Бялата графиня

Глава 12

Аполон се изкъпа набързо и веднага, преди още да му е изсъхнала косата, се запъти към покоите ни Искендер хан.

Завари прадядо си коленичил за благодарствена молитва към Аллах, благодарение на който в долината Дарго отново се бе завърнал любимият му правнук. Стройният, висок и подчертано мъжествен Аполон не само му напомняше за неговата младост, но въплъщаваше всичките му надежди за продължаване и преуспяване на техния славен род. Освен това Аполон досега винаги бе спазвал свещените традиции и обреди, почиташе по-възрастните, с едни дума съблюдаваше най-важните изисквания на Корана, според който старците, майките и гостите трябваше да бъдат неприкосновени в дома на всеки истински правоверен. Сега младият княз Кузин се яви облечен както подобава на неговия сан — в изящна източна коприна, с бродиран елек от най-скъпа кожа, която можеше да се купи само по тържищата на Изтока. Мъдрите очи на Искендер хан набързо се плъзнаха по гладкото му загоряло лице, по златистата буйна коса, по дългите му ръце.

Аполон леко се смути от този взискателен оглед, затова не се осмели незабавно да заговори за това, което не преставаше да смущава душевния му покой.

— Най-после се завърнах в дома на нашия род, при това без една драскотина. След тези четири години, изпълнени с кървави и ожесточени битки, това е истинско чудо.

— Не е добре един истински боец да се възгордява прекалено много — упрекна го ханът, но не успя да прикрие гордостта, с която изпълваше сърцето му младият му правнук. — Карим рече, че си се сражавал смело, като подобава на всеки безстрашен дагестански джигит.

Аполон се усмихна небрежно.

— Може би защото през цялото време съм бил покровителстван от съдбата.

— Само намесата на Всевишния не стига. Нужни са бойни умения. — За пръв път сурово изсеченото лице на престарелия воин се проясни. — Никой тук не бе истински щастлив, докато беше тъй далеч от нас, Ас-Сакр Ас-Сагир. Ела, соколе, седни до мен.

Двамата мъже се настаниха по турски върху копринените възглавници и след размяната на задължителните встъпителни въпроси и отговори за живота в долината, след като изпиха, без да бързат, по една чашка от силния абхазки арак, Искендер хан най-после заговори за най-важното:

— Жената, която доведе в сарая, носи плод под сърцето си.

Аполон се досети, че Карим и Сахин са побързали да споделят откритието си със своя повелител. Лека червенина плъзна по загорялото му лице.

— Това дете е от мен.

Прадядо му го изгледа изпитателно.

— Но Карим ми рече, че тя е тръгнала с теб от Ставропол, а там е била наложница на един от нашите смъртни врагове. На някакъв генерал… Тогава този плод в утробата й може да не е от твоето семе. — Аполон се почувства съвсем неудобно, защото ханът изричаше словата бавно и предпазливо, без упрек, без следа от гняв или други страсти. — Това трябва да се обмисли добре.

— Много мислих — отвърна Аполон, стараейки се да говори безпристрастно, също като стареца. — Но вече изоставих всички съмнения. Сега съм сигурен, че това дете е мое.

Помъдрял с годините, Искендер хан не бързаше да се раздели със съмненията си, но тъй като Аполон бе неговият любимец, бе склонен да му прости привързаността. Имаше време за всичко. Първо трябваше това дете да се роди, после да се прецени на кого прилича и едва тогава да се реши съдбата му, както и участта на майката.

— Ами нейният мъж? Дали детето не е от него?

— Не! — Внезапно забравил за намерението си да остане докрай сдържан, както подобава на един достоен кавказки принц, Аполон изстреля отговора си по-бързо от куршум.

— Да-а… разбирам — невъзмутимо поклати глава ханът и поглади дългата си бяла брада. — Ами тогава… какво ще сторим, ако все пак се окаже, че бащата е Пьотр? Както подочух, той не е мъртъв. Дали някой ден няма да потърси жена си и… и рожбата си?

— Не ми се вярва — ядосано отвърна Аполон.

Искендер хан вдигна въпросително гъстите си вежди.

— Доколкото успях да разбера — нервно заговори Аполон, — той издържал в Баку незаконна жена и дори имал две деца от нея. Освен това въобще не се стараел да скрива предпочитанията си към тях.

— Е, това си е в реда на нещата, когато става дума за руските дворяни — хладно отбеляза прадядо му.

Аполон се намръщи.

— Да, и аз съм слушал безчет подобни истории. Женитбата му с Кити е била по сметка, заради именията. Много удобно решение за двете фамилии, като в същото време Пьотр е останал незасегнат от светските клюки. Но всичко се обърка напълно, когато войските на червените, след падането на Царицин, Таганрог и Ростов, се устремиха на изток към поречието на Волга и над Астраханска област надвисна страшна заплаха. Нейният мъж реши точно тогава да потегли към Баку, за да спаси незаконното си семейство. — Аполон примирено сви рамене. — Нали Пьотр Радишевски не можеше да бъде на две места едновременно? Естествено избра тази от двете си жени, към която повече го теглеше сърцето. Разбира се, голяма роля за това съдбоносно решение са изиграли децата му в Баку, които му е родила Суата. Преди да се разделим, самият той ми заръча да бдя над жена му, над Кити. Все се надяваше, че тя ще съумее да избяга навреме, преди да нахлуят там болшевишките орди, но за всеки случай ме помоли да я придружавам, докато стигне до пристанището на Новоросийск. — Аполон отклони погледа си от лицето на прадядо си, защото знаеше, че въпреки преклонната му възраст нищо не можеше да убегне от орловия му поглед. — Повече нищо не ми обясни за плановете. Хм, да, забравих да спомена, че е имал уговорка с жена си, графинята, да се търсят по-късно в Париж. Не исках повече да го разпитвам. — Пръстите му смутено погалиха инкрустациите по кехлибарената масичка, предназначена за сервиране чай и кафе. — Но като се замисля, стигам до извода, че самият аз не съм искал да слушам повече за това как е възнамерявал да устрои бъдещия си живот с Кити във Франция.

Искендер хан съзерцаваше замислено любимия си правнук, но нищо не изрече по повод неговите безпокойства, вместо това внезапно смени темата:

— Преряза ли гърлото на онзи генерал?

— Не.

— Трябваше да го сториш, Ас-Сакр!

— Нямаше как да го убия — засрамено въздъхна младият мъж. — Не разполагах с никакво време. На всяка цена трябваше да се промъкнем до позициите на белите, преди той да се бе пробудил след пиянския си сън. Ако бях забил кинжала си в сърцето му, още преди разсъмване неговите офицери щяха да вдигнат по тревога целия гарнизон в Ставропол.

— Жалко, че си го оставил жив този чакал, но решението ти е било мъдро — кимна Искендер хан. — Как му е името?

— Генерал Дмитрий Берьозов. Командир на Шеста дивизия, Втори корпус от Южния фронт на Червената армия.

— Утре, още по тъмно, ще проводя четирима от моите джигити.

— Сам трябва да го сторя! — задъхано изрече Аполон и веднага си припомни най-свещената от всички клетви на правоверните мюсюлмани: — Кълна се в брадата на Пророка! — От напрежение гласът му леко затрепери. — Искам само да се уверя, че с Кити всичко ще бъде наред тук, и веднага ще поема по пътя на мъстта!

— Добре, нека бъде както си рекъл, Соколе.

За гордите непокорни планинци нямаше нищо по-свято от честта. Искендер хан много добре разбираше защо неговият правнук не желаеше да отстъпи на никого правото да въздаде справедливост. Защото само тогава душата му щеше да намери лелеяния покой.

Откакто свят светува, тези непристъпни планини, с върхове, скрити под вечните снегове, си оставаха откъснати от оставащите там долу знойни, прашни и пренаселени равнини — загадъчен свят, свят на фанатичен мистицизъм и изгарящ ислямски плам, люлка на най-елитните ездачи и на най-кръвожадните убийци, всичко това споено със свещени обичаи и традиции. От векове духът на Кавказ си оставаше непроменен, като гранита на Елбрус Искендер хан прекрасно разбираше какви страсти кипят в сърцето на Аполон, защото всеки истински джигит бе готов да пожертва главата си, но да не остави честта си опетнена и неотмъстена. Мъдрият старец не се нуждаеше от повече доказателства, че онази бледа руска графиня е успяла да измести в сърцето на Младия сокол всички останали девойки.

— Тя е много хубава жена.

— Да — неловко кимна Аполон.

— Тогава искам да знаеш, че няма да я прогоня от моя дом, макар че е дошла тук без своя мъж.

— Разбрах — отвърна Аполон. Успя да запази хладнокръвно изражение, както бе редно, когато се разговаря по мъжки, въпреки че сърцето му се разтуптя като птичка, очакваща да бъде отворена вратичката на кафеза. Познаваше добре суровите планински обичаи, според които ако един мъж дръзне да отвлече чужда жена, то това означаваше, че този мъж иска да я направи своя, и то завинаги.

Прадядо му отново го изгледа смръщено.

— Но не съм съгласен тя да остава в моя дом, ако е можела да не става наложница на генерала и въпреки това се е примирила с този позор. — Ханът предупредително повдигна вежди. — Ако не можеш да имаш доверие на една жена, тя никога няма да те дари с щастие. Не можеш да прибереш под стряхата си жена, която безразборно е сменяла мъжете в постелята си.

Този път Аполон не издържа и напук на всички предписания за мъжкото поведението се разшава неспокойно.

— Тя е попаднала в плен, Искендер хан — намери в себе си воля той да не сподели собствените си подозрения. Черните мисли ги пазеше единствено за себе си, за безсънните си нощи. — Генералът е бил безмилостен с нея. Видях с очите си пресните белези от камшика по гърба й. Дори беше заключил входа към утробата й с девствен пояс, от онези, старовремските…

Искендер хан нищо не отвърна, само зарови пръсти в брадата си, без да отмества замисления си поглед от лицето на правнука си. „Защо — питаше се престарелият вожд, ще му хрумне на един мъж да прибегне до девствен пояс, и то в днешните разюздани времена? Защото Аллах е отнел разсъдъка му? Или защото на тази жена не може да се вярва?“ Излишно бе Аполон да му обяснява, че е била зорко пазена от бойците на генерала. Щом като Младия сокол на всяка цена иска да я направи своя жена, тя ще бъде негова. Но ако тя е лепнала позорно петно върху честта му, това правнукът му трябва да узнае. Ала въпреки суровата си външност, Искендер хан не беше лишен от усет за най-нежните струни на човешката душа, затова реши да прекрати разпита. Ясно бе, че е крайно мъчителен за Ас-Сакр Ас-Сагир. А неговото любопитство можеше да почака, макар че един планински вожд бе длъжен да знае всичко, което става в дома му.

— Но каквато и да бъде волята на Аллах, за генерала ти си длъжен да се погрижиш.

— Лично аз ще се… — понечи да се намеси младият мъж, но веднага млъкна, защото ханът властно вдигна ръка. Повече думи за съдбата на генерала бяха излишни между двама тъй достойни мъже.

— Аз все пак оставам с вярата, че ти и тази жена ще изживеете щастливо дните си, които са ви отредени от небето.

Аполон схвана, че с това разговорът бе приключен и побърза да се надигне от копринените възглавници. Поклони се чинно пред Искендер хан и се оттегли назад с думите:

— Ще бъдем щастливи като лястовици в пролетно гнездо.

Кити слезе долу за чая едва след като изтече цял час. Банята и преобличането й отнеха повече време, отколкото бе предполагала. Съобразявайки се със строгите тукашни обичаи, младата жена предпочете скромната черна местна носия — свободни шалвари от бяла коприна, роба до коленете от тъмнозелена сура, закопчана до шията с дребни кехлибарени копчета, а отгоре — бродиран със златни нишки кафтан от тъмновишнево кадифе, с фини нанизи от бисери около шията, плътно скрита от зеленото сукно.

Щом графинята се появи на прага, Аполон веднага се надигна и се приближи към нея, за да я целуне по страната.

— Много ми харесваш в този тоалет! — отбеляза той. Гласът му и блясъкът в очите му недвусмислено издаваха искреното му възхищение. — Дано не се чувстваш неудобно в тези дрехи…

— О, не, тъкмо обратното, изключително леко се чувствам с тях.

Аполон се наведе към нея и зашепна на ухото й.

Кити веднага се изчерви. Тревожният й поглед се насочи към Искендер хан, който я очакваше в невъзмутими поза, все още седящ по турски върху копринените възглавници край масичката за чай. Властният профил на местния владетел напомняше на стръмните скали около долината Дарго, сурово изсечени от природните стихии.

— Моля те, Аполон, пусни ме! — помоли смутената графиня. — Виж, прадядо ти ни наблюдава! Не искам да см помисли, че съм от онези жени, които са свикнали да се държат неприлично и безцеремонно…

Аполон неохотно я освободи от прегръдката си. Но на устните му продължаваше да грее онази негова неотразима и съблазнителна усмивка, от която всеки път сърцето й се разтуптяваше, като че ли беше неопитна гимназистка.

— Успокой се, скъпа, ханът вече знае, че съм лудо влюбен в теб. Нищо, че сега е на преклонна възраст. Някога и той е бил млад и е преследвал местните красавици, а дори и сега е способен да оцени силата на женския чар. Дано само вечерята не се проточи по-дълго от обичайното… — С тези думи младият мъж й намигна многозначително, от което Кити още по-силно се изчерви. Веднага се досети какви мисли се въртяха в главата му. След като напуснаха Ставропол, Аполон и Кити почти нямаха възможност да се усамотят. Така че сега бе напълно разбираемо нетърпението на Аполон най-после да я има в своето легло, в своя дом. Много усилия му бяха нужни, за да потисне порива си и да си припомни, че тъкмо сега, пред строгия поглед на Искендер хан, никак не беше уместно да дава воля на чувствата си. Затова само преглътна мъчително и се постара да заговори с любезен, но сдържан тон:

— Ела, скъпа, трябва да те настаня до онази масичка. Искендер хан иска да разговаря с нас двамата. Не се страхувай. Ще видиш, че той ще те хареса.

За нейна изненада строгият владетел на почти половин милион планинци по време на вечерята се оказа способен да се държи изключително вежливо, дори можеше да бъде по-любезен и приветлив от самоуверените светски кавалери от салоните на петербургското висше общество. Ханът прояви искрен интерес към всичко, свързано с нея, но нито веднъж не насочи разговора към преживелиците й с Пьотр, а още по-малко към драматичното й съжителство с генерал Дмитрий Берьозов. Графинята остана трогната от това, че ханът нито веднъж не си позволи да й отправи осъдителен упрек, поучение или мъдър съвет за това как би трябвало да устрои живота си.

Чаят се оказа превъзходен. Поднесоха им го в старинни, тънкостенни купички от китайски порцелан. А менюто за вечерята още повече я изненада — чиниите и подносите бяха от чисто злато, приборите — с дръжки от слонова кост. На всеки се полагаха по осем чаши от планински кристал, за да не смесват в една чаша различните кахетински вина. Още след втората чаша от притесненията на графинята не остана дори следа. Освен традиционните блюда, на Кити бе предоставена възможността да вкуси и от странните местните специалитети — варен агнешки език, приготвен с непознати за нея подправки, който направо се топеше в устата, агнешко задушено с ориз и патладжани, прясна планинска пъстърва, козе сирене, печено в пергамент на дървени въглища, с хрупкава коричка, още миришеща на дим.

Късно вечерта, може би към десет часа, Кити усети как започна да й се доспива, въпреки че бе изпила много малко вино. Бременността вече й влияеше и тя не можеше да бъде така енергична и издръжлива както преди — сега много по-рано й се доспиваше. След като за трети път през последните пет минути й се наложи да сподавя прозевките си, Кити умолително вдигна поглед към строгия домакин.

— Аполон, графинята вече е много уморена, за да стои с нас на масата — обади се Искендер хан.

— Съжалявам, скъпа, но не предполагах, че си толкова уморена. Ей сега ще се погрижа за теб — веднага се изправи Аполон, след което се обърна към прадядо си: — Моля те да ме извиниш, но нали Кити очаква дете, не е чудно, че толкова бързо се изтощава.

— Да, да, разбирам.

Аполон се приближи до нея, подаде й ръка и тя се надигна от приятно меките възглавници.

— Хайде, скъпа, да се прибираме. Не бива да се лишаваш от сън. Това не е добре нито за теб, нито за нашето дете, което носиш в утробата си.

— Да се надяваме, че детето наистина е твое — едва чуто промърмори Искендер хан и отново зарови пръсти в бялата си брада.

Тягостна тишина изпълни помещението. За щастие забележката на Искендер хан бе произнесена на местното наречие, напълно непознато на Кити. Това дори не беше дагестански език, който впрочем също бе напълно чужд на графинята.

Така че Кити нямаше как да разбере за какво намекна Искендер хан, обаче чу съвсем ясно сърдития, пределно лаконичен отговор на Аполон:

— Мое е!

Искендер хан изгледа загрижено любимия си правнук. Рус, с бяла кожа, с одухотворено лице, Аполон се отличаваше рязко от местните жители — същите черти като съпруга на любимата му дъщеря. Преди много години онзи руски княз внезапно се бе появил в тяхната притихнала и забравена от света долина, за да покори завинаги сърцето на единствената дъщеря на властния хан.

— Дано да е така, както сърцето ти подсказва — вдигни ръка ханът с примирена въздишка. Точно така бе постъпил преди години, когато светлокосият руски княз бе коленичил пред него, за да поиска ръката на дъщеря му Шуане. — Аз няма да ти попреча да намериш щастието.

— Така ли? — недоволно процеди Аполон, все още вбесен от съмненията, които Искендер хан хранеше. — Искам още отсега да се знае, че ако тази графиня изчезне в някои пропаст, както стана с Ноения преди години, от този сарай няма да оставя камък върху камък!

Накрая Аполон почти крещеше, толкова беше засегнат и кръвно обиден от горчивите подозрения относно бащинството му на детето на Кити.

Но Искендер хан не се трогна от изблика на своя темпераментен правнук, само погали брадата си, преди да заговори спокойно и уверено:

— Много добре те разбирам, Соколе. Освен това нали вече ти дадох своята дума.

Мъдрият вожд нямаше да доживее до толкова дълбока старост, нямаше да може да управлява през цялото това време своя непокорен народ, ако не владееше умението да отстъпва, но само тогава, когато се окажеше неизбежно. Аполон имаше право да реагира невъздържано, но нали той, ханът, му бе обещал, че ще приеме руската графиня за жена на правнука си и майка на праправнука си. Искендер хан никога не бе престъпвал думата си. Но това не му попречи да затаи съмненията дълбоко в себе си. След като детето се роди, лесно ще се разбере дали прилича на онзи генерал, на граф Пьотр Радишевски или на Аполон. А дотогава… кой знае, може пък тази чужденка сама да реши да се махне от долината Дарго.

Ако настина се стигне дотам — защото неведоми са за простосмъртните пътищата, по които Аллах насочва човешките съдби, — никой нямаше да обвини Искендер хан, че се е отметнал от думата си.

— За какво спорихте вие двамата? — нетърпеливо попита Кити и се вторачи в напрегнатото му лице.

Тази нощ се случи по-студена от предишните и тя неволно потръпна. Преди минути те бяха напуснали с бързи крачки покоите на Искендер хан и изскочиха припряно от кулата на крепостта. Тя едва успя да го настигне по пътеката към конюшнята. Гневът на Аполон още не бе стихнал и Кити не можеше да се успокои, като гледаше как конвулсивни тръпки пробягват по смръщеното му лице.

— Нищо особено — глухо промълви Аполон. — Сега ще те заведа във вилата на баща ми, там горе, на хълма.

— Но аз чух, че бе споменато моето име! — продължи да настоява Кити, когато най-после се изравни с него.

— Да, споменахме го, — но това беше просто така, между другото — неохотно отвърна той.

— Нима няма да споделиш с мен какво те разгневи?

Този път той предпочете да замълчи. Зае се да оправи поводите на Леда и на коня на Кити. Набързо се справи с тях и веднага я настани на седлото.

— Аполон, моля те, кажи ми… — умолително изрече тя.

— Няма нищо за разказване. До гуша ми дойде от неговото мърморене! Моля те, скъпа моя, не искам да говорим за това — уморено въздъхна младият мъж.

— Да не би аз да съм виновна? Може да съм сгрешила нещо пред твоя прадядо…

— Не, не става дума за това? — Князът ядосано махна с ръка и дръпна юздата на Леда.

Още не можеше да се успокои, особено като си припомняше какво бяха преживели през последните месеци. Искаше му се да препусне по пътеката, за да позволи на студения планински вятър да охлади страстите му. Но трябваше да язди успоредно с нея, а състоянието на Кити не й позволяваше да пришпори коня си в галоп. Но дори и така хладният нощен въздух му помогна да се успокои, макар и по-бавно. Зад гърба му остана притихналия планински аул, а пред него се простираше китната долина, оградена в далечината от висок хребет. Гледката го успокои и той протегна ръка, за да стисне пръстите й.

— Обичам те, Кити — нежно прошепна той. — Всичко останало няма значение.

Зелените й очи веднага плувнаха в сълзи.

— Мечтая само за едно — никога да не преставаш да ми повтаряш тези думи!

Обичаше безмерно красивия, строен капитан. Искаше й се да й повтаря тези вълшебни думи всеки ден, да я приспива с тях вечер и да я събужда сутрин. Пред тяхната любов дори страховитите планини изглеждаха някак странно смалени, дори приветливи.

— И никога да не преставаш… да ме обичаш! — задъхано довърши тя, изплашена, че си бе пожелала прекалено много от коравосърдечната съдба. Притисна клепачи, за да не позволи на сълзите си да бликнат.

А той протегна този път и двете си ръце към нея, за да се сгуши в него. Кити веднага усети как грубият вълнен плат на неговата бурка за миг одраска лицето й, но това не й попречи да отпусне глава на гърдите му и да чуе мощните удари на сърцето му.

„Не, не мога, каквото и да става, не мога да забраня на сърцето си да я обича“, каза си той и я обхвана още по-плътно. Ръцете му я бяха обгърнали така, че тя се почувства истински защитена. Точно в този миг луната се показа иззад черния облак, за да огрее с меката си светлина русата му коса, малко преди Аполон да сведе лицето си към нейното и да докосне нежно устните й.

— Ще те обичам докато тези скали посрещат всяка сутрин изгрева… — промълви той. Дъхът му, горещ и нежен, я погали по шията, когато устните му се спуснаха още по-надолу. Сетне се върнаха нагоре и се сляха с нейните, неспокойно потрепващи, за да забравят още в следващия миг всичките генерали, съпрузи и врагове, да загърбят чувството на вина и разкаяние, колебанията и угризенията и да остане само сладостта на мига, окрилян от безумната надежда за споделено щастие, щастие само за тях двамата.

Устните им, търсещи, ненаситни, жадни и алчни, дълго не можеха да се отлепят. Спираха само за миг, колкото да си поемат дъх. Дори не усетиха, че техните коне сами, като потайни заговорници, бяха поели кротко в смълчаната лунна нощ нагоре по пътеката. Разбуди ги подрусването на седлата, а после и унасящото туптене на конските копита по буйната трева. Така стигнаха неусетно до подножието на кокетната вила, кацнала на стръмния хълм над долината. Аполон пръв скочи от седлото на Леда, повдига ръце и пое графинята от коня, но не я пусна, за да я понесе нагоре по широките стъпала. Внесе я в преддверието, после продължи по мраморната стълба към горния етаж, където бяха спалните на князете Кузин. През прозорците надничаха единствено най-високите върхове от планинската верига, отделяща долината Дарго от низините на Дагестан, стигащи до Махачкала и бреговете на Каспийско море. Така им се искаше във вилата на баща му, стария княз Алекс, сега да бъдат само те, съвсем сами, далеч от всички неприятели.

За съжаление във вилата беше пълно с прислуга, изпратена там по заповед на Искендер хан. Мъдрият старец още с появата на Аполон, придружен от непознатата жена, се бе досетил, че правнукът му ще пожелае да се усамоти с нея във вилата, която бе на почти половин час бавна езда от ханския сарай. Сега слугите наизлязоха от стаите, където почти всичко вече бе старателно подредено, за да приветстват младия си господар. Аполон бе принуден да спре на горната площадка над мраморната стълба, но дори и сега не я пусна на пода, само я представи по възможно най краткия начин:

— Това е моята съпруга, графиня Кити Радишевска. — От тълпата се изтръгнаха радостни викове, последвани от дълбоки поклони и оживено шушукане.

— Жена ми е много уморена — веднага продължи той, за да съкрати посрещането, — така че нека не губим време в любезности. — Извърна се и посочи с ръка към спалнята. — Сега трябва да си починем от пътуването. Ако някой се осмели да тропа на тази врата и да смущава покоя ми, ще отговаря с главата си!

Усмихна се предизвикателно, но опитните слуги веднага схванаха, че това в никакъв случай не смекчава думите му.

Отвори с ритник вратата на спалнята и закрачи така, както бе обут с ботушите за езда, по разкошния ориенталски килим, изпъстрен с розови и зелени шарки. Отметна с рамо спуснатия от тавана балдахин, положи Кити на царственото широко ложе и се отпусна до нея. Ръцете му веднага се устремиха към лицето й. Очите му блестяха нетърпеливо и като че ли още по-силно сред полумрака под балдахина. Гласът му прозвуча пресипнало от напиращото желание:

— Ти и само ти си моята възлюблена, сега и завинаги!

— Завинаги… — замечтано прошепна Кити като ехо, преди да обвие ръце около врата му.

„Завинаги моя“, повтори той, като си припомни зимните месеци, когато бе принуден да потиска копнежа си по нея. Сега, когато мечтата му най-сетне се бе сбъднала, щастливият княз не спираше тихо да шепне на ухото й: „Моя, в моя дом, в моето легло, до мен“, докато припряно разкопчаваше многобройните кехлибарени копчета.

Внезапно ръката му замръзна.

— Кити, ами детето? Да не му причиня нещо опасно?

Кити свенливо кимна и зашепна нещо тъй тихичко, че той се наведе, за да чуе думите й:

— Искам само да ме любиш… да ме любиш…

— И то всеки ден, нали? — възторжено разтърси русата си коса младият мъж, воин, летец, експерт по експлозивите, но в същото време потомствен княз, наследник на славната титла, на тази райска долина и на безчетното богатство на фамилията Кузин. — …до последния ми ден, отряден от всички богове на небето!

Докосването му — топло, меко, опиващо нежно — отново разтърси снагата й. С леко прошумоляване фината коприна сякаш сама се смъкна от раменете й.

— Не мога да повярвам… Нали в живота не ставали чудеса? Да не би да е сън? — зашепна Кити и го погледна и очите, за да потърси в тях отговора на загадката. — Наистина ли никога вече няма да се крием и да бягаме? Моля те — разтресе тя раменете му, — кажи ми, че е сън, че утре няма да се събудя отново в онзи хотел! Гласът й се извиси в болезнен вопъл, тя отпусна глава на гърдите му и потръпна от ужас — Кажи ми, че вече никога няма да ми се налага да прескачам детски трупове в крайпътните канавки!

Силните му пръсти състрадателно погалиха слепоочията и скулите й, преди да се спуснат към раменете, изваяни сякаш от слонова кост, преди да повдигнат брадичката й, за да насочат овлажнелите й очи към неговите.

— Такъв е животът, скъпа моя, жесток и безмилостен. Но сега не сънуваш. Сега сме тук, ние двамата, ти и аз, съвсем сами, в това огромно легло. И никой няма да посмее да попречи на щастието ни! Така ще бъдем, все заедно, докато свят светува. Защото повече никога не ще се разделим!

Малката й ръка плахо погали коравите мускули на широките му гърди, а той отново се надвеси над нея.

— Благодаря ти, Аполон — с облекчена въздишка пророни тя, но все още очите й бяха разширени от спомена за ужасните дни, който бе преживяла в Ставропол, — благодаря ти, че отново ми вдъхна надежда и сили, за да се опитам да забравя всичко, което ми се случи.

Той протегна ръка, за да избърше напиращите в очите й сълзи, готови да рукнат по бледите й страни, за да спре трескавия шепот на устните и…

— Стига, скъпа, стига, не плачи… Вече си моя, нали знаеш това. Само моя и никой друг не ще те притежава. — Гласът му спадна до дрезгав, забързан шепот. — Не мисли, че го правя единствено от човеколюбие и състрадание, не. Искам те така, както всеки влюбен копнее за своята любима. — Погледът му не можеше да се спре, забързан да се наслади докрай на омайната й красота, на фините й черти, за които бе копнял от месеци. — Ще се омъжиш ли за мен?

Лека усмивка озари лицето й, излъчваща искрено щастие и спонтанен възторг.

— За нищо не копнея по-силно…

— Княгиня Кузина… — Повтори в радостен захлас тези две думи, както се опитва вкуса на опияняващо вино.

Нима това бе той, капитан Кузин, прочутият бохем и бонвиван, който никога досега дори не се бе замислял за женитба, славният любовник и светски кавалер, който бягаше от всякакво обвързване с обожателките си като дявол от тамян?

„Княгиня Кузина…“, мислено повтори той и остана много доволен от звученето на двете думи.

Изумрудените й очи светнаха радостно, когато словата му погалиха слуха й. Вече отдавна не се нуждаеше от доказателства, че за нея няма на този свят по-любим човек от княз Аполон Кузин, че никой от мъжете, които познаваше и особено тези, които се бяха намесвали в живота й, можеше да се сравнява с него. Да се притисне, покорна и тръпнеща в предчувствие за насладите, които той и само той можеше да й дари, за нея сега бе истинско сбъдване на най-дръзките й блянове.

— Княгиня Кузина… — повтори той. — Да, харесва ми как звучи. Да бъдеш моя жена, моя половина… Отговори ми, не ме мъчи повече! Ще се омъжиш ли за мен?

Кити кимна, задъхана от щастие, с блеснали очи, все още мокри от сълзите.

— Почакай, за всеки обет, даден от сърце, е нужна някаква старинна вещ, която да… — Князът веднага надигна глава от леглото и затърси с поглед нещо сред вещите в спалнята.

— Аполон, недей, това е невъзможно, знаеш го!

„Боже мой — изплаши се Кити, — той наистина говори сериозно!“ Тя вече знаеше, че понякога Аполон изпадаше в доста странни настроения.

Той свали пръстена от ръката си.

— Ето това ще свърши работа. Какво ще кажеш, не ти ли се струва, че онази купа от китайски порцелан е достатъчно старинна?

— Аполон!

— Ако се притесняваш заради камъка върху този пръстен и предпочиташ диамант, бъди спокойна, и това ще се уреди. Просто в момента нямам под ръка друг пръстен… — На устните му отново разцъфтя онази негова неотразима усмивка, която я успокояваше повече от всичко на света. — А сега слушай какво ми хрумна. — За малко Аполон замълча, а в очите му се появи странен блясък, когато предпазливо отпусна длан върху корема й. — Не съм чувал някой да е вършил това, но какво ще кажеш, ако нашето дете присъства на нашата венчавка? Нали ще е много трогателно? — Кити леко се изчерви, но той продължи все така забързано: — Най-хубавото в нашата церемония ще е това, че няма да има тълпа, няма да има навалица от досадни свидетели и роднини. — Надвеси се над лицето й, загледан в искрящите й от щастие очи, готов да скрепи с целувка обещанието си: — Ще бъде само нашето семейство, което е напълно достатъчно за вълнуващия миг, когато ще ми признаеш, че ме обичаш, че си най-щастлива с мен, че не можеш да живееш и да дишаш без мен.

А когато устните му се допряха до нейните, Кити отвърна с пламенно въодушевление, забравила за всичките проблеми, които можеха да помрачат тяхното щастие:

— Да, да, да!

— Чудесно! — извика той. Излегна се до нея и се подпря на лакът, — Но има още нещо, което трябва да се уреди — внезапно обяви той, след което, за нейно учудване, протегна ръка към най-близката възглавница. С ловко движение разкъса дантелената калъфка и заметна с нея раменете на смаяната графиня. — Никога не съм виждал младоженка без було или поне без воал. — След което докопа следващата възглавница. За негова искрена радост в спалнята възглавниците бяха може би не по-малко от двадесет.

Кити тихо се засмя, но хвана ръката му.

— Стига, любими, това е напълно достатъчно. Не е нужно да съсипваш всичко в тази великолепна спалня.

— Не съм срещал жена, която да не припада по воали и дантели! Ами аз с какво да се издокарам? Ще ми разреши ли графиня Радишевска, извинявай, княгиня Кузина, да се явя на церемонията в малко по-екстравагантен тоалет?

— На луда глава като теб всичко е позволено. А аз, за твое сведение, като всички останали жени, наистина обичам воалите и дантелите, но засега мога да се задоволя с това, което имаме под ръка.

— Сигурна ли си, че ще ни стигне тази скромна дантела? — Гласът му звучеше напълно искрено и Кити нито за миг не се усъмни, че ако не му попречи, Аполон на бърза ръка ще разпердушини всичките възглавници наоколо, а какъвто си беше необуздан, не бе изключено да посегне дори и на фините дантелени завеси.

Но внезапно той наведе глава, замислен за нещо.

— Да, права си, не е нужно да се увличаме с дантелите. Но все пак ни е нужно още нещо… Аха! — радостно възкликна Аполон. Когато погледът му се спря върху букета във вазата, оставена на масичката до леглото. Веднага измъкна от вазата прелестния букет от сини перуники и бледорозови рози. — Сватбеният букет за избраницата на моето сърце! — изрече вдъхновено той, докато ги подреждаше около косите й, разпилени върху постелята. Накрая оправи една от, немирните й къдрици, опитващи се да скрият лицето й от погледа му. — Утре, скъпа, още утре ще имаш най-красивите цветя, които растат в нашата долина. Обещавам ти го. Но засега нека се задоволим с тези. Ето, сега вече всичко е наред. Да, ще бъдеш прелестна младоженка!

— Ох, Аполон — въздъхна Кити, макар че й се искаше едновременно и да се разсмее, и да се разплаче. Той я обичаше до лудост, също както и тя него. Те по своему бяха много по-верни и предани един на друг, отколкото повечето семейни двойки. Никакво значение нямаше това, че не се бяха изправяли пред олтара, пред свещеника и свидетелите на бракосъчетанието.

Внезапно лицето му помрачня. Докато ръката му нежно бършеше сетните сълзи, стичащи се от прекомерната радост и щастие по бледото й лице. Тя долови тревогата, спотаена сред златистите точици в очите му.

— Не плачи, скъпа моя. Всичко ще бъде прекрасно. Ти си жената на моето сърце — натъртено произнесе князът, докато пръстите му гальовно обхождаха овала на лицето й. — Завинаги. — После пое двете й ръце в своите, за да я притегли към гърдите си. Внезапно погледът му стана необичайно съсредоточен и напрегнат, а гласът му леко затрепери, докато произнасяше обета си:

— Аз, Аполон, взимам теб, Кити, за моя жена пред Бога… Сега ти трябва да повториш тези думи — тихо й напомни той, защото за миг Кити се умълча.

— Аз, Кити, взимам теб, Аполон… — Гласът й бе по-нежен от листенцата на току-що разцъфнала роза. — Вземам те с цялото си сърце, готова да ти го отдам завинаги, от днешния ден до сетния ми дъх…. — Кити усети как я залива топла вълна от неземно вълнение. Стори й се, че в този миг се подмладява с години, че отново е невинна, непорочна девойка, че сега всъщност започва животът й с мъжа, в който бе влюбена. Аполон я беше открил, беше стигнал до имението въпреки всички смъртоносни препятствия, беше я закрилял с риск за живота си, беше я измъкнал от лапите на генерала. Вече нищо друго не бе от значение, защото тя нито за миг не се съмняваше в любовта му. Тази увереност я изпълваше с омайно блаженство. Дори й се струваше, че от днес светът се преражда и пречиства.

— От днес нататък… — продължаваше да шепне Аполон, но когато устните им най-сетне се сляха, в сърцата им зазвучаха опияняващите трели на пролетта.

Никога досега той не помнеше да е бил толкова нежен и ласкав с жена, лежаща до него в леглото. Ръцете му се плъзгаха по кожата й като светулки, трепкащи на лунната светлина. Тя бе смаяна и удивена от този необикновен изблик на нежност. Повече нямаше право да се съмнява дали Аполон е влюбен в нея, дали е готов да споделя с нея всичко… и щастие, и беди, докато смъртта ги раздели. Но може би именно тревогата за детето, за тяхното дете, което тя носеше под сърцето си, го задължаваше да бъде толкова внимателен и деликатен? Ръцете му нежно галеха крехките й рамене, ровеха косите й с жар, възбуждаха сетивата й, сгорещяваха кръвта й, заливаха с вълни от наслада гърдите й, докато тялото му напираше към нейното, за да й даде всичко, за което тя копнееше, всичко, за което жадуваха — омайно, пълно сливане на душите и телата им, както през онези незабравими декемврийски дни и нощи и нейното имение.

После те двамата дълго не можаха да заспят, увлечени в нежна любовна игра, докато луната най-после се спусни ниско на хоризонта. Аполон лежеше напряко върху широкото ложе, като с едната си ръка продължаваше да гали изящните й ръце и рамене. Погледът му понякога се отклоняваше към дърворезбите по тавана на спалнята, след това към прозорците, през които се синееха високите планински масиви, с била, увенчани със сняг, а под тях се извисяваха вековни борове. Цялата панорама излъчваше идилично спокойствие, мир и утеха. Княз Аполон Кузин, Младия сокол, Ас-Сакр Ас-Сагир най-после се бе завърнал завинаги в своя дом.