Бялата графиня

Глава 4

Много рано сутринта на четвъртия ден, малко след разсъмване, Аполон вече препускаше към Нижний, следван от верните си ординарци Карим и Сахин. Пред тримата конници се стелеше голата мъртва степ, покрита със сняг и тънеща в загадъчна тишина. Гледката потискаше Аполон, затова князът рязко махна с ръка и трите породисти коня почти едновременно се впуснаха напред в бесен галоп.

Беше я оставил спяща в леглото. Знаеше, че никога няма да успее да изтръгне от сърцето си спомена за тази поразителна красавица, която го бе омагьосала с внезапно лумналата страст помежду им, но сърцето не му позволи да я събуди, преди да потегли на път. Какво можеше да й каже на раздяла? „Сбогом, любов моя, дългът ме зове…“ Или: „Аз тръгвам, но скоро ще бъдем отново заедно…“ Не, не искаше да я залъгва с неизпълними обещания. Не и нея. Кити съвсем не беше от онази категория жени, пред които той си позволяваше подобни лекомислени баналности. Пък и всичко й го бе казал тази нощ в леглото.

Но най-важната причина, за да се измъкне още по тъмно, на пръсти от спалнята й, беше друга — точно сега, когато гигантската снага на Русия се гърчеше в спазмите на жестока гражданска война, нямаше никакви гаранции, че някога пътищата им отново ще се кръстосат. А да се обсъждат бъдещите опасности беше болезнено, мъчително изпитание, на което Аполон не искаше да подлага нервите й. Нямаше право да я разплаква допълнително — днешната раздяла беше предостатъчна причина сърцето й да се облива в кръв. През следващите няколко месеци неговият живот ще бъде подвластен единствено на капризите на съдбата. И на изхода от предстоящите кървави битки с настъпващата от север Червена армия. Всякакви разговори за това, което би могло да се случи през идните месеци, биха били тягостни и напълно безполезни, дори мъчителни. Не, Аполон в никакъв случай не би искал да й вдъхва напразни надежди. Защото сега всички руснаци бяха пленници на сляпата съдба.

През последните денонощия Кити му разказа подробно за женитбата и живота си с граф Пьотр Радишевски. Всъщност разказваше по-скоро на себе си, ровейки се в миналото си, отчаяно търсейки обяснение защо се бе увлякла така безпаметно по княз Аполон Кузин. Пьотр постоянно отсъстваше от имението, би искал да й напомни Аполон, така че бе напълно разбираема нуждата й от ласки. Никак не бе изненадващо, че не бе устояла пред чара на такъв неотразим красавец като Аполон, който напълно оправдаваше името си, който не помнеше някоя жена да не се загледа по него. Освен това, за разлика от толкова много чаровни мъже, княз Кузин бе надарен със способността бързо да намира най-верния път към женските сърца.

Графинята редеше думите привидно спокойно, докато споделяше с Аполон преживяванията си след женитбата си с Пьотр, защото се стараеше да не издава чувствата си, но не успя да заблуди княза. Той не помнеше да е слушал по-разтърсваща изповед. Докато тя говореше, младият мъж пазеше почтително мълчание, защото вече бе схванал, че за Кити този монолог играе ролята на душевен катарзис — лек за изстрадалото й сърце, мехлем за наранената й душа, от който тя отчаяно се нуждаеше. Макар че, ако желаеше, можеше и той да разкрие доста подробности от живота на съпруга й. Защото Аполон и Пьотр бяха заедно от доста години — отначало в гвардейския корпус в Петербург, после две години в окопите на фронта срещу германците, а след прокълнатата 1917 година воюваха с червените вече цяла година, в конницата на генерал Мамонтов.

От дългите разговори край масата Аполон отдавна знаеше всичко за брачния живот на граф Пьотр Радишевски, включително и за отдавнашната му любовница, която бе родила две незаконни деца на графа, но сега, за щастие, се бе преместила далече на юг, в Баку. За тази сериозна връзка на мъжа си Кити, естествено, дори не подозираше. Аполон прекрасно знаеше защо Пьотр се бе оженил за Кити — единствено заради огромното имение на баща й, но нали сред дворянските фамилии подобни бракове по сметка бяха нещо съвсем обичайно? Князът беше наясно и с друг, още по-сериозен проблем, застрашаващ техния брак — колкото повече Пьотр остаряваше, толкова повече се засилваше у него интересът към все по-млади и невинни девойчета, каквито услужливите му слуги и ординарци винаги успяваха да му намират.

„По дяволите — ядосано си каза той, — в края на краищата дори и този порок не е чак толкова рядко срещано явление в дворянските кръгове!“ Дамите от висшето общество обаче не закъсняваха да реагират и лесно си намираха любовници. Така че бракът между Пьотр и Кити беше по-скоро едно формално задължение, един вид обвързване за пред нотариуса, удостоверяващ имотите им, отколкото свещен съюз на две любящи сърца. Така че той, Аполон, нямаше причини да съжалява за това, което се бе случило между него и Кити. Той я бе пожелал, беше се нахвърлил върху нея, а тя бе откликнала на пламенния му порив — при това неочаквано страстно. Защо да съжалява, след като те двамата бяха преживели такива прекрасни мигове? В тези несигурни и жестоки времена никой не се отказваше от най-малкия, от най-скромния повод за радост и щастие. Отново се потвърждаваше прастарата истина, че никога моралът не е така застрашен, както по време на война.

Бяха прекарали три незабравими дни. И три вълшебни, нощи. И това бе всичко. Но сега капитан Кузин бе длъжен отново да се завърне в ескадрона си. Да се посвети пак на проклетата война, макар че той вече предусещаше засега все още смътно, — че белите губят позициите си метър по метър, верста по верста.

Пред замъглените му от вятъра очи отново изплува силуетът на Кити. Като призрачно видение се бялнаха разкошните й рамене и високите й твърди гърди. В безсилна мъка князът импулсивно дръпна юздата и кобилата под него неволно изцвили.

Аполон веднага се приведе над гривата на Леда, погали я успокояващо и тя се понесе като вихър в снежната степ.

Облегната на рамката на прозореца на спалнята си, Кити с насълзени очи изпрати Аполон и двамата му спътника. Князът седеше на седлото с небрежна, самоуверена стойка. Още не беше наметнал бурнуса на гърба си. Под офицерския кител се очертаваха яките му рамене, а от колана висеше сабята му. Тежкият кобур лениво се поклащаше на хълбока му. Неизвестно защо Аполон бе решил да потегли гологлав, въпреки студената декемврийска утрин. Дългата му руса коса се развяваше от степния вятър като ореол над лик на светец. Колко пъти бе вплитала пръсти в тези буйни коси, замечтано си припомни просълзена тя, колко пъти косите му бяха галили шията, раменете, гърдите й…

Защо не беше като някоя от онези циганки, следващи обоза на войската? Или като някоя от казачките, които яздеха и се сражаваха наравно с мъжете? Сега щеше да бъде на седлото до него! В този миг Кити завиждаше на Карим и Сахин. По дяволите, какво значение имаха нейните желания, след като Аполон дори не пожела да се сбогува с нея? Нито пък спомена някога да се видят отново. „О, да — горчиво въздъхна Кити, — дори и да бе заговорил за следващата ни среща, сигурно щеше да измисли безчет извинения, за да я отложи! Мъжете така лесно си намират поводи, за да оправдаят отсъствието си. И ще чака да изтекат толкова дни и нощи, че накрая да изгубя и последната надежда да го зърна поне още веднъж…“

Всичко, абсолютно всичко беше против нея! Проклет живот! Нито бе циганка от обоза, нито казачка от конницата. Тя си оставаше княгиня Курминская по баща и графиня Радишевска по мъж. Беше омъжена, с неопетнено име и знатно потекло, но върху крехките й рамене бе стоварена ужасно тежката отговорност за двете имения, притежавани от десетки години от двете дворянски фамилии. Не, тя нямаше право да дезертира, колкото и съблазнителни да бяха бляновете й да не се разделя никога от очарователния княз Кузин. В притихналата стая примирената й въздишка отекна неочаквано силно.

Кити вдигна изящната си ръка, за да дръпне завесата, но до последния миг остана загледана в смаляващата се фигура на Аполон, стремително отдалечаваща се към хоризонта. Накрая се отдръпна от прозореца, примирила се със загубата на единствения мъж в този бездушен свят, който й бе дарил топлина, радост и ласки, за каквито не бе бленувала в безсънните си нощи. Мъжът, който най-после й бе дал да разбере какво означава думата „страст“. Мъжът, който само с появата си внасяше оживление и заразяваше всички около себе си с удивителната си дарба да се наслаждава на всички житейски радости, колкото и скромни да бяха те понякога. И точно този мъж си бе заминал, беше я напуснал завинаги… Кити отчаяно вдигна поглед към леглото от бяла бреза, леглото, в което той я бе научил да обича, да дарява и да получава щастие. Леглото, в което тя щеше да лежи самотна и безутешна, от днес до края на дните си.

За по-малко от час тримата конници стигнаха до Нижний. Аполон нетърпеливо скочи от седлото и се втурна по стъпалата пред кокетната сграда.

Фасадата на дома на Мадам Зоя отдалеч привличаше погледите на пътниците. В стремежа си да привлече повече и по-заможни клиенти, Мадам бе докарала архитект чак от Киев, който срещу щедър хонорар веднага бе склонил да изпълни всичките й приумици. Така, за всеобща изненада, в затънтената Астраханска област, в още по-затънтената губерния Нижний, се бе появила безвкусна имитация на елегантния дворец на Мадам Помпадур в пределите на Версай — прочутия Пти Трианон5.

Селата в околността бяха обитавани от невежи казаци, по пътищата чергаруваха цигани, татари и башкири, но Мадам Зоя не желаеше да се примири с безрадостния факт, че суровата съдба я бе запокитила в тази забравена от Бога и хората провинция, нейде край блатата около делтата на Волга. Затова пък дотук се стигаше доста бързо с каляска с четири коня от Бештау и Кисловодек — прочутите минерални извори, превърнати преди тридесет-четиридесет години в предпочитани целогодишни курорти на приказно богатите руски аристократи.

Аполон погали гривата на Леда, прошепна нещо на ухото на кобилата и подаде поводите на Карим.

Все още тръпнещи от утринната хладина, Карим и Сахин завързаха поводите на трите коня към дървените подпори на предната веранда и последваха Аполон по хлъзгавите от леда мраморни стъпала. Портиерът разтвори тежката дървена порта още преди тримата подранили посетители да наближат на по-малко от три метра — Мадам Зоя не напразно се гордееше с отлично обучения си персонал. Само след минута Кузин се озова в просторния салон и веднага се насочи към огромната камина, озарена от буйни пламъци, за да сгрее премръзналите си ръце. Смъкна бурнуса, ръкавиците и колана с двата тежки кобура, тръшна се на първото кресло, което се изпречи пред очите му и едва тогава махна с ръка на прислужника да му поднесе закуска.

Още не беше разчупил черупката на първото от трите сварени яйца, когато помещението се огласи от несдържани викове. В салона нахлуха шестима мъже от ескадрона, към който служеше капитан Кузин. От прага още си пролича, че младите кавалеристи не бяха напълно изтрезнели от снощното юнашко надпиване. Двама от тях крещяха тъй силно, че гласовете им заглушаваха всичките други гласове в салона. Тримата подпоручици зад тях напразно се стараеха да привлекат вниманието с буйно ръкомахане, а шестият офицер събра сили само колкото да кимне мълчаливо, за да поздрави току-що пристигналия княз.

Изведнъж всички притихнаха. На прага се появи внушителният кримски атаман Кадар Гирей. Тънките му устни, в които се долавяше нещо азиатско — може би наследено от някой незнаен предшественик, нахлул в Крим през донските степи с монголските орди — се извиха в подигравателна усмивка. Кадар се настани до масата, облегна лакти върху бялата ленена покривка и започна да разбърква чая с изящна сребърна лъжичка, прекалено дребна за могъщата му десница, преди да процеди ехидно:

— Да не би да си се изгубил някъде по пътя, Аполон Александрович? Никой от нас не очакваше такъв опитен джигит, като теб де, да закъса, затова не изпратихме разезди в степта. Добре че на някого от тези младоци му хрумна, че само жена може да те накара да закъснееш цели три дена и три нощи. Е, ще ни кажеш ли коя е тя? Познавам ли я? Сигурно е ослепителна красавица, щом е успяла да ти завърти ума до такава степен, че напълно да забравиш бойните си другари…

Аполон се облегна назад и се усмихна многозначително:

— Не е удобно да разкривам името й. Тя е много срамежлива и ще потъне в земята от срам, ако си позволя да споделя с някого за връзката ни.

— Но ти, за разлика от твоята загадъчна любовница, никога не си бил от срамежливите. Нито пък си се занимавал само с благопристойни девици.

Аполон недоволно сви устни.

— Въпреки това аз си я харесвам такава, каквато е.

— Няма ли поне да ми кажеш на колко години е?

— Остави това, Кадар, Дадох й обет с никого и нищо да не споделям. Мога само да се похваля с това, че не е чак толкова възрастна, колкото беше Елена Фьодоровна.

— Елена Фьодоровна? Ами че тя беше прехвърлила четиридесетте! — възкликна Кадар.

— По-скоро наближаваше петдесетте — обади се един от подпоручиците.

— Така ли? — учуди се Аполон. — Но въпреки това Елена Фьодоровна дори и сега е много красива. Още си спомням последната ни вечеря. Беше преди четири месеца, малко преди да изостави имението и да отпътува за Франция.

— Тогава само с вечерята ли се ограничихте? — подигравателно подметна Кадар.

Аполон сви рамене.

— Няма какво да споделям с вас, приятели, освен че тогава Елена Фьодоровна беше във великолепна форма, по-ослепителна от всякога. Обясни ми, че искала всички в имението й да запазят най-мил спомен за нея. Горката тя, вероятно е предчувствала, че никога вече няма да се завърне в родния край… Пък и няма какво повече да си говорим, освен това, че дългогодишният опит в любовното изкуство си казва думата — довърши той и се подсмихна многозначително.

— Ех, ти, Кузин, наистина си непоправим! — скептично поклати глава Кадар.

— О, не, по дяволите! Та аз съм като всеки мъж, жадуващ да опита всички сладости, които може да му предложи този греховен свят.

Атаман Кадар Гирей замислено поглади гъстата си брада, преди да продължи с язвителен тон:

— Аполон, внимавай какво приказваш! Нали току-що ми обясни, че си се заклел пред дамата на твоето сърце да не издаваш името й? По-точно пред последната от дамите…

— Успокой се, Кадар. Устните ми са като запечатани, но не с червен восък, а с жарки целувки. — Аполон отново се усмихна, но този път по-сдържано. — Хм, забравих да те попитам… как е сестра ти?

— Добре е — кисело процеди атаманът през стиснати зъби.

Лицето му мигом почервеня.

— Чудесно, искрено се радвам за нея — безгрижно се разсмя княз Кузин. — Не се срещат толкова често братя, които да са така силно загрижени за сестрите си.

Кадар веднага схвана намека на Аполон и лицето му, вее още зачервено, помрачня като градоносен облак. Преди няколко години, в разгара на едно необикновено шумно пиршество, когато всички присъстващи бяха вече доста пияни от леещото се като река шампанско, някой предложи всички вкупом да духнат свещите, с обяснението, че така щяло да стане по-интересно. Предложението беше прието с възторжени крясъци. Мъжете се надпреварваха да се доберат до някоя от госпожиците, за да ги целуват и опипват настървено, а дамите не преставаха да охкат, да пищят дори, да отблъскват възмутено дръзките мъжки ръце, както и да раздават плесници на най-нахалните. Веселието достигна своя връх, когато по заповед на домакинята слугите запалиха свещите. Оказа се, че в суматохата Кадар бе докопал сестра си. Бедната девойка изглеждаше така смутена в лапите му, че цялата компания веднага се заля от смях.

— Като ви гледам колко сте изтощени — обърна се Аполон към присъстващите, след като бе накарал хитро подпитващия Кадар окончателно да замлъкне, — личи си, че добре сте се позабавлявали тук без мен.

Князът огледа офицерите, морно отпуснали тела в креслата около камината или по столовете около масата. Само двама от тях намериха сили да се заемат със закуската. Останалите придържаха главите си с две ръце, забили мрачни погледи в чашите с кафе или чай. От всички страни вместо отговор на неговото подмятане долиташе само неясно приглушено мърморене.

— За Бога, Аполон! — възкликна един съвсем млад корнет. — Как успяваш винаги да изглеждаш така свеж?

Лицето на младия кавалерийски офицер беше прежълтяло от снощното препиване, трето поред за трите денонощия в обителта на Мадам Зоя. Под очите му се синееха тъмни кръгове.

Аполон го измери с презрителен поглед.

— Причината, Коля, е в това, че умея да печеля любовта на жените. Те ми се отплащат с толкова щедри ласки, че ми заместват часовете, отредени за почивка в леглото. Освен това така по-рядко посягам към чашката. Когато повъзмъжееш, сам ще се убедиш в това златно правило. — Внезапно на устните му се появи игрива усмивка, спомнил си първите минути от авантюрата си с Кити. — Но може да се случи и обратното, когато всички правила отиват по дяволите…

На съседния стол се настани друг офицер, привлечен от блясъка в очите на Аполон.

— Е, няма ли най-после да ни кажеш коя е тя? От цяла верста си личи, че си преживял нещо по-особено, защото отдавна не съм те виждал така щастливо усмихнат. Хайде, стига, Аполон, не бъди такъв потаен егоист. Виждаш в какво бурно време живеем. Днес сме тук, но утре може да потеглим за фронта. Ако ни кажеш името й и ако, не дай Боже, вражеска сабя те повали от седлото, може пък да се усмихне щастието на някой от нас и тя да го покани да стопли леглото й.

Останалите мъже само закимаха мълчаливо, напълно споделяйки мнението на говорещия, след като знаеха от опит, че Аполон подбираше своите любовници сред най-красивите си обожателки.

Но князът само сви рамене.

— Съжалявам, Мохамед, но след като съм се заклел пред нея да пазя в тайна името й, не мога да престъпя думата си. — Аполон Кузин повдигна вежди съжалително и се усмихна.

— По дяволите! Щом си толкова потаен, значи този път ги попаднал на нещо наистина сериозно. Ех, как им върви на някои…

Мохамед Шамхал, беше мохамеданин, роден в Баку, а хората от неговата вяра обожаваха опитните, изкусни жрици на любовта, каквито задължително присъстваха във всеки от харемите на местните първенци. Мохамед въобще не можеше да проумее правилата на северняците, определящи поведението на един мъж, когато се влюби в дама от аристократичните кръгове. Както не правеше никаква разлика между изтънчените жени от благородно потекло и момичетата от бедняшките квартали. Простодушният Мохамед веднага класифицираше като развратница всяка жена, позволяваща да бъде докосната от друг мъж — за правоверните тялото на една жена не беше нищо повече от част от движимата собственост на нейния съпруг.

— Мохамед, ти никога не си успявал да вникнеш в съкровените копнежи на женското сърце — упрекна го Аполон.

— Че какво общо има тук сърцето? Стига, Аполон! Престани да ме правиш на глупак! Много добре зная, че те вълнува не толкова сърцето й, а съвсем други части от тялото й. Така че не ме разигравай повече, а ми кажи името на твоето глезено котенце, за да има кой да те замести, ако успееш преди мен да се възнесеш в Рая при Аллах!

— Името на тази дама — натъртено процеди капитан Кузин, — не е за вашите уши. — След което измери мюсюлманина с хладен поглед.

Приятелите му се спогледаха озадачено. Никога не бяха виждали Аполон така загадъчен, нежелаещ да сподели с тях няколко думи за поредното си интимно завоевание, въпреки неписаната традиция в техния ескадрон. По-скоро им напомняше за баща, ревниво бранещ честта на дъщеря си. Щом е толкова потаен, мислено си казаха офицерите, сигурно става дума за някоя изключителна красавица. А може би дори за непорочна девственица? Сега, разбира се, въздъхнаха те замечтано, тя вече се бе простила с девствеността си. След тези умозаключения интересът на скучаещите кавалеристи към последните похождения на капитан Кузин не само че не се уталожи, но още повече се изостри. Всички присъстващи не можеха да откъснат очи от лицето му, опитвайки се да уловят някоя мимолетна издайническа мимика или някоя реплика на Аполон, за която да се уловят и да разкрият загадката.

— Ще ти бъда много задължен, Мохамед, ако ми спестиш следващите си въпроси!

Усмивката, озаряваща лицето на Аполон, внезапно помръкна. Изражението му рязко се промени от приветливо и самодоволно на мрачно и навъсено. Още по-яростно отекна в притихналия салон гневният глас, с който князът произнесе тези думи, сякаш изплющя камшик. „Проклети мюсюлмани — помисли си с отвращение Аполон, — свикнали са да се отнасят с жените като с добитък!“

За княз Кузин дори дама, която си е позволила да вкуси от божествения еликсир на любовта, винаги си оставаше дама и той беше готов да брани честта й с кинжала си. До последна капка кръв.

А в целия ескадрон нямаше човек, който да не бе наясно колко бе сръчен Аполон с кавказкия си кинжал, въпреки че именно мюсюлманите владееха най-добре това безмилостно оръжие. Те го предпочитаха като най-почтеното средство за окончателното разрешаване на всеки сериозен спор, независимо от повода. Особено при споровете, засягащи честта им. От друга страна обаче Мохамед Шамхал, макар че не се страхуваше да изтегли кинжала от пояса си дори срещу най-силния мъжага в ескадрона, съвсем не беше от глупавите самоубийци. Мюсюлманинът не се страхуваше от смъртта, дебнеща го при всяка кавалерийска атака срещу врага — нали Коранът му обещаваше вечно блаженство на небето като отплата за избитите неверници. Но да оголи гърди срещу кинжала на капитан Кузин — о, това бе нещо съвсем различно! То вещаеше неминуема смърт за него, Мохамед Шамхал. Аполон бе служил като младши офицер в Кавказ и бе усвоил до съвършенство древната традиция на местните планинци — дуелите в тамошните гарнизони винаги завършваха с гибелта на единия от двамата противници, а понякога, макар и рядко, никой не оцеляваше. Особено красноречив беше буреносният поглед на Аполон, както и десницата му, нетърпеливо опипваща дръжката на кавказкия кинжал, подаваща се над колана му. Мохамед веднага съобрази, че не си струва да рискува живота си заради някаква пропаднала жена, на която той дори не знаеше името.

Успя да издържи на пронизващия поглед на Аполон, поне дотолкова, че да успокои отчасти накърненото си честолюбие, след което сви рамене с престорено равнодушно изражение и кисело промърмори:

— Добре де, какво толкова е станало, че веднага кипна? Щом не желаеш да изслушаш съветите на приятелите си, хм, твоя воля…

— Благодаря ти. Радвам се, че тъй бързо се разбрахме — хладно кимна Аполон, вече напълно спокоен. Обикновено реагираше много по-бурно на всяко предизвикателство, независимо от кого бе отправено.

Но офицерите, насядали около масата и пред камината, останаха изненадани от ненадейното спречкване между Аполон и Мохамед. Въпреки че примирието между тях бе сключено за броени минути, всички разбраха, че този път не ставаше дума за поредната лекомислена любовна авантюра, с каквито бяха щедро изпъстрени последните няколко години от живота на княз Кузин, а за нещо много по-сериозно.

Именно затова всички въздъхнаха с облекчение, макар че в салона продължаваше да тегне неловка тишина. Малко оставаше спорът между Кузин и Шамхал да прерасне в ожесточена размяна на обиди и да приключи с кръвопролитен дуел и гибелта на единия от двамата. В тези времена, белязани с кървави схватки и всеобщ хаос, често избухваха жестоки свади, особено опасни, когато бе уязвена нечия чест. На фронта сляпата съдба запокитваше най-различни хора, всеки от тях със своите разбирания, навици и обноски, морални и религиозни принципи. Общото между тях беше само едно — дългите военни години ги бяха научили бързо и с лекота да посягат към оръжието.

Сепнат от внезапно надвисналата тишина, Аполон се озърна и реши да внесе оживление, затова заговори с обичайния си безгрижен тон:

— Къде е Пьотр? На горния етаж?

— Още не е свършил със закуската. Само Зоя е при него — обади се един къдрокос юнкер.

— Нали знаеш, че Мадам Зоя много обича компанията на графа — долетя пресипнал мъжки глас от другата страна на масата.

— Може да се каже, че почти не сме го виждали, откакто пристигнахме тук — намеси се младият ординарец с луничаво лице.

Аполон, доскоро измъчван от угризения, отчасти се успокои, когато узна, че през последните три денонощия на съпруга на Кити не бе липсвала женска компания. Странно, за миг го обзе съжаление към нея — несъмнено тя страдаше заради изневерите на мъжа си, но едва ли се бе замисляла как би реагирал графът, ако узнае, че е рогоносец. Нямаше съмнение, че Пьотр отдавна бе престанал да страда от угризения заради многобройните си похождения. Щом той не се измъчваше, защо Аполон трябваше да се укорява, че бе прелъстил съпругата му? Така че когато след няколко минути по стълбището от горния етаж слезе полковник Радишевски, князът спокойно срещна погледа му, без да трепне дори едно мускулче по красивото му лице.

— Добро утро, Пьотр.

— О, Аполон, кога пристигна? — радостно се провикна Пьотр. — Е, значи най-после успя да откриеш пътя към къщата на Зоя? Изглежда пак си открил някоя забележителна дамичка, щом не можа цели три денонощия да се измъкнеш от леглото й! Кажи поне биваше ли я, а? — Пьотр свойски го потупа по рамото.

От пръв поглед си личеше, че тези три денонощия се бяха отразили много благотворно на Пьотр, вероятно благодарение на неуморните грижи на Мадам Зоя.

— Разбира се — весело се усмихна Аполон. — Иначе нямаше толкова дълго да се забавя.

— Чудесно! И сега си напълно възстановен и готов за нови подвизи, така ли?

— Точно така.

— За разлика от повечето офицери в салона — скептично добави Пьотр и огледа подчинените си, насядали в небрежни пози край дългата маса, върху която още личаха следите от снощния гуляй. — Господа офицери, имате само един час на разположение. Всеки от вас може, ако желае, да изпие по чаша чай или кафе, може дори да си поръча две или три чаши, но искам да се държите здраво на седлата, защото ни очаква дълъг път. Зная, че на всички вас ви се иска да си почивате поне до обяд, но за съжаление барон Врангел няма да ни прости, ако закъснеем. Представям си как ще избухне, ако може да ни зърне отнякъде и разбере къде се намираме в момента. Нали го знаете какъв ревностен блюстител на морала е? Така че ескадронът ще потегли точно в девет. Първата ни цел е станция Дивное. От тази гара ще вземем влака за Харков. Новата задача на Дивата дивизия е да експортира влаковете, превозващи машите полкове на юг. Положението сериозно се е влошило, защото анархистите, искам да кажа зелените атамани на Нестор Махно, са станали много по-дръзки и непрекъснато атакуват нашите конвои. Нападат дори санитарните влакове, въпреки че са маркирани с емблемата на Червения кръст. Зная, че не ви се нрави кой знае колко тази мисия, но няма друг изход — примирено въздъхна полковникът. — Така че, господа, остава ви още само един час — Обърна се към Аполон. — Кузин, ела с мен в библиотеката. Искам да разгледаме картата и да обсъдим последните бюлетини от щаба на фронта.

След десетина минути Мадам Зоя влезе в библиотеката, за да се присъедини към двамата старши офицери. Висока, стройна, с прекрасна кестенява коса и великолепна кожа, тя умееше да привлича вниманието на мъжете, може би защото в очите й се долавяше необикновен блясък, въпреки че наближаваше четиридесетте. Дори и сега тя напомняше на Аполон за безгрижно пърхаща пеперуда.

— Ах, княже! Така ми липсвахте! — възкликна тя още от прага, с топлота и с онази непринуденост, с която след дълга раздяла се срещат стари приятели.

— И ти ми липсваше, Зоя — отвърна Аполон и пристъпи към нея, за да я целуне. — Прости ми, че толкова се забавих, но възникнаха непредвидени обстоятелства.

— Аполон Александрович винаги съумява да измисли някакво извинение за отсъствията си, като при това го поднася така изискано, че просто не можеш да му се разсърдиш — намеси се Пьотр, настанил се на стола зад бюрото, върху което беше разстлана картата на Южния фронт. — Готов съм да се закълна пред иконата на свети Георги Победоносец, че никой от моя ескадрон не може да му съперничи в откриването на местните хубавици, независимо къде ще ни запрати съдбата.

— Ето, Зоя, виждаш ли какви упреци съм принуден да търпя? Непрекъснато се налага да браня репутацията си на скромен и почтен офицер, посветен само на воинския си дълг — шеговито отвърна Аполон.

— Никой в този дом няма намерение да ви упреква в подобни прегрешения, княже — лъчезарно му се усмихна Мадам Зоя и му подаде ръката си. Капитан Кузин веднага се наведе и я целуна галантно.

— Благодаря ти за подкрепата, скъпа. Толкова много дължа на теб, толкова много съм научил от теб…

Мадам Зоя се вгледа в очите му, после вдигна ръка и с майчинска загриженост отметна русия кичур от челото му.

— Самата аз имах великолепен учител, преди много, много години — въздъхна тя. — Между впрочем, как е баща ти?

— Засега е добре, на безопасно място, в Шамбор, Франция. Изразходва излишната си енергия на игрището за поло, също както в доброто старо време. Добре стана, че ме подсети за нещо, като заговори за баща ми. Той ми изпрати писмо, в което настоява да не отлагаш заминаването си за Франция, защото тук става все по-опасно за теб. Баща ми пише, че ще те очаква с нетърпение в Шамбор.

— Ще замина, Аполон Александрович, още малко време ми трябва, за да…

— Позволете ми да прекъсна този поток от носталгични възпоминания — намеси се Пьотр. — Забравихте ли, че около нас бушува война? Хайде, Аполон, искам да проследим на картата нещо доста обезпокоително. От разузнавателната рота към щаба на барон Врангел ни съобщават, че конницата на Будьони се съсредоточава на левия бряг на река Манич.