Бялата графиня

Глава 10

През цялата тази кошмарна вечер Аполон се бе надявал водката да повали генерала и те двамата с Кити най-после да останат сами и да предприемат бягството от хотела. Но Берьозов издържа неочаквано дълго на връхлитащото го алкохолно опиянение. Вероятно му бе помогнало наследеното от предците — здрави, яки сибирски селяни, свикнали със силната домашна водка, живеещи при невъобразимо суров климат, принуждаващ мъжете по девет месеца в годината да се свиват вкъщи край печката, където единствената им разтуха е да надигат стаканите с водка.

Но най-после Аполон дочака края на отвратителната сцена, в която го бе задължил да участва пияният генерал. Берьозов се изтегна на канапето и само след броени минути захърка шумно. Аполон знаеше, че сега бе най-подходящият момент да му пререже гърлото. Но не го стори, защото това, което беше напълно приемливо за един оскотял сибирски селяк, какъвто си оставаше Дмитрий Берьозов въпреки генералските лампази, бе немислимо за потомъка на князете от фамилията Кузин.

Аполон скочи от стола си така бързо, че Кити се изплаши. Изтича до канапето, наведе се над туловището на сумтящия в просъница Берьозов, за да се увери, че генералът спи дълбоко, след което се обърна към нея и я попита е тревожен глас:

— Къде е стаята на ординареца на генерала? — Аполон знаеше, че както в Бялата, така и в Червената армия един генерал никога не се занимаваше с оправянето на леглото си, защото това бе задължение на неговия ординарец.

— В малката стаичка до съблекалнята — прошепна Кити, все още трепереща от страх.

— Повикай го — нареди й той, след което обърна заспалия генерал по гръб, преди да започне да разкопчава китела му. — След като аз и ординарецът завлечем генерала в леглото, ще ударя ординареца по главата с маузера, за да не се събуди поне до обяд. Но това може да се избегне, ако успееш да го отпратиш с думите, че генералът трябва да се наспи и присъствието на ординареца в генералския апартамент няма да е необходимо. Ще се справиш ли с ординареца?

— Мисля, че ще успея да го убедя — шепнешком отвърна Кити, докато трескаво оправяше роклята си. Сега, когато отново бе облечена, мислите й се проясниха малко, въпреки че заради алкохола и преживения кошмар главата я болеше ужасно. — И друг път се е случвало.

— Не се притеснявай, ако не успееш. Винаги мога да му прережа гърлото.

Изплашена от думите му, Кити се обърна и го изгледа смаяно.

— Нима си готов да го…

Аполон се намръщи и заговори хладно:

— Тази сутрин ми се наложи да избия пет войника и един офицер от Червената армия, преди да се добера до теб. Така че един повече или по-малко вече няма кой знае какво значение.

Смаяната графиня пребледня и притисна ръка към устата си.

— Шест? Убил си шест човека?

— За Бога, Кити — сърдито изръмжа Аполон. — Докога ще те чакам да се приготвяш? Трябва да бягаме.

— Да, да… Ей сега ще се приготвя — смутено промълви тя, все още зашеметена от признанието му, произнесено с толкова хладнокръвен глас.

— Тогава иди да повикаш проклетия ординарец!

Аполон и ординарецът завлякоха едрия генерал в леглото му. Князът измъкна от джоба си три златни рубли и ги пъхна в ръката на ординареца с думите:

— Графиня Радишевска и аз искаме да остане още малко тук, в салона, за да изпием по чаша преди лягане. Сигурен съм, че генералът тази нощ няма да се нуждае от нищо, освен да бъде оставен на спокойствие, за да се наспи и да възстанови силите си. Най-добре е сега и ти да се прибереш в стаята си и да поспиш, защото утре няма да ти е леко. Генералът пи доста тази вечер и утре ще е с главоболие, много раздразнителен, така че те чака тежък ден, момко.

Ординарецът само кимна послушно. Полковникът беше напълно прав за събитията, които щяха да се разиграят на сутринта в генералски апартамент. Освен това трите златни рубли бяха толкова убедителен аргумент, че ординарецът въобще не се замисли защо този млад и красив полковник желае да остане насаме с графинята до късно през нощта. Много повече го интересуваше най-младичката от камериерките на етажа, отколкото графиня Радишевска, която досега почти не бе разговаряла с него. Но преди да излезе в коридора, му хрумна нещо. Обърна се и предпазливо попита:

— Ами ако генералът внезапно се събуди и реши да ме повика при себе си?

Аполон го измери с преценяващ поглед и веднага измисли как да успокои младия ординарец:

— Сигурен съм, че графиня Радишевска ще може да изпълни всяко желание на генерал Берьозов, така че няма да се наложи твоята помощ.

Само след две секунди ординарецът вече бе стигнал до стаичката си, стискайки в шепата си скъпоценните три рубли, които бе получил от княз Кузин.

Едва издържаща на прекомерното напрежение, Кити се втурна към Аполон и се сгуши в прегръдките му, хлипаща и трепереща неудържимо. Много, ужасно много й се бе насъбрало през последните часове. Никога дори не бе сънувала, и в най-кошмарните си нощи, че ще й се наложи да преживее някога такова умопомрачително унижение, примесено със смразяващия страх, че в следващата секунда оскотелият генерал ще натисне спусъка и ще й пръсне черепа. И всичкото това на фона на заливащото я отчаяние, че нейният свят се срутва из основи пред очите й. Едва сега, дочакала бленувания миг на разтуха, най-после в прегръдките на любимия мъж, за когото доскоро не знаеше дали е жив или мъртъв, изтерзаната Кити си позволи да даде воля на сълзите си. На страданията си, натрупали се през тези ужасни седмици, дни и нощи.

— Ох, Аполон… — изхлипа тя, неспособна да удържи стенанията си, — не зная как да благодаря на Бога, че отново си при мен. Господи, трябва поне една свещ да запаля в най-близкия храм…

— После, после… Сега нямаме дори минута за губене! — Но ръцете му отказаха да се подчиняват, трескаво галещи косите и бършещи сълзите от бледите й страни. — Вече си в безопасност. И всичко ще бъде наред. Никой никога няма да те заплашва, да те насилва, да се гаври с теб. — Просълзеният княз знаеше, че в този сърцераздирателен миг бе длъжен да я успокои, приласкае и утеши, но защо словата едва-едва се изтръгваха от скованото му гърло? Може би защото отново го обзеха мъчителни съмнения? Наистина, как се бе озовала тя в този хотел, в компанията на онзи гнусен генерал? И как бе успяла така бързо да се приспособи към новата си роля? Дали Кити само е спряла за един ден в Ставропол, преди да продължи към черноморското крайбрежие? И тогава е станало нещо непредвидено, нещо ужасно и неизбежно, за да се покори тя като жалка робиня на този болшевишки развратник и пияница?

Не, умът му отказваше да приеме подобни предположения и продължаваше да се лута в нови и нови хаотични догадки. Нали я помнеше от онези вълшебни декемврийски дни и нощи? Техните нощи… Тогава тя с радост се притискаше към него в леглото, макар че той беше само гост в имението. Колко ли още такива гости е приемала след него в имението? Смразяващото подозрение пропълзя в мозъка му като черна змия, измъкнала се от зимното си леговище. Дали наистина се бе съпротивлявала дълго пред генерала, който — в това Аполон въобще не се усъмни — сигурно бе успял да я съблазни със своята протекция в тези смутни дни, с комфорта на генералския си апартамент в най-луксозния хотел на Ставропол? Но нали Кити не познава никого в този град, така че просто не е знаела къде да се приюти… А дали тази вечер бе изпълнила покорно всичките гадни приумици на генерала единствено заради страха си от наказание? Или вече е паднала тъй ниско, че е способна да се държи като куртизанка, свикнала с всякакви мъжки капризи и сексуална извратеност?

Но не, Аполон не можеше да забрави допира на набъбналите й зърна към неговите галещи ръце. А когато тя се настани в скута му, той веднага усети възбудата, пропиваща нежното й тяло, долови трепета, разтърсващ бедрата й. Колко ли пъти е сядала в същата поза, също така разголена и тръпнеща, готова да отдаде ласките си, тялото си без остатък на онзи отвратителен похотливец… Стисна челюсти, за да не закрещи, доведен до ярост от болка, ревност и унизителна безпомощност да върне времето назад. Искаше, о, как му се искаше да изтръгне всички коварни съмнения, черни мисли и изгарящи видения от мозъка си, но бе напълно безпомощен. А точно подобни състояния гордият княз Кузин най-много ненавиждаше. Нищо друго не го мъчеше тъй жестоко, както осъзнаването на собствената му безпомощност. Ето и сега бе длъжен да н успокои, да й заговори със спокоен, разумен тон. Ала не успя.

— Защо остана в Ставропол? — изхриптя разтреперан князът, защото скованото му гърло не му позволи да заговори с обичайния си леко безгрижен тон.

Кити се отдръпна от гърдите му и го изгледа смаяно. Веднага забеляза мрачната сянка, забулваща златистите искрици в очите му. Въздъхна тъжно, припомняйки си старата истина, че всички мъже до един са егоисти, вечна загрижени само за своите терзания и проблеми. Как можеше да му признае, че на всяка цена се бе стремяла да осигури оцеляването на тяхното дете, след като той бе стиснал така сурово челюсти и я пронизваше с обвиняващ поглед.

— Нямаше как да се махна оттук — полугласно от върна тя.

— Сигурно все някога е съществувала някаква възможност да избягаш от Берьозов. Нали всяка вечер този нерез се налива до козирката? — Произнесе тези думи натъртено и ядосано, наблягайки на всяка сричка.

Кити се отдалечи още на метър от него и Аполон бе принуден да отпусне ръцете си, които допреди малко я притискаха към гърдите му. Омаломощена, Кити осъзна колко бе уморена и душевно омърсена. Вече нищо нямаше смисъл, нищо… Само си пое за кратко дъх и сломено промълви:

— Моля те, спести ми нравоученията си…

— Защо, дяволите да те вземат — изкрещя побеснелият княз, — защо не се махна оттук? Нали са те извеждали на разходки из града?

— Защото нямах намерение да сложа сама край на живота си. Не съм от тези, за които самоубийството е…

— Или защото си предпочитала да останеш в този проклет хотел? — грубо я прекъсна той.

— Не! Не е истина! — Смъртно оскърбена, графинята политна, едва се удържа на крака и панически отстъпи две крачки назад. Раменете й сломено увиснаха. Захлупи лицето си в длани, но не успя да отрони дори една сълза от пресъхналите си очи. Вече нямаше сили дори да плаче. Нима бе копняла и бленувала за такъв спасител, нима копнежите й се оказваха глупави и напразни? За да смени един потисник с друг, наистина много по-привлекателен и неизмеримо по-рафиниран, но в сърцевината си същия груб, жесток, коравосърдечен и властен самец?

— Тогава върви по дяволите! — кресна Аполон. Очите му се наляха с кръв в пристъп на необуздана ярост. — Толкова ли не можа да измислиш по-правдоподобно обяснение за постъпката си? Не успя ли да съчиниш някаква лъжа, каквато и да е тя, само и само да оправдаеш падението си?

— Ти си пиян! — гневно му отвърна тя и внезапно вдигна очи, за да прикове поглед право в лицето му. — Какъв е смисълът от моите отговори, щом като за всичко вече имаш готови обяснения. Не се ли срамуваш от подобни горчиви съмнения? — Кити внезапно смени тона си — сега говореше много по-меко и приглушено.

— Защо да се срамувам? — объркано произнесе той. — О, Кити, исках само да…

Но този път бе неин ред да го прекъсне по средата на думата.

— Много добре зная какво искаш. Искаш да падна на колене пред теб, тук и сега, и да ти поискам прошка, че не съм сложила край на живота си. Че още искам да живея, въпреки че това вече не може да се нарече живот! Искаш да ти дам още и още поводи да ме затрупаш с обвинения заради слабостта на характера ми, заради недостатъчната ми смелост. Но ако не изпълня това твое желание, очакваш от мен поне някакво криво-ляво скалъпено извинение, за предпочитане по-плахо и благовидно, което да утеши наранената ти мъжка гордост. Не, княз Кузин, всичко, което съм извършила, бе с пълно съзнание за последиците. И въпреки че преживях невероятни унижения и страдания, въпреки че ми се насъбра толкова горчивина, че би ми стигнала за два живота, аз оцелях. Само за това се борех — да остана жива. Никакви принципи, нищо други не ме е вълнувало. Разбирам, същината на този ожесточен спор между нас двамата е кой как разбира начините за оцеляване.

— Искаш да кажеш, че си решена да оцеляваш на всяка цена? — недоверчиво попита Аполон със странно приглушен глас.

— Да, точно така — сковано му отвърна Кити.

— И ти се оказа като всички останали жени на този свят! — кисело изсумтя князът.

„Да, като всички жени, които носят дете в утробата си!“, каза си тя, но гордостта не й позволи да го изрече гласно.

— Имаш право да си мислиш каквото си пожелаеш — уморено прошепна тя и побърза да отклони поглед, за да избегне гневния, обвиняващ блясък в очите му. — Опитах се да те убедя, че нямах друг изход, освен да се примиря с всичко, с цялата мерзост на болшевиките, но ти не пожела да ме разбереш.

Кити внезапно млъкна и безпомощно сви рамене. Силите й бяха на изчерпване и нито желаеше, нито бе способна да спори още с него. Нито пък с когото и да било. Едва сега усети колко беше изтощена и колко безсмислено бе да му обяснява какви бяха причините да изпадне в толкова унизително положение. Очевидно той нямаше да разбере подбудите за постъпката й. По-разумно бе да му отстъпи първенството. Нека си мисли каквото си иска. Нека си въобразява, че й оказва нечувано благоволение. Нищо вече нямаше значение за нея, освен едно — най-после да се махне от този проклет хотел, от този садист в генералска униформа. И то още сега, защото повече не издържаше в този ад. Обърна се към Аполон и го попита, опитвайки се гласът й да прозвучи колкото бе възможно по-спокойно и примирено:

— Е, сега какво ще правим? Ще потегляме ли? Нали ни чака дълъг път? Защо още си губим времето тук, в този хотел, пълен до тавана с болшевики? На мен ми трябва съвсем малко време, за да се приготвя за път.

Тя се обърна и тръгна към вратата, водеща към генералската спалня, без да дочака отговора му.

Но преди да стигне до вратата, Аполон я настигна, хвана я за рамото, рязко я обърна към себе си и сграбчи китката й тъй силно, че лицето й се изкриви от болка.

— Какво ще търсиш в тази спалня?

Гласът му беше така гневен, а лицето — изкривено от ярост, че Кити се изплаши.

Но по странен каприз на съдбата точно в този миг отново я обзе познатата тръпнеща възбуда, издигаща се като гореща вълна от кръста нагоре по гърба й — както винаги, когато се озовеше в опасна близост до него. Не й помогнаха да се съвземе дори сърдито смръщените му вежди и неистовият блясък в очите му.

— На всяка цена трябва да взема от генерала златното ключе — твърдо заяви тя. — Той винаги го носи на колана си. Пусни ме. Причиняваш ми болка!

Но пръстите му не отпуснаха желязната си хватка около тънката й китка. Дори пристъпи още по-близо към нея. Опари я горещия му дъх. Близостта му я смущаваше, объркваше, принуждаваше я да се чувства напълно безпомощна, като разтопен восък в ръцете му. Усети дори неволния допир на бедрото му до нейното.

— Моля те… Аполон, недей…

— А защо не! — остро възрази той, отново обзет от страстното желание да бъде негова, само негова. — Нали досега си се примирявала с ролята на метреса на генерала? Толкова ли е невъзможно сега аз да заема мястото му в твоя живот?

— Ако искаш да ме изнасилиш, няма да мога да те спра… — горчиво въздъхна Кити. — Но дори и така няма да ме накараш да се съглася с теб.

Аполон тихо се засмя.

— Да, личи си, че не си се променила много от последната ни среща.

Изгледа я преценяващо, с едва прикрито възхищение, а на устните му отново заигра онази негова влудяващо чаровна усмивка, която бе жадувала да зърне през тягостните зимни вечери, когато бе седяла сама в имението.

— Не вярвам да се стигне чак дотам, че да те насилвам, Кити… — ласкаво прошепна младият мъж.

Но въпреки че вече тялото й предателски излъчваше първите сигнали за надигащата се у нея възбуда, никак не й бе до размяна на нежни любовни ласки. Цялата й радост от възможността да избяга с него от апартамента на генерала, щастието отново да срещне княз Кузин сред хаотично отстъпващата Бяла армия от Астраханска и Ставрополска област, бе помрачено от гневните му обвинения. В главата й още кънтяха обидните му думи… „Метреса на генерала…“ Нима усилията й да спаси два живота бяха престъпление? Или тя трябваше да изпие чашата с отрова, за да не живее в позор и безчестие? Ако всички постъпваха така, в най-скоро време цяла Русия щеше да бъде напълно обезлюдена.

Кити изправи рамене, вдигна глава и го погледна в очите. Мразеше го в този миг заради жлъчните му укори, с които в гнева си я бе обсипал, без да се сети дори за миг, че тя бе попаднала в капан, от който нямаше измъкване. Защо бе постъпила като наивно до глупост невръстно девойче? Защо във всичките си действия след миналия декември се бе съобразявала най-вече с неговите желания и чувства? Пое си дълбоко дъх, за да се съвземе, след което заговори с привидно спокоен тон:

— Свободен си да постъпваш както желаеш. — За миг обаче гласът й потрепери, когато добави с нескрито огорчение: — Като всички мъже на този свят.

Погледите им се кръстосаха за един миг, който се стори и на двама им безкрайно дълъг. Аполон пръв се овладя и със сърдит жест пусна ръката й.

— Аз ще отида за златното ключе, което, кой знае защо, е толкова ценно за теб! — ядосано изрече той.

Гласът му се стори на Кити като глас на напълно непознат мъж. Никога досега княз Кузин не бе разговарял с нея с такава ярост и жлъч. Къде бе изчезнал обожаваният от нея Аполон, винаги приветлив и мил, ласкав и влюбен до полуда в нея?

— Много добре — отвърна графинята с престорено безразличие.

Горчивият опит вече я бе научил да се примирява. Пък и детински наивно беше все още да се надява, че техните отношения ще останат същите както през декември миналата година. Аполон беше се появил в живота й внезапно, като лятна гръмотевична буря, за да възкреси отдавна погиналите й момински блянове за любов и щастие, но кошмарните дни с генерал Берьозов я бяха върнали на земята. Всички мъже се отнасяха с вродено пренебрежение към жените, дори и тези, които не пестяха клетвите във вечна любов. Графинята още не беше забравила безмилостните камшици, с които я бе изтезавал генералът. Но нямаше нищо по-ужасно за нея от разочарованието, че дори Аполон, нейният любим рицар, не е лишен от типично мъжката слабост да нагрубява жените, когато те не постъпват така, както е очаквал от тях.

Преди няколко седмици Кити бе взела решение да оцелее на всяка цена въпреки кървавите кошмари, заливащи цяла Русия, за да спаси детето си. Тяхното дете… И сега нямаше никакво намерение да променя решението си, дори и ако самият Аполон Кузин се опита да я отклони от избора й.

По-скоро бе готова да се раздели с него, но този път доброволно и завинаги, а не поради обстоятелствата както през декември в имението, вместо да понася безропотно мъжкото му чувство за собственост.

Аполон излезе от генералската спалня със малкото златно ключе в ръка. Лицето му обаче си оставаше мрачно и непроницаемо. Кити веднага долови, че настроението му не се бе променило, затова се отказа да подновява спора. Без да отрони нито дума повече, покрусената млада жена се обърна с гръб към него, за да повдигне полите на копринената си рокля.

Но когато князът отново зърна странния бандаж, със средновековна кройка, изтъкан от фини златни нишки, опънат около ханша й, не можа да се стърпи и поднови ядните си упреци за унизителното й съществуване като „робиня в харема на генерал Берьозов“. Този път дори думата „метреса“ му се видя прекалено мека, за да изрази възмущението си.

Но Кити само прехапа устни, твърдо решена да не реагира. Нека си излее гнева както намери за добре. Сега за нея най-важното бе по-скоро да се отърве от този сковаващ пояс около долната част на корема й, унизителен признак, че е собственост само на един-единствен мъж. На този, който притежаваше миниатюрното златно ключе.

Но щом вдигна с очакване поглед към него, лицето й замръзна от изненада — Аполон Кузин явно нямаше никакво намерение да се доближи до нея и да отключи катинарчето на колана й.

„Защо пък не!“, мислено се запита той, неспособен да откъсне смаяния си поглед от средновековното средство за опазване на честта на неверните съпруги от посегателствата на похотливите женкари. „Нали това е неоспорим символ, че я притежава този, който стиска в ръката си златното ключе?“ Той разтвори шепата си и сведе очи към меко проблясващото ключе, лежащо в дланта му. Нали сега никой няма да може да й посегне? Никой, освен той, Аполон Кузин. А тя вече бе негова! Военен трофей или достойно възнаграждение за славния победител, нали така се бе изразил самодоволният до наглост червен генерал?

„О, не, само от теб не очаквах това!“, мислено изплака Кити. Защо дивата мъжка ревност така лесно прераства в насилие над волята на жената? Но този път няма да се унижава с молби, хленчене и пълзене по пода. Предостатъчна й бе тиранията на Берьозов, която й се бе наложило да търпи. Затова само се извърна към него и простичко изрече:

— Не мога да седна на седлото с този ужасен колан!

Думите й го сепнаха. Аполон мълчаливо протегна ръка към катинарчето и само след секунди то падна на килима. Без да го удостои с поглед, Кити веднага се втурна към спалнята.

— Връщам се след малко — обясни тя с подчертано хладен тон, опитвайки се да потуши надигащия се в гърдите й гняв. — С тази рокля е невъзможно да яздя.

Загорялото лице на Аполон беше покрито със студена пот, но въпреки това нито едно мускулче не трепна по него. Думите й не достигнаха до слуха му. Останал там, където тя беше преди малко, смаяният княз се наведе, за да вдигне колана от златни нишки. Стисна го яростно в шепата си. Зърна парченце от копринената й рокля, вплетено между блестящите нишки, и това още повече го вбеси. Какъв негодник бе този Берьозов! И как му бе хрумнало да изнамери подобно садистично приспособление за опазване на женската непорочност? Кой знае откъде го бе задигнал някой от неговите подчинени?

Пръстите му предпазливо опипаха колана. В устата му загорча при вида на този унизителен символ на превръщането на жените в робини. Остана така няколко минути, вцепенен от мисълта, че неговата Кити е била безропотна наложница на отвратителния болшевишки генерал, след което яростно запокити колана на пода.

Тя тъкмо бе съблякла копринената си рокля и измъкваше от скрина червена вълнена рокля, когато я стресна гласът му:

— Предпочитам да си облечена в зелено.

Тя се обърна веднага към вратата.

На рамката се бе облегнал Аполон, леко олюлявайки се, със странен блясък в очите.

— Не се плаши от мен — кротко й обясни той. — Исках само да ти се полюбувам. Трябва да призная, че гледката е възхитителна.

В този миг Кити беше напълно гола. Погледът му се плъзгаше жадно по тялото й, без да пропусне дори най-малките подробности.

— Какво си намислил да… — изрече уплашено тя, изненадана в най-неподходящия момент, напълно беззащитна и изплашена.

— Ако ти самата не пожелаеш, нищо няма да ти сторя — промърмори Аполон, все още изправен на прага на спалнята. — Или искаш да ме провокираш, заради това стоиш разсъблечена? — усмихна се той.

— Махай се! — извика Кити, ужасена от опита му да я прелъсти. — Да не си посмял да ме докоснеш! — Измъчена до смърт от униженията, които можеше да роди само един извратен мозък като този на Дмитрий Берьозов, разкъсвана от смесено чувство на страх и ярост, обида и разочарование, но безпомощна в ъгъла на стаята като кошута, настигната от вълк-единак, графинята нямаше друг избор, освен да изкрещи в лицето му: — Да не си посмял!

— Ако ме познаваше малко по-добре — продължи той със същия безгрижен тон, без да се трогва от крясъците й, — щеше да знаеш, че винаги отвръщам на предизвикателствата. Без изключения! — После отпусна ръка от рамката на вратата и без да бърза, тръгна към нея. Дясната му ръка отново сграбчи китката й като в стоманен обръч, преди да продължи с неприкрита насмешка: — И винаги съм се осмелявал да постъпвам така, както аз пожелая, Катерина!

От това, че произнесе името й като омразния й генерал Берьозов, я заболя повече, отколкото ако я бе зашлевил с все сила. Нямаше ли да се спаси най-после от тези непоносими прояви на мъжка бруталност? Не беше ли страдали достатъчно? Очите й заблестяха с яростен гняв. Отметне глава назад, после се опита да се изскубне от него. В суматохата свободната й ръка напипа тежкото огледало в рамка от масивно старо сребро върху тоалетката. Но миг преди да го запрати в лицето му, Аполон се пресегна, за да сграбчи и другата й ръка, но закъсня, защото от изпитата водка рефлексите му бяха забавени. Все пак успя да се наведе в последната секунда, за да избегне удара с огледалото, което профуча на сантиметри от главата му.

След огледалото към него полетяха флаконите с парфюмите й, четките за коса и останалите вещи, които бяха струпани върху тоалетката. Лицето му вече беше одраскано на няколко места. Аполон напразно се опитваше да хване бясно мятащите се ръце на обезумялата жена, за да се опита да я укроти. В суматохата тя напипа един кожен колан, метнат върху облегалката на най-близкия стол — в ръцете й коланът се превърна в опасно оръжие. Металната му катарама раздра рамото на Аполон до кръв. Но той не отстъпи, дори успя да докопа ръката, размахваща колана, и я стисна тъй яростно, че се изплаши да не е счупил костите на тънката й китка. В голотата си тя бе неотразимо привлекателна, като истинска амазонка, дяволски опасна. Но докато я гледаше с изумени очи, Кити ловко прехвърли колана в другата си ръка и го шибна през лицето. От цепнатата му скула рукна кръв.

Това вече се оказа прекалено много за него, въпреки че се бе въоръжил с цялото си търпение.

Коланът тутакси бе изтръгнат от ръката й и захвърлен чак в другия край на спалнята.

— Стига! Достатъчно! — остро отсече князът; след което стисна и другата й ръка. — Трябва да спрем, ако не искаш да опиташ десницата ми. — По бузата му се стичаше кръв.

Зачервена и потна, цялата разтреперана и задъхана, Кити напразно се опита да се откопчи от стоманената му хватка. Очите й мятаха гневни зелени мълнии.

— По-добре се погрижи за себе си! И не се занимавай повече с мен! Никога! — изкрещя тя. Голите й гърди се надигаха тежко от превъзбуда. — След това, което ми стори тази вечер, повече с нищо не можеш да ме нараниш!

За миг Аполон остана вцепенен, поразен от яростта, изписана на лицето й. Дори ужасните преживелици от вечерта, дори нечовешката гавра, която си бе устроил с тях извратеният генерал Берьозов, не бяха я разярили толкова… С какво толкова той бе заслужил нейната омраза?

— Не ти ли се струва, че от битката аз пострадах повече от теб? — уморено промълви той.

Остана неподвижен, приковал поглед в очите й, но не издържа на изкушението и плъзна поглед надолу към гърдите й, към корема и бедрата. Гледката отново го принуди да потръпне от възбуда. Доста усилия му струваше да върне погледа си върху лицето й.

— За какво нараняване ми загатна преди малко? — попита я той, като пак се усмихна, но този път по-предпазливо. Вече бе проумял, че в някои мигове усмивката му бе способна да я влуди, вместо да я предразположи към него.

— И ти си като всички останали мъже… — горчиво въздъхна Кити и отново се опита да освободи ръцете си.

Но Аполон отново стегна хватката си около китките й и тя нямаше друг изход, освен да простене безпомощно.

Едва сега Кити си даде сметка, че не беше в нейна полза да стои така разголена на сантиметри от него. Очевидно Аполон съумяваше по-добре от нея да запази самообладанието си, макар да бе напълно облечен. Проклетата му игрива усмивка още повече я вбеси. Но защо дишането й беше така накъсано? Надали причината бе единствено бушуващият в гърдите й гняв!

— Нали пристигна в Ставропол като Свети Георги, на кон, с копие, за да спасиш една беззащитна девица от змея? — ехидно просъска тя. — За смел, непобедим воин като теб това не е никакво предизвикателство! А сега, след като изпи всичката водка, която беше останала на масата, защо пък да не съблазниш същата тази девица, която ти дължи свободата си. Нали всички мъже от прославената фамилии Кузин са ненадминати любовници. От теб се иска само да оправдаеш тази легенда.

Княз Кузин сърдито присви очи.

— Благодаря от името на моята прославена фамилия и…

— Това не е никакъв комплимент! — прекъсна го тя с леденостуден тон.

Той се опита да се престори на оскърбен, но не успя да прикрие закачливата си усмивка.

— А сега, след като на мен се падна честта да изиграя ролята на спасената девица, от мен явно се очаква да припадна омаломощено в обятията ти? И да коленича пред благородния рицар още щом той ме удостои дори само с един благосклонен поглед?

Задъхана, Кити нервно кършеше ръце, разкъсвана от противоречиви чувства, неуверена как ще приключи тази мъчителна сцена.

За миг Аполон я изгледа колебливо, след което заговори с привидно безгрижен тон:

— Според мен предложението е изкусително. Но ако не желаеш да приемеш, ще бъда принуден да приема отказа ти. Защото дори и на най-смелите рицари понякога им се случва да претърпяват поражения. — Той пак се усмихна, но този път само очите му издаваха промяната в настроението му. Колко странни бяха неговите очи, с необикновено дълги мигли и проблясващи зеници. Защо, когато втренчваше погледа си в очите му, Кити винаги си спомняше за нейната спалня в имението, за леглото, в което бяха прекарали три незабравими дни и нощи…

Не, тя няма да капитулира, няма да позволи изкушаващият копнеж да надделее над волята й. Проклет да е неотразимият му чар! Проклето да е съблазнителното му излъчване, което дори в тези напрегнати мигове тя долавяше с всичките си сетива! Измъчвана от надигащата се у нея съпротива срещу Аполон и срещу самата нея, графинята сърдито изрече:

— За какво предложение ми говориш? Защо си губиш времето в приказки, вместо да ме изнасилиш още сега, върху този килим? — На устните й заигра горчива усмивка, — Не се съмнявам, че както винаги, така и този път ще се справиш чудесно.

За миг те двамата останаха неподвижни, притихнали, дишащи тежко, с кръстосани погледи, неспособни да предприемат нещо повече. После Аполон бавно отпусна пръстите си, стегнати около китките й. Усмихна се и вдигна ръката си, одраскана от ноктите на Кити, за да изтрие кръвта, стичаща се по лицето му.

— Съжалявам за станалото — прошепна той. Наистина съжаляваше, макар да не бе очаквал съблазнителното му предложение да доведе до такава яростна сцена. — Но ще трябва да изчакаш, ако искаш да бъдеш изнасилена. Защото днес е понеделник, а моят ден за изнасилвания е вторник. В понеделниците съм зает само с убийства. Но ако се позамислим, ще разберем, че утре нищо не може да стане. Защото и двамата преживяхме много тежка нощ, пък и всичкото това пиене… — Аполон измери Кити с многозначителен поглед. — Има още нещо, което ме безпокои. На всяка цена трябва да те измъкна от Ставропол, но не искам да пострадаш, ако болшевиките се втурнат да ни преследват. Така че в момента най-голяма ми грижа е твоята безопасност, а не дали да те изнасилвам. Между другото — очите му се присвиха предизвикателно, — предпочитам да изнасилвам жертвите си без много шум и писъци. Никога не съм търпял женски крясъци. Няма да е зле да го запомниш.

С тези думи той се обърна и безмълвно напусна спалнята.

Докато Кити се обличаше, Аполон убиваше времето си в салона с полупразната бутилка водка. Беше се настанил в широкото кресло пред камината, потънал в мрачни размишления относно женските капризи, които никога не свършат, често заварват мъжете неподготвени и безпомощни и често са в състояние да докарат до полуда дори и най-силния мъж.

След няколко минути Кити се появи на прага и Аполон уморено вдигна очи към нея.

— Изглеждаш великолепно — процеди през зъби той, докато погледът му се плъзгаше по тоалета й.

— Поне ще съм сигурна, че няма да измръзна по време на пътуването — отговори тя.

— Това съчетание на наметка от самурена кожа и рокля от червен кашмир е много сполучливо — унесено продължи князът, сякаш говореше на себе си и не бе чул думите й. — Искрено съжалявам, скъпа графиньо, че в момента не мога да ти поднеса букетче теменужки. Те са най-подходящи за тази самурена кожа. Уви, войната ни отне толкова много от традициите на доброто старо време…

— Нямам навик да се кича с теменужки, когато загръщам раменете си със самурена наметка — нервно го прекъсна Кити, раздразнена, че Аполон долива водка в чашата си.

— Ах, да, как можах да забравя! — глухо и леко провлечено избоботи князът. — Така е, когато човек се усамоти за дълго в глухата провинция и не е в тон с последните влияния на модата в столицата. Но за сметка на това в някое самотно имение една дама може много по-лесно да опази своята невинност.

Думата „невинност“ я вбеси. Но се отказа от нов скандал, защото той вдигна пълната си чаша за наздравица и отново се усмихна по своя предизвикателен, едновременно възбуждащ и обиден маниер. След което отпи от водката, без да бърза, без никакво видимо притеснение, докато неспокойно потропваше с ботуши. Изнервена, графинята въздъхна облекчено, когато княз Кузин най-сетне благоволи да остави празната си чаша на масичката, след което бавно се надигна от креслото.

Странно, но последните глътки водка не само че не го замаяха, но дори му вдъхнаха така нужната му в момента сила и енергичност. Още нещо бе помогнало да се проясни главата му — мисълта за дълго жадуваното отмъщение. Докато Аполон чакаше в креслото Кити да приключи с тоалета си, разполагаше с време, което се оказа достатъчно, за да обмисли плана си. Припомни си къде се намира и за какво си хаби времето — намираше се в генералския апартамент, в креслото на генерала, докато чакаше да се преоблече любовницата на същия този генерал. Така че нямаше друг изход, освен да обмисли решението си как да постъпи с генерала. Да, нямаше друг изход, освен да го убие. На всяка цена. Но не тази нощ. Не сега. Няма да го отлага прекалено дълго. Успокоен от това решение, Аполон се огледа наоколо и се втренчи в отломъците от флаконите с парфюмите на графинята, пръснати хаотично във всички ъгли на разхвърляната спалня.

В същото време, застанала до креслото, Кити събра ръце и затвори очи в безмълвна, гореща молитва. Дано Господ се смили и те се измъкнат безпрепятствено от този омразен хотел, от този омразен град.

След това Кити му показа къде е вратата към стълбата, използвана само от прислугата на хотела, и те двамата най-сетне напуснаха апартамента на генерала.

Карим и Сахин ги чакаха зад хотела с оседлани коне. Двамата предани телохранители бяха напълно готови веднага да поемат с господаря си по дългия път.

— Защо се забави толкова много? — недоволно изсумтя Карим и продължи да пристъпва от крак на крак, с нозе, изтръпнали от дългото чакане. Щом видя прясната драскотина по лицето на Аполон, както и червените петна по ръцете му, там, където Кити го бе стискала с все сили, той промърмори глухо: — Такива белези само някоя жена може да причини на един мъж.

— Генералът беше толкова любезен и мил домакин, че просто нямаше как да си тръгна по-рано — отвърна Аполон, за да отклони недоизказания въпрос на Карим. — Според мен Берьозов никак не обича да пие сам, а се случи така, че нямаше друга компания, затова не склони да ме пусне по-рано.

Карим вече бе забелязал неестествения блясък в очите на Аполон, познат му от толкова много пиршества зад фронтовата линия, и си помисли дали господарят му ще може да се държи здраво на седлото — не се знаеше дали врагът нямаше да се впусне в бурно преследване. Верният телохранител, отдавна запознат с всички навици и особености на характера на младия княз, се намръщи, щом разбра, че Аполон още не бе напълно изтрезнял, а едновременно с това бе тъжен и умислен. Карим прекрасно знаеше, че господарят му понякога бе способен да се разчувства като дете, лишено от ласки, като в същото време Аполон ставаше необичайно сприхав и дори опасно заядлив.

— Е, заби ли кинжала си в гърлото му? — припряно запита Карим. — До дръжката?

Аполон многозначително повдигна вежди. Златисти точици в очите му помръкнаха от сянката, която внезапно премина по лицето му.

— Толкова пиян ли ти изглеждам? — кисело промърмори князът. — Още не съм стигнал дотам, че да не мога да надвия в пиенето един сибирски селяк…

Но Карим не изгаряше от желание да изслуша докрай разказа на господаря си за бурните му преживелици в генералския апартамент, защото държеше да получи отговор само на това, което в момента владееше мислите му.

— Уби ли генерала? — сухо го прекъсна Карим, загрижен да помогне на Кузин да престане да мисли за това, което го измъчваше — макар Карим все още да не бе разбрал какво точно терзаеше сърцето на младия му господар.

— Беше в цветущо здраве, когато се разделих с него — неохотно промълви Аполон. — Даже помогнах на ординареца му да го настани в леглото, защото той не можеше да се надигне сам от канапето в салона. Когато се събуди, освен неизбежното главоболие от махмурлук, ще го чака още една неприятна изненада — ще открие, че е изчезнала любимата му метреса. Не бих искал тогава да съм на мястото на ординарците и адютантите му.

След горчивите думи на Аполон, Карим измери с тревожен поглед Кити, която още не бе казала и дума. От суровия поглед на Карим ледени тръпки полазиха по гърба на графинята. Тя се размърда и заговори, без да отделя гневния си поглед от посърналото лице на Аполон:

— Само за това ли ще говорим?

— За генералската метреса ли? — язвително я запита Аполон.

— Да, за нея. Както и за самия генерал. И за всичко, свързано с него.

Настана такава тишина, че се чуваше запъхтяното дишане на Кити.

— Защо пък да избягваме тази толкова пикантна тема? — продължи да се заяжда Аполон. Гласът му този път прозвуча по-отчетливо и заканително, като надигащ се в нощта вятър, предвещаващ опустошителна буря.

Лицето й пламна, но успя да се овладее, може би единствено благодарение на горчивия опит, натрупан през последните седмици, изпълнени с отчаяна борба за оцеляване. Нали й се бе наложило да преглътне толкова много унижения… Освен това сега, на прага на жадуваната свобода, тя бе готова на всичко, само и само да се изтръгне от лапите на Дмитрий Берьозов.

— Сега не е време да се обръщаме назад, към миналото. Трябва да гледаме напред и по-бързо, да, колкото е възможно по-бързо да се махнем оттук.

Карим, който най-добре знаеше, че младият му господар е склонен да се поддава на най-неочаквани хрумвания, когато е изпил повече водка от обичайното, побърза да се намеси:

— Да, господарю, колкото по-бързо се озовем на седлата, толкова по-скоро ще бъдем в безопасност…

Аполон тъкмо се готвеше да изрече нещо друго, но сепнат от припряната подкана на Карим, само изръмжа сърдито:

— Добре, де, добре… Цяла вечер бях принуден да стискам зъби и да търпя издевателствата му. Знаеш ли колко ми струваше това мъчение? Вместо да му пръсна черепа с първия куршум! — Разгневеният княз яростно стисна дръжката на маузера си и рязко се обърна към Леда, която неспокойно потропваше с копита. Отново го обзеха мрачни видения, от които най-мъчителното за Аполон беше сцената с полуголата Кити, настанена на скута на самодоволния болшевишки генерал. Успокои го единствено мислената закана за кървава мъст, преди да се метне на седлото.

Карим протегна ръка на Кити, за да й помогне да се качи на коня, който бяха довели за нея. Тримата ездачи — най-отзад яздеше Сахин, който така и не успя да се намеси и хапливата размяна на сърдити реплики — последваха княз Кузин.

Гологлав, задъхан, обзет от дива ревност и неистова ярост, през цялото пътуване в смълчания мрак Аполон не пожела никому да отстъпи водачеството на колоната. Яздеше по-бързо от всеки друг път и тримата му спътници едвам смогваха да не изостават от непрестанно пришпорваната му кобила. Разветите му на вятъра коси изглеждаха по-светли от друг път на фона на загадъчното, някак феерично просветляване с настъпването на зората. Погледът на яздещата след него Кити не можеше да се откъсне от напрегната му мъжествена фигура.

Когато първите розовеещи лъчи обагриха небосвода на изток, четиримата конници вече бяха на тридесет версти от Ставропол. Така неусетно те напуснаха територията, завладяна от червените. Позволиха си почивка в някаква порутена и изоставена плевня едва след като отминаха предните постове на белогвардейските полкове.

Карим и Сахин останаха на стража до вратата, без да отделят зорките си погледи от лъкатушещата като змия сива лента на пътя, чезнеща нейде към хоризонта сред тясното ждрело на буйната планинска река. По едно време Сахин настръхна, когато зърна отляво тънка струйка дим — никой не можеше да обясни кой можеше да се крие зад полегатия хълм, но не беше изключено да е разузнавателен патрул на червените, промъкнал се дълбоко на юг.

След седемчасовата бясна езда Кити съвсем бе останала без сили. По пътя досега бяха спрели само три пъти, и то за кратко — колкото да позволят на запотените коне да отдъхнат и да не се строполят от изтощение насред пътя. Още щом се скриха в плевнята и Сахин я свали от седлото, скованата от друсането графиня се отпусна в най-близката купчина сено, изохка болезнено, след като се опита да разтрие вкочанените си нозе.

Аполон размени няколко думи с двамата си телохранители до портата, после се върна в плевнята и с яростни движения се зае да смъква униформата на полковник от Червената армия. Сетне смъкна торбата от седлото и извади от там своя бешмет, обрамчената с кожа черкеска и накрая, черната бурка. Те му заместиха чудесно одеялото, възглавницата и дюшека.

Главоболието след пиянството миналата нощ в компанията на генерал Берьозов още не го бе напуснало, но дори и това не му попречи да втренчи поглед в полегналата върху сеното графиня. Златистите й къдрици бяха разпилени в безпорядък върху сеното, кожената й шапка се търкаляше до нея, носът и страните й си оставаха силно зачервени от студа, а дългите й клепки тъмнееха в полумрака, в който тънеше мрачната плевня. Но всичко това не успя да му попречи да усети познатата възбуждаща тръпка в слабините. Само че този път спонтанната реакция на тялото му не го зарадва, а напротив — още повече го раздразни.

— Да не простинеш в сеното? От ездата човек се изпотява и сгорещява, а тук е много студено. Духа отвсякъде… — Но въпреки загрижените му думи, гласът на Аполон си оставаше хладен и приглушен.

Кити остана огорчена от безразличното му отношение, затова въпреки че още зъзнеше, сухо отговори:

— Не е нужно да се безпокоиш за мен.

„Е, с такава дебела самурена кожа бързо ще се стопли — помисли си Аполон, вперил поглед в разкошната наметка, с която графинята се беше загърнала. — Откъде ли този болшевишки генерал бе задигнал скъпата кожа?“

— Добре, значи с теб засега всичко е наред — рязко отсече князът, с тон, който й подсказа, че с това неговите задължения към нея вече са изчерпани. След това със същия монотонен глас Аполон Кузин й разказа как бе стигнал от Таганрог до Ставропол.

— …защото бях обещал на Пьотр да те заведа здрава и читава чак до Новоросийск.

Изплашена, Кити прехапа устни, рязко отметна кожата и се надигна на лакът. В очите й се четеше смесено чувство на страх и на угризения.

— Пьотр! Ох, за Бога, да не би да е вече мъртъв…

— Не, няма защо да се безпокоиш за мъжа си. Сигурен съм, че нищо лошо не му се е случило — сърдито я прекъсна той. — Нито е мъртъв, нито дори ранен. Поне така беше, когато се видяхме за последен път. Да, сигурен съм, че е добре… — Не знаеше как да продължи, защото не можеше да й разкрие истината, но сърцето не му позволяваше да я мами. По дяволите, нима се задаваше още една дълга и мъчителна нощ?

— Но къде е сега той?

— Ами… — Аполон трескаво се зае да измисли някакво що-годе правдоподобно обяснение за отсъствието на мъжа й. — За последен път се видяхме в околностите на Екатеринодар. Там пътищата ни се разделиха. Разбираш ли, тогава нямаше никакво време за губене. Всеки момент червените щяха да нахлуят в града и да започне страхотна сеч. Затова ние двамата с Пьотр едвам успяхме да си разменим няколко думи на сбогуване. Обърнахме конете и препуснахме на изток, но почти веднага всеки пое в различна посока. Надявахме се така поне един от нас да се спаси от преследвачите. — Князът благоразумно премълча, че граф Радишевски беше потеглил на юг, към далечно Баку при своята любовница, а не на изток, към астраханското му имение, където го чакаше тя, неговата съпруга. — А после така се случи, че преди да стигна до Астрахан, успях да се отбия до вашето имение.

По дяволите, цял живот се бе отвращавал от лъжите, но нали все пак това не бе чиста лъжа?

— Да не би Пьотр после да е бил ранен? Или да е попаднал в плен на болшевиките?

— Не, доколкото знам — отвърна Аполон, но прекалени припряно, с което неволно издаде безпокойството си.

— О, Господи… — тихо простена Кити.

На Аполон му се стори, че тя бе прозряла истината, водена от тънката си женска интуиция, но бе решила да прекрати разпита. Обаче този път той се лъжеше.

Това, което я измъчваше, беше прозрението, че много бе закъсняла с тревогата си за съдбата на своя съпруг. Може би пък Пьотр съвсем не беше чак толкова безсърдечен и равнодушен към нея, както си бе мислила… Нали се бе погрижил да й остави подробни указания какво би трябвало да предприеме, ако болшевишките разбойници наближат имението? Защо не го беше послушала, защо!

— Нали пътуваме към Новоросийск? — попита тя, измъчвана от неловката тишина.

Но Аполон не бързаше с отговора си. Точно сега трябваше много да внимава какво споделя с нея, за да не разбере тя закъде всъщност бе заминал граф Пьотр Радишевски.

— Да. Нали така съм обещал на Пьотр… — Тонът му все още беше хладен и привидно безразличен.

„Значи това било… — мрачно въздъхна Кити. — Рискувал е живота си, за да ме освободи от генерала, но само защото се е заклел пред Пьотр да стори всичко, което е по силите му, за да ме спаси от болшевиките!“ А тя, глупачката, през цялото време се бе надявала, че Аполон е влюбен в нея и заради любовта си е готов да рискува дори живота си. Това горчиво разкритие напълно я срази. И без това напоследък й се бяха струпали толкова много и толкова жестоки удари на съдбата… Докато за княз Кузин всичко бе било игра, като играта на зарове — наистина, опасна и рискована, но нали точно такива авантюри предпочиташе той? Да спечели залога, да се гордее с успеха… това бе по-ценното за Аполон, а не самата тя. В този миг Кити си пожела по-скоро да се свърши и да я настигне никой куршум, който да сложи край на злочестото й съществуване. Защото досега я бе крепила единствено илюзията й, че Аполон я обича, че в този зъл и жесток свят има поне едно човешко същество, загрижено за съдбата й. А ето че сега й бе отнето и това упование. И то от кого? От самия него…

Сълзите вече напираха в очите й. Трябваше да събере последните остатъци от волята и самообладанието си, за да не избухне в плач. От романтичните й блянове останаха само жалки отломки.

Машинално вдигна премрежения си поглед нагоре и в полумрака съзря мъжествената му стройна фигура. Аполон като че ли улови погледа й, защото веднага се наведе над нея и Кити остана поразена от блясъка в очите му. Сториха й се като очи на тигър, дебнещ жертвата си. Изплаши се да не би да се нахвърли върху нея в следващата секунда. Но нищо подобно не се случи. Князът я гледаше изпитателно и напрегнато, но само за да се увери, че тя продължава да го слуша внимателно.

— Пътуването ми до Ставропол беше много тежко и опасно — предпазливо заговори Аполон. — Врагът успя да покори за неочаквано кратко време обширни части от Южна Русия. Така че сега ни остава само един сигурен път за спасение — да потеглим с някой кораб от Новоросийск към Константинопол. — Говореше уверено и разумно. Макар ревността разкъсваше сърцето му, въпреки жестоко наранената му гордост, княз Кузин все пак не бе загубил способността си да разсъждава логично и да преценява трезво обстановката. Той отлично съзнаваше, че единственото спасение за графиня Радишевска беше час по-скоро да напусне Русия.

Тревогата неусетно пропълзя в гърдите му. За Бога, сега не беше време да се отдава на чувствата си към нея. Още по-малко трябваше да мисли за плановете на Пьотр Радишевски за бъдещето, когато той замине със собствената си съпруга за Европа. Сега, в тази студена плевня, на не повече от двадесет версти от неясно очертаната фронтова линия, той, капитан Кузин, нямаше никакво право да губи ценно време. Веднага трябваше да я отведе някъде надалеч, в по-безопасен район, независимо какво щеше да му струва това. После, едва когато я настани на палубата на първия кораб, който ще отплава за Париж, ще може да си отдъхне. Именно тогава ще разполага с достатъчно време да крои планове за бъдещето…

„Да, трябва да бъда по-практичен!“, упрекна се Аполон. По-късно ще се отдаде на чувствата си и на всичко останало… ако те двамата успеят да избягнат дебнещата ги по петите смърт през идните две-три седмици.

— Няма ли да се върнеш в ескадрона? — внезапно го попита Кити.

— Не. Или по-точно засега нямам такова намерение. По-късно… Не знам, още не съм решил.

— Тогава какво мислиш да правиш?

Не биваше да му задава този въпрос, ако й бе останала поне капчица гордост, но не успя да се сдържи. Защо, по дяволите, й трябва да любопитства, след като той бе изгорил и последните мостове между тях? Но при мисълта, че повече никога няма да го види, от гордостта й не остани дори тлеещ въглен. Изчезнаха безследно, сякаш се стопиха в небитието всичките й съмнения и угризения, цялата горчивина от обидното му държане, моралните й скрупули и дори гласът на съвестта. Ако можеше да се надява, че тези мрачно-златисти очи са способни отново да излъчват онази топлина, с която я бе очаровал през трите денонощия в имението, Кити веднага би се хвърлила в обятията му, за да прошепне задъхано в ухото му: „Вземи ме със себе си! С теб съм готова да отида до края на света!“

Но имаше предел на женската наивност и глупост, които дори тя не можеше да си позволи да прекрачи. Да му признае, че е готова в огъня да стъпи заради него — това би било непростим компромис.

— Ще се върна в нашия аул, там горе, в планините. Разбира се, това ще стане само ако ние тримата — аз, Карим и Сахин — успеем да се промъкнем незабелязано между постовете на червеноармейците.

— Но това е истинско самоубийство! — ахна Кити, ужасена от мисълта, че той може да загине в някоя глуха планинска клисура.

— В днешното време почти всяка стъпка е равносилна на самоубийство.

За миг си каза, че всичко около него е толкова нелепо, че самоубийството може би съвсем не е най-неразумният изход. Наистина, какво можеше той да очаква от бъдещето, когато раздялата му с графинята бе единствено въпрос на време?

— Има още един повод за тревоги и опасения. Не искам да те заблуждавам, че щом се озовеш на палубата на някой от корабите, плаващи под френски или английски флаг, ще бъдеш в пълна безопасност. Не бива да забравяш, че навсякъде, особено сред претъпканите с бегълци черноморски пристанища, върлува епидемия от коремен тиф.

Но Кити нищо не му отвърна, а той не посмя да я заговори отново. Секундите се нижеха бавно и мъчително. На Аполон му се стори, че бе изтекла цяла вечност, преди тя да преглътне смутено и да прошепне:

— Тогава… не може ли да остана при теб?

Много усилия й костваха тези тъй простички и съкровени думи. Трябваше да забрави гордостта си, самоуважението си, всичко, което се бе старала да запази от заминаването им от хотел „Русия“ в Ставропол. Затова още в следващия миг изпита съжаление заради слабостта си. Искаше й се да си прехапе езика, защото я бе предал, но вече беше безнадеждно късно.

Отново надвисна неловко, оловно тежко мълчание. Дори това, че той явно не знаеше какво да й отговори, Кити възприе като поредното унижение. Лицето му си оставаше непроницаемо, лишено от емоции. Защо поне нямаше следи от колебание, от душевна борба? Нима тя вече нищо не значеше за него?

Кити вече бе на стъпка от пълното отчаяние, когато от плътно стиснатите му устни внезапно се отрони тежка въздишка.

— Не мога да те взема със себе си…

Окончателно унизена, графинята, заплашена от пълна самота, непочтено изоставена от съпруга си на произвола на съдбата, безжалостно изнасилена и стъпкана в калта от похитителя си и след това хладнокръвно отблъсната от любимия си, — прехапа до кръв устните си, за да не закрещи, разкъсвана от мъка и отчаяние. Дори в най-мрачните си кошмари не бе очаквала да стигне до такова дълбоко падение. Защо не се бе вслушала във вътрешния си глас, който не спираше да й нашепва, че не бива да вярва на красиви и обаятелни мъже като княз Аполон Кузин? Може би затова сега я заболя така силно. Струваше й се, че сърцето й ще се пръсне в гърдите. „Само не плачи! Не плачи! Никакви сълзи, разбра ли? — не спираше да си повтаря вцепенено тя. — Да не си посмяла да се разревеш, и то тъкмо пред него, точно сега, като невръстно момиченце, на което са счупили играчката…“ Помогна й донякъде рязко ускореното й дишане, но от притока на кислород главата й така се замая, че Кити едва не загуби свяст.

Как сега да му признае, че носи под сърцето си неговото дете, тяхната първа рожба, когато в ушите й още кънтяха неговите бездушни слова: „Не мога да те взема със себе си…“

— Е, тогава не ни остава нищо друго, освен да потегляме за Новоросийск — унило въздъхна сломената графиня. Искаше да сложи край на този непоносимо мъчителен разговор. Изправи се и бавно тръгна към коня си, вече оседлан и готов за последното й пътуване. Аполон леко се отдръпна, за да й стори път.

— Не е ли време да тръгваме? — попита Кити, докато оправяше седлото си, стараейки се да скрие от погледа му насълзените си очи.

— Да, достатъчно време изгубихме — веднага се съгласи той, след което я подхвана през кръста и я настани на седлото. После нагласи ботушите й в стремената на коня и глухо промърмори:

— Утре рано трябва да сме пристигнали в Новоросийск.

Кити се намести по-удобно на коравото седло. В никакъв случай не трябваше да се чувства неудобно на гърба на коня си, защото явно я очакваше дълга, уморителна, многочасова езда.

Аполон хвана поводите на коня й и протегна ръка, за да я предпази от падане от седлото.

— Да не би нещо да не е наред? — загрижено прошепна той, втренчен в нея.

Едва тогава забеляза колко бледо беше лицето й. Внезапно му се стори някак смалена, свита и уплашена, въпреки че беше топло загърната в разкошното си самурено наметало.

„Не, нищо ми няма — каза си тя, неспособна да откъсне насълзените си очи от красивото му лице. — Само съм ужасно уморена. От всичко и от всички… Още ме болят костите и ставите от препускането от Ставропол до тук. Не зная как ще издържа още един такъв преход. Господи, вече сили не ми останаха… Мъжът ми ме заряза. А любимият ми повече не ме желае… Гърбът ми още е в белези от камшиците на онзи звяр, Берьозов. Нервите ми са разбити, надеждите стъпкани. А аз, глупачката, нося в корема си плода на любовта ни и не смея да му го призная, докато той ми говори колко разумно щяло да бъде да поема към Константинопол. Защо? За да започна там нов живот… Съвсем сама…“

За щастие годините самота, след кончината на родителите й, както и дългите вечери и нощи, когато бе принудена да остава сама в имението — нали Пьотр вечно отсъстваше — я бяха закалили и приучили сама да се справя с всякакви трудности. Точно това й бе помогнало да издържи онези кошмарни седмици, когато бе пленница на генерал Берьозов. Безрадостното бъдеще, което се очертаваше пред нея, отново изискваше от Кити максимално напрягане на воля и дух. Но щом досега бе успяла да се справи, защо да не преодолее и сега мъката и горчивината от убийствената самота и безперспективността. Длъжна бе да опита поне, просто защото за нея нямаше друг спасителен изход.

Пое поводите и сковано промълви:

— Благодаря, княже, вече съм по-добре. Не желая някой да се безпокои за мен.

— Но нали…

Ала беше много късно. Кити вече бе пришпорила гневно коня си в галоп и зад копитата му се бе вдигнала лека вихрушка.

„По дяволите! — мислено изруга Аполон и се спусна към кобилата си. — Има нещо около Кити, което не е наред… Но какво мога да сторя, за да я успокоя?“

Всъщност в тези смутни времена нищо и никъде не бе наред. Никой, нито жените, нито дори децата бяха сигурни, че ще доживеят до следващото утро, така че защо ли се учудваше на мрачното настроение на графиня Радишевска въпреки щастливото избавление? В гигантската кървава касапница, кой знае защо наричана „революция“, отдавна бяха потънали всички мечти на честните и скромни хора за щастие, доброта и човечност. Не, не биваше да мисли за това, защото така можеше да полудее. Нали от него сега се искаше само едно — да я доведе жива и здрава до пристанището на Новоросийск? Може би ще успее да я измъкни невредима от тази ужасна страна, която дори нямаше желание вече да нарича с думата „родина“…

Аполон рязко пришпори Леда, за да настигне коня и Кити, преди да е изчезнал зад ъгъла на плевнята.