Целуната от сянката

Глава 9

С толкова много морои, които можеха да проследят корените на своето родословие сред земите на Източна Европа, източноправославното християнство беше най-разпространената религия в кампуса. Бяха представени и други религии, дори, бих казала, всичките съществуващи религии, обаче на църковните служби присъстваха само около половината от учениците. Лиса беше една от тях. Посещаваше редовно неделните литургии, защото бе вярваща. Присъстваше и Кристиан. Но само защото тя ходеше на църква, пък и това му помагаше да изглежда добре в очите на обществото, като намаляваше опасенията на същото това общество, че може да се превърне в стригой. И тъй като стригоите не можеха да стъпват на свята земя, редовното посещаване на службите в църквата помагаше на Кристиан да подобри репутацията си.

Ако не се случеше да се успя в неделя сутрин, и аз се появявах в църквата, но най-вече заради общуването с хората. След службата Лиса и приятелите ни обикновено се събираха заедно и се забавляваха, така че църквата служеше като удобно място за срещи. Ако Господ не одобряваше, че използвах храма Му като средство за подобряване на социалния ми живот, досега не ми го беше показал. Или пък Той просто изчакваше, преди да ме накаже.

Обаче тази неделя след края на службата трябваше да остана в параклиса, защото тъкмо там трябваше да положа своя общественополезен труд. Когато параклисът се изпразни, за своя изненада видях, че още някой беше останал заедно с мен: Дмитрий.

— Какво правиш тук? — попитах го.

— Реших, че може да се нуждаеш от помощ. Чух, че свещеникът си е наумил да почисти църквата.

— Да, но ти не си сред наказаните да чистят тук. Пък и днес е почивният ти ден. Ние — е, всички останали — през седмицата се бием, за да заслужим добри оценки, докато вие, пазителите, се сражавате през цялото време. — И наистина, сега забелязах, че Дмитрий също имаше няколко белези и синини — макар и не чак толкова много като Стан. Изтеклата седмица беше дълга за всички, а беше едва първата от шестте седмици на нашата практика.

— Какво друго да правя днес?

— Аз се сещам за стотици други занимания — отбелязах сухо. — Вероятно все има филм на Джон Уейн или някой подобен, който да не си гледал.

Дмитрий поклати глава.

— Не, няма. Всичките съм ги изгледал. Виж, свещеникът ни чака.

Обърнах се. Наистина отец Андрю стоеше пред входа и ни гледаше очаквателно. Беше съблякъл расото си, онова, по-скъпото, което носеше само през неделните служби, и сега стоеше пред нас само по най-обикновени панталони и риза. Имаше вид на мъж, готов да работи, и аз се запитах никой ли вече не смята неделята за ден за почивка и забавления.

Докато двамата с Дмитрий приближавахме към работните си места, се зачудих какво всъщност бе накарало Дмитрий да остане тук. Със сигурност той всъщност не искаше да работи през почивния си ден. Не бях свикнала на такова странно поведение от негова страна. Намеренията му обикновено бяха съвсем ясно разбираеми и затова си казах, че сигурно и за днешната ни среща ще се намери някакво просто обяснение. Само дето още не ми се бе изяснило.

— Благодаря и на двамата, че доброволно ми се притекохте на помощ — рече ни с усмивка отец Андрю. Той беше морой, някъде към петдесетте, с изтъняла, сивееща коса. Аз го харесвах и уважавах, въпреки че не си падах много по религията. — Днес няма да правим нищо специално — продължи той. — Даже ще е малко скучно. Разбира се, ще направим редовното почистване, а след това бих искал да ми помогнете да подредим кашоните със стари вещи, които съм оставил на тавана.

— Ще се радваме да помогнем с каквото можем — рече Дмитрий сериозно. Аз потиснах въздишката си и се опитах да не мисля за другите толкова по-приятни и интересни неща, които бих могла да правя.

Захванахме се с чистенето.

Аз се залових да мия пода, а Дмитрий се зае с почистването на прахта и лъскането на дървените скамейки. Изглеждаше замислен и съсредоточен, докато чистеше, сякаш действително се гордееше с работата, която вършеше. А аз продължавах да си блъскам главата, за да отгатна защо все пак бе останал. Не ме разбирайте погрешно — радвах се, че е край мен. От присъствието му ми ставаше по-добре, пък и нали винаги ми беше приятно да го наблюдавам.

Казах си, че може би е тук, за да получи повече информация за това, което се случи онзи ден с мен, Стан, Брандън и Кристиан. Или пък искаше да ме смъмри за другия случай със Стан, когато бях обвинена, че съм се втурнала в схватката от егоистични подбуди. Това обяснение изглеждаше по-вероятно, ала той не каза нищо. Дори когато свещеникът излезе от олтара, за да отиде в кабинета си, Дмитрий продължи да чисти мълчаливо. Не се съмнявах, че ако имаше нещо да ми каже, нямаше да го премълчи.

Щом свършихме с чистенето, отец Андрю ни накара да смъкнем от тавана струпаните там вещи, и то кашон по кашон, и да ги преместим в склада в дъното на църквата. Лиса и Кристиан често използваха този таван като свое тайно убежище, затова се зачудих, ако там горе е по-чисто, как ще се отрази на любовните им игри. Може би ще престанат да ходят там и вместо това ще предпочетат да поспят.

Когато смъкнахме всички вехтории долу, тримата седнахме на пода и се заехме да ги сортираме. Отец Андрю ни даваше наставления какво да запазим и какво да изхвърлим. Макар да седяхме там само за кратко, все пак за краката ми беше като почивка след толкова силното физическо натоварване през тази седмица. Докато работехме, си поговорихме, като свещеникът ме поразпита за учебните занятия и разни други неща. Всъщност не беше чак толкова зле.

Докато се трудехме, ненадейно ме споходи една мисъл. Почти бях успяла да убедя себе си, че Мейсън е бил оптическа измама, дължаща се на недоспиването ми, но за да се уверя окончателно, бе необходимо да получа потвърждение от авторитетна личност, че призраците не съществуват в реалния свят. Това щеше да ми помогне за дълго време да се чувствам по-добре.

Ъъ, вярвате ли в призраци? — обърнах се към отец Андрю. — Искам да кажа дали се споменава за тях в тези… — посочих около нас — във всички тези вехтории?

Въпросът несъмнено го изненада, ала той все пак не изглеждаше засегнат, че нарекох „тези вехтории“ това, с което той се бе занимавал през целия си живот. Нито пък от факта, че очевидно бях невежа по отношение на всичко, свързано с религията, въпреки че вече толкова години посещавах службите му. Лицето му доби учудено изражение и той прекъсна работата си.

— Ами… предполагам, че всичко зависи от това какво разбираш под думата „призрак“.

Почуках с пръста си една книга по теология.

— Нали цялата работа е свързана с това, че когато умреш, отиваш или на небето в рая, или в ада. Което означава, че призраците са само измислица, нали така? Няма споменати призраци нито в Библията, нито някъде другаде.

— Пак ти повтарям, че зависи от това как ще ги дефинираш. Нашата вяра винаги се е придържана към твърдението, че след смъртта духът се отделя от тялото и действително може да се рее в този свят.

— Какво? — От ръката ми се изплъзна една прашна купа, която допреди малко държах. За щастие беше дървена и не се счупи. Побързах да я вдигна. Това не беше отговорът, който очаквах. — Но за колко дълго? Завинаги ли?

— Не, не, разбира се, че не. Това би било в разрез с възкресението и спасението на душите, което с крайъгълният камък в нашата вяра. Но се вярва, че душата може да остане на земята от три до четирийсет дни след смъртта. Накрая получава „временна“ присъда, която я изпраща от този свят към небето или към ада — макар че никой няма да има истинска присъда преди настъпването на Страшния съд, когато душата и тялото ще се слеят, за да живеят във вечността.

Това със спасението нещо ми се губеше. Но много повече привлече вниманието ми другото — „от три до четирийсет дни“. Напълно забравих за сортирането на вехториите.

— Да, ама това вярно ли е, или не? Духовете наистина ли бродят по земята четирийсет дни след смъртта?

— Ах, Роуз. Тези, които си задават въпроса дали вярата е истина, навлизат в разговор, за който може би не са подготвени.

Имах чувството, че беше прав. Въздъхнах и се обърнах към оставения пред мен кашон.

— Но — любезно продължи отецът, — ако това ще ти помогне, мога да добавя, че някои от тези идеи почти съвпадат с народните предания за призраци от Източна Европа, разпространени много преди възникването на християнството. Тези езически традиции доста отдавна поддържат схващането, че след смъртта духовете остават за кратко на земята — особено ако някой човек е умрял млад или насилствено.

Вцепених се. Всичките ми усилия да се убедя, че появата на призрака на Мейсън е плод на стрес и пренатоварване, тутакси отидоха на вятъра. Млад или насилствено.

— Защо? — запитах едва чуто. — Защо остават тук? Да не би… да е за отмъщение?

— Сигурен съм, че някои вярват в това, също както други пък вярват, че е, защото душата не може да намери покой след нещо толкова страшно.

— А вие в какво вярвате? — попитах го.

Той се усмихна.

— Вярвам, че душата се отделя от тялото, също както са ни учили нашите отци, но се съмнявам, че оставането на душата на земята за някакъв период от време е нещо, което ние, живите, можем да възприемем. Не е като във филмите, в които призраците посещават къщите или се явяват пред своите познати от предишния живот. За мен призраците са по-скоро енергия, която съществува около нас, нещо извън нашите възприятия, които изчакват да продължат нататък, където най-после да намерят своя покой. В края на краищата това, което наистина има значение, е какво се случва извън тази земя, когато постигнем вечен живот, който нашият спасител ни е дарил чрез своята велика саможертва. Това е истински важното.

Зачудих се дали отец Андрю щеше да каже същото с такава лекота, ако беше видял това, което аз бях видяла. Млад или насилствено. И двете бяха валидни за Мейсън, а на всичкото отгоре още не бяха изтекли четирийсет дни от смъртта му. Онова тъжно, тъжно лице изплува отново пред очите ми и се запитах какво ли можеше да означава. Отмъщение? Или действително не можеше да намери покой?

И как пасваше теологията на отец Андрю за рая и ада спрямо такава като мен, която бе умряла и след това оживяла? Виктор Дашков бе казал, че съм била отишла в Света на мъртвите и съм се върнала оттам, след като Лиса ме излекувала. Но какъв бе този Свят на мъртвите? Дали беше небесният рай? Или адът? Или просто някакво друго име на това междинно състояние на земята, за което ми говореше отец Андрю?

Не казах нищо повече, защото идеята за търсещия отмъщение Мейсън беше достатъчно стряскаща. Изглежда, отец Андрю усети как в мен настъпи някаква промяна, но очевидно нямаше никаква представа на какво може да се дължи това. Опита се да отклони вниманието ми.

— Току-що получих няколко нови книги от един мой приятел, който е в друга епархия. Съдържат интересни разкази за житието на свети Владимир. — Наведе глава към мен. — Още ли се интересуваш от него? И от Анна?

Наистина продължавах да се интересувам, поне на теория. Докато не срещнахме Ейдриън, ние знаехме само за две личности, владеещи духа. Едната беше бившата ни учителка, госпожа Карп, която напълно полудя заради духа и се превърна в стригои, за да се пребори с лудостта. Другата личност беше самият свети Владимир, на когото бе кръстена нашата академия. Той е живял преди много столетия и върнал от царството на мъртвите своя пазител Анна, също както Лиса върна мен. Това превърнало Анна в „целуната от сянката“ и създало телепатична връзка между нея и свети Владимир.

По принцип двете с Лиса изгаряхме от желание да узнаем колкото се може повече за Анна и Владимир, за да може чрез тях да научим повече и за самите нас. Но колкото и да бе невероятно да го призная, точно сега имах по-сериозни проблеми от телепатичната връзка между Лиса и мен. Всичко отстъпи на заден план, изместено от призрака, който вероятно ми беше сърдит заради ролята ми в преждевременната му смърт.

— Да — заговорих уклончиво, като избягнах да го погледна в очите. — Интересувам се…, но не мисля, че скоро ще мога да се занимавам с това. Сега съм много заета… нали знаете, с практиката.

Отново замълчах. Той разбра какво имам предвид и ме остави да работя, без повече да ме прекъсва. По време на разговора ни Дмитрий не бе казал нито дума. Когато най-после привършихме сортирането, отец Андрю ни съобщи, че искал да свършим още нещо, преди да си тръгнем. Посочи към част от кашоните, които вече бяхме подредили.

— Тези там трябва да бъдат отнесени в кампуса на началното училище — рече ни той. — Оставете ги в общежитието на мороите. Господин Дейвис преподава в неделното училище за най-малките и тези книги може би ще му бъдат полезни.

Това означаваше двамата с Дмитрий да отидем дотам поне два пъти, като разстоянието до сградата на началното училище не беше малко. Но пък това щеше да ме приближи с още една стъпка към свободата.

— Защо се интересуваш от духове? — попита ме Дмитрий по време на първото ни отиване до отдалечената сграда.

— Просто поддържах разговора.

— Точно сега не мога да видя лицето ти, но имам чувството, че отново лъжеш.

— Господи, напоследък всички си мислят само най-лошото за мен. Стан ме обвини, че се стремя към евтина слава.

— Чух за това — призна Дмитрий, когато заобиколихме зад ъгъла. Сградата на началното училище се появи в далечината пред нас. — Това може би е малко нечестно от негова страна.

— Само малко, така ли? — Зарадвах се, като чух това признание от него, но гневът ми срещу Стан не стихна. Онова мрачно, вкиснато чувство, което ме измъчваше напоследък, отново се събуди в мен. — Добре, благодаря ти, но започвам да губя доверие в практиката. А понякога и в цялата Академия.

— Не говориш сериозно.

— Не зная. Училището сякаш се придържа към правила и политика, които нямат нищо общо с реалния живот. Видях как е навън, другарю. Бях направо в убежището на чудовището. Въобще… не съм уверена дали тази практика действително ще ни подготви за живота.

Очаквах Дмитрий да оспори казаното от мен, но за моя изненада той каза само:

— До известна степен съм съгласен с теб.

Замалко да се спъна, докато влизахме в едното от двете спални общежития на мороите от началните курсове. Фоайето приличаше много на фоайетата на сградите за по-горните курсове.

— Наистина ли?

— Наистина — кимна ми той с лека усмивка. — Само да отбележа обаче, че не съм съгласен новаците да бъдат подлагани на сурови изпитания в реални условия, когато са още само на десет години или малко по-големи, но понякога си мисля, че практиката трябва да се провежда при условия, по-близки до реалните. През първата си година като пазител научих може би повече, отколкото през цялото ми обучение. Е, да… може би не е съвсем така. Но съм абсолютно съгласен, че това е съвсем различна ситуация.

Разменихме си погледи, радостни, че постигнахме съгласие. В мен се надигна топла вълна и бързо уталожи гнева ми. Дмитрий разбираше недоволството ми от системата, но освен това Дмитрий чудесно разбираше и самата мен. Той се огледа, но бюрото на дежурния до входа беше празно. Във фоайето имаше само няколко тийнейджъри, от най-малките, увлечени в разговор.

— Ох — изпъшках аз, уморена от тежестта на кашона в ръцете ми. — Това е общежитието на средните курсове. Спалните на началните курсове са в съседното.

— Да, но госпожа Дейвис живее в тази сграда. Ще се опитам да я открия и да разбера къде иска да ги оставим. — Остави внимателно своя кашон на пода. — Сега ще се върна.

Проследих го как се отдалечи и седнах върху моя кашон. Облегнах се на стената, огледах се наоколо и едва не подскочих, като видях едно момиче от мороите само на няколко метра от мен. Стоеше там толкова неподвижна, че отначало въобще не я забелязах. Имаше вид на тринайсет или четиринайсетгодишна, но беше висока, много по-висока от мен. И понеже притежаваше типичното за мороите слабо телосложение, от това имаше вид на още по-висока. Косата й беше кестенява, къдрава, а лицето й беше осеяно с лунички — рядко срещани сред мороите. Като забеляза, че я гледам, очите й се разшириха.

— О, боже! Ти си Роуз Хатауей, нали?

— Да — отвърнах, изненадана, че ме разпозна. — Познаваме ли се?

— Всички те познават. Искам да кажа, че всеки е чувал за теб. Ти си тази, която е избягала оттук. А после, когато си се върнала, си убила онези стригои. Толкова е яко. Имаш ли татуирани мълнии? — изрече всичко това на един дъх и накрая едва си пое въздух.

— Да. Имам две. — Кожата ми настръхна, като си спомних за малките татуировки отзад на врата ми.

Бледозелените й очи се уголемиха още повече, ако това въобще бе възможно.

— О, господи. Колко готино.

Обикновено се дразня, когато някой прави голям въпрос от тези мълнии. В края на краищата, обстоятелствата тогава съвсем не бяха готини. Но това момиче беше още много младо, пък и имаше нещо очарователно в него.

— Как ти е името? — попитах я.

— Джилиън… Джил. Искам да кажа, просто Джил. Не и двете. Джилиън е пълното ми име, ама никой не го използва. Всички ме наричат Джил.

— Ясно — кимнах и прикрих усмивката си. — Досетих се.

— Чух, че при онова пътуване мороите използвали магия, за да победят противниците си. Вярно ли е? Ще е страхотно и аз да мога. Иска ми се някой да ме научи. Аз използвам елемента въздух. Мислиш ли, че мога с помощта на въздуха да се боря срещу стригоите? Всички ми казват, че съм откачена. — От столетия мороите смятаха за грях използването на магиите в сраженията. Всички вярваха, че те трябва да се прилагат само миролюбиво. Напоследък обаче се надигаха гласове да се обмисли тази забрана, особено след като Кристиан бе доказал колко полезна бе магията при бягството ни от Споукан.

— Не зная. Трябва да поговориш с Кристиан Озера.

Тя ахна.

— Ама той ще се съгласи ли да говори с мен?

— Ако споделиш с него желанието си да се опълчиш срещу установените порядки, със сигурност ще говори с теб.

— О, върховно. Онзи не беше ли пазител Беликов? — попита тя, като рязко смени темата.

— Да.

Кълна се, помислих си, че в следващия миг щеше да припадне от възторг.

— Наистина ли? Та той е още по-готин, отколкото бях чувала. Той е твоят учител, нали? Нещо като личен учител?

— Да. — Вече започвах да се питам къде се бавеше толкова. Разговорът с Джил се оказа доста изтощителен.

— Еха. Знаеш ли, вие дори не приличате на учител и ученичка. Изглеждате като приятели. Виждате ли се, когато не тренирате?

— Ами, да, понякога. Случва се. — Спомних си за мислите ми от по-рано, за това, че бях сред малцината, с които Дмитрий общуваше извън задълженията си на пазител.

— Знаех си! Дори не мога да си го представя — да съм през цялото време около такъв като него. Сигурно ще се побъркам от вълнение и няма да мога да свърша нищо. А ти изглеждаш толкова спокойна. Все едно казваш: „Да, аз съм с този ужасно готин тип, но все едно, няма значение.“

Засмях се, въпреки че нямах такова намерение.

— Мисля, че ме надценяваш.

— В никакъв случай. И да знаеш, не вярвам на нито една от тези истории.

— Какви истории?

— Ами че си набила Кристиан Озера.

— Благодаря — казах. Ето че слуховете за унижението ми бяха стигнали чак до средните курсове. Ако отидех до спалните помещения на началните курсове, нищо чудно някое шестгодишно хлапе да ми съобщи, че съм убила Кристиан Озера. По лицето на Джил веднага се изписа смущение.

— Но за другата история не съм сигурна.

— Каква друга история?

— За теб и Ейдриън Ивашков…

— Не — прекъснах я, защото не желаех да чуя останалото. — Каквото и да си чула, не е вярно.

— Ама наистина е адски романтично.

— Тогава вече съвсем не е вярно.

Лицето й помръкна, но само след няколко секунди тя отново се оживи.

— Хей, ще ме научиш ли да се бия?

— Момент… какво? За какво ти е да можеш да се биеш?

— Е, мисля, че щом един ден ще се сражавам с магия, трябва да се науча да се бия и по традиционния начин.

— Вероятно не съм най-подходящата, която трябва да питаш — посъветвах я съвсем разумно. — Може би, ъъ, трябва да попиташ учителя си по спорт.

— Попитах го! — По лицето й се изписа угриженост. — И той ми каза „не“.

Не можах да се сдържа и се засмях.

— Аз се шегувах, като ти казах да го питаш.

— Хайде де, това ще ми помогне един ден да се бия със стригоите.

Смехът ми секна.

— Не, няма да ти помогне.

Тя прехапа устни, но все още се опитваше с отчаяно усилие да ме убеди.

— Но поне ще ми помогне срещу онези психопати.

— Какво? Кои психопати?

— Тук непрекъснато ни пребиват. Миналата седмица беше Дейн Зеклос, а на следващия ден — Брет.

— Дейн… — Набързо си припомних какво знаех за родословията на мороите. Тук имаше толкова много ученици от рода Зеклос. — Той не е ли по-малкият брат на Джеси?

Джил кимна.

— Да. Един от нашите учители много се ядоса заради това, но Дейн нищо не каза. Нито пък Брет.

— Кой е този Брет?

— Озера.

Отново се сепнах.

— Озера ли?

Останах с впечатлението, че тя е страшно развълнувана, задето ми съобщаваше неща, които не знаех.

— Той е приятел на моята приятелка Ейми. Вчера целият беше в синини и изподран. Странна гледка бе да го видиш такъв, сякаш са го налагали с камшик. Или може би са били изгаряния? Но не беше чак толкова зле като Дейн. И когато госпожица Калахан го попита откъде са му раните, Брет се опита да я убеди, че нищо му няма и тя го остави на мира, което е странно. Освен това беше в много добро настроение — което също е странно, защото всеки би си помислил, че ако те пребият, ще си доста зле.

Нещо в дъното на съзнанието ми просветна. Думите на момичето събудиха някакъв спомен. Имаше някаква връзка, но още не можех да я схвана. Истинско чудо беше, че въобще можех да правя някаква връзка, след като бях толкова измъчена от тревогите за Виктор, призраците и практиката.

— Можеш ли да ме научиш на някои хватки, така че повече да не бият? — попита Джил, очевидно още надявайки си, че ще успее да ме убеди. Стисна юмрук. — Така ли трябва да го правя? Палецът върху пръстите и да замахна?

— Е, да, само че е малко по-сложно от това. Трябва да застанеш по определен начин, иначе ще нараниш себе си повече, отколкото другия. Има много неща, които трябва да се научиш да правиш с лактите и краката си.

— Ще ми покажеш ли? — замоли се тя. — Обзалагам се, че наистина си добра.

Наистина бях добра, но да развалям поведението на малчуганите беше нарушение, което още не беше записано в биографията ми, и предпочитах това да си остане така. За щастие Дмитрий най-после се върна, придружаван от госпожа Дейвис.

— Хей — казах му аз. — Тук има някой, който иска да се запознае с теб. Дмитрий, това е Джил. Джил, това е Дмитрий.

Той ме изгледа изненадан, но се усмихна и стисна ръката на момичето. Лицето й доби яркочервен оттенък и за кратко тя остана безмълвна. Щом той пусна ръката й, тя се сбогува с нас с пелтечене и побягна. Ние приключихме с госпожа Дейвис и се запътихме обратно към параклиса за втората партида.

— Джил знаеше коя съм аз — казах на Дмитрий, докато вървяхме. — Може да се каже, че ме боготвори.

— Изненадва ли те? — попита той. — Това, че по-малките ученици искат да приличат на теб?

— Не зная. Никога не съм мислила за това. И не мисля, че съм подходящ пример за подражание.

— Не съм съгласен. Ти си превъзходен боец, предана на професията и отлично се справяш с всичко, с което се захванеш. Извоювала си повече уважение, отколкото си мислиш.

Изгледах го косо.

— И все пак очевидно не е достатъчно, за да ме допуснат на процеса срещу Виктор.

— Не започвай отново тази тема.

— Напротив, ще я започна! Защо не приемеш, че това е много важно? Виктор е огромна заплаха.

— Зная това.

— И ако се отърве ненаказан, отново ще започне да крои налудничави планове.

— Знаеш, че не е много вероятно да го освободят. Повечето от слуховете, че кралицата ще го помилва, са точно това — само слухове. От всички тук ти би трябвало най-добре да знаеш, че не бива да вярваш на всичко, което чуваш.

Загледах се мрачно напред. Не можех да се съглася с него.

— Все пак трябва да ни позволят да отидем. Или — поех дълбоко дъх — поне на Лиса да разрешат.

Беше ми по-трудно да произнеса тези думи, отколкото би трябвало, но имаше нещо, за което си мислех. Не смятах, че мечтая за слава, както ме упрекна Стан, но част от мен винаги жадуваше да бъде в разгара на всяка битка. Исках да се втурна напред, да правя това, което бе редно, и да помагам на другите. Също така исках да бъда в съдебната зала, докато съдят Виктор. Исках да го погледна в очите и да съм сигурна, че ще бъде наказан.

Но времето си течеше и ставаше все по-малко вероятно това да се случи. Те действително нямаше да ни разрешат да отидем. Може би обаче щяха да допуснат там да присъства едната от нас. Ако трябваше да се избира, редно бе да отиде Лиса. Тя беше мишената в плана на Виктор. Въпреки че идеята да отиде там сама събуди у мен изнервящата мисъл, че тя няма нужда от мен, за да я пазя, но пък от друга страна, предпочитах да съм сигурна, че Виктор ще бъде наказан.

Дмитрий, който разбираше импулсивните ми желания да се втурна и да действам, сега изглеждаше изненадан от необичайното ми поведение.

— Имаш право. Тя трябва да присъства там, но отново ти повтарям, че аз нищо не мога да направя по въпроса. Ти си мислиш, че зависи от мен, но не е така.

— Но ти направи ли всичко, което можеше? — Върнах се към думите на Ейдриън от съня, за това как може още нещо да се направи. — Ти имаш силно влияние. Трябва да има някаква възможност. Все някаква.

— Нямам чак толкова силно влияние, колкото си мислиш. Имам добра позиция тук, в Академията, но за останалата част от света на пазителите съм още твърде млад. И, да, аз наистина говорих в твоя подкрепа.

— Може би е трябвало да говориш с по-силен глас. Усетих как той се засегна. Обикновено би обсъдил всяка тема разумно, но не би ме окуражил, ако се държа гадно. Затова се опитах да се държа разумно. — Виктор знае за нас — казах му — И може да разкрие нещо.

— На този процес Виктор трябва да се тревожи за по-важни неща, отколкото за нас.

— Да, но ти го познаваш. Той не действа както някой нормален. Ако усети, че е изгубил всякаква надежда да се измъкне, може да реши да ни навреди заради желанието му да си отмъсти.

Никога не успях да събера сили, за да призная на Лиса за чувствата си към Дмитрий, ала най-злият ми враг го знаеше. Това беше по-странно дори от факта, че Ейдриън знаеше. Виктор се беше досетил, докато ни е наблюдавал и събирал информация. Предполагам, че един заклет злодей трябва да го бива в такива неща. Той никога не направи откритието си публично достояние. Вместо това го използва срещу нас чрез магията за съблазняване, която беше създал чрез неговия елемент — земя. Подобна магия не би сработила, ако помежду ни вече нямаше привличане. Магията само бе разрушила издигнатите от нас бариери. Двамата с Дмитрий се бяхме награбили един друг и оставаше съвсем малко, колкото един удар на сърцето, за да стигнем докрай. Беше много хитър ход от страна на Виктор да ни отвлече вниманието, без да използва насилие. Защото ако някой се беше опитал да ни нападне, щяхме да окажем много силна съпротива. Но да ни остави да се поддадем на взаимното ни увлечение? Трудно ни беше да се преборим с това.

Дмитрий остана смълчан за кратко. Знаех, че е съгласен с мен.

— В такъв случай ще се наложи да се справим с това по най-добрия начин — изрече накрая. — Но ако Виктор смята да ни издаде, ще го направи, независимо дали ти ще свидетелстваш, или не.

Не казах нищо повече, докато не стигнахме до църквата. Там отец Андрю ни съобщи, че след като проверил още няколко кашона, решил, че още един трябва да бъде отнесен на госпожа Дейвис.

— Аз ще го занеса — заявих хладно на Дмитрий, след като свещеникът се отдалечи от нас. — Не си длъжен да идваш.

— Роуз, моля те, не прави голям въпрос от това.

— Но то си е голям въпрос! — процедих ядосано. — А ти, изглежда, не го разбираш.

— Разбирам го. Наистина ли мислиш, че искам да видя Виктор на свобода? Мислиш ли, че искам всички ние отново да бъдем изложени на риск? — За пръв път от много време видях как прословутият му самоконтрол беше на ръба да се пропука. — Но вече ти казах — направих всичко, което беше по силите ми. Аз не съм като теб, не правя сцени, когато нещо не става така, както го желая.

— Не правя така.

— Сега точно това правиш.

Имаше право. Част от мен знаеше, че бях прекрачила границата… но също както при всичко останало напоследък, не можех да спра да говоря.

— Защо изобщо дойде да ми помагаш днес? — попитах го сърдито. — Защо си тук?

— Толкова ли е странно? — отвърна той. Изглеждаше почти засегнат.

— Да. Искам да кажа, да не би… да не би да ме шпионираш? За да разбереш защо оплесках нещата? И да се увериш, че няма да се замеся в нови неприятности?

Той ме изгледа внимателно, като отметна косата, паднала над очите му.

— Защо трябва да се търси някакъв скрит мотив?

Идваха ми наум стотици различни неща. Ако нямаше мотив, това означаваше, че просто е искал да бъде с мен. Обаче и в това нямаше смисъл, защото и двамата знаехме, че помежду ни не можеше да има други отношения, освен тези между учител и ученик. От всички хора на света той най-добре би трябвало да знае това. Той беше този, който ми го каза.

— Защото всеки си има своите мотиви.

— Да. Но невинаги са такива, каквото си мислиш. — Той отвори вратата. — По-късно ще се видим.

Гледах го, докато се отдалечаваше, с объркани чувства, смесица от смущение и гняв. Ако ситуацията не беше толкова странна, щях да реша, че бяхме имали среща.