Божият гняв

ГЛАВА 2

Когато Кранстън и Ателстан отидоха в общината, те я намериха странно притихнала. Въоръжени мъже стояха в коридорите, пазеха входовете и изходите към различните дворове. Пратеникът ги поведе през тях, клатейки мълчаливо глава в отговор на въпросите на Кранстън. Заведе ги в градината, една от най-привлекателните части на комплекса от сгради — в нея имаше лехи с билки, фонтан и канал, дървени и каменни пейки, градинска беседка и тучни зелени морави. Група мъже стояха около фонтана и разговаряха помежду си. Когато Кранстън и Ателстан се появиха, те млъкнаха и се обърнаха.

— Сър Джон, чакахме те.

— Ваше височество — отвърна Кранстън, взрян в загорялото, обрамчено с брада лице на регента Джон Гонт, херцог Ланкастър, — дойдохме веднага, щом пратеникът ни намери.

Коронерът бързо се огледа, докато Гонт представяше останалите. Разпозна всички: сър Кристофър Гудман, кметът, червендалест и с изпъкнали очи, после бляскаво пременените водачи на гилдиите: Томас Фицрой от гилдията на търговците на риба, който винаги напомняше на Кранстън на шаран с нацупените си устни и изцъклени очи; Филип Съдбъри от гилдията на железарите — червендалест и червенокос, заклет пияница; Алегзандър Бремър от гилдията на търговците на платове, слаб, неприятен и сребролюбив; Хюго Маршъл от гилдията на търговците на подправки, с глава, плешива като яйце, и подпухналия сър Джеймс Дени от гилдията на галантеристите, облечен като дворцово конте с впити панталони и жакет с подплънки, отворен на врата.

Кранстън им кимна, както и на сър Никълъс Хъси, учителят на краля — младолик въпреки посребрената си коса и брада. Най-накрая поздрави лорд Адам Клифорд, довереника на Гонт, младолик, облечен в светлокафява роба, която подчертаваше бръснатото му обгоряло лице и спретнато подрязаната черна коса. Гонт завърши с представянето.

— Милорд — обади се Кранстън, ядосан на пренебрежителното отношение на регента, който дори не поздрави Ателстан. — Милорд, мисля, че познавате моя секретар и писар, брат Ателстан, енорийски свещеник на „Сейнт Ерконуолд“ в Съдърк.

Гонт се усмихна покровителствено и кимна. Кранстън хвърли гневен поглед към подсмиващия се Дени.

— Дойдохме по ваша молба, милорд регент. Казаха ни, че сър Джерард Маунтджой е бил убит. Къде, кога и как?

Гонт махна с ръка към малката беседка в далечния ъгъл на градината, скрита от очите на Кранстън от отворената врата на сградата и висока решетка, покрита с бръшлян.

— Там ли? — попита Кранстън.

— Да, сър Джерард е там.

Тонът на Гонт беше гневен, но в гласа му се долавяше и някаква ирония; изглежда нещо го забавляваше. Регентът им направи знак с ръка да влязат в беседката.

— Надявам се да имате по-голям късмет от нас.

Озадачени, Кранстън и Ателстан минаха покрай оградата и погледнаха над малка портичка в беседката. И подскочиха, когато два огромни ирландски вълкодава се хвърлиха към тях с ръмжене и лай, със зяпнали муцуни, оголили жълтите си зъби, готови да разкъсват. Кранстън и Ателстан отстъпиха.

Беседката беше просторна и хитро измислена, градина в градината: покрита с мъх каменна пейка до решетъчната ограда, тесен плочник от разноцветни камъни, масичка, която явно служеше и като баня за птици, лехи с ароматни билки. Спокойно, приятно място през дните на късното лято, стига да не беше мъжът, облегнат на оградата с дълбоко забита в гърдите кама. Гледката беше гротескна — с отворена уста, отворени и леко събрани очи трупът сякаш гледаше с учудване кървавата рана, зацапала червеникавокафявата му роба.

Кранстън огледа високомерното, жестоко и мъртво лице на лондонския шериф, от когото всички се бояха, и се върна при групата.

— Кога се случи това, милорд?

Гонт повдигна елегантно рамене, докато бършеше длани в броката на синята си златоткана роба.

— Тази сутрин бяхме на литургия, после имахме среща в залата на градския съвет. Всички се подготвяхме за пиршеството тази вечер. Сър Джерард явно е излязъл на въздух, за да изпие чаша кларет в личната си беседка, после един пазач го откри така — той направи гримаса.

— Проклетите кучета не ни позволяват да се приближим до него.

— Щом не ви позволяват — Гонт кимна към градината, където търпеливо чакаха група стрелци с туники в цветовете на Ланкастър, — трябва да бъдат убити.

Застанал до Кранстън, Ателстан наблюдаваше тези влиятелни, богати мъже. Заедно с Гонт те управляваха не само Лондон, но и кралството: тяхното сребро снабдяваше кралската армия и флот, контролираше парламента. Усети, че са стъписани от смъртта на Маунтджой, но и тайно доволни да видят мъртъв един могъщ съперник, защото шерифът, който беше и умел търговец, жадуваше за власт колкото всеки от тях. Регентът, човек с мраморно лице и желязно сърце, се бореше да овладее гнева си, защото опитът му да подчини влиятелните търговци беше грубо прекъснат от смъртта на шерифа.

— Е? — обади се рязко Гудман. — Сър Джон, ти си кралският коронер. Сър Джерард беше подло убит. Знаем кой го е направил, затова се отърви от онези кучета!

— Така ли? — сър Джон се усмихна сухо. — Хванахте убиеца на местопрестъплението?

— За Бога, човече — изръмжа Гудман, — погледни беседката. От двете страни е оградата на градината, от третата — стената на Гилдхол, а четвъртата е запречена от този навес.

Кранстън и Ателстан се загледаха в дългия, тесен навес, залепен за един от контрафорсите на сградата; покрит със стари плочи, той служеше като коридор и водеше към кухните.

— Как би могъл някой — продължи бавно Гудман, сякаш Кранстън и Ателстан бяха слабоумни — да влезе в градината, да намушка сър Джерард и да се измъкне безшумно и без да бъде разкъсан от тези кучета?

— Това, което кметът иска да каже — обади се Клифорд, — е че двете кучета бяха постоянни спътници на сър Джерард. Маунтджой беше ерген. Те му бяха вместо съпруга, деца, семейство и роднини. Единственият, който би могъл да доближи шерифа, без да разлае кучетата, е неговият иконом и камериер Филип Боскъм.

Кранстън кимна и погледна към беседката.

— Сър Джерард — продължи Клифорд — винаги се боеше от убийци. Никой тук — нито чиновник, нито съветник, нито търговец — не би се доближил до него, ако шерифът не е дал команда на кучетата си да мируват. Боскъм беше единственото изключение. Трябва да е бил той. Слугите изобщо не са чули кучетата да лаят.

Кранстън се върна назад. Застанал на безопасно разстояние, той се взря в подгизналата от кръв беседка. Двата вълкодава лежаха в краката на господаря си и от време на време го поглеждаха, сякаш очакваха да се събуди и да ги повика. Усещаха, че нещо не е наред и миризмата на кръв само ги правеше по-агресивни; обърнаха се към портичката и заръмжаха.

— Клифорд трябва да е прав — прошепна Ателстан и застана до Кранстън. — Ножът няма как да е хвърлен. Няма видимост за това. А виж колко дълбоко е забит, сър Джон.

Кранстън се съгласи.

— Къде е Боскъм сега? — попита той.

— Протестира, че е невинен — отвърна Гудман — в тъмниците в подземието. Сър Джон, чакаме. Боите ли се от кучетата?

— Донесете ми две парчета сурово месо! — извика Кранстън. — Харесваше му да кара тези надути властници да чакат.

— И канче с вода!

Гудман влезе в Гилдхол и те зачакаха, слушайки как крещи заповеди. Скоро се появи прислужник с дъска, върху която имаше две кървави пържоли и канче вода. Бутна ги в ръцете на Кранстън, погледна уплашено към беседката и изтича отново в сградата.

— Никой да не мърда! — нареди коронерът. — Джон Кранстън не се бои от никого. А тези кучета са твърде благородни, за да ги убием.

Той отиде до вратата и започна да говори тихо, посрещнат от ръмженето на кучетата. Те се вдигнаха на задни крака, размахваха огромните си лапи, големите им рошави глави стърчаха доста над портичката. Кранстън отстъпи и продължи да им говори тихо. Кучетата не спираха да лаят яростно, но накрая млъкнаха. Легнаха до вратата, загледани в този човек, който говореше спокойно и държеше вкусно миришещо месо и канче с вода. Ателстан се доближи. Сър Джон шепнеше на огромните зверове, сякаш му бяха стари приятели.

— Виждаш ли, братко — промърмори той с ъгълчето на устата си, — нито едно създание освен човека не пренебрегва добротата.

Той внимателно отвори вратата. Двата огромни вълкодава стояха мирно и махаха с опашки. Кранстън тихичко подсвирна през зъби и носейки месото и водата, изведе кучетата в градината. После сложи месото на земята. Докато кучетата лакомо го поглъщаха, позволиха на Кранстън леко да ги погали по главите и да почеше ушите им.

— Добри момчета! — прошепна той. — Бъдете добри със стария Джак.

Едно от кучетата дори спря да яде, за да го подуши. Кранстън тръгна към беседката. Кучетата се размърдаха.

— Седни!

Вълкодавите се подчиниха и Кранстън, следван от усмихнатия Ателстан, влезе в беседката.

— Затвори очи, братко.

Ателстан го направи и чу характерния звук, когато Кранстън извади камата от тялото на мъртвеца. Монахът отвори очи и се огледа.

Трупът беше паднал и лежеше по лице върху покритата с мъх скамейка. Чаша вино се беше сгушила под бръшляна, който растеше по стената на Гилдхол и докато Кранстън бършеше камата в тревата, Ателстан осъзна колко загадъчно беше това убийство. Точно срещу мястото, на което беше седял Маунтджой, се намираше покритият коридор. Оградата беше от дървени греди с процепи между тях, но недостатъчно големи, за да може някой да хвърли нож с такава сила. Стената на Гилдхол беше непреодолимо препятствие, а ако ножът беше хвърлен откъм градината, убиецът би трябвало да стои на портичката. Ателстан поклати глава. Сър Джерард или кучетата му не биха позволили на някого да приближи и да размахва опасно оръжие, без да се съпротивляват.

Монахът погледна към чакълестата пътека. Тя хрущеше под сандалите му. Дори най-тихо стъпващият убиец не би могъл да се промъкне по тази пътека и да застане на портата, без да накара кучетата да залаят яростно. Погледна нагоре покрай контрафорса, към който беше пристроен закритият коридор. Единствените прозорци бяха бойници за стрелци, твърде високо и твърде тесни, за да може някой да хвърли нож през тях със сила или точност. Погледна Кранстън, който изучаваше внимателно острието на ножа.

— Трябва да е бил Боскъм — промърмори Ателстан. — Ножът не е бил хвърлен. Виж — той посочи решетката, на която беше облегнат Маунтджой. — Ножът е пронизал открай докрай гърдите му и е одраскал оградата.

— Може би някой е прескочил оградата зад сър Джерард — предположи приближилият се Клифорд.

Монахът поклати глава.

— Съмнявам се, милорд. Очевидно сър Джерард е седял, когато е бил убит. Убиецът е трябвало да се покатери на оградата, да замахне с камата надолу и да улучи жертвата си в гърдите. Смятате ли, че шерифът или кучетата му биха позволили това?

Водачите на гилдии, водени от Клифорд и Гонт, предпазливо влязоха в малката беседка, гледайки плахо през рамо към двата големи вълкодава, които сега седяха на тревата и гледаха тъжно.

— Безопасни ли са кучетата? — тихо попита Гонт.

— О, да — разсеяно отвърна Кранстън. — Знаят, че нещо не е наред, но не ни смятат за врагове — той се изсмя. — Макар че може би сме. А сред хората тук със сигурност има един, който е враг — Кранстън се озърна. — Аз съм сър Джон Кранстън, кралски коронер — заяви той. — Ето и заключението ми. Смятам, че сър Джерард Маунтджой е убит от неизвестно лице или лица.

— Ами Боскъм? — прекъсна го Гонт.

— Може и да е той. Но видяхте ли камата, милорд? — Кранстън я вдигна.

Отначало Ателстан помисли, че е обикновена уелска кама с дълго и тънко острие, малка ръкохватка и дръжка. Но под размазаните следи от чистенето на Кранстън той видя, че на острието е гравирано нещо. Взе я от ръката на коронера и се взря.

— Ira Dei — прочете той на глас грубо надрасканите букви.

Гонт подритна гневно тревата и удари с юмруци по бедрата си.

— Проклятие! — той изгледа гневно останалите. — Тези селски негодници ни заплашват в собствения ни град, в собствените ни дворци.

— Ira Dei. - кралският наставник си проби път напред.

— Гняв Божи. Какво означава това, милорд Гонт? Трябва да кажем на краля.

— Ще уведомя племенника си, когато му дойде времето — отвърна раздразнено Гонт.

Ателстан долови дълбоката неприязън в гласа на регента и си спомни слуховете за засилващото се съперничество между Гонт и кралския наставник.

— Ira Dei — повтори бавно регентът — е самозван водач, обгърнат в мистерия.

— Водач на какво?

— На Голямата общност! — изръмжа Гонт. — Името, което селяните дават на тайния си съвет от водачи, които подготвят държавна измяна и бунт в Лондон и в земите около него. Сър, би трябвало да сте по-добре осведомен.

— Милорд — отвърна почтително Хъси, — също като негово величество кралят и аз знам само това, което ми се казва.

Гонт раздразнено отмести поглед.

— Маунтджой е мъртъв — тихо каза той. — Намушкан от някой слуга, който сигурно е бил подкупен от бунтовниците. Сър Джон, брат Ателстан, съгласни ли сте?

Кранстън гледаше камата, докато Ателстан се опитваше да сложи едрото тяло на мъртвия шериф върху скамейката. Робата на мъжа беше покрита със засъхнала кръв. Ателстан прошепна молитва за душата на шерифа, докато разглеждаше раната в гърдите му, драскотината на оградата, на която беше се облягал, както и кръвта по ръцете на мъртвия.

— Милорди — каза монахът, дишайки тежко, докато кръстосваше ръцете на мъртвеца, — сигурен съм, и сър Джон ще се съгласи с мен, че сър Джерард е бил убит с удар от тази кама. Не може да е била хвърлена, беседката е буквално запечатана, а ако убиецът е стоял на вратата, сър Джерард е щял да го види, както и кучетата му.

— Може и тримата да са били заспали — избоботи глупаво Фицрой. — Сър Джерард обичаше вино.

— Но не и кучетата — каза ехидно Дени.

— Съмнявам се — спокойно продължи Ателстан. — Тези вълкодави биха защитили господаря си от всекиго, а сър Джерард е съзнавал в продължение на поне няколко секунди, че умира. Виждате ли ръцете му? Изцапани са с кръв.

— Моят писар — прекъсна го високомерно Кранстън — изказа моите мисли — той смигна на Ателстан и се върна при вратата. — Камата не е била хвърлена. Убиецът е минал през вратата, може да я е криел. Все пак тя е дълга и тънка, няма голяма дръжка. Сър Джерард седи и си пие виното. Вдига поглед и убиецът го напада, забива камата дълбоко в сърцето му, пронизвайки тялото. В смъртна агония сър Джерард се опитва да извади камата, ръцете му се отпускат и той умира

— Кранстън огледа всички. — Мисля, че следващата стъпка е ние с писаря ми да разпитаме затворника.

Гонт се съгласи, повикаха един стрелец и коронерът и Ателстан слязоха във влажните, миришещи на плесен подземия на Гилдхол. Коридорите бяха осветени с факли, двама стрелци стояха пред килия с метална решетка високо на вратата. Кранстън надникна през нея. В килията светеше маслена лампа, поставена върху очукана маса, а затворникът лежеше свит на тесен нар. Пазачите отвориха вратата. Кранстън и Ателстан се промъкнаха вътре. Мъжът на нара изстена и седна.

На слабата светлина на лампата той изглеждаше най-злочестият и тъжен човек на света. Беше нисък и дебел, очите му, скрити в гънки тлъстина, бяха подути от плач, а косата му — сплъстена от мръсотията в килията.

Ателстан приклекна до него и погледна изнеженото, поддържано доскоро лице на иконома на мъртвия шериф. Мъжът скръсти ръце и започна да се люлее напред-назад.

— И сега какво? Какво сега? — промърмори той, докато по бузите му се стичаха сълзи. — Ще ме измъчват ли? Ще ме обесят ли? Не ми причинявайте болка.

Той хленчеше като дете и Ателстан видя синината на слепоочието му. Докосна леко мъжа по ръката и погледна към сър Джон. По очите му Кранстън разбра, че монахът вече беше заключил — този набит, нисък човечец с отпусната кожа и шишкави ръце не беше убиец.

— Тук сме, за да ти помогнем — прошепна Ателстан. Той стана и се облегна на масата, докато Кранстън стоеше с гръб към вратата. — Само ни кажи истината.

Мъжът сведе поглед, още хълцаше и раменете му се тресяха.

— Сър Джерард е мъртъв — изстена той. — А мен ще ме обесят. Невинен съм… При това денят започна така добре.

— Тогава ни разкажи всичко от начало — подкани го Ателстан. — Боскъм, регентът се вслушва в сър Джон Кранстън. Ако кажеш истината и докажеш невинността си, ще излезеш от тази килия, преди да е мръкнало.

Затворникът вдигна поглед и Ателстан видя в тъмните му, насълзeни очи да проблясва надежда.

— Денят започна така добре — повтори мъжът, после се изкашля и гласът му стана по-твърд. — Сър Джерард беше доволен от това, което предстоеше: регентът и той щяха да затвърдят дружеските отношения между гилдиите. Негово величество кралят, регентът и другите дойдоха сутринта за литургията в параклиса на Гилдхол. Сър Джерард също присъстваше. Аз и останалите прислужници стояхме отзад. Службата започна: водачите на гилдии, регентът и сър Джерард размениха целувката на мира; причастиха се, а след това дойде ред на благославянето на ключовете.

— Какво е това? — прекъсна го Кранстън.

— Като гаранция за добрите им намерения — отвърна Боскъм — водещите гилдии, както и регентът, оставиха златни кюлчета в специално направено ковчеже, подсилено с метални решетки и шест отделни ключалки. Единият ключ е у регента, а останалите пет — у предводителите на гилдии

— Боскъм потри страната си. — След това ядохме марципан и пихме сладко вино в преддверието на параклиса, после регентът, кметът, шерифът и петимата водачи на гилдии проведоха тайна среща в личните покои на шерифа. Боскъм прокара пръсти през косата си, сега сплъстена като вълча козина. — След срещата господарят ми каза, че ще иде да се порадва на личната си градина.

— Ти отиде ли там?

— Да, занесох му бокал с вино. Той се припичаше на слънце. Каза, че сутринта е минала добре и ми нареди да не го безпокоя повече — Боскъм отново се разплака. — Бях в стаята си, когато чух викове и войниците дойдоха за мен. Отведоха ме в градината и видях горкия сър Джерард. А сега — изхленчи той — ще ме обесят!

Ателстан леко го докосна по рамото.

— Успокой се, приятелю. Ти не си убиец. Сър Джон ще се погрижи да получиш правосъдие. Още един въпрос. Твоят господар сър Джерард имаше ли врагове?

Боскъм се усмихна леко.

— Врагове? — отвърна той. — Служех добре на господаря си, но за него бях само още едно куче, което да рита, ако сгреши, или да му хвърли кокал, ако се справя добре. По-добре се запитай, отче, кой не беше враг на сър Джерард, защото той нямаше приятели. Милорд Гонт го търпеше. Сър Кристофър Гудман, кметът, едва издържаше да стои в едно помещение с него, докато петимата водачи на гилдии… — Боскъм се усмихна подигравателно. — Те са влиятелни, опасни хора. Не можеха да понасят сър Джерард не само заради богатството му, но и защото заемаше висок пост в градската управа.

Ателстан се изправи.

— Стани! — заповяда той.

Боскъм се подчини.

— С тези дрехи ли беше сутринта?

— Да, но тази сутрин, братко, те бяха хубави — Боскъм подръпна бежовия си жакет и отупа кафявите си вълнени панталони, които сега бяха покрити с петна от мръсотия.

— Погледни, сър Джон — предложи Ателстан. — Този човек ли е забил кама в сърцето на сър Джерард?

— Добре — промърмори Кранстън, хвана китката на Боскъм и внимателно огледа ръкавите. — Тук няма следи от кръв — той потупа слугата така сърдечно, че горкият Боскъм едва не падна пак на леглото. — Ти не си убиец — Кранстън внезапно премлясна и Ателстан осъзна колко отдавна коронерът не е пил нищо. — Хайде, момко, да се качим горе.

Кранстън потропа на вратата. Пазачът отвори, но се опита да попречи на Боскъм да излезе.

— Разкарай се! — изрева Кранстън. — Как смееш да пречиш на кралския коронер?

Мъжът бързо отстъпи назад, мърморейки извинения, а сър Джон, почти влачейки горкия Боскъм с една ръка, ги поведе по коридора. Откриха регента и другите в градината, насядали на дървени пейки на малка тревиста полянка. Пиеха студено бяло вино, сякаш днес беше обикновен, хубав летен ден и всичко беше наред. Не обръщаха внимание на слугите, която бяха покрили с чаршаф тялото на шерифа и сега го носеха към избата, за да го сложат между бъчвите с вино, за да бъде на хладно и да не замирише.

Кранстън и Ателстан стояха встрани, докато прислужниците бързаха, ругаейки и мърморейки заради ужасния си товар.

В далечния ъгъл на градината двата големи вълкодава лежаха меланхолично на тревата, сякаш усещаха, че с привилегирования им живот е свършено. Сър Джон застана пред насядалите мъже, стиснал с една ръка пребледнелия Боскъм. Гудман скочи на крака, а другите наблюдаваха коронера с присвити очи и неодобрително изражение.

Нечестива компания, помисли си Ателстан, хора, посветили се на борбата за власт и трупането на богатство; тъмни души с престъпни умове и безгранични амбиции. Напомняха му на ловни соколи в двора на замък, които опъват каишките си, готови да полетят от пръчката и да убиват. Гудман пристъпи драматично към сър Джон.

— Този човек е наш затворник.

— А аз съм коронер на града — отвърна Кранстън.

Не беше харесвал Маунтджой, но презираше Гудман като човек, който би продал и майка си на добра цена.

— Нямаш право да го освобождаваш! — изломоти Гудман.

— Какво става, сър Джон? — попита провлечено лорд Адам Клифорд, който седеше до регента. Младежът се изправи и прикри очи от следобедното слънце. — Божичко, човече, нали няма да го обесиш сега? Още не съм ял, а и тази градина видя достатъчно насилие за днес.

Кранстън се поклони на регента.

— Милорд, ще направим жива картина. Ще бъдете ли така добър?

Без да изчака отговор, Кранстън се завъртя на пета, намигна на Ателстан и избута бедния Боскъм в личната беседка на Маунтджой. Регентът сви рамене, остави чашата с вино на земята и последва коронера. Лорд Адам се усмихна на Ателстан.

— Добре изиграно — промърмори той. — Мисля, че трябва да последваме негова светлост.

В беседката Боскъм отново започна да нервничи, тресеше се като желе, докато Кранстън го водеше към окървавената пейка.

— Така! — Кранстън се усмихна на Гонт и останалите, които стояха на вратата. — Сега, мастър Боскъм — той извади дългата си кама, — искам да ме убиеш. — Кранстън седна на пейката, без да обръща внимание на кръвта, която се съсирваше там и се усмихна на кмета. — Сър Кристофър, бихте ли ми дали чаша от виното, което пиете?

Коронерът избърса челото си с ръка и накваси устни. Гудман се канеше да възрази, но Гонт щракна с пръсти. Кметът бързо се отдалечи и се върна с пълна до ръба чаша, която пъхна в шишкавата лапа на коронера. Кранстън вдигна чашата в безмълвна наздравица към регента, после погледна нещастния Боскъм, който държеше камата така предпазливо, сякаш се ужасяваше да не пореже себе си, камо ли сър Джон.

— Така! — излая Кранстън и отпи от чашата. — Убий ме, Боскъм!

Ателстан пристъпи напред.

— Хайде, човече — промърмори той. — Направи го веднага!

Насочил камата напред, Боскъм се хвърли към сър Джон.

Ателстан не беше сигурен какво стана после. Кранстън продължи да отпива от бокала, Боскъм замахна, но в следващия миг коронерът беше избил камата от ръката му, а слугата се търкаляше на тревата. Кранстън пресуши чашата и се изправи.

— Коронерът доказа думите си — тактично се намеси Ателстан. — Боскъм дори не знае как се държи кама. Подобно на сър Джон, сър Джерард беше избухлив човек. Той щеше да окаже съпротива, да не говорим пък за кучетата му. Нещо по-важно, милорд — обърна се монахът към Гонт, — ако Боскъм беше забил камата така дълбоко, по ръцете и ръкавите му щеше да има петна от кръв. Но — добави той и помогна на Боскъм да се изправи — такива петна няма.

Гонт погледна с притворени очи Ателстан, после Боскъм. Въздъхна, изду бузи, бръкна в кесията си и хвърли една монета на Боскъм, който въпреки уплахата си я улови ловко.

— Мастър Боскъм, беше извършена голяма несправедливост. Изчакай там.

Слугата се затича като заек и седна при двата вълкодава. Гонт отиде при Кранстън и Ателстан, потърквайки с пръст ръба на чашата си.

— Щом Боскъм не го е направил — прошепна той, — кой е бил тогава?

Ателстан и Кранстън го гледаха мълчаливо.

— И по-важно — продължи Гонт, — как го е направил? Градината е оградена. Маунтджой беше войник, кучетата го пазеха. Огледахме чашата му. Не е бил упоен. Тогава как някой е успял да се доближи до такъв човек толкова, че да може да го убие? — Гонт посочи с пръст сър Джон. — Ти, милорд коронер, и секретарят ти ще бъдете мои гости на пиршеството довечера. Заповядвам ви да разкриете това убийство, и то бързо — той погледна към останалите. — Трябва да оставим нещата в способните ръце на коронера.

— Нима вече е решил другия проблем? — подигравателно подвикна Гудман.

Кранстън пламна от гняв при смеха, който думите предизвикаха. Сър Никълъс Хъси, към когото коронерът изпитваше уважение, изглеждаше притеснен.

— За какъв проблем става дума? — попита Гонт.

— О — изрева Гудман и пристъпи напред, — за главите и кървавите късове от телата на предатели, които изчезват от Лондонския мост и други места. Сър Джон от седмици се опитва да залови крадеца.

Ателстан изпита желание да цапардоса кмета в червендалестото, тлъсто лице, но вместо това сведе поглед с надеждата, че Кранстън няма да даде воля на избухливия си нрав. Сър Джон не го разочарова. Той пристъпи напред, докато лицето му се оказа само на няколко инча от това на Гудман.

— Не само ще реша този проблем — каза той шепнешком, но все пак достатъчно силно, за да го чуят и другите, — но и ви уверявам, сър, че когато приключа, на Лондонския мост ще има нови глави.

Всички си тръгнаха и се канеха отново да влязат в Гилдхол, когато Боскъм изтича и коленичи в краката на регента.

— Милорд! — изхленчи човечецът и вдигна мокрото си от сълзи лице към Джон Гонт. — Какво ще правя сега? Господарят ми е мъртъв. А кучетата?

— Имаш ли място? — попита Гонт кмета.

Гудман поклати глава. Регентът сви рамене.

— Тогава, мастър Боскъм, се радвай на това, което имаш. Поне си свободен.

— А кучетата? — изхленчи прислужникът.

— Може би ще се присъединят към господаря си. Освен, разбира се — Гонт погледна косо Кранстън, — ако коронерът не пожелае да се погрижи и за трима ви.

Кранстън изгледа жалкия човечец и двата огромни вълкодава, които изглеждаха така примирени със съдбата си. Канеше се да откаже, но съзря самодоволната усмивка на Гудман и тъжните очи на вълкодавите.

— Ще се погрижа! — отвърна той, преди Ателстан да го посъветва да е благоразумен.

Кранстън изправи Боскъм на крака, подсвирна на кучетата и тръгна към общината, усмихвайки се дяволито от ухо до ухо, когато кучетата се спуснаха след него, разпръсквайки групата влиятелни и високомерни мъже.