Божият гняв

ГЛАВА 11

На Ателстан му дожаля, защото живецът сякаш се изпари от стария Кранстън. Той стоеше и се чешеше по главата като момченце, хванато да краде ябълки.

— Хайде, сър Джон — прошепна монахът. — Ще дойда с теб. Лейди Мод едва ли ще вдигне ръка срещу Светата Майка Църква…

— Лейди Мод ще се опълчи и срещу Господ, ако смята, че е за справедлива кауза!

Кранстън примигна, пое си дъх, бутна Лейф встрани и влезе като осъден в къщата си. На вратата спря за последна голяма глътка, после сложи пръст на устните си, тихичко мина по коридора и надникна в кухнята.

— Не мърдай!

Лейди Мод стоеше до масата. Гог и Магог седяха като статуи пред нея. Господарката на дома се беше развихрила и разясняваше на кучетата какви са правилата в къщата. Ателстан, който надничаше над рамото на Кранстън, видя, че двата вълкодава се бояха от жената също толкова, колкото и господарят им. Зад кучетата Боскъм стоеше вцепенен като статуя и кимаше одобрително след всяка дума, която лейди Мод изричаше. Кранстън се изкашля и влезе в кухнята. Жена му се обърна. Беше висока само пет фута.

Ателстан никога досега не беше срещал жена, която да успява да изглежда два пъти по-висока от ръста си.

Кранстън предпазливо влезе, стиснал бобровата си шапка в ръка.

— Скъпа съпруго — заекна той, — много се радвам да те видя. Къде са „куклите“?

— Горе са с дойката си и спят дълбоко. Не, сър Джон — каза лейди Мод, когато Кранстън се обърна, — остави ги на мира. Реших да се върна — тя пристъпи към него, — защото ми липсваше, сър Джон — на лицето й се появи усмивка. — Имам добри новини! Брат ми Ралф с жена си и децата ще ни дойдат на гости след Архангеловден.

Кранстън не смееше да свали фалшивата усмивка от лицето си.

— По дяволите! — прошепна той.

Лейди Мод се приближи до него, вдигна се на пръсти и го целуна по двете бузи, преди да поздрави Ателстан. Монахът зърна веселите искрици в очите й.

— Добре ли се държа сър Джон, братко?

— Като праведник, лейди Мод.

Усмивката й стана по-широка, когато долови лекия сарказъм в гласа на свещеника. Кранстън стоеше като истукан и гледаше ту Гог и Магог, ту Боскъм. Кучетата не му обърнаха внимание, бяха впили поглед в лейди Мод.

— Запозна ли се с гостите ни, лейди Мод?

— Гости ли?! — извика жена му. — Сър Джон, те са част от нашето семейство. Мастър Боскъм е цяло съкровище.

— А кучетата?

— Вече си знаят мястото, както всички в тази къща.

Кранстън се вцепени още повече, доловил намека в думите на жена си. Внезапно Мод стисна ръката му.

— Ти си добър и великодушен човек — прошепна тя. — Щях да се ядосам, ако беше постъпил иначе. Как може човек като Боскъм да бъде изхвърлен на улицата, а две прекрасни Божии създания да бъдат жестоко убити? Не харесвам регента и Боскъм ми разказа за случилото се в Гилдхол.

Кранстън го стрелна с поглед. Икономът се беше заклел, че няма да пророни и дума за нападението на улицата. С все същия стъклен поглед, той кимна едва забележимо. Кранстън се успокои и като видя накъде духа вятърът, свали наметката си, метна я на масата и обхвана жена си в мечешка прегръдка.

Това беше сигналът да се разрази хаос. Кучетата започнаха да вият, Боскъм се притесни. Лейди Мод настоя Кранстън да седне на стола с висока облегалка, а Ателстан срещу него, докато тя поднесе на своя господар и съпруг нещо достойно за него.

Най-после суматохата престана. Сър Джон и Ателстан си размениха новини и клюки с лейди Мод. Потна прислужница свали двете пищящи деца. Той ги сложи на коленете си, от което и двете се зачервиха от гняв. Ателстан се порадва на здравите бебета, после отправи изпълнен с възхищение поглед към лейди Мод: тайно се чудеше как деликатна, дребна жена като нея е родила най-едрите бебета, които беше виждал. Приличаха си като две капки вода, а сега дори още повече, с пълните бузки и голи главички.

Гог и Магог отидоха да душат, да ближат и да се бутат, докато дори Кранстън, който душа даваше за такъв хаос, заяви, че е достатъчно и се оттегли в кабинета си. Щом с Ателстан влязоха в неговото „убежище“, коронерът се облегна на вратата и избърса потното си чело.

— Бог да ни пази! — прошепна той. — Добре, че лейди Мод реши да бъде милостива. Вярвай ми, братко, старият Джак Кранстън не се бои от нищо, освен от гнева на жена си.

Ако не броим Ферокс и Бонавентура, помисли си Ателстан, но запази това за себе си.

— Сега — заяви Кранстън — да погледнем записките ми — той отвори капака на голям, обкован с желязо сандък и започна да рови като голямо куче, хвърляйки парчета пергамент през рамо. Коронерът мърмореше и ругаеше, докато развиваше свитък след свитък, само за да ги захвърли настрана.

— Най-после! — изграчи той триумфално, клекнал на пода, с опрян в стената гръб. Прочете свитъка, поглъщайки жадно съдържанието му, като от време на време подвикваше и се пляскаше по бедрото.

— Мръсни малки тайни! — той хвърли пергамента на пода и потри ръце. — И старият Джак ги знае всички — той стана, подаде пергамента на Ателстан и се качи по стълбите, откъдето изрева на Боскъм:

— Иди в общината и кажи на кмета и предводителите на гилдиите, че коронерът иска веднага да разговаря с тях за тайните на мастър Стърми — той се усмихна на пребледнелия прислужник. — Не се плаши толкова! Само им предай каквото казах и гледай лицата им. Ще бъда в залата на съвета след час.

Кранстън се върна, за да подреди кабинета си, докато Ателстан седеше на столче и четеше пергамента.

— Не мога да повярвам — промърмори той.

— О, така е — усмихна му се закачливо Кранстън.

— Където има богатство, има и грях. И всички са били замесени по един или друг начин.

Ателстан продължи да чете. Пергаментът беше две стъпки дълъг, почеркът — дребен и сбит. Съдържаше записки, доклади, съобщения и описания. Монахът трябваше да го отнесе до прозореца, за да го проучи по-внимателно.

— Забеляза ли и едно друго име, сър Джон?

— Кое?

— Мастър Никълъс Хъси, хорист в „Сейнт Пол“.

Кранстън се приближи и прочете реда над пръста на Ателстан.

— Да му се не види! — каза той тихо. — Братко, прав си.

Ателстан продължи да чете. Боскъм се върна, ухилен до ушите, за да каже, че предводителите на гилдиите и кметът са готови да се видят незабавно със сър Джон. Сумтейки като бик, Кранстън грабна наметката си и почти изтича надолу, крещейки на лейди Мод, че излиза. После тръгна през Чийпсайд с лукава усмивка. Ателстан бързаше зад него, опитвайки се да дочете доклада, но накрая се отказа и прибра свитъка в торбата с писмени принадлежности.

— Много ще се забавлявам — тихо каза Кранстън. — Само гледай лицата им, Ателстан.

Кметът и предводителите на гилдии чакаха в залата на съвета. Ателстан забеляза, че прислужниците бяха освободени и че не им предложиха напитки, когато ги поканиха да седнат на голямата овална маса. Гудман изглеждаше разтревожен и изпъкналите му очи сякаш всеки момент щяха да изхвръкнат. Съдбъри и Бремър видимо се потяха. Маршъл чешеше плешивата си глава и не смееше да ги погледне в очите, а Дени беше зарязал контешките си маниери и гледаше нетрепващо в сър Джон като подплашен заек, срещнал невестулка.

Гудман се прокашля.

— Сър Джон, искал си да ни видиш.

— Да, по дяволите! — Кранстън опря големите си ръце на масата. — Да не шикалкавим. Ключарят мастър Стърми е бил нает да направи специално ковчеже за златните кюлчета. Имало е шест различни ключалки. Всеки от вас е държал по един ключ, но златото беше откраднато, Стърми е мъртъв и няма защо да питате — да, бил е убит, защото някой го е принудил да направи втора връзка ключове — Кранстън изтри уста с опакото на ръката си. — Може би ще питате защо. Какво би принудило почтен занаятчия като Стърми да се замеси в кражба и измяна? Съблазънта на златото? Не, Стърми не е бил такъв. Висок пост? Не. Той е бил жертва на изнудване.

Кметът и предводителите на гилдии гледаха Кранстън като редица осъдени, изправени пред палача.

— Преди петнадесет години — започна той — бях младши коронер в Кордуейнър и Фарингтън. Сър Кристофър — Кранстън се усмихна на кмета, — сигурно си спомняш работата ми, защото ти също беше служител на закона. Имаше скандал, нали? Влиятелни търговци бяха обвинени пред кралския съвет, че прелъстяват момчета от хора на катедралата „Сейнт Пол“ и пажове. Сигурно всички добре помните случая — Кранстън прочисти гърлото си. — Двама търговци бяха обесени, изкормени и разчекнати, защото мръсните им дела бяха довели до смъртта на едно младо момче — Кранстън се облегна и кръстоса ръце на корема си. — По време на разследването бяха разпитани няколко богати и влиятелни граждани, включително покойният сър Джерард Маунтджой, покойният мастър Томас Фицрой, Филип Съдбъри, Алегзандър Бремър, Хюго Маршъл и Джеймс Дени.

— Бяхме невинни! — отсече Бремър. — Празни приказки на злостни езици.

— Не съм казвал обратното — отвърна Кранстън. — Но има и още едно име — Питър Стърми, ключар. Както и да е, накрая разследването беше прекратено, иначе всяка бесилка в града щеше да бъде отрупана с гнилите му плодове. По време на разследването Стърми, срещу когото не бяха повдигнати обвинения, разкри съществуването на вертеп, където се събирали мъжеложци, на една уличка близо до Билингсгейт. Моля ви да помислите върху това. Първо, имената, които току-що изброих, са замесени и в сегашния случай. Второ, Стърми, който също беше замесен, беше намерен убит, носен от реката близо до кея на Билингсгейт.

— Давай по същество — каза тихо Гудман.

— Мисля, че е ясно — обади се Ателстан. — Разбира се, всички тук са били невинни по обвиненията, повдигнати преди петнадесет години. Но Стърми е бил виновен поне в очите на Бог. Когато скандалът отминал, той запазил мълчание. Бил трудолюбив и майстор в занаята си, но имал таен живот. Годините минавали. Репутацията на Стърми като ключар растяла и му била поверена тази специална поръчка. За нещастие някой помнел миналото, наблюдавал отблизо мастър Стърми и знаел, че той продължава да води двойствен живот.

— Писарят ми говори истината — продължи Кранстън. — Стърми е бил изнудван за две неща — за миналото, но, което е по-важно, и за настоящето. Вероятно от страх се е съгласил да направи втора връзка ключове и в деня, когато загина, е бил повикан в Билингсгейт — място, което нашият ключар добре познавал — както си мислел, на последна среща с изнудвача — Кранстън разпери ръце. — Останалото знаете. Изнудвачът нямал намерение да му позволи да говори. Бил изпълнил задачата си и бил жестоко убит. Не знаем името на убиеца, който е промушил Стърми и е хвърлил тялото му във водата.

— И какво общо има това с нас, сър Джон? — изграчи Маршъл.

— Всички знаете за скандала в миналото на Стърми. Той е бил нает по ваше настояване да изработи ковчежето и ключалките и…

— И какво? — рязко запита Съдбъри и се приведе напред. — Да не намекваш, сър Джон, че един от нас, няколко от нас или всички ние сме замесени в измяна, изнудване и убийство?

Кранстън се усмихна фалшиво.

— Сър, не казах това. Само представям фактите. Но след като ти повдигна въпроса, ще ви питам, бил ли е някой от вас в Билингсгейт в деня, когато Стърми умря? Посещавал ли е някой от вас тайно ключаря?

Хор от възмутени отрицания посрещна въпросите на Кранстън. Въпреки това предводителите на гилдии изглеждаха толкова облекчени, че за Ателстан беше очевидно, че крият много неща. Само Гудман изглеждаше притеснен. Все пак, помисли си монахът, той е бил наясно с миналото на Стърми и въпреки това се е съгласил да му дадат поръчката.

— И други хора знаеха — обади се Дени. — Защо разпитваш само нас?

— Кой друг знаеше? — отвърна му с въпрос Кранстън. — Негово величество кралят още не е бил роден, регентът е бил момче, а съветът не би допуснал до слуха му да стигне подобен скандал. Имам копие от разследването и смятам, че е единствено. Затова ви моля, кажете ми, кой друг знаеше? — Кранстън вдигна рамене. — Може да е имало и други хора, но те не са влиятелни предводители на гилдии, не са свидетели на предателство, на кражба на съкровище, на убийството на един от тях, да не споменаваме за загадъчното убийство на лондонския шериф — коронерът бутна назад стола си и се изправи. — Едно ще ви кажа, старият Джак Кранстън ще изрови истината и ще бъде въздадено правосъдие.

Когато излязоха от общината, сър Джон потърка злорадо ръце.

— Негодниците са уплашени — изкикоти се той. — Господи, братко, направо надушвах страха им.

— Какво ще стане — попита Ателстан, — ако тези убийства са свързани повече със стари престъпения, а не с амбициите на регента или зловещите планове на Ira Dei?

Кранстън поклати глава.

— Не, тези хора са лакоми за власт, Ателстан. Затънали са до шия в пороци. „Продажност“ е второто им име. Старите грехове играят роля тук, но само като средства, а не като причина. Помни ми думите — Кранстън се усмихна, — разтърсих ябълката и един Бог знае какво ще падне от нея.

Коронерът погледна към пазара.

— Но да приключваме за днес — каза той тихо. — Утре е събота и трябва да поухажвам лейди Мод. У теб ли е ръкописът?

Ателстан кимна.

— Задръж го. Проучи го внимателно, братко.

Ателстан обеща и докато прощалните викове на коронера още отекваха в ушите му, тръгна обратно по Мърсъри, пресече Лондонския мост и влезе в Съдърк.

Бенедикта го чакаше в дома на свещеника. Изглеждаше унила.

— Заведох Елизабет и дойката Ана при миноритките. Сестрите бяха мили и добри, макар че двете бяха в истерия. Елизабет нарича баща си и мащехата си убийци: твърди, че истината й била разкрита от майка й насън. Отче, какво ще стане с тях?

Ателстан уморено се отпусна на един стол и поклати глава.

— Не знам, Бенедикта. Благодаря ти за това, което си направила, но само Бог знае какво крие бъдещето.

Вдовицата отиде в килера и донесе кана с ейл.

— Изглеждаш уморен — тя тикна една чаша в ръцете му. — Хайде — подкани го, — пийни и хапни нещо. Искаш ли хляб и сушено месо? Ще донеса достатъчно и за двама ни.

Смутен от загрижеността и вниманието й, Ателстан тихо благодари и се взря в слабите пламъци на огъня. Бенедикта обикаляше из кухнята и подреждаше масата. Вдовицата умишлено разказваше клюки от енорията в опит да отвлече Ателстан от това, което той така точно беше описал като „море от грижи“. Докато хапваха, свещеникът се опитваше да й отговаря, но беше изморен, а главата му гъмжеше от всичко, което беше видял и чул през деня. Бенедикта си тръгна, обещавайки да дойде на сутрешната литургия. Ателстан изчака да излезе, после облегна глава на ръцете си и заспа дълбоко.

Когато се събуди, беше тъмно. Беше премръзнал и схванат, затова стъкна огъня. Канеше се да влезе в килера, когато го стресна леко почукване на вратата.

— Кой е? — извика той. Когато не получи отговор, грабна ясеновата тояга от ъгъла и сложи ръка на мандалото. — Кой е? — повтори, опитвайки се да се успокои. Наостри слух, но чу само тихото шумолене на дърветата в гробището и призрачния глас на сова. Отвори вратата и се взря в мрака. Канеше се да излезе, когато кракът му закачи нещо. Наведе се и вдигна малко парче хляб, към което беше прикрепено късче пергамент. Ателстан отново се огледа, затвори и залости вратата, запали свещта и прочете надрасканото.

„Навлечи си Божия гняв и ще ядеш горчив хляб. “

Ателстан взе парчето хляб и го помириса внимателно. Видя, че е поръсено със сол и долови горчивия мирис на някаква счукана билка. Прочете отново пергамента и хвърли и него, и хляба в огнището — Горчив хляб — промърмори си той и леко се усмихна. Поседя известно време, загледан в пламъка на свещта. Ira Dei му беше дал да разбере, че му е ясно, че Ателстан иска да се свърже с него само по волята на врага му Джон Гонт. Монахът си спомни срещата на Кранстън с водачите на гилдии през деня. Вероятно коронерът се беше надявал, че думите му може да провокират Ira Dei да направи някаква глупава грешка.

Монахът потърка очи.

— Е, добре! — промърмори той. — Сега ние с Кранстън има-ме неговия отговор — и той уморено тръгна нагоре по стълбите към малката си спалня.