеждаше бляскаво в царевичножълтата си рокля.

— Прилично ли се държиш? — попита я Ателстан.

— Разбира се, отче.

Значи и в Съдърк стават чудеса, помисли си той. Последен си тръгна Якоб Арвелд, германецът със симпатичната съпруга и голямата челяд. Заможен продавач на пергамент, той скоро се беше нанесъл в своята хубава триетажна къща с градина, точно зад хана „Епископът от Уинчестър“ и още имаше проблеми с езика.

— Това бяха хубави думи — увери сега той Ателстан. — Много точна проповед. Благодаря от дерето на сърцето си.

— Не искаш ли да кажеш "дъното на сърцето си"?

— Именно, отче.

Ателстан се усмихна и загледа как паството му се събира около малка масичка с ейл и сладкиши. Прекоси обратно нефа и влезе в ризницата, където го чакаха Уоткин и огромната му жена, копачът Пайк и също тъй внушителната му съпруга.

Боже, помоли се Ателстан, нека всичко мине спокойно. Той хвърли поглед към Пайк, с когото се беше срещнал тайно преди литургията. Копачът, който се смяташе задължен на свещеника бързо се беше съгласил, че годежът на сина му с дъщерята на Уоткин е най-доброто възможно нещо. После внимателно беше изслушал, докато Ателстан му обясняваше какво трябва да каже, когато се срещнат с Уоткин.

— Е, ето ни тук, отче — Уоткин запристъпва на място с големите си мръсни ботуши. — Знам защо искаш да ни видиш, макар че изглежда сме последните, които разбраха, че дъщеря ни е влюбена в сина на Пайк.

— Това изобщо не ми харесва — обади се Пайк. — Синът ми трябва да потърси жена по-далеч оттук.

— Какво й е на дъщеря ми? — рязко попита жената на Уоткин. — Да не би да мислиш, че синът ти е прекалено добър за нея?

Ателстан се усмихна, отстъпи и загледа как Уоткин и жена му атакуват Пайк с най-отровни думи. След това нямаше проблеми. Първо Пайк колебливо се извини и после също така колебливо, се съгласи, че въпросът е решен: синът му щеше да се ожени за дъщерята на Уоткин на първата събота след Великден. След това те отидоха в дома на свещеника, за да отпразнуват събитието с по чаша вино. Уоткин се перчеше като преуспяващ правник. Беше възхвалил името на семейството си, беше защитил репутацията на дъщеря си, беше накарал големия си съперник Пайк да се съгласи с мнението му и да приеме предложението. Ателстан наля виното, без да поглежда Пайк в очите, и докато пиеха за здравето на младата двойка, се помоли наум Уоткин никога да не разбере как е бил подведен.

След като си тръгнаха, Ателстан хапна набързо и се върна в пустата църква, за да се помоли. След това разчисти масата в кухнята и извади писмените си принадлежности: перо, мастилница, пемза и свитък нов пергамент, който Кранстън му беше дал. След като се приготви, той седна и записа всичко, което бяха научили с коронера за Ira Dei: промушването на Маунтджой, отравянето на Фицрой, убийството на Стърми в Билингсгейт. Денят напредваше. Ателстан прекъсна работата си, за да хапне малко супа, сушено месо и хляб. Отиде до църквата, за да каже молитвите си, после мина през гробището, размишлявайки върху това, което беше написал. Нарисува нова скица на градината на общината и друга, на която отбеляза кой къде седеше на пиршеството, където беше умрял Фицрой. От време на време си спомняше някои неща и ги допълваше.

По здрач Ателстан сметна, че е записал всичко, което бяха научили с Кранстън и започна внимателно да чете бележките си. Усмихна се, спомняйки си как майка му търсеше нишка в някоя стара наметка и когато я намереше, внимателно я издърпваше и започваше да навива ценната вълна. Но тук нямаше скъсана нишка.

— Хладнокръвно убийство — промърмори си Ателстан. — Не убийство от страст, не импулсивен жест, който би издал убиеца — той прехвърли наум поне осем възможни виновници, докато самоличността на Ira Dei оставаше загадка. Свещеникът стана и се протегна, запали свещите и тъкмо стъкваше огъня, когато Бонавентура се промъкна през отворения прозорец.

— Добър вечер, мой уличен принце.

Големият котарак се протегна пред огнището, от време на време малкият му розов език се стрелкаше навън. Той измърка от удоволствие, когато Ателстан донесе кана с мляко от килера и напълни очуканата му калаена купа. Монахът клекна и почеса едноокия котарак между ушите.

— Иска ми се животните да можеха да говорят — тихо каза той. — Или да бях като великия свети Франциск Асизки и да имах дарбата да говоря с малките Божии създания. Какви загадки виждаш ти, Бонавентура? На какви злини ставаш свидетел, докато ловуваш по улиците и алеите?

Бонавентура продължи да лочи млякото, а опашката му трепереше от удоволствие. Ателстан стана, отпи от чашата си и се върна към работата си. Падна мрак, от гробището се понесоха викове на сови и раздразнението на монаха нарасна. Той се качи горе и взе ръкописа, който беше донесъл от къщата на Кранстън за разследването преди петнадесет години, в което беше замесен Стърми. Слезе и внимателно го прочете, използвайки линия, за да не пропусне ред.

— Боже, помогни ми! — прошепна той. — Дай ми само една скъсана нишка.

Ателстан продължи да чете и най-сетне намери отговора в един ъгъл на полето, където писарят беше добавил кратка бележка.

— Бог да ни е на помощ! — прошепна той. — Разбира се!

Монахът угаси свещта и бавно се качи горе, легна на леглото и се взря в тавана. В такава хубава есенна вечер, особено в неделя, в друг случай би отишъл на върха на камбанарията, за да гледа звездите и да говори с Бонавентура за теориите на Роджър Бейкън. Но трябваше да признае, че изучаването на човешкото сърце беше по-интересно и затова се зае да гради логично обяснение, което можеше да изкара убиеца на светло. Умът му пресяваше възможностите, докато клепачите му натежаха. Той потъна в неспокоен сън и сънува кошмар, в който се видя да стои под лунната светлина в градината на Гилдхол.

Седеше на мястото на Маунтджой и виждаше как убиецът пристъпва зад оградата от колове. Опита се да стане, но осъзна, че е вързан и не може да помръдне. Знаеше, че убиецът ще нанесе удара си. После Ателстан се обръщаше, усетил, че зад него има някого и виждаше посивелите лица и кръвясалите очи на редица от мъртъвци: Маунтджой, Фицрой, Сара Хобдън, докато на кол в центъра на градината бе набучена отрязаната глава на Жак Ларю, френския пират. Труповете се притискаха в него със зейнали уста. Ателстан искаше да ги отблъсне, но се боеше да отмести поглед от убиеца, който се прокрадваше зад оградата.

Най-накрая се събуди потен и стенещ. Седна в леглото, дишайки дълбоко, за да успокои препускащото си сърце. Погледна през прозореца. Небето вече беше изпъстрено с червеникава светлина, затова се изми, преоблече и слезе в кухнята, за да хапне нещо. Накрая ужасите на нощта избледняха, когато седна пред огъня, полюшвайки се напред-назад на стола с Бонавентура, сгушен в скута му. После се върна към писането. Отначало бавно, после по-смело и бързо той написа това, което наричаше свой обвинителен акт срещу убиеца.

Навън птичките се разбуждаха, политаха и запяваха; слънцето се издигна и напече. Ателстан остави перото и отиде в църквата, за да отслужи литургията. Никой не дойде. Сънливият Крим нахлу през вратата, точно когато свършваше, крещейки извинения. Момчето обясни, че семейството му и семейството на копача Пайк прекарали предишната вечер, празнувайки предстоящия годеж. Ателстан го увери, че всичко е наред, взе пени от кесията си и го изведе пред църквата.

— Познаваш ли коронера, Крим?

— Старият Трошач на коне?

— Не така, Крим!

— Да, отче, познавам коронера и знам къде живее.

— Добре, иди при него и му предай съобщение. Да дойде в „Светият Агнец“ — Ателстан замълча. — В часа, когато отварят пазара. Кажи му и да помоли милорд Гонт и другите благородници да се срещнат с нас в Гилдхол на обяд — той пъхна пенито в мърлявата ръка на момчето и го накара да повтори съобщението три пъти. Крим го направи прилежно, затворил очи, за да се съсредоточи, а после затича като заек по улицата.

Ателстан се върна в църквата и клекна до една от колоните. Щеше да се радва, когато приключи с този случай. Имаше доказателства, но недостатъчно: доказателствата щяха да дойдат, когато всички се съберяха в Гилдхол, но трябваше да признае, че още не беше разбрал кой е Ira Dei.

Ателстан огледа църквата. Трябваше да се заеме с енорийските дела. Хъдъл не беше завършил стенописа над кръщелния купел, а Сесили дни наред не беше чистила църквата. Ателстан затвори очи. Само да можеше да убеди някого да купи цветни стъкла за един от прозорците. Да изпишат на тях някоя хубава картина като онези, които беше виждал в богатите лондонски църкви. Случка от живота на Христос или на свети Ерконуолд, изрисувана с големи подробности, за да може да я дава за пример, когато изнася проповед.

Умът му блуждаеше. Надяваше се, че Елизабет Хобдън ще бъде в безопасност при миноритките. Дали Кранстън беше издал заповед за арестуването на баща й и мащехата й? Ателстан въздъхна и се изправи. Върна се в дома на свещеника, разтреби масата, прибра писмените си принадлежности в кожената торба и отиде да оседлае съпротивляващия се Филомел.

Отиде до Лондонския мост покрай едноетажните жилища на много от енориашите си, устоя на изкушението да прегази голямата свиня на Урсула, която се клатушкаше по улицата с развети уши, вероятно към лехата на Ателстан. Монахът спря до малка пивница, където Сесили седеше с прилично прибрани крака, потънала в разговор с копача Пайк. Ателстан му даде ключа за църквата.

— Сесили — умолително каза той, — черквата има нужда от хубаво почистване и съм ти платил за него.

Очите на момичето се насълзиха.

— Извинявай, отче, аз…

— Сесили беше заета — прекъсна я Пайк. — С Алберто.

— С кого?

— Моряк от генуезки кораб на котва в Даугейт — усмивката на Пайк се разшири. — Сега той си замина, Сесили е пак при нас и църквата ще бъде чиста.

Ателстан се усмихна.

— Харесваше ли ти, Сесили?

— Да, отче. Обеща да се върне до два месеца.

Ателстан кимна и смушка Филомел. Да, помисли си той, бедната Сесили. Кранстън би казал: „Алберто ще се върне, когато свинята на Урсула полети.“ Той потупа Филомел по врата.

— Ние сме бедните, Филомел — пошепна той, — помни това. И ако желанията бяха коне, просяците щяха да яздят.

— Сам ли си говориш, отче?

Ателстан вдигна поглед. Беше минал покрай манастира „Сейнт Мери Овъри“ и се намираше на широката улица, която водеше към моста. Хора се блъскаха и бутаха около него и той не можеше да види човека, който го беше заговорил.

— Отче, аз съм.

Ателстан погледна надолу и видя Бърдън, пазачът на кулата при моста, почти скрит под муцуната на Филомел.

— Не, мастър Бърдън, моля се — излъга той.

Джуджето се промъкна към него.

— Къде е сър Джон? Не ми казвай, сигурно се налива в някоя кръчма. Ами моите глави?

— Какво за тях? — попита Ателстан. — Нови ли са изчезнали?

— Не! — Джуджето се изпъчи. — Но трябва да ми върнат изчезналите.

— Ще предам на сър Джон.

— Добре! И му кажи да намине скоро. Между другото, жена ми пак очаква дете.

Ателстан му махна и смушка Филомел. Не искаше Бърдън да види изненаданата му усмивка, защото за него беше една от големите Божии мистерии как такъв малък човечец можеше да е горд баща на достатъчно деца за цял църковен хор.

Лондонският мост беше препълнен с каруци и товарни коне, и Ателстан трябваше да изчака търпеливо, напомняйки си да не поглежда през пролуките към буйната река отдолу. Най-после премина, пое по Бридж Стрийт, Ломбард Стрийт и се озова в оживения Чийпсайд.

Сър Джон, изпълнен с енергия, беше получил съобщението от Крим и седеше в „Светият Агнец“, дъвчейки гозба от змиорки с прясно изпечен хляб. Изглеждаше свеж и отпочинал, и едва не смачка Ателстан в прегръдката си.

— Веднъж го казах — изръмжа коронерът — и пак ще го повторя! За послушник не си много лош — той се отдръпна на една ръка разстояние от Ателстан. — Пийни кларет.

— Не, сър Джон.

— Откри ли убиеца? — прошепна Кранстън.

— Изпрати ли съобщение в Гилдхол?

Кранстън кимна.

— Тогава, сър Джон, седни и ще ти кажа какво мисля.

Кранстън отпи от чашата си, докато Ателстан му обясняваше. Коронерът зададе няколко въпроса, после замря, стиснал чашата и загледан към Чийпсайд.

— Сигурен ли си, братко?

— Не съвсем, но това е единственото логично обяснение.

— Откъде знаем, че човекът, когото спомена, не е Ira Dei?

— Съмнявам се, сър Джон, но е възможно.

— Но би ли могъл някой да използва кама така? Не, не — Кранстън махна с ръка. — От друга страна, като се замисля, би могло да се направи. Ще те заведа при оръжейника Саймън. Срещата ни в Гилдхол е чак на обяд, нали?

Ателстан кимна. Кранстън изправи огромното си тяло и тръгна наперено към Фрайди Стрийт. Къщите тук бяха наблизо, табели на продавници, висящи от коловете под стрехите, застрашително се люлееха над главите на хората. Кранстън спря под ярка рисунка на метален шлем и бойни ръкавици.

— Да поговорим със стария Саймън.

Въпреки тясната фасада, работилницата беше голяма и приличаше на пещера. В задния двор имаше малка ковачница, където потни чираци носеха парчета метал, извадени от бумтящите огньове, слагаха ги върху наковални и започваха да ги коват с всички сили. Дребен, закръглен човек се появи изневиделица. Ателстан си каза, че му прилича на таласъм с ясните си, стрелкащи се очи, рядка коса и дългите си, заострени уши.

— Сър Джон! — очичките на човечеца блеснаха при възможността за печалба, докато оглеждаше шкембестата фигура на коронера. — Да купуваш оръжие ли си дошъл?

Дребосъкът облиза устни, докато пресмяташе колко би струвало да защити такова шкембе с ризница или броня. Известно време Кранстън го остави да се помъчи, но после го потупа по рамото и едва не го събори на земята.

— Това са глупости, Саймън, и ти го знаеш. Бойните ми дни отминаха. Това е Ателстан, моят писар — той махна с шишкавата си ръка. — Ателстан има една теория. Обясни му!

Ателстан се подчини. Саймън го изслуша, направи гримаса и вдигна рамене.

— Разбира се.

Той отиде в задната част на работилницата, отвори голям сандък и започна разгорещена дискусия с Кранстън за ками, кортици, италиански стилети, лъкове и арбалети. Повика един чирак, който трябваше да демонстрира аргументите на Саймън. Час по-късно Кранстън, Ателстан и дребният оръжейник с кожен чувал през рамото се върнаха в Чийпсайд и се насочиха право към общината. Ателстан спря в една пекарница, за да купи марципан и сладкиши в ленена торбичка. Трябваше да изчакат, защото приставите бяха докарали престъпници от Нюгейт и Флийт и ги подреждаха в редица, за да изтърпят наказанието си.

Беше обичайната унила сбирщина от разбойници, злосторници и проститутки, но после се появи каруца, предшествана от двама музиканти, които свиреха на гайди игрива мелодия. Следваше каруца, пълна с всякакви гнусотии, от които замириса на канавка и тълпата закрещя възмутено. За каруцата бяха вързани двамата продавачи на реликви, които Кранстън беше арестувал предишния ден. Лицата им бяха окървавени, разрошените коси — покрити с мръсотия, тъй като тълпата ги замеряше с боклуците.

Кранстън се усмихна. Ателстан почувства пристъп на съчувствие, защото панталоните на мъжете бяха свалени до глезените, а голите им задници кървяха под ударите с кожени каиши, които им нанасяха двама пристави. Зад злосторниците вървеше чиновник с прясно изписана прокламация, описваща „ужасните престъпления на тези двама фалшификатори“.

— Какво ще се случи с тях? — попита Ателстан.

— Не това, което заслужават — изръмжа Кранстън. — Каруцата с тъй наречените им реликви ще бъде откарана до Лондонския мост и ще бъде изгорена от палача. След това двамата хубавци ще бъдат бичувани до Олдгейт, освободени и прогонени от града под страх от отрязване на крак или ръка за първото последвало престъпление и смърт за следващото — Кранстън погледна тълпата, която крещеше обиди, докато каруцата изчезна по Мърсъри. — Това е урок и за другите, които несъмнено ще го забравят до утре.

Продължиха през Чийпсайд, дребният оръжейник отново въвлече Кранстън в остър спор за предимствата на различните оръжия. Пред Гилдхол се наложи да се успокоят, преди шамбеланът да ги отведе в залата за съвещания, където Гонт, обграден от Клифорд и Хъси, седеше заедно с предводителите на гилдии. Регентът не се церемони излишно, дори не ги покани да седнат, а дребния оръжейник погледна пренебрежително. Саймън така се притесняваше в присъствието на тези велики личности, че не спря да се кланя, докато Кранстън не му изсъска да застане мирно до вратата.

— Имаш да ни съобщиш нещо, сър Джон?

— Да, ваша светлост.

Гонт си играеше с кожените пискюли на скъпия подплатен жакет. Ателстан разбра, че регентът е очаквал с нетърпение утринен лов в полята и блатата северно от Кларкънуел. Хъси се държеше дипломатично, както обикновено, беше усмихнат, но мълчалив. Клифорд замислено търкаше раненото си рамо, докато водачите на гилдии се държаха като раздразнени ловни кучета. Кметът Гудман шумно почукваше с пръсти по масата. Съдбъри и останалите се държаха арогантно и очевидно им беше неприятно, че са ги откъснали от сутрешната търговия.

— Е? — рязко попита Гудман. — Ние сме заети хора, сър Джон!

— Аз също.

— Дойде по-рано, отколкото очаквахме — изръмжа Съдбъри. — Намери ли златото ни?

Кранстън поклати глава отрицателно.

— Арестува ли Ira Dei?

— He.

Гонт се приведе напред и се усмихна неискрено.

— Тогава защо, за Бога, сме тук, сър Джон?

— Може би за да арестуваме убиец, ваша светлост. Всички входове на общината трябва да се охраняват.

Гонт го погледна и в очите му проблесна интерес, когато осъзна, че срещата нямаше да бъде обичайна.

— Открили сте нещо, нали? — меко попита той. — Ти и твоят монах.

Атмосферата в залата рязко се промени. Били са сигурни, че ще се провалим, помисли си Ателстан. Тези надути лешояди бяха решили, че дебелият коронер и монахът с прашното расо са твърде глупави, за да открият истината. Той си пое дълбоко дъх, за да овладее гнева си. Гонт се облегна и разпери ръце.

— Сър Джон, докато не приключим с този въпрос, сме твои затворници — той погледна през рамо и подвикна на командира на стражата, който стоеше до стената зад него.

— Затворете вратите! Никой да не излиза или влиза, докато аз не разреша — после регентът погледна Кранстън. — Какво друго искаш, сър Джон?

Ателстан се обади вместо него.

— Искам залата за пиршества да бъде подредена като в нощта, когато умря Фицрой.

Гонт кимна.

— Нещо друго?

— Искам възглавници на мястото, където е седял сър Джерард Маунтджой. Градината трябва да бъде опразнена.

Гонт се усмихна.

— И още?

— Докато със сър Джон не приключим, ваша светлост, бих бил благодарен, ако всички останете тук.

Избухна вълна от протести, но Гонт удари по масата с юмрук и лицето му почервеня.

— Преди няколко дни — изрева той — дойдох тук, за да подпечатам договор за приятелство е първенците на града. Смъртта на Фицрой, Маунтджой и Стърми сложи край на това. Всички ще изчакате, докато приключим — той посочи с пръст Кранстън. — И Бог да ти е на помощ, ако ми губите времето!

Повикаха прислужници и Гонт им нареди какво да правят. Ателстан изведе Кранстън и треперещия оръжейник от залата, по стълбите надолу, към малкия проход, който свързваше сградата с кухните. Монахът се опита да овладее вълнението си, когато надникна през процепите на оградата и видя прислужници да слагат възглавниците, както беше наредил. От мястото си виждаше, че ги трупат там, където беше убит сър Джерард. Изчака хората да се приберат в сградата, после се усмихна на оръжейника.

— Е, Саймън, сега имаш възможност да докажеш, че теорията ни е вярна.

Оръжейникът остави чувала на земята и извади арбалет. Жлебът, където щеше да сложи стрелата, беше специално разширен. После взе дълга кама като онази, открита в гърдите на Маунтджой. Внимателно я зареди в арбалета и бавно опъна стегнатата корда.

— Много добре — прошепна Ателстан. — Сега, Саймън, опитай се да изстреляш камата във възглавницата със зелени ресни, която е по средата на купа.

Ругаейки под нос, Саймън вдигна арбалета и изстреля камата. Тя излетя като камък от прашка, но той не се беше прицелил добре и улучи дървената ограда, пропускайки за малко възглавниците. Пъшкайки, Кранстън отиде да донесе камата и каза на Саймън да се стегне, ако не иска всички да прекарат следващата седмица в Нюгейт. Оръжейникът отново подпря арбалета на земята и опъна кордата. Дългата кама беше поставена в жлеба. Той се прицели внимателно и този път тя се заби дълбоко във възглавницата и я забоде здраво за дървената ограда зад нея. Кранстън извика от удоволствие и плесна с ръце като дете.

— Получи се! — възкликна той. — Получи се!

Забърза обратно към Гилдхол и след няколко минути се появи с Гонт и останалите. Ателстан и оръжейникът, който беше прибрал арбалета в чувала, стояха до портичката и гледаха възглавницата.

— Каква е тази глупост? — извика Гудман.

— Доведе ни да видим кама, забита във възглавница, така ли, Кранстън?

Все пак Гонт отвори портичката и влезе, хвана камата и внимателно я извади сред малък облак прах и гъша перушина.

— Не си я забил с ръка, нали, Кранстън?

— Не, ваша светлост — отвърна коронерът. — Камата беше изстреляна с арбалет през процепите на оградата.

— Възможно ли е? — попита Дени.

— Да, възможно е! — Съдбъри се усмихна мило на кмета. — Не си ли съгласен, сър Кристофър? Ти си член на гилдията на стрелците.

Кметът изглеждаше блед и потресен от думите на Кранстън.

— Е? — стрелна го с поглед Гонт.

— Ваша светлост, лесно е да се направи — измърмори Гудман и махна с ръка. — Камата е като онази, която е убила шерифа, с тясна дръжка и без предпазител, може да бъде изстреляна с арбалет, ако жлебът се разшири и издълбае. Все пак това е просто по-голям лък, а камата се превръща в стрела.

— Виждате ли… — намеси се оръжейникът Саймън, но внезапно закри ръката си с уста, осъзнал къде се намира.

— Направи го, Саймън! — меко го подкани Кранстън. — Изстреляй пак камата.

Дребният човек бързо се отдалечи. Видяха го да опъва тетивата зад оградата и камата отново се заби във възглавниците.

— Видяхте ли? — разпери ръце Кранстън. — Представете си как сър Джерард Маунтджой се пече на следобедното слънце и се наслаждава на виното и компанията на кучетата си в личната си градина — той погледна Дени. — Видели сте го там. В Гилдхол цари спокойствие, всички дремят или си почиват в следобедната жега, но нашият убиец се промъква до прохода. Под наметката си носи арбалет или друг вид лък, пригоден за целта. Процепът в оградата е достатъчно широк. Прицелва се, сър Джерард е убит на място в сърцето, а убиецът не е имал нужда да влиза в градината или да минава покрай кучетата. После се измъква.

— Подозирам — продължи Кранстън, — че убиецът се е упражнявал преди това и убийството е станало за секунди. Кучетата изобщо не са разбрали какво става, а сър Джерард е умрял почти мигновено.

Той кимна, когато Ателстан го дръпна за ръкава и му прошепна нещо.

— А Фицрой? — попита Гонт.

Кранстън изчака, докато Ателстан влезе в Гилдхол.

— Убийството на Фицрой е било много по-хитро. Трябва да се върнем в залата, където умря той. Убиецът на Маунтджой е използвал същия метод, за да убие Стърми. Горкият ключар, по причини, които ще обясня по-късно, бил примамен на кея в Билингсгейт. Чакал някого. Разхождал се неспокойно нагоре-надолу, чудейки се кога ще се появи изнудвачът. Но убиецът бил вече там, скрит зад сергиите или някой от складовете. Отново вдигнал арбалета и заредил камата. В един миг Стърми стоял на кея, в следващия камата се забила дълбоко в гърдите му и той паднал в реката. Това обяснява защо никой нищо не е видял, дори да е бил наблизо до убития.

Гонт погледна коронера и потупа с пръсти по широкия ловен колан около тънката си талия.

— Сър Джон, залата за пиршества е подготвена. Писарят ти брат Ателстан отиде там. Предполагам, че ни чака. Ти обясни как са били убити Маунтджой и Стърми.

Той се канеше да продължи, но улови предупредителния поглед на Кранстън, затова се обърна, бръкна в кесията си и хвърли златна монета на оръжейника, който се беше върнал в градината.

— Заслужи си я, приятелю. Остани тук, докато приключим. А когато си тръгнеш, дръж си езика зад зъбите или ще се погрижа да нямаш нито глава, нито език.

Саймън падна на колене, завладян от смесица от благодарност и страх, докато Кранстън поведе останалите към Гилдхол.