Бялата графиня

Глава 18

През последната седмица от март малкият Кубик се разболя много тежко.

Аполон и Кити се редуваха край креватчето на детето три дни и три нощи. Детето непрекъснато се унасяше в сън, което още повече тревожеше родителите му. Кубик се успокояваше, когато в ръчичката си стискаше палеца на майка си, но това не позволяваше на Кити да се отдалечи дори за минута от креватчето на сина си. Слугите в кухнята приготвяха за детето пресни сокове и какви ли не чайове, за да облекчат болките в гърлото му. На четвъртия ден от началото на треската дишането му съвсем се затрудни. Кубик едвам си поемаше дъх, а личицето му цялото посиняваше от недостига на въздух. Кити изпадна в паника, Аполон безпомощно кръстосваше из спалнята и яростно стискаше юмруци. Не успя да им помогне нито един от местните лечители, нито някой от по-опитните сред възрастните жители в долината. Князът се съмняваше, че Кубик е болен от дифтерит, но не можеше да бъде сигурен, което още повече го изваждаше от релси, защото знаеше, че тази болест е смъртоносна.

На петата сутрин, изплашен, че ще загубят детето, Аполон не издържа и отчаяно извика:

— Този ужас повече не може да продължава! Отивам до Шура да потърся лекар.

— Моля те, Аполон, изпрати някой друг! — помоли го Кити. — Не отивай сам! Откакто червените превзеха Грузия, вече не е безопасно да се движиш по пътищата. Нали болшевиките разстрелват всички бели офицери, попаднали в плен? Моля те, Аполон, в Шура много хора те познават и ще се намери някой предател, който да съобщи за теб на комисарите!

— Става дума за живота на моя първороден син… Не мога да седя тук със скръстени ръце и да го гледам как гасне от ден на ден!

С тези думи Аполон остави детето в ръцете на Кити и отиде в съседната стая, за да се облече за път. Кити веднага го последва и пребледня, щом видя кобурите, извадени от скрина. Очите й се насълзиха, лицето й се сгърчи — какво щеше да стане с нея, ако загуби и мъжа си, и сина си — двете най-скъпи за нея същества…

Аполон се обърна, сепнат от хлипането й. Хвана я за ръцете, но след като и това не помогна, побърза да я притисне до гърдите си. Помилва я по косата и заговори утешително:

— Чуй ме, скъпа. Никой лекар няма да дойде в нашата отдалечена долина, освен ако аз не го довлека тук, дори и с насочен в гърдите му пистолет. Няма нужда да ти обяснявам, че положението е много тревожно. Населението на Шура се страхува от мъжете в долината Дарго, защото неведнъж си е патило от набезите им. Но аз не мога да стоя безпомощен и отчаян за съдбата на сина ни! От теб искам само да престанеш да плачеш и да се грижиш за малкия, докато се върна…

— Но ако те познае някой, Аполон, какво ще стане с теб…

Той се наведе, за да я целуне нежно по челото.

— Не се плаши. Ще влезем в Шура по тъмно и никой няма да разбере, че аз и Карим сме пристигнали в селището. — Погали Кубик по бузата, но веднага се намръщи защото високата температура още измъчваше изтощеното дете. — По дяволите! — сърдито изруга той. — Ще се върна колкото е възможно по-бързо. До Шура и обратно ще яздим най-много осем часа.

Целуна за сбогом Кити по косата, после рязко се обърна и напусна спалнята. Още от коридора Аполон започна да раздава нарежданията си, както и докато се спускаше забързано по стъпалата. Може би, ако той и Карим изберат по-прекия път през прохода Ерпели и клисурата Гимри, ще стигнат по-бързо. През последната седмица два пъти бе валял сняг, но през следващите три дни времето се бе задържало по-топло и може би, някои от преспите бяха започнали да се топят. Струваше си да опитат по този доста по-кратък маршрут, въпреки че беше доста рисковано.

Аполон още не се бе облякъл, когато конярят изведе Леда пред терасата. Карим, напълно готов за път, се появи в преддверието. Аполон набързо грабна колана с кобурите и ханджарите, взе и сабята си, след което се втурна навън с развято зад гърба му черно кавказко наметало. Двамата мъже ловко скочиха на седлата и пришпориха конете. Нямаше никакво време за разтакаване. Аполон се наведе над гривата на Леда и ласкаво й заговори, а тя сигурно разбра горещата му молба, защото се устреми като хала напред, щом свърши тясната криволичеща пътека и пред тях се ширна долината Дарго.

— Да се надявам ли, че ще издържиш на тази луда скорост? — извика Аполон на Карим, който го следваше на няколко метра отзад.

— Няма да изостана, Соколе! — отвърна Карим и се устреми напред, за да спази обещанието си.

Пристигнаха в Шура след четири часа бясна езда. Конете бяха толкова изтощени, че ги оставиха край първата къща в селото да почиват, а те двамата продължиха пеша. Селото тънеше в здрач, само тук-там се мяркаха хора, забързани към домовете си. Аполон и спътникът му успяха да се доберат до къщата на местния лекар — прочут с уменията си във всички съседни аули — без никой да ги познае. Карим остана да пази пред къщата, а Аполон се втурна към вратата, за да извести лекаря, че го очаква трудно и продължително пътуване чак до долината Дарго. Князът предвидливо бе взел със себе си кожена кесия, натъпкана догоре със златни рубли, защото знаеше, че на този свят няма нищо по-убедително от златото. Не, не беше точно така, защото пистолетите и ханджарите, окачени на колана му, също можеха да бъдат не по-малко убедителни, но Аполон не искаше да се стигне до проливане на кръв. Почука нетърпеливо на вратата, но лекарят отвътре не посмя веднага да му отвори — стори го едва след кратките, но разгорещени думи на Аполон, който за всеки случай спомена, че разполага с двата вида най-убедителни средства, с които един мъж може да се оправя в днешния объркан свят.

Изплашеният лекар, зорко пазен от Аполон отляво и от верния Карим отдясно, ги поведе по най-пустите уличка за да избегнат нежелани срещи с червеноармейските патрули. Почти бяха наближили края на задрямалото село и яхаха конете, когато за тяхно нещастие се натъкнаха на такъв патрул — петима войници, скрити заедно с командира си в сянката на къщата на ъгъла.

— Стой! — извика водачът на тройката, едър брадат мужик, нахлупил над челото си шапка-будъоновка. — Документите за проверка!

За части от секундата през мозъка на Аполон трескаво пробягнаха няколко възможности за спасение, но той бързо реши, че ще е напълно безсмислено да се опита да ги убеди, че е само един баща, загрижен за съдбата на болното си дете, че е дошъл тук да потърси лекар за сина си. Отлично знаеше, че доводите, основани на човечността, няма да омилостивят червеноармейците.

— Няма спасение от тези проклетници — задъхано прошепна Аполон, обърна се към Карим и го изгледа многозначително. Двамата отдавна се бяха научили да се разбират без думи. Карим веднага вдигна нагайката, шибна яростно задницата на коня на лекаря, а после пришпори с все сила своя кон.

— Бягай, Карим! — извика Аполон зад гърба му.

С чевръсто движение, каквото може да постигне само мъж, който е прекарал повече време яздейки на седлото, отколкото крачейки по земята, Карим сграбчи поводите на коня на лекаря и натисна стремената, след което двата коня изчезнаха като вихрушка в тъмната уличка, след която се белееше заснеженото поле.

Аполон се обърна с лице към противниците си, готов за схватка на живот и смърт.

Само за три секунди измъкна двата маузера от кобурите на колана си и едновременно натисна спусъците им. Отекнаха оглушителни изстрели. Отвред се разлаяха селски кучета. За нещастие скоро патроните му свършиха. Аполон беше принуден да се спасява със сабя в ръка. Въртеше я ожесточено, във всички посоки, яростно съсичаше ръце и лица, но беше безпомощен пред превъзхождащия го противник. Един от червеноармейците едва успя да го събори от седлото с удар в тила с тъпата страна на сабята си. Но дори паднал в снега, Аполон продължаваше да се съпротивлява, да се мята в отчаяни усилия да се откопчи от мъжете, които се бяха нахвърлили върху него. Побеснелите войници не пропуснаха да му отмъстят, след като го тикнаха в килията, и едва не го пребиха с прикладите на винтовките си. Вече нямаше дори помен от разкошната златиста коса на княза — цялата бе зацапана със засъхнала кръв и кал, докато той стенеше, проснат в безсъзнание върху тесния нар.

Докато Аполон Кузин стенеше в затворническата килия, новоназначеният болшевишки комисар спореше ожесточено с помощниците си как да го ликвидират — дали с обичайния куршум в тила, или пък да го удостоят с честта да увисне на бесилката. В ранните години на съветската власт все още не бе установена строга йерархия между отделните звена на управлението и навсякъде цареше невъобразим хаос. По причини, които надали самият комисар би могъл да обясни, по едно време той се сети, че все пак съществуват по-висши инстанции над него и за да не пострада от гнева на началството, той реши да доложи за залавянето на пленника. Телеграфира в Тифлис, че е арестувал висш офицер от Бялата армия и в отговор незабавно получи строго нареждане:

В първия миг комисарят от гарнизона в Шура остана озадачен — не очакваше началниците му да проявят такава загриженост за пленника. Но след кратък размисъл всичко се изясни — в Тифлис искаха публична екзекуция, с колкото бе възможно повече шум, за да сплашат местното население и особено непокорните дагестанци. Какъв по-удобен повод от смъртното наказание на прославен офицер от Бялата армия, който на всичкото отгоре не само бе представител на висшето дворянство, като най-младия от князете Кузин, но и бе пряк потомък на Искендер хан, дълбоко почитания вожд на дагестанските мюсюлмани. Болшевиките не можеха да преглътнат лесно упоритото нежелание на волните орли от дагестанските планини да приемат диктата на Москва. Така че трябваше да им се даде един полезен урок, с който да стане ясно на всеки кой е господарят в земите на север и на юг от Кавказ.

За комисаря на гарнизона в Шура нямаше друг изход, освен веднага да се подчини на заповедта, издадена от щаба на Единадесета армия. На следващия ден многочислен, въоръжен до зъби червеноармейски екскорт откара изпадналия в безсъзнание капитан Аполон Кузин към затвора в Тифлис.

Кити едва не припадна, когато Карим се завърна в долината сам, без Аполон. Той напразно, неловко мачкайки калпака си, се опитваше да й обясни, че положението е било безизходно, че дори той, най-верният телохранител в цял Кавказ, нищо не е могъл да стори, за да спаси младия княз. Спомена й, че вече е изпратил най-добрите джигити от аула по пътя към Шура, за да се опитат да освободят Сокола. Призна й също, че никога в живота си не се е чувствал така отчайващо раздвоен — дали да обърне коня назад, за да спаси своя млад господар, или да препусне, напред с лекаря, за да спаси живота на Кубик. Решаващо се оказало дълбоко вкорененото у него чувство за подчинение — нали князът му бе заповядал да препуска, без да поглежда назад…

Но опитите на Карим да я утеши никак не й помогнаха. Кити нервно кръстосваше из стаите, без да може да намери покой. Нима наистина Аполон е пленен? Или е успял да избяга и сега се укрива някъде из планините? Ами ако вече лежи прострелян в някоя пряспа? Как ще живее тя отсега нататък без него, без единствения мъж в живота й, който бе успял да я направи щастлива? Как е възможно така внезапно да се прекърши нейното щастие и то точно когато всичко между тях двамата изглеждаше така прекрасно? Нищо не можеше да пресуши сълзите й. Дори Карим, обръгнал след толкова години на кървави битки, се стъписа какво да прави.

— Графиньо, стига сте ронила сълзи, още е рано да оплаквате нашия Ас-Сакр Ас-Сагир. Защото аз ще сторя всичко, което мога, за да го върна при вас. Залагам думата си на джигит, че ще го намеря. Ще открия нашия Млад сокол. Няма да се спра пред нищо! Веднага, щом узная нещо за съдбата му, ще яхна коня си и ще препусна към долината като вихър!

Но Кити унило поклати глава.

— Да, да… Не се съмнявам, че ще направиш всичко, което е по силите ти.

— Сега идете при лекаря — посъветва я Карим и й помогна да стане от канапето и да се качи по стъпалата към детската стая на горния етаж. — А аз веднага ще оседлая отпочинал кон, за да събера джигитите от долината.

Преди да стигне до най-горното стъпало, Кити рязко се обърна назад.

— Почакай, Карим! Забравих да ти кажа, искам веднага да ми съобщиш, щом научиш нещо за Аполон. Ще бъда горе и ще чакам!

— Опитайте се малко да поспите, после да посъберете сили. Утре малкият Кубик ще има нужда от грижите на майка си.

Кити не можеше да отрече правотата на думите му, но не можеше и да се отърси от усещането, че част от нея ще умре заедно с Аполон, ако такава бъде волята на съдбата.

— Получиш ли някакви вести за него, Карим, искам веднага да ме събудиш! Дори и да е посред нощ! Дори и ако вестите са лоши! Моля те, Карим!

— Ще бъде изпълнено, графиньо, нека само да узная нещо.

Рано на следващата сутрин Карим се появи с първите вести — Аполон бил заловен от патрула в Шура, но се носели слухове, че се готвят да го преместят в Тифлис.

— Но защо? — извика Кити. — Да не би да са решили да му пощадят живота? О, Господи, ще полудея! Все пак… може пък наистина да са решили така, Карим, щом като не са го разстреляли още същата нощ?

В нея се породи плаха надежда, както когато някоя нещастна душа е доведена до прага на отчаянието.

— Засега нищо не мога да кажа, графиньо. Няма друг изход, освен да чакаме — предпазливо отвърна Карим, понеже не желаеше да й вдъхва напразни очаквания. — Ако го отведат в Тифлис, ние веднага ще яхнем конете и ще потеглим на юг по най-късия път. Ще се опитаме да го освободим някъде по пътя. Но ако… ако не успеем, ще продължим с опитите в Тифлис.

— Щом ти заминаваш, и аз ще дойда с теб, Карим! — решително отсече тя и яростно тръсна коси.

За миг Карим едва не онемя от удивление. Досега той така и не можа да привикне с пълното неразбиране на Кити към чисто мъжките дела. Опита се да протестира, но по-умерено, отколкото бе свикнал, защото в същото време се досещаше, че е длъжен да щади чувствата й.

— Това е невъзможно! Младия сокол никога нямаше да ти разреши да заминеш с мен и с джигитите. Пътуването ще бъде много опасно. Не, това не е работа за жени! Жените трябва да си седят у дома, при децата и печката!

— Можеш да си приказваш каквото щеш, но аз не мога да седя тук, да плача по цял ден и цяла нощ и да чакам вестта за гибелта му! — При тази мрачна картина сълзите отново започнаха да напират в зачервените й очи. — Не си въобразявай, че не мога да се досетя защо ще го местят в Тифлис. За болшевиките няма по-омразни врагове от царските офицери. За тях е истинско удоволствие да обесят насред централния площад в столицата на Грузия един от най-опасните си врагове, при това не е кой да е, а един чистокръвен княз, един от князете Кузин, наследник на Искендер хан… Да, сигурна съм, че сега тези проклетници радостно потриват ръце, предвкусвайки небивалото зрелище!

— Не зная какво си мислиш, графиньо — мрачно сведе глава Карим, но се закани да поведе тайно своите джигити по просеките на юг от долината Дарго. Нито Искендер хан, нито Аполон щяха да му простят, ако позволи на графинята да потегли с конниците в този отчаяно рискован поход.

Междувременно благодарение на денонощните грижи на лекаря, малкият Кубик започна постепенно да се възстановява. Но съвсем не можеше да се каже същото за майка му. Кити дори не се усмихна, въпреки че състоянието на сина й се подобряваше с всеки изминат ден. Отчаяна, графинята, изпаднала в мрачен унес, само си повтаряше меланхолично, че животът на нейния обожаван Аполон е прекалено висока цена дори и за такава благородна цел, каквато бе изцелението на техния първороден син.

Два дни след залавянето на Аполон, след като едва не умори под себе си три коня при смените в попътните страноприемници, изтощеният Сахин се добра до Поти и веднага изпрати от местната телеграфна станция телеграма до един от замъците в околностите на Париж. Текстът бе пределно лаконичен и загадъчен:

Но тези, за които бе предназначено шифрованото донесение, веднага разбраха за какво става дума. Незабавно се задейства сложна верига от събития, като повечето от участниците дори не подозираха за какво става дума. Намесиха се доста влиятелни личности, припомниха се стари връзки и познанства, неподдържани от години. Внушителни суми в злато на бърза ръка смениха по няколко пъти собствениците си. Но най-учудваща бе промяната в предпочитанията на една чаровна куртизанка от най-елитните развлекателни заведения в Кримския полуостров — въпреки че само преди един ден тя бе отхвърлила с погнуса похотливите стремежи на един високопоставен болшевишки комисар, на следващата вечер тя сама го потърси във вилата му в околностите на Ялта, за да му предложи компанията си. Разбира се, тя дума не обели относно невероятно тлъстия аванс в злато, който бе получила по обед, за да преодолее отвращението си и да прояви милост спрямо домогванията на комисаря към нейната разкошна плът и към префинените й сексуални умения, за които биха могли да й завиждат дори жриците на любовта, възпети в прочутата Кама Сутра. Кримската куртизанка въобще не се досещаше, че единствената причина, за да се сдобие с това щедро дарение съвсем не бяха нейните способности в кревата, а изключително важният пост, който заемаше този недодялан любител на сладострастни изживявания — върховен комисар на Грузинската ЧеКа в Тифлис.

По това време Аполон — като усурийски тигър в стоманена клетка — кръстосваше с яростни крачки тясната си килия във влажното подземие на затвора Метеки в центъра на Тифлис, очаквайки завръщането на този толкова важен комисар от курорта Ялта. Князът дори не подозираше, че датата на неговата екзекуция зависи от непредвидимите капризи на съдбата, по-точно от еротичните увлечения на същия този върховен комисар на Грузинската ЧеКа, който напоследък бе обзет от луда страст по новата си метреса.

Аполон не можеше да си обясни защо толкова дълго отлагат изпълнението на присъдата, макар че въобще не можеше дори дума да става за съд и присъда — нещо съвсем обичайно в тези времена на въпиющ произвол. Той посрещаше всяко следващо утро с мрачното убеждение, че може би това е последната му сутрин, въпреки че в мрачното подземие не проникваше нито един слънчев лъч. Но поне едно знаеше със сигурност — Искендер хан няма да се примири и ще стори всичко, което е по силите на простосмъртните, за да го освободи от затвора.

Преместването му от Шура до Тифлис беше попарило надеждите за бързо и лесно измъкване от капана, в който бе попаднал така лекомислено. Този път болшевиките бяха надминали себе си — извънредните мерки около охраната му бяха толкова сериозни, така че всеки опит за освобождаването на княз Кузин по време на преместването му беше равностоен на самоубийство. Непосредствено след локомотива те бяха прикачили специално укрепен вагон, взет от един от бронираните влакове на Червената армия. В него пътуваха само Аполон и многочислената му охрана. Останалите вагони бяха натъпкани с въоръжени до зъби чекисти, със заредени за стрелба картечници и винтовки. Предвиждаше се при евентуално нападение от страна на дагестанските джигити вагоните веднага да бъдат откачени и напред, с пълна скорост, да продължи само локомотивът и бронираният вагон с единствения арестант в него.

По чисто стечение на обстоятелствата в същия ден, в който Аполон бе принуден под толкова строга охрана да потегли за Тифлис, Леда изчезна от конюшнята на болшевишкия комисар в Шура.

— Онзи червей не заслужава тази великолепна кобила! — ядосано мърмореше мургавият дагестанец, докато теглеше поводите на Леда след своя кон по тясната планинска пътека, водеща към долината Дарго. — Та тя ще го хвърли от гърба си още преди плужекът му с плужек да се е докопал до седлото й!

Червеният комисар в Шура нямаше представа за конете от великолепната кабардинска порода — а те бяха достойни да бъдат яздени единствено от князе и принцове.

Той дори не предполагаше от колко поколения се записват всички подробности около родословното дърво на Леда и в него се изброяваха петнадесет поколения преди раждането на Леда, докато самият комисар можеше да изброи предшествениците си само до три поколения преди себе си.

На Аполон му бе достатъчно да излежи първите десет дни в тифлиския затвор, за да се убеди с очите си, че е направо невъзможно някой да избяга от непристъпната тюрма, използвана още при царския режим за най-опасните политически затворници. От трите страни на квадратната сграда, ниско под старите отвесни стени, лъкатушеше река Кура. Охраната се гордееше с факта, че от 1822 година насам нито един затворник не бе успял да се измъкне от крепостта. „Е, какво пък толкова, мрачно си повтаряше Аполон по десет пъти на ден, поне веднъж на сто години все на някого ще се усмихне щастието!“ Но в тясната влажна килия той нямаше друга утеха освен спомените от прелестните мигове с Кити. Нейният образ му помагаше дори да понася страданията от всекидневните инквизиции, на които го подлагаха биячите от ЧеКа. Любимите инструменти на тези палачи бяха гумените бичове, защото оставяха по-незабележими белези, а пък болките бяха непоносими, а вътрешните кръвоизливи — трудно лечими.

Докато върховният комисар на грузинската ЧеКа се развличаше в Ялта, неговият пръв заместник се почувства пълновластен господар и веднага издаде строга заповед — за което, разбира се, го подтикна лаконичната телеграма, изпратена от самия Ленин от Москва — да се прикриват всякакви следи от системните побои по телата на задържаните. Наложи се дори да бъде отложена вече насрочената дата за публичното обесване на княз Кузин, защото съветската власт внезапно се бе загрижила за неблагоприятния отзвук сред обществото, породен от суровите мерки, нечувано жестоки дори за страна като Русия. Причината за внезапната промяна в методите на чекистите бяха лесно обясними — навред из огромната страна, се носеха всевъзможни слухове за нечувани зверства и средновековни изтезания, на които са били подлагани противниците на новия режим.

Така че сега извергите от ЧеКа — които доскоро не пропускаха нито една вечер, без да го извикат на „разпит“ — трябваше да поукротят амбициите си да прекършат духа му чрез трошене на костите му и да се задоволяват само с по-скромните прийоми, предназначени да тормозят задържаните.

По лицето на Аполон вече нямаше дори следа от загара, който толкова много се харесваше на Кити. Сега лицето му беше бледо и изпито като на осъден на доживотен затвор. Пръстите на ръцете му до един бяха изкълчени, както и китките му от непрестанното извиване и връзване на ръцете му зад гърба, по-точно зад облегалката на стола за мъчения. Ръцете и гърдите му бяха осеяни с кървави рани, които много трудно зарастваха. Ходилата му бяха станали безчувствени, след като го бяха налагали с дебели гумени бичове. Но макар че беше неимоверно упорит, макар че държеше докрай на своята чест и родова гордост, Аполон не беше от глупаците, които бяха готови да умрат, но да не проронят нито дума пред своите мъчители. Много често се отчайваше и си повтаряше, че няма да може да издържи на нечовешките мъки. Но се оказа, че самият той не бе подозирал какви неизчерпаеми запаси от жизнена сила се крият в собствения му организъм. Единствено желанието му, по-скоро инстинктът му да оцелее на всяка цена го крепеше и му даваше сили да чака, със стиснати до болка челюсти, следващия удар. „Папа… Искендер… Кога ще ме измъкнете от тук?“, мълком шепнеше молитва си злочестият княз и това се повтаряше всяка вечер, по стотина пъти, в очакване на края на поредното изтезание.

Така беше и тази вечер. Аполон с ужас съзря как запъхтеният бияч отново се зае с нагорещяването на чугунения прът.

— Не мислиш ли, че тази игра продължи прекалено дълго? — едва чуто промълви Аполон, когато най-сетне успя да си поеме дъх. — Ако обгориш кожата ми с това желязо, как после ще ме извадят на показ на площада? Дори Ленин няма да бъде доволен. — От няколко дни Аполон напразно се опитваше да изтръгне поне една думица от вечно намусения бияч. Така се самозалъгваше, че поне за миг-два ще може да забрави за ужасите, които бе преживял, и за ужасите, които му бе съдено да преживее.

Грабнал в яката си десница нагорещения прът, увит в дебела кожа, навъсеният мъчител бавно пристъпи към жертвата си.

— Нима си решил да не оставиш здраво парче кожа по тялото ми? — отчаяно прошепна Аполон. — С какво ще се забавляваш утре вечер и през следващите нощи?

По челото му се стичаше студена пот. Отлично знаеше какъв ужас му предстои да изтърпи за няколко мига, докато крещи неистово, преди да изпадне в несвяст от непоносимите болки. Но не по-малко ужасно бе да усети миризмата на собствената си обгоряла плът. Отметна глава назад в безсилен опит да събере последните остатъци от силите си, за да не прехапе до кръв езика си, докато се бори да не закрещи с пълен глас. Пръстите му се вкопчиха отчаяно до посиняване в дръжките на грубия дървен стол, осеян със засъхнали, тъмночервени петна кръв.

— Скоро ще увиснеш на бесилото, тъй че няма какво толкоз да му мислиш — равнодушно промърмори инквизиторът и посегна към чугунения прът.

Късно през нощта, когато започнаха поне малко да затихват болките от тазвечершния „разпит“, някакво подобие на усмивка изплува на устните на Аполон. Най-после той бе успял да изтръгне първите три думи от устата на изверга.

Кити разкри с цели два дни закъснение, че Карим е изчезнал от долината Дарго заедно с най-смелите джигити. Веднага се завтече към сарая на Искендер хан и завика още от прага:

— Искам и аз да замина за Тифлис!

— Ех, ти… Понякога си толкова мило момиче, но когато се разгневиш, ставаш по-опасна и от дива котка — спокойно й отвърна престарелият вожд, след което промърмори нещо като извинение пред мъжете, насядали по турски на килима пред него.

Но Кити продължи да вика, без да се съобразява нито за миг със строгия мюсюлмански ритуал:

— Няма да остана тук, така да знаеш! Не мога да седя тук със скръстени ръце и да чакам да го окачат на бесилото! Още сега ще се махна от тук!

Крясъкът й отекна в просторното помещение тъй силно, че насядалите мъже се стреснаха и учудено се заозъртаха, невярващи на ушите си. Никоя жена нямаше право да крещи така пред някой мъж, камо ли пред самия хан… О, това бе нечувано кощунство!

Единствено вождът не загуби самообладание. Старецът властно махна с ръка към гостите си да го оставят сам с разбеснялата се рускиня, а сетне й даде знак да се настани на килима пред ниската масичка за чай.

— Прекалено опасно е за теб да пътуваш на юг, където царят размирици — заговори той, когато тя, за да не се строполи на пода, за миг се облегна на стената, хлипаща неудържимо, с подкосени колене. — Там сега не е за жени!

— Да не си посмял да ме спреш! — изрева тя, внезапно събрала сили. — Не ме интересува дали е опасно или не, дали е за жени, или за мъже…

— Младия сокол няма да остане доволен, ако узнае, че съм те пуснал да заминеш за Тифлис — продължи да й обяснява ханът.

Колкото и да не й се искаше, длъжна бе да признае поне пред себе си, че Искендер хан беше напълно прав в преценката си. Но последните му думи, вместо да я успокоят, предизвикаха у нея такъв истеричен пристъп, какъвто самата тя не помнеше някога да бе преживявала. Размахваше ръце като обезумяла и крещеше неистово, че й е дошло до гуша от празноглавото мъжко самохвалство, че няма да може да преживее гибелта на своя любим, че детето им ще остане за цял живот сираче, ако не й бъде позволено да се опита някак си да облекчи участта на Аполон. Гостите на хана, запътили се към двата странични изхода, останаха като поразени от мълния при вида на сцената. Лицето й, по-бледо от платно, напомняше жестоките маски на безмилостните фурии от древногръцките трагедии.

— Никак не ме е грижа! Нито за теб, нито за проклетите ви мохамедански обичаи!

— Съжалявам, ужасно съжалявам, че чухте тези скверни слова — веднага се извини Искендер хан на гостите си. — Но избраницата на Ас-Сакр Ас-Сагир е много разстроена. Наистина много й се насъбра напоследък… Беше отвлечена от един генерал на червените, после моят правнук я измъкна от леговището на неверниците и я доведе тук, но след това дойде раждането на моя праправнук, много тежко и рисковано, без ничия помощ, после детето се разболя и едва не умря. За да доведе лекар, Ас-Сакр Ас-Сагир напусна долината, с риск за живота си, но за зла участ враговете го заловиха. Така че никак не е чудно защо сега тя не е на себе си.

Ханът властно плесна с ръце и веднага дотърчаха неколцина слуги, за да изведат от помещението разплаканата графиня. След това Искендер махна към мъжете да се върнат при него.

— А сега да продължим с нашия разговор. Али, ти ще трябва да провериш дали са безопасни улиците между „Красилная“ и „Бебутовская“, при това точно сутринта на дванадесети април! Ширез ще има грижата за колите.

Щом заговори за плана, посветен на спасението на любимия му правнук, старият хан веднага забрави за Кити.

Раздразнена от неуспеха си да убеди Карим да я вземе със себе си и вбесена от несмутимото хладнокръвие на Искендер хан, Кити окончателно загуби търпение и реши да действа самостоятелно. „Нещо, което отдавна трябваше да направя! — ядосано си повтаряше тя. — Много се размекнах, откакто живея под закрилата на Аполон!“ Нали сама се бе справяла с огромното имението край Астрахан без помощта на Пьотр… Така че сега бе крайно време да се прости с безметежния идиличен живот и да се погрижи за себе си и за Аполон.

На следващата сутрин, няколко часа преди изгрев слънце, Кити, грабнала Кубик на ръце, се прокрадна покрай задрямалия часовой на изхода на долината Дарго. Както майката, така и синът бяха облечени в черни дагестански носии, за да бъдат незабележими в мрака. Кити яздеше мулето, което използваха слугите й във вилата на Аполон, за да докарват хранителните припаси, които купуваха от аула около сарая на Искендер хан. Сега графинята бе натъпкала в торбите скъпите ръчно тъкани кюрдистански килимчета, които бе събрала от пода в спалнята си. Кити съобразително забули лицето си с черна шамия, за да не се отличава от местните селянки, и така успя незабелязано да се присъедини към кервана, който след изгрев щеше да напусне долината Дарго на път към далечна Армения. Там местните жители продаваха изтъканите от жените им килими, кърпи и носии.

Арменецът, с когото Кити бе разговаряла предишната вечер, никога нямаше да забрави нейния нечувано щедър подкуп — великолепно колие с необикновено едър диамант. Търговецът не можеше да купи подобно бижу дори с парите, които печелеше за две години по оживените пазари на Ориента. Но за Кити нямаше друг изход — иначе арменецът не би склонил да си заложи главата в тази отчаяно рискованата мисия — да изведе тайно Кити и синчето й от долината Дарго, в която никой не смееше да се противопоставя на всемогъщия Искендер хан. Търговецът на килими погали колието, което за по-сигурно бе напъхал под ризата си, и мълчаливо се помоли на всички известни нему богове да го закрилят в това толкова рисковано начинание.

За да не я проследят из проходите, водещи на юг, Кити потегли първо на север, към същото селище Шура, където бе заловен Аполон. Там тя се отдели от кервана, купи си билет за влака и потегли към Тифлис. Още не бе решила, какво ще предприеме след пристигането си в грузинската столица, но за щастие по пътя й хрумна, че навремето там се бе преселил нейният учител по музика от детските й години, професор Пашков.

Вагонът се оказа претъпкан. Откакто революцията бе започнала да залива необятната страна, никой не спазваше никакъв ред. Само високопоставените комисари можеха да пътуват необезпокоявани от тълпите в запазени само за тях купета. Навсякъде се виждаха следи от опустошителни набези на крадци и мародери — в целия вагон бяха задигнати металните дръжки на вратите, а повечето от преградите между купетата бяха изкъртени, навярно използвани за подпалки за двете печки в двата края на вагона — от които нямаше кой знае каква полза, тъй като всеки трети прозорец зееше счупен и оттам нахлуваше студен планински въздух. Почти нямаше неизтърбушена седалка, а по пода, сред храчките, се въргаляха угарки, хартии и купища остатъци от храна.

Кити, с Кубик на ръце, се свря в ъгъла сред група селяни, тръгнали към богатите пазари на Тифлис. За щастие пътуването протече спокойно и скоро отвън, през прозорците, започнаха да се мяркат предградията на Тифлис. Тогава във вагона се появиха двама патрулиращи червеноармейци, които правеха проверка на документите. Когато единият от тях протегна ръка към нея, тя смутолеви, че е изгубила паспорта си. Войникът я изгледа преценяващо. Зад Кити надигна глава някакъв рошав, брадат мужик, който започна да ломоти нещо неразбрано.

— Ти какво се месиш? Не се обаждай, щом не те питат, селяндур такъв! — сърдито му кресна войникът. Не ти ли е ясно, че и без това нищичко не мога да ти разбера от приказките…

Мужикът веднага млъкна изплашено, а проверяващият отново се взря в Кити. Видя му се странна, защото всички наоколо, без изключение, бяха чернокоси и чернооки.

— Да не би да си от осетинците? — попита я войникът. Това бе единственото племе в цял Кавказ, в което се срещаха жители със светли коси.

— Да — веднага кимна Кити и веднага се сконфузи, изплашена, че ще разпознае по произношението й, че е рускиня.

— Тогава какво дириш толкова надалеч?

— Покойният ми мъж беше дагестанец. Сега се прибирам при моите…

— Мъжът ти е умрял?

Кити потръпна, щом долови в очите му същият онзи отблъскващо похотлив блясък, с който я гледаше Берьозов в Ставропол в първите дни след като бе попаднала в плен при него.

— Да — смутено рече тя.

Войникът я огледа по-внимателно, от главата до петите, без да пропусне да се взре и в Кубик, който спеше в ръцете й.

— И затуй ли нямаш никакви документи, а? — Нямаше съмнение какви бяха намеренията му, издаваше го открито алчният му поглед. Той потупа многозначително кобура, висящ на колана на шинела му. — Я ела с мен да видим какво да те правим… — Очевидно нарочно не довърши фразата си, за да я стресне още повече. — Първо трябва да бъдеш разпитана.

Кити го последва с разтуптяно сърце, през трите претъпкани с пътници вагона, изпращана от десетки съчувствени погледи. Страх бе сковал сетивата й, но дълбоко в сърцето си тя вече бе решила да не допусне повече да бъде унижавана и тъпкана от омразните болшевишки насилници. Ръката й се плъзна в детското одеялце, с което бе завила Кубик на тръгване, за да измъкне дагестанския ханджар от канията. Беше го взела от скрина на Аполон. Едва сега изпита прилив на благодарност към него, задето преди месеци бе настоял да я научи да борави с това смъртоносно оръжие. Дори й се стори, че още чува загрижения му глас: „Гледай да го забиеш точно между второто и третото ребро. Не, не толкова високо, спусни го малко по-надолу… Ето, нали ти бях обяснил, че никак не е трудно?“

А когато уроците му приключиха, той реши да я предизвика, като й предложи да покаже на прадядо му своето новопридобито умение, което от векове бе на почит сред всички кавказки народи. Кити още не можеше да забрави гордия блясък в очите на Аполон, когато тя — за изумление на всички дагестанци, събрани в ханския сарай — успя да се промъкне през веригата телохранители и да опре върха на ханджара си в гърдите на Искендер хан, и то точно там, където туптеше сърцето му.

„Ето, видя ли! — бе възкликнал Аполон. — А ти не ми вярваше, че една руска графиня няма да се научи да борави с ханджар?“

Войникът я отведе в едно служебно купе в края на вагона. Набута я вътре с тласък и веднага залости вратата.

— Всяка женичка без документи, ако не е някоя отблъскваща грозотия, за наказание е длъжна да вдигне крака пред мен, за да й подпечатам лично документа! — изхили се войникът.

Кити изплашено се дръпна от ръцете му, които вече бяха започнали да я опипват, докато усети зад краката си ръба на седалката.

— По-тихо! Детето може да се събуди — нервно зашепна тя, с което успя да го подмами, че привидно е съгласна да откликне на похотливите му намерения. — Почакай да го оставя на другата седалка.

— Хвърли го, където ти попадне. Само че по-бързо! Скоро ще пристигнем в Тифлис.

Кити се извърна с гръб към войника, наведе се, за да остави спящия Кубик в ъгъла на седалката и скри ханджара в ръкава си. След което рязко се завъртя и прониза войникът с безпощадна точност. Преди той да успее дори да ахне, добре наточеното острие от дагестанска стомана се плъзна между второто и третото му ребро — точно както я бе учил Аполон. Само задавено хъхрене се изтръгна от гърлото на нещастника, задавен от бликналата кръв.

Кити, изплашена до смърт от собствената си дързост и от агонията на непознатия войник, веднага отскочи назад, с треперещи ръце избърса оръжието в шинела му, преди да скрие в одеялото на детето, после разтърка слепоочията, защото още не вярваше дали всичко това не е само кошмарен сън. Уви, не беше сън! Грабна детето, изскочи в коридора и трескаво се заозърта. Слава Богу, наблизо нямаше хора. Но в следващата секунда се досети, че влакът наближава тифлиската гара, затова побърза да се премести в съседния вагон.

След десетина минути тя вече крачеше забързано по перона, заобиколена от десетки пътници. В момента за нея нямаше по-безопасно решение от това да се смеси в безличната многолюдна тълпа, така че си отдъхна облекчено, когато се добра до главния перон, където навалицата беше най-гъста.

Мълчаливо се помоли професор Пашков да не е сменил жилището си и тръгна към улицата, макар че за съжаление доста смътно си спомняше адреса. След още един час тя вече седеше в кабинета на професора, успокоена, защото я бяха приели много гостоприемно, Клавдия, съпругата му, дори й помогна да изкъпят и преоблекат детето, а сега двете жени и професорът се бяха настанили около масата за чай.

— Не зная как да ви благодаря — смутено заговори Кити, макар че досега поне десетина пъти им бе благодарила за отзивчивостта.

— Не се притеснявай повече, мила — махна с ръка професорът, — Можеш да останеш в моя дом колкото е необходимо, докато се уредят нещата.

— Само че няма никакво време за губене! — сподели тя е тревожен тон, след което разказа цялата история по залавянето на Аполон и преместването му в Тифлис. Нося със себе си всичките си бижута. Може би трябва да подкупим някой от охраната на затвора. Например командира…

— Не, графиньо, това може да се окаже грешен ход — поправи я професорът, след което й разказа за печалните си преживелици.

Новоизлюпените властници в столицата на Грузия често го викали като диригент на местния оркестър по най-различни тържествени поводи или просто като музикант на нощни пиршества. Професорът с негодувание сподели с Кити възмущението си от просташките обноски и пълната липса на музикален вкус у новите господари. Но той бил принуден да приема всяка тяхна заповед не само защото се опасявал за живота си, но и защото напоследък бил лишен от всякакви други средства за препитание — приходите от уроци по музика рязко секнали. След кратък размисъл интелигентният мъж предложи на Кити по-безопасен вариант — полковник Измайлович, комендант на Тифлис, искал да покани много гости, за да отпразнува преместването си в огромната вила, конфискувана от царския губернатор на Грузия и ремонтирана основно според капризите на болшевишкия комисар. На приема щял да присъства и началникът на охраната на затвора Метеки. Самият професор Пашков бил длъжен да се яви и да дирижира оркестъра, който щял да забавлява гостите на комисаря през цялата вечер. Според професора най-удобно било да вземе Кити със себе си като цигуларка в оркестъра.

Още на следващия ден Кити и съпругата на професора купиха за Кити прилична рокля и обувки, за които заплатиха с малкия пръстен със сапфирите, който й бе подарил Аполон. После оставиха малкия Кубик на грижите на Клавдия Пашкова, а професорът и Кити грабнаха музикалните инструменти и поеха към резиденцията на полковник Измайлович.

— Още не мога да си обясня защо ти позволявам да се замесваш в такава безумна авантюра — уморено въздъхна професорът и изтри потта от челото си, докато подреждаше нотите за членовете на оркестъра. — Все още не е късно да се откажеш от твоя налудничав план, Кити — плахо добави той и смръщи вежди.

Кити, която тъкмо се бе заела с отварянето на калъфа на цигулката и с настройката на инструмента, се спря, вдигна глава и го погледна в очите.

— Искам само да ми покажеш кой точно е началникът на охраната на затвора — тихо му обясни тя. Опита се да се усмихне, но бледото й лице издаде спотаената в гърдите й тревога. — Нямам друг изход, освен да опитам всичко възможно, за да го спася, защото не мога да живея без него. Няма да си простя, ако пропусна дори и най-незначителната възможност да му помогна.

Професор Пашков въздъхна примирено.

— Да-а, разбирам, че нямаш намерение да се откажеш от плана си. Тогава не ми остава нищо друго, освен да призова Божията милост. А сега за началника на охраната… Той е висок, мургав мъж, със засукани мустаци. Ще ти го покажа с кимване веднага щом се появи в салона.

— Аз не разчитам само на Божията милост, защото нося бижута за половин милион рубли — обясни му Кити.

Оказа се, че не бе необходимо професорът да посочва на Кити кой от гостите е началникът на охраната на затвора Метеки. Още щом се появи на прага на салона, генерал Черкасов се взря с широко разтворени очи в новата цигуларка, облечена в ефирна тъмносиня вечерна рокля, великолепно контрастираща с русите й коси, стелещи се на дълги къдрици над удивително белите й рамене. Той не помнеше друг път да е виждал такава ослепителна красавица. Остана като вцепенен за няколко секунди до вратата, след което закрачи към ниския подиум с онази безцеремонност, на която са способни само военните. Поклони се пред Кити и се усмихна любезно:

— Мадмоазел, никога през живота си не бях очаквал, че съдбата ще ме удостои с честта да се запозная с толкова красива жена като вас — След което чукна токове и сведе чело, по маниера на офицерите от старата царска армия. — Много ще бъда поласкан, ако приемете поканата ми да се присъедините към нашата маса след края на музикалните изпълнения.

В огромните очи на Кити, прекрасни като кристално чисти изумруди, веднага се изписа уплаха и изненада. От този поглед гърлото на началника на затворническата охрана съвсем пресъхна, особено когато гъстите й мигли неспокойно затрепкаха. Никой досега не помнеше генерал Черкасов така да губи дар слово, защото беше добре известен сред своите с несмутимото си самообладание. Той едва успя да отклони погледа си, поразен от необикновената красота и изящество на бледото й лице. Настана неловка пауза. Наложи се професор Пашков да се намеси:

— Моля ви, генерале, не пречете на моята цигуларка да довърши настройката на инструмента си.

— Генерале — обади се Кити, загрижена да не се провали планът й още в началото, — домакинът на този дом полковник Измайлович, е ангажирал оркестъра на уважаемия професор Пашков за цялата вечер. Не мога да напусна колегите си и да седна на вашата маса.

В никакъв случай не биваше да се издаде пред Черкасов, че тайно желаеше точно обратното — да изостави оркестъра и да се опита да очарова генерала, защото именно той държеше ключовете към килиите в подземието на затвора Метеки.

Отново й помогна професорът, като заговори с привидно раздразнен тон, и за по-убедително пред неподозиращия за хитроумния план генерал й заговори на „вие“:

— Мадмоазел, аз не мога да ви позволя да изоставите оркестъра тъкмо сега, в самото начало на вечерта. Единственият, който може да разреши промени в програмата, е полковник Измайлович. Генерал Черкасов е негов почетен гост и най-добре ще е те, двамата офицери, да се разберат помежду си като колеги. Ако получа съгласието на домакина, останалите цигулари ще прикрият вашето отсъствие. Но има още нещо — ако сега ме изоставите, мадмоазел, ще трябва да смятате музикалната си кариера в Тифлис за приключена!

От втренчения поглед на генерала не убягна спонтанното потрепване на ръцете й. Кити веднага се изчерви и смутено промълви:

— Този непознат, но очарователен генерал бе така любезен да се погрижи да разсее скуката ми за малко. Не сме да мечтая за нещо повече. Та ние дори не сме представен един на друг. А вие забравихте ли, професоре, че сте длъжен в разговор с мен да използвате обръщението „мадам“?

Черните вежди на генерала се свиха недоволно.

— Да не би тук някъде да е вашият съпруг?

— Не. Моят съпруг загина на фронта.

Лицето на Черкасов за миг се отпусна.

— Хм… Да, би трябвало да кажа сега, че много съжалявам за вашата загуба, но не искам да бъда неискрен и да ви поднасям лицемерни съболезнования. Имахте ли деца с покойния ви съпруг?

— Да. Имам син.

Кити остана неприятно изненада от прекалената прямота на генерал Черкасов, но после се досети, че когато един мъж се занимава само със затворници и надзиратели, това е естествена професионална деформация.

— Хмм — това бе всичко, което се отрони от замислено присвитите устни на генерала. Но след малко той очевидно преодоля колебанията си, защото подаде ръка на Кити и й помогна да слезе от подиума. — Моля ви, позволете ми да ви отведа до масата, запазена за мен, мадам…

Не продължи фразата, защото не знаеше с какво име да се обърне към нея. Кити веднага съобрази, че не е разумно да споменава, че се казва Радишевска (не бе изключено Черкасов да има познати в щаба на Шеста дивизия в Ставропол), затова се представи с моминската си фамилия.

— Чудесно, мадам Курминская, да се надяваме, че шампанското ще ви хареса. Домакинът, полковник Измайлович, вече успя да сподели с мен, че е сложил ръка на най-добрата изба в цяла Грузия.

Никак не й бе трудно да се досети какво искаше да получи той от нея. Както повечето офицери, командировани на стотици версти от семействата си, генерал Черкасов копнееше единствено за съблазнително тяло като нейното. За да постигне целта си, беше готов да й свали от небето и луната, и звездите. А през това време Кити трескаво се питаше дали ще може да го подкупи с бижутата, които бе донесла със себе си от долината Дарго. Много по-лесно би било да му предложи тези скъпоценности направо срещу това, което си бе наумила и което бе най-важният пункт от нейния план за спасяването на Аполон, вместо да ги продаде на някой от пазарите в града, където винаги съществуваше риск от измами и от плащане с фалшиви банкноти. Затова през цялата вечер тя трябваше да използва цялото си светско възпитание, чара си, както и още цял куп дребни женски хитрини, за да не го отблъсне, като същевременно трябваше да узнае колкото бе възможно повече за характера му и за предпочитанията му.

— Прекрасно — кимна развеселеният генерал. — Защо да не се поразходим още утре из алеите на Ботаническата градина? Там е много приятно. Сигурен съм, че ще намерим начин да прекараме забавно.

Късно през нощта, когато Кити напусна дома на полковник Измайлович в компанията на пийналия генерал Черкасов, един мургав дагестанец, скрит под сенките на дърветата на отсрещния тротоар, я съпроводи с напрегнат поглед. Само след час Карим вече знаеше, че Кити ненадейно се е появила в Тифлис. Но му трябваха няколко минути, за да приключи с яростните ругатни, след което започна да разпитва своя съгледвач за подробностите. Така Карим узна, че тя не е станала метреса на генерал Черкасов, не, с него се била запознала едва тази вечер. Отседнала е в дома на някакъв музикант, професор Пашков. „Аллах да ми е на помощ — уморено въздъхна Карим. — Каква опасна жена е тази руска графиня!“ Ако неговите хора не следяха денонощно началника на охрана на затвора, така и нямаше да разберат, че тя също е пристигнала в Тифлис. Или може би щяха да го узнаят, но чак когато ще бъде много късно да се предприеме нещо.

— Сега къде е тя? В къщата на онзи професор?

— Да.

— А генерал Черкасов прибра ли се в жилището си?

— Да, Карим.

— Добре, Това значи, че поне до утре сутринта тя е на сигурно място. Изпрати пред къщата на професора двама души от твоите, за да дебнат там докъм обед. Не вярвам генералът да се завтече още на сутринта на среща с Кити, дори и да е влюбен в нея като хлапак.

Двамата съгледвачи, изпратени от Карим, видяха още от ъгъла задаващия се автомобил, който тъкмо потегляше от дома на професор Пашков. За щастие центърът на Тифлис бе осеян със стари криволичещи улички, по които не можеше да се развива висока скорост, затова пъргавите джигити скоро настигнаха колата. Освен това днес генерал Черкасов беше в радостно, дори романтично настроение, поради което нареди на шофьора да спре пред първия магазин за цветя.

Кити, останала за малко сама в луксозното купе, неспокойно зачупи изстиналите си пръсти. Как да подхване разговор, привидно невинен, около мерките за охрана на затвора? Нали Черкасов веднага щеше да се усъмни в нея? От друга страна обаче тя още не бе срещала мъж, който да не обича да се хвали с постиженията в професията си. Да, радостно си каза тя, такъв беше Пьотр, същият бе и Берьозов, та дори и Аполон! Всички мъже са като деца, макар и отраснали и възмъжали, отчаяно влюбени в своите играчки. Графинята се зае трескаво да обмисля с какво да започне и какво да каже, ако генералът реагира по един или друг начин… Нямаше много време за обмисляне, защото той всеки момент можеше да изскочи от цветарницата с букет в ръка.

Много добре знаеше какво очаква генералът от нея и въпреки отвращението си, въпреки срама, въпреки ненавистта си към всички болшевишки комисари и генерали, тя нито за миг не се поколеба вътрешно — защото животът на Аполон заслужаваше всичко да бъде пожертвано. По-скоро я безпокоеше неизвестността около детайлите — дали Черкасов ще приеме подкуп или вместо това ще я тикне в някоя от килиите си. Припомни си колко ужасяващи истории бе слушала през последните две години. Болшевиките често използваха по-красивите от жените на заловените от тях офицери или богаташи, защото тези нещастници бяха готови на всякакви саможертви, за да откупят свободата на своите съпрузи. Тогава какво още й оставаше, освен да обмисли още веднъж всичките си шансове.

Но докато още размишляваше относно плана си, внезапно рязко се отвори вратата до седалката на шофьора. Една жилеста, мургава ръка се набута вътре, за да сграбчи шофьора за яката и да го изхвърли навън върху паветата. Двама непознати се настаниха на предните седалки и колата веднага потегли с рев. Мъжът до десния прозорец се обърна назад и дрезгаво изръмжа:

— Графиньо, наведете глава, за да не ви познаят след завоя.

Кити ахна и се озърна изплашено.

— Сахин! Нима това си ти? Да не си посмял да ме докоснеш! Точно сега ли реши да се появиш? Когато ме очакваше важен разговор, от който може би ще зависи съдбата на Аполон! — Тя се вкопчи в рамото му и закрещя отчаяно:

— Моля те, обърни колата! Пусни ме да сляза! Трябва да се върна при генерала! Ще го излъжа, че някакви местни крадци са решили да задигнат скъпия автомобил, а мен са ме изхвърлили като непотребна вещ!

— Никъде няма да ходиш! След два дни ще нападнем затвора, за да измъкнем от подземието Ас-Сакр Ас-Сагир.

Изтощена до предела на силите си, Кити се свлече обратно на седалката с подкосени колена, докато безмълвно шептеше „Слава Богу, най-после да доживея този ден…“

Сълзите отново рукнаха по бледото й лице, но този път тя дори не направи опит да ги спре.

Когато я доведоха в скривалището на джигитите, Карим изчака мълчаливо графинята да се посъвземе поне малко, за да й изложи плана за нападение. Едва сега, от седмици насам, плаха надежда озари свитото й от мъка сърце. Но по-късно си припомни, че бе оставила бебето си в дома на професора, където скоро можеше да се появи отряд чекисти начело с генерал Черкасов…

Карим веднага се разпореди и хората му преместиха Кубик, заедно с професор Пашков и съпругата му, за по-сигурно, в друга квартира. На Черкасов оставаше само незавидната участ да си блъска главата над загадката дали русокосата красавица е била замесена в плана за дръзката кражба на автомобила му или е жертва на крадците.

Кити много се зарадва, когато Пашков и жена му заявиха в един глас, че златото, което по нейна молба им даде Карим, ще им стигне за прехрана за две години напред. Не беше изключено професорът да не бъде канен повече на нито едно празненство като диригент на местния оркестър до края на живота си или поне докато генерал Черкасов не бъде командирован от началниците си някъде на другия край на Русия.