Божият гняв

ГЛАВА 3

— Лейди Мод ще ме убие! — промърмори сър Джон, докато с Ателстан седяха на една градинска пейка и гледаха как двата големи вълкодава, които вече бяха уплашили до смърт прислугата на Кранстън, тичат наоколо. От време на време те идваха и слагаха големите си лапи върху дебелите крака на коронера и ближеха лицето му, а градината се изпълваше с най-цветистите ругатни на Кранстън.

Боскъм, който нямаше нужда от втора покана, беше събрал оскъдните си вещи във вързоп и беше последвал сър Джон в дома му. Сега се появи на вратата, измит и преоблечен. Носеше препълнена чаша кларет.

— Браво, човече! — промърмори Кранстън. — Вече съм благоразположен към теб — той насочи шишкав пръст към новия си иконом.

— Пет неща са важни за мен — изръмжа той. — Първо, лейди Мод. Трябва да я слушаш за всичко. Второ, грижи се за синовете ми, куклите. Трето, брат Ателстан — той леко потупа монаха по ръката — е мой приятел. Четвърто, кабинетът, където държа великия си трактат, е моето светилище. И пето, мехът ми за вино. Всъщност са два — единият виси зад вратата на килера, другият е в стаята ми. Трябва да са винаги пълни, но Лейди Мод не бива да разбере, че са два.

— Разбира се, сър Джон — и Боскъм изчезна също тъй безшумно, както се беше появил.

Кранстън отпи от кларета.

— Ще бъде добър иконом — промърмори той. — Но какво да правя с тези проклети кучета? Дявол да го вземе, Ателстан, те са достатъчно големи, за да изядат момчетата и лейди Мод на една хапка!

Ателстан прехапа долната си устна. Разбираше проблема на сър Джон, но не му хрумваше никакво решение.

— Всичко зависи от това — каза бавно той, — което ще реши лейди Мод, сър Джон — монахът сдържа смеха си. — Ако имаш късмет, просто ще изхвърли кучетата. Ако нямаш, ще изхвърли и теб.

Кранстън се оригна. Двете кучета се обърнаха и го погледнаха.

— Да му се не види, момчета! — изръмжа им Кранстън. — Как да ви нарека? Знаете ли, че онзи лицемерен негодник Маунтджой, да гори в ада, не си беше дал труда да ви даде имена? Е, аз измислих две: този със синия нашийник ще се казва Гог, а онзи с червения — Магог[3].

Двете кучета сигурно решиха, че пак е време да благодарят на новия си господар, защото се понесоха към него. Ателстан усети как сърцето му подскочи от страх, но Кранстън вдигна ръка, кучетата спряха и легнаха задъхани пред него, без да изпускат от поглед пълното му, червендалесто лице.

— Откъде имаш такава дарба да укротяваш кучета? — попита Ателстан и предпазливо скри крака под пейката.

— Още когато кокичетата ми стигаха до коленете, се разбирах с кучета — отвърна Кранстън. — Баща ми беше суров човек. Когато направех някоя беля, ме затваряше в кучкарника — както винаги, сър Джон говореше с неохота за детството си. Той посочи пособията за писане на масата пред Ателстан. — Но това с кучетата не е трудно колкото този проблем, нали?

Ателстан вдигна грубата скица на градината на Гилдхол.

— Как — промърмори той, дочуващ шумното дишане на Кранстън в ухото си, — как може да е извършено убийството?

— Остави това — изръмжа коронерът. — Да помислим кой го е извършил. По дяволите! — промърмори той и започна сам да отговаря. — Възможностите са безброй и между тях онази група кучи синове, които напълно заслужават конопен гердан!

Ателстан погледна коронера.

— Не знаех, че това те засяга толкова, сър Джон.

— Те са — продължи Кранстън, давайки воля на красноречието си — куп противни, сбръчкани, лицемерни, нацапотени лайна! — Той бутна скицата на Ателстан встрани и натроши останките от парчето хляб, което гризеше. — Този следобед в общината, скъпи послушнико…

— Монах, сър Джон!

— Все тая — промърмори коронерът. — Този следобед видяхме най-впечатляващата колекция от престъпници, красили някога това кралство — Кранстън постави хапка хляб на масата. — Водачите на гилдиите са оръдия на дявола. Толкова са натежали от лой, че ако доближиш факла до тях, ще пламнат и ще изгорят. Мразят се помежду си, презират Короната, но всеки от тях би искал да управлява Лондон. Всеки от тях или всички заедно може да са убили Маунтджой.

— Второ — още една хапка хляб се появи на масата, — имаме поддръжниците на Гонт. Бог знае какво е намислил коварният регент. Може би иска короната. Копнее да управлява лондонската тълпа, но за тази цел има нужда от златото на предводителите на гилдиите. След това — появи се трета хапка — имаме поддръжниците на краля. Нашият млад принц още не е пълнолетен, но хората от неговото обкръжение като Хъси биха искали да отнемат властта на регента и да заемат мястото му. След това имаме Голямата общност на кралството, селските водачи с тайния им съвет и загадъчния Ira Dei. И последно, имаме неизвестното. Възможно ли е Маунтджой да е убит по лични причини, а не по политически?

Кранстън понижи глас.

— Кой знае?! Може да е бил Боскъм или който и да с лондончанин. Обзалагам се, че ако свикаш среща на всички, които мразят шерифа, в катедралата „Сейнт Пол“ няма да остане място дори за правостоящи, а опашката ще се вие чак до Темза.

— Но, сър Джон, на ножа беше написано Ira Dei.

— Хайде, хайде, умни монахо! — избоботи коронерът. — Не се прави на наивен пред мен. Като че ли някой убиец се е появил, след като всички тези видни личности са се събрали в Гилдхол и е питал къде точно е шерифът, за да може да го убие!

Кранстън се поизправи на мястото си. Белите му бакенбарди потрепваха.

— Ясно е, че казвам на глас онова, което онази група лицемерни негодници тайно знае. Убиецът вече е бил в Гилдхол. Нито регентът, нито онзи дебел идиот Гудман са споменавали, че непознат е бил забелязан да се навърта около свещената им обител.

Ателстан се ухили.

— Concedo[4], o, най-проницателен от коронерите. Значи случаят е още по-заплетен?

— Разбира се.

Кранстън прибра хапките хляб.

— Ами ако има връзка между всички тези групи? — предположи той. — Нечестив съюз като между Пилат и Ирод?

— Ако случаят е такъв — отвърна Ателстан, — имаме цял списък от трудности, които не подлежат на логически анализ. Водачите на гилдии може да не са обединени. Може да са разединени или да играят двойна игра, като ухажват едновременно Гонт и селяните.

— Или по-лошо — прекъсна го Кранстън, — водачите на гилдии може да ухажват Гонт, краля и предводителите на селяните — той размаха тлъстата си ръка. — А може би само един от водачите на гилдии е предател. Или Гонт е накарал да убият Маунтджой, защото е пречел по някакъв начин на замисъла им?

Ателстан вдигна ръце.

— Съгласен съм, сър Джон. Как е бил убит сър Джерард е загадка. Кой го е убил… Би могъл да е всеки. Остава ни един въпрос: защо?

— И вече му отговорихме — Кранстън стана, потупа корема си и се усмихна на писаря си. — Може би сър Джерард е създавал твърде много проблеми на Гонт. Знаем едно — и той потропа с шишкавите си пръсти по масата. — Целта на тази игра е власт и наградата е да бъдеш господарят на замъка и да видиш унищожението на враговете си. Казвам само, че не можем да вярваме на никого.

— Според мен — отвърна Ателстан, — тъй като това убийство се случи в деня, в който Гонт заздрави съюза си с лондонските гилдии, заключението трябва да е, че смъртта на сър Джерард не е резултат от лична вражда, а опит да се провали този съюз и да се посеят семената на раздор и недоверие. А в такъв случай…

— В такъв случай какво? — прекъсна го Кранстън.

— В такъв случай, драги ми сър Джон, преди някой от нас да остарее много, ще има и друго убийство.

Ругаейки тихичко, Кранстън помете хляба от масата и загледа как Гог и Магог се втурват да проверят какво им предлага господарят им. Камбаните на „Сейнт Мери льо Боу“ забиха. Сър Джон погледна към притъмняващото небе.

— Хайде, монахо, канени сме на пиршеството, което регентът дава в Гилдхол.

— Сър Джон, трябва да се върна в енорията си.

Кранстън се ухили.

— Дявол да го вземе! Регентът те покани, трябва да дойдеш!

После влезе в къщата и с рев повика Боскъм. Докато Ателстан се миеше с купа вода в едно от кухненските помещения, сър Джон се качи в стаята си и облече роба от морав копринен брокат, поръбена със златисти ширити и смени обувките си с по-подходящи за двора. Когато се върна в кухнята, червендалестото му лице сияеше и той ухаеше като роза от ароматното масло, което беше втрил в ръцете и бузите си.

— Сър Джон, сега вече напълно приличаш на коронер. Боя се — Ателстан погледна прашното си расо, — че нямам с какво да се преоблека.

— И ти изглеждаш като това, което си — отвърна Кранстън и го потупа леко по рамото. — Беден свещеник, Божи човек, служител на Христа. Повярвай ми, Ателстан, ако увиеш кучешко лайно в златоткан плат, то пак ще си остане кучешко лайно.

След като произнесе този бисер на народната мъдрост, коронерът изрева към прислугата, прошепна на Боскъм нарежданията си за кучетата, грабна чудодейния мях и тръгна по коридора, следван от Ателстан. Сър Джон отвори вратата.

— Разкарай се! — изрева той на червенокосия еднокрак Лейф, който се беше облегнал на рамката, увесил на врата си очукана табла. Просякът сякаш всеки миг щеше да припадне от умора и глад, но Ателстан знаеше, че е ненадминат актьор с не по-малка слабост към хапването и пийването от сър Джон.

— Ох — изстена Лейф, — стомахът ми е празен.

— Тъкмо си подхожда с главата ти!

— Сър Джон, трошица хляб, чаша вода.

— Глупости! — изрева Кранстън. — Вече си изял вечерята ми! Ти си един кльощав, ненаситен негодник, Лейф.

— Сър Джон, аз съм беден човек.

— Хайде, влизай — промърмори Кранстън. — Търси Боскъм, новия ми иконом. Всъщност, като се замисля… Боскъм! — изрева той.

Дребният човек се появи безшумно като сянка.

— Това е Лейф — каза Кранстън. — Ако го оставиш, ще ми изяде къщата. Дай му вино, но не от кларета ми. Има хляб, супа и лейди Мод е оставила пай в килера.

— Благодаря, сър Джон — Лейф закуцука пъргаво по коридора.

— Между другото — Кранстън се усмихна злостно, — Лейф, приятелю, иди в градината. Имам двама нови гости, които ще се радват да се запознаете.

После той тръшна вратата зад себе си и тръгна по Чийпсайд, смеейки се тихичко.

— Сър Джон, беше ли това разумно?

— Не се бой за Лейф, Ателстан — извика Кранстън през рамо. — Той е пъргав като бълха, бяга по-бързо от теб или мен. И често го прави — добави коронерът.

Чийпсайд вече пустееше, като изключим каруците със смет и няколко проститутки, облечени в шафраненожълто, които висяха около вратите на кръчмите. Щом паднеше мрак, те и останалата градска измет — гуляйджиите, сводниците и, както се изразяваше Кранстън, „останалите нощни чудовища“ щяха да изпълзят от дупките си.

Пристигнаха пред общината и завариха сградата, обградена от кралски стрелци и войници. Кранстън изрева името си и си проби път по стълбите и към залата за аудиенции, където ги очакваше лорд Адам Клифорд.

На лицето на младия придворен изгря искрена усмивка.

— Сър Джон, брат Ателстан — той стисна топло ръцете им.

— Много се радвам да ви видя!

Кранстън погледна простия кожен жакет, вълнения панталон и високите кожени ботуши на младия благородник.

— Милорд, няма ли да присъствате на пиршеството?

Младежът направи гримаса.

— Регентът има друга задача за мен.

По погледа му Ателстан разбра, че това не му беше приятно.

— Ти си последният гост, сър Джон — прошепна той забързано. — Кралят ще дойде скоро и пиршеството ще започне. Най-добре е да побързаш.

Клифорд ги предаде на грижите на слуга с ливрея, който ги поведе нагоре и по осветени от примигващи факли коридори. Въпреки всичко Ателстан усещаше някакво напрежение; навсякъде беше пълно със стрелци с личните гербове на краля и на Гонт — бял елен и лъв, изправен на задните си крака.

— Лорд Адам ми се струва умен човек — забеляза Ателстан.

— Една здрава ябълка в бурето с гнилите — прошепна Кранстън с ъгълчето на устата си. — Той е северняк, свързал съдбата си със звездата на Гонт. Надявам се да е умен. Ако регентът падне, и той ще си отиде с него.

Най-после стигнаха до Залата на розите, разкошната, макар и малка зала за пиршества на Гилдхол. Прислужникът ги въведе и двамата примигнаха от ярката светлина на стотиците свещи. Другите гости вече бяха седнали; те обърнаха малко внимание на новодошлите и продължиха да си шушукат, докато един виночерпец отведе Кранстън и Ателстан до местата им.

— Много хубаво местенце — прошепна монахът.

— Не забравяй, братко — промърмори Кранстън, докато сядаха, — ще вечеряме с убиец!