Бялата графиня

Глава 14

Строени в безупречна дъга, привиденията внезапно изскочиха иззад скалите, безшумни и зловещи, устремени като глутница свирепи сибирски вълци. Това бе първото впечатление на Дмитрий Берьозов, който и днес не пропусна да нареди на ординареца да му донесе едно питие преди вечерята. Много приятно беше да отпива от ледената водка на малки глътки, изтегнат на шезлонга край парапета на предната тераса, докато се любуваше на безбрежната морска шир, озарена от последните слънчеви лъчи на залеза.

В първата секунда успя само да примигне учудено, след което уморено поклати глава и отпи още една глътка за ободряване. Нямаше съмнение, че това бе някакво заблудено ято птици. Сигурен бе, че само след броени минути те ще изчезнат от погледа му.

Но когато допи водката си и с отегчен вид се надигна от шезлонга, погледът му неволно се извърна в същата посока. Неописуемо бе смайването на генерала, когато се убеди, със зяпнала уста и смръщени вежди, че не можеше дори дума да става за птиче ято. Птиците не летяха толкова ниско върху пясъка!

После стряскащото видение изведнъж се стопи. Аполон и хората му се бяха спотаили в отвора на една от широките крайбрежните пещери, преди хилядолетия издълбани от неуморните вълни в мекия варовик. Тук, според плана му, те трябваше да изчакат още малко, за да се убедят, че засега не са открити от противника. Слънцето се спусна още по-ниско над хоризонта и светлината постепенно започна да се гасне. „Привидяло ми се е заради играта на сенките!“, махна с ръка генералът и реши отново да се отпусне на шезлонга.

Наля си още водка и отпи две бавни глътки, сетне вдигна ръка, за да заслони очите си от слънцето, но веднага я спусна обратно, защото едва не ахна от смайване.

Конници! По дяволите, това не бяха птици, а някакви непознати ездачи, облечени в черно! Препускаха като бесни по мокрия пясък… От страх Берьозов едва не изпусна чашата.

Те наближиха още повече — сега нямаше дори капка съмнение. Нападателите — Берьозов нито за миг не се поколеба, че те се готвят да атакуват вилата му — само след минута щяха да стигнат до подножието на скалите, върху които се намираше предната тераса. Вече се забелязваха дори отделни детайли: залязващо слънце хвърляше ярки отблясъци от дулата на пушките им и от обкованите със сребро приклади. От кръста на всеки от атакуващите висеше гола сабя. Генералът, отдавна хвърлил чашата си на терасата, веднага си припомни, че така именно се обличаха планинците от непокорните кавказки племена.

Най-отпред летеше като вихър черна кобила, яздена от широкоплещест русокос мъж. Маниерът му на езда изглеждаше някак си по-особен, но дори отдалече си личеше, че е превъзходен ездач. В следващия миг косо падащите слънчеви лъчи осветиха по-ярко косата му. Въпреки страха, който вече сковаваше жилите му, генералът неволно се запита защо предводителят на нападателите изглежда така странно — обикновено всички кавказци са с коси, черни като смола.

Но нямаше никакво време за главоблъсканици. Какво, по дяволите, търсеха тези бандити тук, на този строго охраняван плаж? Но отговорът изникна спонтанно, още преди генералът да успее да се съвземе. Веднага престана да се удивлява как бяха проникнали през стръмните скали. Ужасяващо предчувствие стегна сърцето му в стоманен обръч — те бяха дошли за него, те вещаеха неговата смърт.

Берьозов хукна към вилата и започна да крещи заповедите още преди да се бе добрал до вратата, водеща към терасата. На един дъх прекоси вестибюла и се втурна към спалнята. Преди да излезе на терасата, Берьозов най-небрежно бе захвърлил пистолета си върху масичката до леглото. Зъбите му още тракаха от страх, когато започна полугласно да се обсипва с гневни упреци — двуседмичната почивка в строго охраняваната и труднодостъпна местност, както и предчувствието за близкия край на Гражданската война съвсем бяха притъпили бдителността му. Аполон бе успял да съзре фигурата на терасата. От погледа му не убягна и това, че неясният мъжки силует изведнъж изчезна от полезрението му.

Конниците навлязоха в тревистия участък, без да спират. Но щом стигнаха до скалите, веднага скочиха от седлата и се втурнаха нагоре по стъпалата, със извадени саби и готови за стрелба маузери. Яростни викове в името на Аллаха огласиха плажа, доскоро съвсем пуст и притихнал. Аполон и Карим първи достигнаха парапета на предната тераса. Веднага се втурнаха към тримата войници от охраната на щаба на Шеста дивизия, които с отчаяни усилия се мъчеха да нагласят за стрелба една картечница, разположена в ъгъла на площадката. Аполон и Карим измъкнаха своите маузери и от четири дула почти едновременно блъвна огън. След секунди върху мраморните стъпала, водещи от площадката към терасата, останаха само труповете на тримата червеноармейски картечари.

В следващите секунди по цялата предна тераса се развихри яростна схватка. От всички страни наизскачаха мургави нападатели, със саби в десните си ръце и маузери в левите. Веднага притиснаха охраняващия взвод до десния парапет, изклаха ги до крак, преди нещастниците да успеят да гъкнат. Друга група джигити заобиколи отляво вилата, за да се заеме с охраната откъм планините, пазеща източните подстъпи към генералската вила.

Тук схватките бяха още по-ожесточени и кървави, защото от тази страна на вилата охраната беше доста по-многочислена в сравнение с западната фасада, гледаща към морето. Разнесоха се яростни изстрели, почти от упор, засвистяха саби, като че ли някой бе разбунил гнездо, пълно с усойници, но най-много работа свършиха безпощадните дагестански ханджари. Мраморните стъпала се обагриха в кръв. С всяка изтекла минута бойците от охраната на генерала, преди дори да могат да се опомнят от изненадващо връхлетите кавказци, все повече оредяваха. Нито един войник от Шеста дивизия не успя да се спаси с паническо бягство, защото веднага го настигаше острият кинжал на най-близкият боец от атакуващия отряд, запратен с яростен замах и изумителна точност, за да се забие до дръжката между плещите на беглеца.

В бързината Аполон изкрещя нещо неясно, но Сахин веднага се досети какво се иска от него и се понесе като вихър към най-близкия до вилата дървен стълб, за да прережа проводниците със сабята си. Веднага след това, начело на групата от седмина дагестанци, Аполон и Карим се втурнаха във вилата, за да претърсят всички помещения, до последното кътче. Ясно бе, че генералът не беше застигнат от куршум, сабя или кинжал насред стъпалата или на някоя от терасите. Следователно страхливецът се бе скрил някъде вътре.

Претърсиха стаите с удивителна бързина. Мъжете напредваха, без да забравят за предпазните мерки — всеки от тях държеше пистолет в ръка, готов за стрелба. Тъй като в огромната вила имаше много стаи, коридори и преддверия, Аполон и Карим пристъпяха рамо до рамо, като всеки пазеше другия от врага. Ослушваха се напрегнато, оглеждаха се зорко, въртейки глави на всички страни, но нищо не откриха — горните два етажа се оказаха празни. Оставаше само едно скривалище — дълбоката изба под вилата, вкопана в меката варовикова скала, където навремето прислугата складираше запасите от шампанско и коняк за трапезата на великия княз Владимир.

Опитаха се да разбият масивната, здраво залостена отвътре дървена врата и не след дълго се увериха, че вътре наистина се спотайва този, заради когото бе предприето дръзкото нападение. Генерал Берьозов на бърза ръка бе вдигнал по тревога четирима войници от най-близкия пост на охраната и сега петимата се бяха укрепили в избата. Но най-лошото бе, че бяха успели да грабнат със себе си една картечница „Максим“ с две дълги ленти, докрай заредени с патрони.

Изплашеният до смърт генерал още не можеше да осъзнае, че бе настъпил последният му час. Не можеше дори да проумее кои бяха тези загадъчни нападатели, как и откъде бяха проникнали в непристъпното му убежище. Но поне едно бе ясно — които и да бяха те, явно бяха нахлули във вилата, за да го ликвидират. А той бе решил, ако така и така му бе съдено да умре, преди това да избие колкото се може повече от тези кучи синове.

След като скривалището на генерала бе открито, решаващият фактор се оказа времето. Аполон нямаше как да узнае дали някой от охраняващите войници не е оцелял и не е побягнал към най-близко разквартируваната червеноармейска рота или пък е успял да подаде сигнал за тревога, преди Сахин да е прекъснал телефонната линия от вилата до двата полка от Шеста дивизия, които бяха окупирали казармата в Сочи. Никой не можеше да знае какви затруднения ги чакат, докато дагестанците се опитват да проникнат в солидно укрепеното подземие, за да се доберат до последното убежище на генерал Берьозов.

Така че сега нямаше никакво време за съставяне на втори план за действие. Винаги, когато се стигне до остър недостиг на време, като единствено спасение оставаше грубата сила и безпощадната разправа с врага? Аполон ядосано стисна зъби, преди да процеди с прегракнал от нетърпение глас:

— Да разбием тази проклета врата!

Но на залпа на дагестанците, насочен към вратата, обсадените отговориха с ожесточен картечен откос. Нападателите веднага залегнаха и предпазливо запълзяха назад. Откъм избеното помещение продължаваше да отеква задъханият лай на картечницата, макар че повечето от пищящите куршуми рикошираха в дебелите каменни зидове.

— Кучи син! — изрева Аполон и веднага залепи гръб към стената. Но остана прекалено близо до вратата, яростно обстрелвана и отвън, и отвътре. Не можеше да направи нито крачка, без да рискува да бъде повален от следващия откос на максимката, както наричаха на военен жаргон в неговия полк тези мощни картечници, когато воюваха срещу германците. Ужасно глупаво щеше да бъде, ако намери смъртта си точно тук, в това влажно и смрадливо мазе, след като бе оцелял през четирите години на ожесточената европейска война и през следващите две, в още по-кръвожадната Гражданска война. И то когато в неговия закътан сред непристъпните планини дом го чакаше любимата жена, с неговото дете под гърдите си, жената, с която бяха преживели такава мъчителна раздяла.

— Дай гранатите! — изкрещя той и един от дагестанците изпълзя още по-назад, за да се скрие зад ъгъла и да хукне нагоре към терасата.

Докато го чакаше да се върне, Аполон сви ръце пред устните си, предпазливо надигна глава, преди да извика с все сила:

— Искам само Берьозов! Вие, останалите, излезте с вдигнати ръце, преди да затрещят гранатите! Имате офицерската ми дума, че ще ви бъде пощаден животът!

Вместо отговор отвътре отново се посипа град от куршуми.

Но след малко се случи нещо странно. Навярно все пак имаше някакъв ефект от предложението на Аполон, защото стрелбата от избата внезапно секна, после надвисна зловеща, гробна тишина. Аполон и подчинените му бойци стиснаха още по-здраво оръжията си, защото очакваха някакъв озадачаващо коварен ход от страна на притихналия противник. Ала вместо това зад надупчената като решето тежка дъбова врата се чуха само предпазливи стъпки. После проехтя самотен изстрел, последван от смразяващ кръвта предсмъртен вик. И отново тишина, само същата онази оловно тежка тишина… На княза му се стори, че бе изтекла цяла вечност, преди отвътре да долети треперещият глас на Берьозов:

— Кой си ти?

— Приятел на графиня Радишевска! — несдържано откликна Аполон, изнервен от мисълта, че ще се наложи да прекарат нощта тук, в обсада на този непристъпен зимник. Струваше му се, че още малко и ще изгуби разсъдък.

Генералът веднага позна гласа, долетял от коридора пред вратата на избата.

— Аха! — кисело подвикна той. — Струва ми се, че ще трябва да преговарям с онзи мним полковник Звягинцев?

— Името ми е Кузин. Княз Кузин. От триста години насам князете от моя род нито веднъж не са преговаряли със сибирски мужици!

— Е, виждам, че Катерина си е намерила богат закрилник — злъчно процеди, през стиснатите си зъби, Дмитрий Берьозов, жегнат жестоко от напомнянето за жалкия му произход. В цяла Русия името Кузин бе синоним на несметно богатство и невиждан лукс, при това не отскоро, а от десетилетия насам, — Дори и до мен достигна слухът, че фамилията Кузин е успяла да измъкне на Запад повечето от своите богатства, макар че революцията й отне всички златни рудници в Сибир, всички диамантени мини, а също и барутните фабрики. Може да й предадете моите поздрави!

Отвън пък Аполон Кузин отпусна дръжките на маузерите си и сви юмруци до посиняване. Нямаше нищо по-омразно за него в този миг от името, с което генералът наричаше Кити, когато бе негова пленница в Ставропол.

Ревнива мисъл го жегна за миг — като мимолетно ужилване, но отстъпи пред внезапно осенилото го много по-болезнено и изгарящо подозрение. Боже мой, нима Кити бе изоставила генерала и бе предпочела него само защото той, приказно богатият княз Аполон Кузин, можеше да й предложи по-охолен живот във Франция? Ами ако за този съдбовен избор решаваща роля е изиграла загрижеността за бъдещето на детето, което щеше да роди след няколко месеца?

Както змията хапе най-люто, когато й късат опашката, така и потомъкът на сибирските селяни не можа да се сдържи да не уязви — макар и за последен път в живота си — един толкова знатен дворянин, който в същото време бе неговият най-опасен съперник за сърцето на прелестната графиня. Но в същото време хитрият Берьозов — хитър на дребно, като повечето селяци — напълно съзнателно се опитваше да предизвика гнева на Аполон. Искаше да го обърка, да го предизвика, разчитайки единствено на вероятността заслепеният от гняв и ревност княз Кузин да допусне някаква детинска грешка. Защото генералът, насъбрал доста опит в схватките с белите офицери, знаеше, че те допускаха най-много грешки точно когато биваше засегната тяхната чест. Иначе в това обкръжено отвсякъде подземие го чакаше неминуема смърт. Не бяха нужни генералски пагони, за да проумее тази проста истина.

— Не чух отговора ти, княже. Какво ново около нашата графиня?

— Това не е твоя работа! — отсече Аполон с леден тон.

Смъртният му враг бе попаднал в капан и сега нямаше абсолютно никакъв шанс да се измъкне жив от избата под вилата. Но след като се успокои, Аполон се досети, че Берьозов разчита единствено на малко вероятната възможност някой от войниците му — преди да е паднал прободен от дагестанския ханджар — да е успял да се обади в казармата в Сочи, затова сега отчаяно се опитваше да печели време.

— Аха, да, спомних си, че графинята беше бременна. Нали не е пострадала по време на бягството? — продължи да вика през масивната врата Берьозов с подчертано саркастичен тон. — Макар че според мен не съм виновен поне за бременността й…

Аполон се вцепени. Онзи мръсник, макар и неволно, бе успял да напипа най-болното му място.

— Не, за това никой няма да ти търси сметка, кучи сине! — изкрещя князът, вбесен от злобното подмятане на Берьозов. Обаче не успя да спре леденостудената тръпка, плъзнала по гърба му. Стисна челюсти, за да не позволи на гнева да го заслепи докрай. Но генералът се досети, че князът неслучайно изгуби за няколко минути дар слово, затова продължи да сипва сол в раната:

— Макар че… никой, както ти, така и аз не може да бъде сигурен дали той не е баща на детето.

След като Кити бе попаднала в лапите му, генералът доста скоро откри, че графинята е бременна. Тогава това никак не го заинтересува, освен че още повече го облекчаваше в леглото, защото месечният й цикъл бе спрял. Никак не го вълнуваше кой може да е бащата на детето й. Но сега всичко се промени. Нямаше съмнение, че княз Кузин е влюбен до полуда в нея. Нима това още неродено дете наистина е от него? Хитрият, притиснат до стената и трескаво обмислящ всички възможности за спасение Берьозов светкавично съобрази, че съдбата му предоставя още едно, последно оръжие. Ако Кузин е любовник на Кити Радишевска и баща на детето й, той, като всички млади бащи, навярно е обзет от собственически чувства и следователно е доста уязвим.

— Лъжеш, мръсен негоднико! — ревна Аполон, скочи като побеснял и на един дъх изпразни двата маузера в ключалката на вратата.

Но отвътре продължи да отеква глухо леденостуденият глас на генерала:

— А защо, князче глупаво, й бях надянал онзи девствен пояс около ханша? За да съм сигурен, че ако зачене, детето ще бъде мое, само мое, а не нечие копеле! Всеки глупак, дори и да не е роден като теб със сребърна лъжичка в устата, прекрасно знае, че на жените не може да се вярва… И то най-често изневеряват най-красивите, нали така? Ха-ха-ха… Защо млъкнахте като шаран на сухо, Ваше благородие, а? Така че, Кузин, по-добре я вържи здравата за кревата с по-дебела верига, ако толкова искаш да бъди само твоя!

— Няма да ми се наложи! — ядосано отвърна Аполон, вече окончателно изгубил търпение.

— Тогава не ми остава нищо друго, освен да ти пожелая късмет. Ще ти е нужен, и то много, княже! Защото догодина по това време нашата скъпа графиня сигурно ще си е намерила друг обожател!

Повече не можеше да понася обидните и хапливи приказки на генерала. Аполон измъкна единия от двата кинжала от колана си и тъкмо направи първата крачка към надупчената от картечницата врата на избата, когато зад гърба му се появи Карим. Телохранителят на княза бе убеден, че Аполон не бива в никакъв случай да рискува живота си заради някаква си руска графиня, която сега го чака в долината Дарго, затова мъкнеше цяла дузина гранати.

Когато първата граната избухна, Аполон и Карим отхвръкнаха към стената от мощната взривна вълна и останаха зашеметени за няколко минути, преди да се окопитят и да започнат да се озъртат сред гъстия дим. Масивната дъбова врата на избата беше изцяло раздробена и наоколо се бяха посипали безчет дребни трески.

— По дяволите! Нали ти казах, Карим, че исках да го удуша с голи ръце! — изкрещя разочарованият Аполон.

— Хайде, Соколе, нямаме никакво време за губене! Трябва по-скоро да се махнем от тук! — възрази Карим. Преданият телохранител бе искрено разтревожен той да не пострада. Въпреки че досега бяха преживели толкова много опасности, Карим не помнеше друг път господарят му да е бил така вбесен и пребледнял. Да, имаше право мъдрият Искендер хан, когато му напомни да пази зорко Младия сокол, защото след като онази руска графиня бе завладяла сърцето му, той вече не беше същият, какъвто го помнеше Карим. Не си струваше Младия сокол да загине заради някакъв мерзък болшевишки генерал, дори да беше спал мръсникът хиляда нощи с графинята.

— Да се махаме! Всеки миг тук могат да довтасат червеноармейците от града! Казармата им е само на пет версти! Хайде, Соколе, нямаме повече работа тук. Онзи негодник е мъртъв, разкъсан от гранатата!

Но сякаш от преизподнята долетя дрезгав, задавен хрип:

— Хайде, княже, ела вътре, щом си такъв смелчага, за да ме застреляш от две крачки право в гърдите…

Аполон бавно се надигна, опипа двата маузера, за да провери дали още висят в кобурите на колана му, след което се усмихна на Карим:

— Видя ли? Онзи кучи син е още жив!

Изрече го тихо и съвсем спокойно, но дори каленият в кървави схватки Карим се смрази от заканителната нотка в гласа на княза.

Берьозов издъхваше, но все пак силното му набито тяло, неимоверно жизнено като на всичките му сибирски предци, калявани от векове в суровите зимни виелици, се съпротивляваше отчаяно на смъртта. Един нормален човешки организъм никога не би оцелял след толкова обилни кръвоизливи. Трима от четиримата войници, с които генералът се бе барикадирал в избата, лежаха мъртви, с окървавени тела, разкъсани от взрива. Четвъртият лежеше по очи в ъгъла, застрелян хладнокръвно от Берьозов, защото се бе осмелил да му напомни, че нямат друг изход, освен да се предадат и да се оставят на милостта на врага. Самият генерал бе оцелял само защото в момента на взрива бе залегнал зад една огромна бъчва, затова не бе пометен от взривната вълна. Но си личеше от пръв поглед, че часовете на Берьозов бяха преброени.

Двата му крака бяха премазани от тежките метални дъги на разцепената бъчва. Лявата му ръка бе разкъсана и окървавена от експлозията. Имаше рани и по гърдите. Зад него бе останала тъмночервена диря, докато се бе влачил по корем до стената. В дясната му ръка, оцеляла като по чудо, се тресеше тежък маузер.

— Остави го! — махна с ръка Карим. — Ще умре от загуба на кръв. Хайде, Соколе, трябва веднага да се метнем на седлата и да поемаме към планините. Чакат ни пет дни и нощи пътуване през вражеските патрули. Не бива да се бавиш с този проклет генерал!

Но Карим така и не разбра дали мъдрият му съвет бе чут от господаря му, защото в мрачното подземие отново просъска злобният, изнемощял глас на Берьозов:

— Детето на Катерина е от мен… Ще си го припомняш всеки път, когато го погледнеш…

От гърлото на княза се изтръгна яростен рев, преди той да се обърне рязко и да се втурне като побеснял вътре в задимената изба през изкъртената от взрива дъбова врати. Във всяка ръка стискаше по един зареден за стрелба маузер. Зад него Карим застина, онемял и изплашен от яростта и решителността, изписана по бледото като платно лице на младия княз. Не помнеше друг път досега господарят му да бе изпадал в такъв неистов пристъп на гняв. Дагестанецът, придружавал Аполон в десетки битки, нито за миг не се усъмни каква зловеща участ очаква генерал Дмитрий Берьозов само след броени секунди.

Но в следващия миг Аполон трябваше да залегне до първата редица от бъчви, защото откъм мрачното подземие се разнесоха откъслечни изстрели. Генералът, сепнат от шума на нахлуващия в подземието противник, бе успял, макар и със сетни сили, да вдигне пистолета си и да натисне няколко пъти спусъка. Само че последните му усилия отидоха нахалост — треперещата му ръка не можеше да вземе на мушка княз Кузин, Затова пък на Аполон му бе достатъчно само веднъж да натисне едновременно двата спусъка, за да пронижат два куршума едновременно сърцето на генерал Берьозов с безпощадна точност.

Най-после заслужената участ застигна убиеца на хиляди невинни граждани, командира на Шеста дивизия, мразен от всички, защото се бе гаврил с десетки нещастници.

С решителна крачка князът напусна мрачното подземие, с двата пистолета в ръце, с още димящи дула. Изправи се рязко, разтърси рамене, страховит като древен бог на отмъщението. Спря се до вратата, за да си поеме дъх и да се опомни, преди да изтрие от паметта си завинаги мрачната сцена. Бе отмъстил за всичките унижения, които бе принудена да преглътне любимата му жена.

— Сега — въздъхна той, докато прибираше двата маузера в кобурите им, — вече може да потегляме към дома.

Напуснаха Сочи и първите два часа яздеха несмущавани от никого, но когато в далечината пред тях заблещукаха светлините на Налчик, джигитите забелязаха необичайно оживление по криволичещото шосе. Очевидно вече бе обявена тревога заради нападението срещу генералската вила. Край канавките по протежение на пътя се виждаха извънредни военни патрули. До слуха на притихналите на седлата дагестанци достигна далечен конски тропот, последван от глух тътен на бронирани коли. Ординарците на Берьозов вдигнаха тревога малко след завръщането им във вилата, като мъкнеха със себе си поредната група злочести девойки, за да забавляват през нощта ненаситния генерал. Но щом разбраха какво се е случило с генерала и охраната му, момичетата вдигнаха ужасна врява и нервите на един от ординарците не издържаха. Той се опита да позвъни по телефона в казармата в Сочи, но връзката отдавна бе прекъсната от Сахин. Един от ординарците яхна коня си и препусна към зданието в центъра на Сочи, където се помещаваха местните чекисти. Изплашеният до смърт комисар нито за миг не се усъмни, че ако не залови нападателите, ще плати с главата си. Той нареди спешно да предупредят всички поделения на ЧеКа и на Червената армия в радиус от сто версти около Сочи.

Но от вдигнатата тревога имаше и полза, защото именно това помогна на Искендер хан по-скоро да узнае новината — старият вожд имаше внушителен брой съгледвачи в гарнизоните на градчетата, разположени най-близко до долината Дарго. Разбира се, той се зарадва от успеха на смелия си правнук, но в същото време се разтревожи не на шега — ясно бе, че смъртна опасност застрашава Аполон и спътниците му. Да се премине незабелязано от южното черноморско крайбрежие до проходите, водещи към дагестанските котловини, винаги е било тежко изпитание за коне и ездачи, а сега, когато вражески засади дебнат на всеки десетина версти, беше истинско самоубийство.

Престарелият хан, натрупал безценен опит в годините на своята младост и зрелост именно в подобни преследвания сред почти непристъпните кавказки клисури и урви, още от самото начало очакваше подобен развой на събитията. Затова Искендер хан предвидливо бе наредил на своите бойци да бъдат в бойна готовност и при първата негова заповед да атакуват предните отряди на червените. Нямаше съмнение, че болшевиките, разярени от покушението срещу техния генерал, ще преследват групата на Аполон чак до подстъпите към долината Дарго. Старецът заслужено се гордееше с последния подвиг на любимия си правнук и в същото време прекрасно знаеше, че Аполон винаги предпочита да действа сам или най-много с двама или трима спътници, но сега в никакъв случай не биваше да ги допускат неоправдани рискове. Искендер хан отлично знаеше, че ако неговите бойци не се притекат на помощ на Аполон, Карим и Сахин и останалите мъже от групата, преследващите ги по петите червеноармейски отряди ще ги обкръжат и избият до крак, защото ги превъзхождаха и по численост, и по огнева мощ.

Искендер хан бе толкова сериозно разтревожен, че лично поведе челния отряд по тясната пътека, спускаща се от долината Дарго към низините на югозапад. От години не бе напускал своето непристъпно владение — всички походи възлагаше на по-младите, изпитани в битки местни главатари. Ала сега залогът бе толкова голям — Искендер хан се съмняваше, че сърцето му ще издържи, ако му донесат черна вест за гибелта на любимия му правнук, — че не позволи на никого да го замести начело на колоната от шестстотин въоръжени до зъби джигити. Те яздеха най издръжливите, най-бързите коне в цял Дагестан.

Щом приближаха някой от градовете, за които се знаеше, че имат разквартирувани червеноармейски гарнизони, Искендер хан веднага спираше колоната със заповед всички конници да се спешат и да се скрият в най-близката гора. След това изпращаше съгледвачи да издирят местни хора, останали предани на хана, със задачата да узнаят последните вести. Така ханът узна за шеметното напредване на групата начело с Аполон и за бясното преследване, организирано от червените. Аполон бе потеглил преди три денонощия на североизток от Сочи и през следващата нощ благополучно бе заобиколил засадата насред шосето за Налчик. После бе разгромил малобройния червеноармейски патрул малко преди подстъпите към станция Мури. За отмъщение на другия ден болшевиките разстреляли по двадесет мъже от местното население насред площадите на най-близките селища — Дшава и Ананур. Последните сведения гласяха, че джигитите на Младия сокол вече били заобиколили коварните теснини около Телави и с бърз ход напредвали към спасителните планини.

Щом узна това, Искендер хан веднага промени посоката, следвана от неговата малобройна, но изключително боеспособна войска. Трябваше час по-скоро да пресече маршрута, избран от правнука му, защото бе получил нови, тревожни вести — от Ставропол на юг поели два червеноармейски полка, въоръжени с картечници и лека полева артилерия. Вождът се надяваше да пресрещне отряда на Аполон някъде между Туш и Дидо, но след няколко часа бърза езда се оказа, че Аполон бе избрал по-заобиколния, но по-безопасен маршрут през моста Богос над един от притоците на река Терек.

Никой не можа да поспи през тази тревожна нощ. Дагестанците яздеха неуморно, въпреки че храната беше на привършване. Спираха само за да поемат запотените коне по няколко глътки вода от буйните, кристално бистри планински потоци. Никой от шестстотинте сурови, калени в битки и преходи мъже не можеше да повярва на очите си — въпреки преклонната си възраст Искендер хан мълчаливо, без дори да изохка поне веднъж, яздеше най-отпред, с издръжливост, за която можеха да му завиждат дори младите и пъргави джигити.

Но те не можеха да осъзнаят, че многолетният опит и трупаните с години пълководчески и бойни умения не бяха единственото обяснение за издръжливостта на Искендер хан. Засегната бе гордостта му, на карта бе заложено най-ценното за него — един джигит не можеше да изостави в беда своите, дори и ако трябва да рискува главата си. Сега за стареца Аполон не беше само любим потомък и достоен наследник, но и другар в поредната кървава схватка с вечния враг на кавказките племена. Старецът помнеше не едно или две нахлувания от север на многохилядни, тежковъоръжени руски армии в непокорните кавказки планини. Понякога съдбата проявяваше благосклонност към руснаците и те покоряваха един или два района, но никога не успяваха да запазят задълго завоеванията си. Никой досега не бе успял да покори Кавказ, независимо дали се сражаваше под царски, под червен или под бял флаг. Местните суверенни владетели бранеха земите си от незапомнени времена, още преди възникването на Московското княжество преди повече от седем столетия.

Но малко след като бяха отминали село Кварши ги застигнаха лоши вести — съгледвачите на Искендер хан доложиха, че тази нощ, малко преди разсъмване, червените най-сетне успели да обкръжат отряда на Аполон Кузин.

Лицето на Искендер хан се сгърчи и сякаш за миг се състари с още десет години от пронизалото го тревожно предчувствие. Но в присвитите му черни очи просветни искра, както у смъртно ранен звяр. Вдигна високо ръка, стиснал нагайката, и без да отрони дума, яростно шибна жребеца си.

Шестстотин бойци, строени в колона по двама след него, се понесоха на юг, опустошаващи като планински смерч всичко по пътя си. „Ако болшевиките убият моя правнук — повтаряше си мислено задъханият хан, — след копитата на конете ни ще остане само огън и пепел! От тук, та чак до Ялта и Баку!“

Откриха следите от отряда на Аполон около час преди зазоряване. Малочисленият дагестански отряд беше заклещен от патрулите на червените в едно тясно, каменисто дефиле на около километър и половина от пътя към Шанада. Макар че Аполон винаги бе избягвал оживените пътища, този път бе нарушил това правило, задължително за всеки, който бяга от властите. Обяснението беше много просто — правият участък по шосето към Шанада, с дължина около пет километра, му спестяваше двудневно заобикаляне през хребета Кешриктау, а хората на Аполон вече бяха доста уморени от денонощното преследване. Конете им едва се влачеха по каменистото нанагорнище.

Натъкнаха се на червеноармейската засада неочаквано, след острия завой преди високо горе над хоризонта да се покаже снежното било на Кешриктау — червеноармейците бяха струпали барикада от набързо отсечени борове и камъни. Нямаше накъде да се отклонят — отдясно се издигаха тристаметрови урви, непристъпни дори за планинските кози, а отдясно зееше тъмна пропаст, криеща някъде на дъното си буен поток, забързан да се влее в Терек. Аполон, който яздеше най-отпред, се вцепени върху седлото, щом орловите му очи съзряха проблясващите цеви на винтовките на червеноармейците. Изруга ядно и се разпореди джигитите от колоната зад гърба му да се пръснат във верига и всеки да залегне зад първия крайпътен камък. После изпрати Сахин с двама опитни дагестански козари да потърсят пътека покрай корниза на пропастта, за да осигурят път за евентуално отстъпление. Но вече бе безнадеждно късно за спасение от майсторски поставения капан — стръмните склонове не даваха никаква надежда за измъкване.

За хората на Аполон нямаше друг изход, освен да продадат скъпо живота си. Притихналата планинска клисура скоро заехтя от оглушителни гърмежи.

Командирът на далеч по-многобройния червеноармейски отряд вече предвкусваше победата, макар че точно в тези решаващи минути за него би било много по-полезно да се озърне към възвишенията за гърба си — те бавно почерняваха от човешки фигури. Искендер хан само с няколко размахвания на десницата си бе дал знак на хората си да се разгърнат по фланговете в дъга, широка четиристотин метра — обхващаща като в клещи дъното на клисурата. Повечето от тях бяха спешени, за да могат да напредват на прибежки между крайпътните скали, но за първия щурм и за очакваното преследване в края на битката мъдрият вожд бе оставил стотина джигити. Дагестанците напредваха в три редици, очакващи заповедта на хана за атака. Ханът още не бе спуснал ръка, когато първите конници се втурнаха напред по тесния път. Отекна задружен тропот от десетки копита, разнесоха се първите изстрели — никой в цял Кавказ не умее по-ловко от дагестанския джигит да препуска в бесен ритъм с юзда в лявата ръка, притиснал приклада към рамото и брадата, докато показалецът на дясната вече натиска спусъка.

Сепнатият болшевишки командир трескаво се заозърта и кръвта замръзна във вените му. След първата вълна ездачи от дъното на клисурата връхлетя втора, а зад нея вече се надигаше третата, още по-многочислена. Най-задните конници трябваше да изколят всички врагове, избегнали по някакво чудо на съдбата куршумите и сабите на ездачите от първите две вълни, които имаха за задача да пробият противниковата отбрана и да всеят смут във вражеските редици. Сред праха от копитата, дима от залповете и оглушителните изстрели, примесени с диви, заканителни крясъци и стонове на загиващи, трите редици от войската на Искендер хан започнаха да стягат все по-плътно непробиваемия троен обръч около изпадналите в паника червеноармейци. От птичи поглед дагестанците, до един с черни наметала на раменете, напомняха ято лешояди, неумолими предвестници на смъртта. Само неколцина смелчаци от болшевишкия отряд успяха да се отскубнат от мелето и да се втурнат с отчаяна надежда и сетни сили по пътя обратно към Шанада, захвърляйки още преди първия завой патрондаши и маузери, за да не им тежат при бягството.

Нито един от тях не стигна до селото. С вледеняващи кръвта крясъци планинците се понесоха след тях на бързите си коне. Руснаците бяха избити до крак още преди да пробягат първите тридесетина метра, без да им бъде спестено ужасяващото предчувствие за жестоката казън, застигаща ги откъм гърба. За всеки боец няма по-кошмарно видение от препускащия като хала отзад кавказец, с черни мустаци, с черен калпак и черно наметало, с черни, мятащи мълнии очи, докато размахва в десницата си блестящ двуостър ханджар от дагестанска стомана. От векове планинските жители бяха прочути с това, че не познаваха думата „милост“, че винаги бяха готови да се сражават до последна капка кръв за своята свобода, за своя аул, за жена, за челяд. Първите две вълни от конниците на Искендер хан смазаха огънатите редици на болшевиките така решително, както огънят стопява восъка. За джигитите от третата вълна остана доста малко работа по разчистването на недоубитите червеноармейци. За по-малко от половин час всичко свърши.

Аполон веднага разпозна виковете на воините на Искендер хан, затова не се изненада, когато изведнъж отпред секна натискът върху неговите хора. И този път му помогна бойният опит от десетките сражения срещу германците и после срещу болшевиките. С отривиста команда князът събра хората си в юмрук, за да ги хвърли за последния щурм в помощ на джигитите на Искендер хан.

Двамата предводители се срещнаха сред жалките останки на барикадата зад завоя на пътя. Оставаха само десетина метра между тях, когато Леда се изправи на задните си крака и радостно изцвили. Ханът поздрави своя правнук сдържано, по мъжки, както е прието между гордите планински бойци, чужди на всякаква суета и показност.

Разбира се, точно както изискваше традицията, пръв заговори по-старият воин:

— Тези кучи синове са изпратили много силна потеря по следите ти.

— Не зная как да ти благодаря, Искендер хан. Още малко и ние всички щяхме да бъдем избити до крак.

— Този път се отърва като по чудо, Ас-Сакр Ас-Сагир — осъдително поклати глава ханът, въпреки че не успя да прикрие възбудения, блясък в очите си. Старият воин се гордееше неимоверно със смелостта на своя правнук, но не биваше да го разкрива пред никого. — Навярно не знаеш последните вести от фронта. Врагът е вдигнал по тревога всичките си гарнизони в Южна Русия. На местните командири било наредено да не пестят хора и боеприпаси, но да те заловят на всяка цена, жив или мъртъв.

Аполон се усмихна, развеселен от мисълта, че неговата скромна особа бе успяла да предизвика такава суматоха в лагера на противника.

— Представям си каква паника щеше да настане, ако бях потеглил от планините с по-голяма войска — отбеляза той, докато погледът му се плъзна по гъстите колони на конницата на Искендер хан.

Ханът веднага схвана за какво мислеше в този миг любимия му правнук.

— Това са всичките воини, които успях да събера. Нямаше кога да изпратя вестоносци до по-отдалечените аули и клисури. Но се оказа, че и тези джигити са били напълно достатъчни, за да разгромим врага — спокойно довърши мъдрият вожд. Погали брадата си, докато оглеждаше труповете на червеноармейците, осеяни навред из дефилето. — Да се надяваме, че руснаците ще запомнят добре този урок и няма да ни нападат повече. Така че сега можем спокойно да потегляме към дома.

— Към дома — приглушено повтори Аполон и двамата горди воини, единият вече престарял, а другият в разцвета на силите си, обърнаха конете си към синеещите, непристъпни планини.

Искендер хан не зададе повече въпроси на Аполон. Излишно бе да го тревожи повече. Вождът прекрасно знаеше, че всичко може да узнае с пълни подробности от преданите Карим и Сахин. Но мъдрият старец не се вълнуваше от това. На тази преклонна възраст човек неминуемо стига до извода, че много са малко истински важните неща в този суетен и неразумен свят. Най-важното бе, че любимият му внук оцеля от това рисковано прекосяване на вражеската територия, при това без никакви жертви сред поверените му дагестанци. И още нещо, разбира се — Аполон бе успял да постигне целта си, бе измил с чест позора, петнящ името на техния славен род. Нямаше значение с какви точно ходове бе съумял да заблуди враговете, да проникне в строго охраняваното свърталище на онзи мерзък болшевишки генерал и да въздаде кървава, но заслужена справедливост. За престарелия хан само едно беше истински важно — неговият наследник, княз Аполон Кузин, да бъде щастлив и в пълна безопасност, за да може един ден — ако Аллах е рекъл — да поеме властта над непокорния и свободолюбив дагестански народ.

Затова мъдрият вожд изчака да отминат един ден и едни нощ и точно когато конницата навлезе в долината Дарго и те двамата трябваше да се разделят, си позволи да зададе въпроса, който всъщност го вълнуваше най-силно:

— Сега, след смъртта на генерала, твоят разбунен дух намери ли най-сетне покой?

— Да, Искендер хан.

— Да не би още да те измъчват някакви съмнения?

— Не — глухо промърмори Аполон, но от зоркия поглед на хана не остана незабелязано мигновеното гневно проблясване, озарило очите на правнука му. Вождът вече съжаляваше, че му бе задал този болезнен въпрос.

През цялото време, докато яздеше назад към родната долина, към дома на родителите си, където с трепет и страх го очакваше любимата му жена, Аполон си оставаше мрачен и замислен, въпреки че се завръщаше като победител. Припомни си колко бе бил наивен, когато само преди броени дни бе потеглил с отряда по същата тази тясна пътека надолу. Тогава още вярваше, че стига да се добере до Берьозов и да го прониже с ханджара, всичко ще бъде наред и ще ги очакват само безоблачни, щастливи дни. А ето че сега, когато генералът вече си бе получил заслуженото, князът се завръщаше в тъжно, безутешно настроение. Защото предсмъртните думи на Берьозов продължаваха да отекват в ушите му… Сега князът горчиво съжаляваше, че не бе послушал съвета на Карим да оставят онзи кучи син да се удави в собствената си кръв и да издъхне, изоставен от всички в мрачното подземие…

През целия си живот княз Кузин бе вярвал, че всяка обида, всяко посегателство срещу честта му или срещу честта на някой скъп нему човек може да се измие единствено с кръв. Така изискваха свещените закони, строго спазвани от всички дворянски родове от векове насам. Но никой не се бе сетил да му обясни, че не винаги кървавото отмъщение е достатъчно да се изкупи прегрешението, с което е започнало всичко. Или че дори сто кинжала да забиеш в гърдите на врага, пак няма да можеш да заличиш от паметта си онова злобно съскане, долетяло до ушите му, когато окървавената уста на издъхващия генерал за последно бе прошепнала, с глас, сякаш идващ от самата преизподня: „Детето на Катерина е от мен… Ще си го припомняш всеки път, когато го погледнеш…“

Облечена в свободна морскозелена копринена роба, Кити се затича като обезумяла надолу по мраморните стъпала още щом чу от двора до болка познатия тропот от кобилата на Аполон. Сърцето й щеше да изхвръкне от радост. От вълнение страните й се бяха зачервили и това веднага напомни на княза, застинал на седлото в подножието на стъпалата, за онези незабравими три дни и нощи в нейното астраханско имение. Още щом я съзря, като с магическа пръчица всички мрачни мисли излетяха от съзнанието му като ято подплашени птици. От този миг насетне нейният лъчезарен образ бе най-важното за него, а всичко останало неусетно избледня, преди да премине на втори план.

Тя се повдигна на пръсти и протегна ръце към него още преди той да е скочил от седлото. Усмихна му се с премрежени от сълзи на щастие, изумруденозелени очи. Усмивка, от която сърцето му се сви в горчиво-сладостен спазъм. „Колко е красива“, помисли си занемелият княз. Ала носи в утробата си чужд плод, това бе втората му мисъл, предостатъчна, за да отрови този иначе приказно радостен миг.

— През цялото време се тревожех за теб, за…

— Добре съм, нали виждаш — сухо процеди той и въздъхна уморено.

Едва тогава Кити забеляза пресните белези по китките му.

— Но ти си пострадал! — ахна тя.

— Нищо особено, скъпа, това са само драскотини. — Аполон скочи от седлото и тя се хвърли на гърдите му.

Ръцете му веднага я обгърнаха, той усети тръпките, разтърсващи крехките й рамене, и тутакси забрави разяждащите го съмнения. Сега имаше значение единствено нейната прегръдка. Сега, когато отново бяха заедно, те забравиха за всички останали — и врагове, и приятели… Нали Кити, неговата обожавана любима, беше отново притисната към гърдите му? Какво повече им трябваше, за да бъдат истински щастливи?

— Така ми липсваше… — изхлипа тя, заровила глава в прегръдките му.

— Стига, скъпа, не плачи — нежно я погали той по косите. — Нали се върнах невредим? Повече няма да те оставям сама.

Кити се отдръпна, за да вдигне пребледнялото си лице и да го погледне в очите, обзета от недоверие.

— Повече няма да водиш джигитите в бой?

— Няма да има повече битки в долината.

— Но какво ще кажат останалите дагестанци?

— Карим може да го поведе срещу враговете, ако се стигне до нови сражения. Така че изтрий сълзите си и се успокой.

— Слушам, командире! — засмя се графинята, с внезапно светнало от щастие лице.

Веднага обърса очи с опакото на ръката си и си пое дъх. Сърцето й преливаше от радост. Да дочака най-сетне Аполон да се върне при нея, живи читав, след тези кошмарни самотни две седмици — бе за нея истинско чудо, невероятно щастие, каквото не помнеше да бе изпитвала досега. Ала още не можеше да повярва докрай, дори за миг й се зави свят. Странно, но кой знае защо сега той й ги струваше още по-висок, по-снажен, по-мъжествен и очарователен.

— Как е детето, майчице? — попита Аполон, след като я отдалечи малко от себе си, за да я огледа по-внимателно.

Веднага забеляза, че коремът й се е уголемил през тези две седмици, макар и не много чувствително. В бързината по-скоро да слезе на двора, Кити нямаше време да се преоблече, а тази домашна роба не прикриваше докрай заоблените й форми. Аполон веднага се досети, че точно сега е най-удобно да зададе въпроса, който го измъчваше през целия път на връщане, защото в момента озлобеността в сърцето му се бе притаила някъде дълбоко, засенчена от радостта от срещата. Нали толкова пъти си бе повтарял, докато водеше своите верни джигити през глухите каменисти клисури и сенчести проходи, че ще бъде баща на това дете до сетния си дъх. Но сега Аполон искаше от нея само едно — едно честно, искрено признание, което да изтрие наведнъж завинаги всичките му съмнения. Нали той й се бе заклел тържествено, а досега никой не можеше да го упрекне, че някога се бе отказвал от думата си…

Тя пак се притисна към него, сияеща от радост, с блеснали от щастие очи. Изглеждаше толкова щастлива и детински възторжена, че Аполон леко въздъхна, преди да поклати глава и мислено да си припомни, че да спази клетвата си пред нея няма да бъде мъчително изпитание, а по-скоро вечен източник на радост и щастие за тях двамата.

— Детето е добре и аз съм добре, само че не можах да престана да се тревожа за теб, любими… — нежно промълви тя с приглушен глас.

— Дано не те разочаровам никога с нищо. Нито една жена досега не ме е обичала така пламенно и аз още не зная как да ти се…

Ръката й погали сребристите копринени бродерии около яката на неговия бешмет, за да продължи към врата му, преди да се спре върху горната устна и да му попречи да се доизкаже.

— Не си бил обичан досега? Не, не мога да повярвам. Е, сега сме вече заедно и винаги ще бъдем заедно, нали, княже мой?

— Е, поне ще се постараем, без да пестим усилията — закачливо й отвърна той и я прегърна през кръста така силно, че за миг дъхът й секна.

В този миг той, наследникът на баснословното богатство на князете Кузин, потомък на непобедимия Искендер хан, бе готов да заложи всичкото злато на света, само и само този прелестен, този вълшебен миг никога да не свършва и да не се стопи в сумрачното минало.

Вече не го вълнуваше загадката около бащинството на още нероденото дете, нито горчивите спомени от последните мигове на генерала. В планините пролетта нахлуваше с пълна сила, а пък той се бе завърнал най-после у дома, и то като победител, като смел, непоколебим и мъжествен воин. Кити му показа още от първия миг, че го обича повече от всичко на света по толкова недвусмислен начин, че той веднага реши, след като се изкъпе след многочасовия тежък преход, да й докаже колко много я желае.

— Скъпа моя, ако стоим още така тук прегърнати, слугите ще ни вземат на подбив. Защо не влезем вътре? Между другото, ужасно съм гладен. Освен това, умирам за една баня, а накрая и за самата теб… Е, може би не точно и този ред…

Широка усмивка озари загорялото му лице. Той пое ръката й в своята и пъргаво я поведе нагоре по стъпалата.

— Все пак не мога да отрека, че май ще се наложи първо да се отбия до банята, освен ако… — Аполон се засмя предизвикателно, както само той умееше, — …освен ако не се окаже, че миризмата на конското седло не те възбужда повече от всичко друго. Кой знае… Вие, жените, понякога проявявате такива странности, че човек просто не знае какво би било по-добро…

Кити едва не се задави от смях.

— След като те чаках в самота цели две седмици, нямам нужда от никакви допълнителни средства, за да се възбуждам повече.

Аполон шеговито сбърчи вежди.

— Така ли! Нима всичко е само защото мразиш да спиш сама? Тогава всеки мъж би могъл да те направи щастлива? — Но въпреки че всичко бе изречено на шега, Аполон изтръпна за миг, за един съвсем кратък миг, от смътното подозрение, отново проболо сърцето му като отровно жило.

— Да, княже мой! — възторжено откликна тя, грееща от щастие. — Всеки мъж, стига само да е висок, строен, мъжествен, и то толкова, че да оставя жените без дъх още от първата среща… И да има същите божествени златисти точици в очите! И да има дълга, руса коса като лъвска грива. Само в такъв мъж мога да се влюбя отчаяно, защото мъжете от всички останали категории въобще не ме интересуват.

— Отчаяно ли? — веднага се хвана Аполон за думата, която се загнезди в паметта му. — Но после, когато реша да ти го припомня, да не започнеш да отричаш?

— Да, отчаяно, напълно отчаяно — тихо промълви Кити, все още неспособна да си обясни докрай как този мъж бе успял да я покори, да я обсеби цялата и да я накара да забрави за всичко останало… Беше се отрекла от цялото си минало, вече дори не помнеше, че някога се бе клела във вечна вярност, в преданост до гроб пред олтара, само че пред съвсем друг мъж, който по ирония на съдбата все още продължаваше да бъде неин законен съпруг… Но тя бе отдала на този златокос принц, който сега стискаше ръката й, нетърпелив да я отведе в спалнята си, не, в тяхната спалня, цялото си сърце, без да се щади, без да се замисли за миг дори. Понякога всъщност графинята се плашеше от себе си — нима наистина бе готова да го последва, без капчица колебание, без миг двоумене, дори накрай света? И винаги, щом си зададеше този въпрос, сърцето й моментално откликваше: „Да! Хиляди пъти да!“ Не трябваше ли тя, самотната и безпомощната, да се замисли сериозно за бъдещето си в този свиреп свят, вместо душата й да се рее в романтично-приказни блянове? Но нима бе възможно една жена да се опитва да разсъждава трезво и практично, когато такъв неотразим мъж нахлуе в живота й, когато един княз по рождение и по сърце коленичи в нозете й, за да й предложи любовта си? Та нали той я бе покорил окончателно още през онези техни три дни и нощи, в мразовития декември, когато въобще не излязоха от нейната спалня в имението? И оттогава винаги успяваше да я покорява още и още, с пламенната си любов, с мъжествеността си, с опиващата си нежност.

Обичаше го и винаги щеше да го обича безпаметно, с цялата си душа, сърце и плам. За него бе способна на всичко, в това Кити вече отдавна не се съмняваше. Заради него, заради ласките и усмивката му, заради топлината и страстта му, заради очите му и ръцете му влюбената графиня бе готова да бъде такава, каквато той поиска от нея. Съгласна бе да живее с него, независимо къде, само като негова метреса, наложница, робиня дори, само и само да бъде винаги до него, в студ и в пек, зиме и лете, в празник и в делник.

Да, той се бе завърнал у дома невредим. А тя… тя не искаше от съдбата, тази стара скъперница, нищо повече.

От вратата та чак до царствено широкото ложе, скрито зад балдахина, се влачеше издайническа диря от смъкнати набързо части от мъжко и женско облекло, за да не пречат на трескавата забързаност на сливането на техните изгарящи от страст души и тела.