Целуната от сянката

Глава 26

Направо не беше за вярване. Стригоите бяха съвсем наблизо и изчакваха падането на нощта, за да довършат бягството си. Очевидно сред невъобразимия хаос при нападението някои стригои бяха прикрили следите си, докато другите се бяха постарали да създадат впечатлението, че напускат кампуса през няколкото пробойни места в оградата. Загрижени за последиците, никой не се бе замислил за това. Защитните пръстени бяха възстановени. Що се отнасяше до нас, имаше значение само това, че стригоите си бяха отишли.

Сега бяхме изправени пред странна ситуация. При нормални обстоятелства — не че такава масивна атака на стригой беше нещо нормално — ние никога не бихме ги преследвали. Отвлечените от стригоите обикновено се смятаха за мъртви и както бе изтъкнала майка ми, пазителите много рядко знаеха къде да търсят стригоите. Този път обаче знаехме. По същество стригоите бяха попаднали в капан. Това представляваше доста интересна дилема.

Е, поне за мен не беше дилема. Честно казано, не можех да си обясня защо веднага не потеглихме към пещерите, за да изгоним стригоите оттам и да проверим за оцелели. Двамата с Дмитрий забързахме обратно, нетърпеливи да съобщим какво бяхме научили, но трябваше да изчакаме, докато всичките пазители се съберат.

— Не ги прекъсвай — предупреди ме Дмитрий, малко преди да влезем в залата, където щеше да се реши какви ще бъдат следващите ни действия. Спряхме се край вратата и се заслушахме в приглушените гласове. — Разбирам какво чувстваш. Зная какво искаш да направиш. Но няма да наложиш волята си, ако се разбеснееш.

— Да беснея? — възкликнах наистина гръмко, забравила, че трябва да говоря тихо.

— Виждам го — заяви той. — Огънят в теб отново се разгоря — иска ти се да разкъсаш някой стригой. Именно това те прави толкова смъртоносна в битките. Но сега не водим битка. Пазителите разполагат с цялата информация, която им е необходима. След това ще направят правилния избор. От теб се иска само да бъдеш търпелива.

Част от това, което ми каза, беше вярно. При подготовката на събранието разчитахме на цялата информация, с която вече разполагахме, както и извършените в последния момент допълнителни разследвания. Проучванията разкриха, че преди няколко години един от учителите морои е водил клас по геология и е съставил карти на пещерите, които ни предоставиха всички необходими сведения. Входът към тях се намираше на осем километра от задните граници на Академията. Най-дългата подземна камера в тях имаше дължина около километър и половина, а най-далечният край достигаше на трийсет и два километра от черния коларски път. По всичко личеше, че преминаването през тази пресечена местност не е затруднила много стригоите.

Но въпреки уверенията на Дмитрий не бях сигурна, че пазителите ще направят правилния избор. Минути преди началото на събранието се обърнах към майка ми.

— Моля те — казах й, — трябва да го направим.

Тя ме изгледа изпитателно.

— Ако ще има спасителна мисия, не казвай „ние“, защото ти няма да участваш.

— Защо? Да не би да има достатъчно пазители и да няма значение колко загинаха в битката? — Тя трепна. — Знаеш, че мога да помогна. Знаеш на какво съм способна. Остава само седмица до рождения ми ден и няколко месеца до дипломирането ми. Смяташ ли, че дотогава ще се случи някакво чудо? Да, остава ми да науча още неща, но мисля, че и сега ще съм голяма подкрепа. Вие, пазителите, се нуждаете от колкото може повече помощници, а тук има новаци в изобилие, готови да помагат. Вземете Кристиан и ще бъдем непобедими.

— Не — бързо изрече тя. — Не и него. Изобщо не трябваше да въвличаш морой в битката, да не говорим за някой толкова млад като него.

— Но ти видя на какво е способен.

Тя не оспори това. Видях как на лицето й се изписа нерешителност. Погледна часовника си и въздъхна.

— Остави ме да проверя нещо.

Не знаех къде отиде, но се появи на събранието с петнайсет минути закъснение. Дотогава Албърта вече бе успяла накратко да запознае пазителите с това, което знаехме. Слава богу, пропусна подробностите откъде бяхме разбрали, че врагът се спотайва в пещерите, така че не се наложи да губим време, докато обясняваме намесата на загадъчен призрак. По-подробно бе описанието на разположението на пещерите. Бяха зададени много въпроси. Накрая дойде времето да се вземе решение.

Цялата настръхнах. Досега схватките ни със стригоите винаги се основаваха на стратегията на защитата. Ние се биехме само след като сме били нападнати. Всички досегашни аргументи в полза на офанзивата никога не бяха успели да се наложат. Очаквах същото и сега.

Само че не стана така.

Един по един пазителите се изправяха и даваха подкрепата си за спасителната мисия. Видях в очите им огъня, за който ми беше говорил Дмитрий. Всички бяха готови за битка. Те я желаеха. Стригоите бяха стигнали прекалено далеч. В нашия свят имаше много малко места, където бяхме в безопасност: кралският двор и академиите. Мороите изпращаха децата си на места като „Св. Владимир“, защото там бяха защитени. Сега тази сигурност бе разклатена и ние не можехме да се примирим, особено след като съществуваше вероятност да спасим живота на отвлечените. В гърдите ми се надигна изгарящо желание за победа.

— Добре тогава — каза Албърта, като се огледа. Мисля, че и тя беше изненадана като мен, макар че също подкрепяше идеята за спасителна мисия. — Ще планираме всички подробности и ще тръгнем към пещерите. Все още разполагаме с около девет часа дневна светлина, преди те да могат да се махнат от там.

— Почакайте — обади се майка ми, като се изправи. Всички погледи се насочиха към нея, но тя дори не трепна. Излъчваше страст и компетентност и аз моментално се почувствах горда. — Струва ми се, че има още нещо, което трябва да обсъдим. Мисля, че трябва да позволим на някои от учениците от горните класове да дойдат с нас.

Думите й предизвикаха няколко учудени възгласа, но те бяха на малцинството от присъстващите. Майка ми им изложи доводите си, доста сходни на тези, които аз вече бях изтъкнала пред нея. Тя отбеляза, че учениците няма да бъдат изпратени на предните линии, а ще служат само като резерв в тила на сражаващите се, ако стригоите направят пробив. Пазителите почти единодушно одобриха това предложение, когато тя хвърли следващата си бомба.

— Мисля още, че трябва да вземем и няколко морои с нас.

Селесте скочи. От едната страна на лицето си имаше голяма рана. В сравнение с нея синината й, която бях видяла предишния ден, приличаше на ухапване от комар.

— Какво? Да не си полудяла?

Майка ми я изгледа спокойно.

— Не. Всички знаем какво направиха Роуз и Кристиан Озера. Един от най-големите ни проблеми е, че стригоите ни превъзхождат по сила и бързина. Ако вземем морои, които владеят магията с огън, ще отвлечем вниманието им и ще си осигурим предимство. Ще можем да ги прободем.

Избухна ожесточен спор. Трябваше да впрегна целия си самоконтрол, за да не се намеся. Припомних си думите на Дмитрий да не ги прекъсвам. Но докато ги слушах, не можех да сподавя огорчението си. С всяка изминала минута ставаше все по-несигурно дати ще успеем да спасим Еди и другите. Още една изгубена минута, в която може би някой от пленниците умираше.

Обърнах се към Дмитрий, който седеше до мен.

— Те са пълни идиоти — просъсках.

Той гледаше Албърта, която спореше с един пазител, охраняващ обикновено кампуса на началните курсове.

— Не — промърмори той. — Гледай. Промяната се случва буквално пред очите ти. Хората ще запомнят този ден като повратен момент.

И беше прав. Пазителите бавно възприемаха идеята. Мисля, че това бе част от веруюто им, което ги бе накарало да станат пазители. Трябваше да се опълчим на стригоите. Това не беше само наша борба — беше и на мороите. Когато майка ми съобщи, че ще се присъединят няколко учители като доброволци — на учениците беше абсолютно забранено да се записват за доброволци, — събранието взе окончателно решение. Пазителите щяха да тръгнат най-отпред срещу стригоите, а мороите и новаците дампири щяха да ги следват.

Бях изпълнена с триумф и едва сдържах възторга си. Дмитрий имаше право. Това бе моментът, в който нашият свят се променяше.

Но трябваше да се изчака още четири часа.

— Ще дойдат още пазители — съобщи ми Дмитрий, когато изразих възмущението си.

— Но през тези четири часа стригоите могат да решат да закусят с отвлечените!

— Нуждаем се от числено превъзходство — обясни ми той. — Трябва да си подсигурим всякакво предимство, което можем да постигнем. Да, стригоите могат да убият един или двама от пленниците, преди да се появим. Повярвай ми, не искам да се случи това. Но ако отидем неподготвени, тогава загубите ни могат да се окажат още по-големи.

Кръвта ми кипеше. Знаех, че имаше право и че нищо не можех да направя. Мразех това. Мразех да съм безпомощна.

— Хайде — подкани ме той с жест към изхода. — Нека се поразходим.

— Къде?

— Няма значение. Просто трябва се успокоиш, иначе няма да си в добра форма за сражението.

— Така ли? Да не би да се боиш, че ще се прояви тъмната ми, откачена страна?

— Не. Боя се да не се прояви нормалната страна на Роуз Хатауей — онази, която не се страхува да се хвърли напред, без да мисли, когато вярва, че нещо е правилно.

Изгледах го намръщено.

— Има ли разлика?

— Да. Втората повече ме плаши.

Едва се сдържах да не го сръгам с лакът. За един кратък миг ми се прииска да затворя очи и да забравя за цялото това кръвопролитие и страдание, което ни заобикаляше. Исках да се сгуша в леглото с него, да се смея и забавлявам, без някой от нас да се тревожи за нещо друго, освен за другия. Ала това беше само фантазия. Докато другото бе действителността.

— Няма ли да имат нужда от теб? — попитах го.

— Не. Повечето от тях в момента просто изчакват пристигането на другите, за да разполагат с достатъчно хора тук при планирането на атаката. Твоята майка отговаря за това.

Проследих погледа му към мястото, където стоеше майка ми. Беше заобиколена от група пазители и с резки, забързани движения сочеше към нещо, което приличаше на комплект от карти. Все още не знаех какво да мисля за нея, но докато я наблюдавах сега, не можех да не се възхитя на отдадеността й на делото. Не бе останала дори следа от мъчителното раздразнение, което обикновено изпитвах към нея.

— Добре — казах. — Да вървим.

Дмитрий ме поведе на обиколка из кампуса, като навсякъде се натъквахме на следи от нападението. Повечето щети, разбира се, не бяха засегнали самия кампус, а обитателите му. Но все пак се виждаха следи от атаката — повреди по сградите, кървави петна на най-неочаквани места и така нататък. Най-лесно се долавяше промяната в настроението. Въпреки ярката слънчева светлина, сякаш бяхме обгърнати от мрак — дълбока, осезаема скръб, която почти можехме да докоснем и усетим. Виждах я по лицата на всеки, с когото се разминавахме.

Донякъде очаквах Дмитрий да ме заведе при ранените. Но той не го направи и аз се досещах защо. Лиса помагаше там, като използваше в малки дози лечебните си сили, за да лекува ранените. Ейдриън също беше там, макар че способностите му все още бяха далеч от нейните. В крайна сметка бяха решили, че си струва риска всички да узнаят за магията с духа. Трагедията беше прекалено голяма. Освен това по време на съдебния процес се разкриха толкова много неща за духа, че навярно бе само въпрос на време да стане всеобщо достояние.

Дмитрий не искаше да съм близо до Лиса, докато използваше магията си, което бе доста интересно за мен. Той все още не знаеше със сигурност дали действително „прихващам“ лудостта й, но очевидно не желаеше да рискува.

— Ти ми каза, че имаш теория защо са били пробити защитните пръстени — каза той. Двамата бяхме стигнали до границите на кампуса, недалеч от мястото, където снощи се бе събрало тайното общество на Джеси.

Почти бях забравила за това. Но след като сглобих парчетата от пъзела, ми стана съвсем ясно. Все още никой не бе разпитвал за това, поне засега. Първата задача беше изграждането на нови защитни пръстени и да се погрижим за хората. Разследването на причината за пробива в защитите бе оставено за по-късно.

— Групата на Джеси е провеждала ритуалите за посвещаване точно тук, край защитните пръстени. Знаеш, че сребърните колове обезсилват защитите, защото елементите влизат в конфликт един с друг. Мисля, че е станало нещо подобно. При ритуалите за посвещение са използвали четирите основни елемента, с което по някакъв начин са неутрализирали защитата, осигурявана от магическите пръстени.

— Но в кампуса през цялото време се използва магия — изтъкна Дмитрий. — При това с всичките четири елемента. Защо никога досега не се е случвало подобно нещо?

— Защото магията, която е била използвана, обикновено не се е прилагана в близост до пръстените. Те се намират по границите на Академията, така че двете явления обикновено не влизат в конфликт. Освен това смятам, че има разлика как се използват елементите. Магията в пръстените е живот, поради което унищожава стригоите и те не могат да ги пресекат. Докато магията в сребърните колове се използва като оръжие. Както магията при мъченията. Когато се прилага по такъв отрицателен начин, мисля, че тя неутрализира действието на добрата магия. — Потръпнах, като си припомних гадното чувство, което бях изпитала, когато Лиса използва магия, за да измъчва Джеси. Не беше естествено.

Дмитрий се загледа в счупената ограда, бележеща границата на Академията.

— Невероятно. Никога не съм вярвал, че това е възможно, но има смисъл. Принципът наистина е същият, както при сребърните колове. — Усмихна ми се. — Явно доста си мислила за това.

— Не зная. Просто ми хрумна. — Намръщих се, като се замислих за идиотската група на Джеси. Достатъчно лошо бе това, което искаха да сторят на Лиса. Стигаше ми, за да искам да им сритам задниците (но не и да убия някого — от снощи вече бях научила, че трябва да спазвам някои ограничения). Но това? Да пропуснеш стригоите да нахълтат в Академията? Как е възможно едно толкова глупаво и жалко действие да доведе до такава катастрофа? Може би дори щеше да е по-добре, ако го бяха направили нарочно, но не. Всичко бе в резултат на тъпата им мания за слава. — Идиоти — промърморих под нос.

Вятърът се усили. Изтръпнах, но този път заради ниската температура наоколо, а не заради моите притеснения. Пролетта може би се задаваше, но със сигурност още не бе дошла.

— Да се връщаме — предложи Дмитрий.

Обърнахме се и докато вървяхме към средата на кампуса за началните курсове, я видях. Хижата. Нито един от нас обаче не забави крачка, нито погледна към нея. Въпреки това обаче знаех, че той я бе забелязал, също както и аз. Доказа го, като ме заговори в следващия миг:

— Роуз, за това, което се случи между нас…

Изпъшках.

— Знаех си. Знаех си, че ще се случи.

Той отново ме погледна слисано.

— Какво ще се случи?

— Това, че ще ми изнесеш дълга лекция как това, което сме направили, е грешно и как повече никога няма да се повтори. — Допреди да изрека думите, не бях осъзнала колко много се страхувах, че ще ми каже точно това.

Дмитрий още изглеждаше шокиран.

— Защо мислиш така?

— Защото си такъв. — Стори ми се, че в гласа ми се прокраднаха истерични нотки. — Ти винаги искаш да постъпваш правилно. И когато извършиш нещо нередно, се стараеш да го поправиш и пак да направиш правилното. Зная, че сега ще ми кажеш, че това, което направихме, не би трябвало да се случва и искаш…

Останалото от това, което смятах да кажа, заглъхна, защото Дмитрий ме прегърна през кръста и ме притегли към себе си в сянката на едно дърво. Устните ни се срещнаха и докато се целувахме, забравих за тревогите и страховете си, че той ще каже, че сме допуснали грешка. Дори — колкото и невъзможно да изглеждаше — забравих и за смъртта, и за опустошенията, нанесени от стригоите. Е, поне за миг.

Най-после се отдръпнахме един от друг, но той продължи да ме държи близо до себе си.

— Не мисля, че това, което направихме, е грешно — заговори той нежно. — Радвам се, че се случи. Ако можехме да се върнем назад във времето, пак щях да го направя.

В гърдите ми сякаш се изви огнена спирала.

— Наистина ли? И какво те промени толкова?

— Защото е толкова трудно да ти се устои — призна той, очевидно развеселен от изненаданата ми физиономия. — И… помниш ли какво каза Ронда?

Последва още един шок, щом чух нейното име. Но после си спомних как изглеждаше лицето му, докато я слушаше, и какво каза за баба си. Опитах се да си припомня точните думи на Ронда.

— Беше нещо за това, че ще изгубиш нещо… — Очевидно не го помнех много добре.

— „Ти ще изгубиш това, което цениш най-много, затова му се наслаждавай, докато можеш.“

Естествено, той го бе запомнил дума по дума. Тогава се намръщих при тези думи, но сега се опитах да ги разгадая. Отначало изпитах дива радост: аз бях това, което той ценеше най-много. Но после го изгледах сепнато.

— Почакай. Мислиш, че ще умра? Заради това ли спа с мен?

— Не, не, разбира се, че не. Направих го, защото… повярвай ми, не беше заради това. Независимо какво точно е искала да каже — или дали е вярно, но Ронда беше права, че нещата се променят много бързо. Опитваме се да правим това, което е добро или по-скоро каквото другите казват, че е добро. Но понякога, когато това противоречи на същността ни… трябва да избираме. Още преди атаката на стригоите, докато наблюдавах проблемите, с които се сблъскваш, осъзнах колко много означаваш за мен. И това промени всичко. Тревожех се за теб, толкова много се тревожех. Ти нямаше представа. И стана безсмислено да продължавам да се заблуждавам, че животът на някой морой ще е по-ценен за мен от твоя. Това няма да стане, независимо за колко грешно го смятат другите. И така, реших, че трябва да го приема и да се справя с това. А след като взех това решение… вече нищо не можеше да ни спре. — Той се поколеба, сякаш повтаряше думите си наум, докато отмяташе косата от лицето ми. — Е, нищо не можеше да спре мен. Говоря само за себе си. Няма да твърдя, че знам съвсем точно защо ти го направи.

— Направих го, защото те обичам. — Изрекох го, сякаш беше най-очевидното нещо на този свят. И наистина беше така.

Дмитрий се засмя.

— Способна си само с едно изречение да кажеш всичко, докато на мен ми е нужна цяла реч.

— Защото е толкова просто. Обичам те и не искам да се преструвам, че не е така.

— Нито пък аз. — Ръката му се спусна от лицето ми и намери моята. Отново тръгнахме напред, със сплетени пръсти. — Не искам повече лъжи.

— Тогава какво ще стане сега? Искам да кажа с нас. След като всичко това приключи… това със стригоите…

— Въпреки че никак не искам да засилвам страховете ти, но за едно си права. Не можем отново да бъдем заедно — или по-точно, до края на учебната година. Ще трябва да спазваме дистанция.

Останах леко разочарована от това, но знаех, че е прав. Може най-после да се бяхме решили да не отричаме чувствата си, но не можехме да парадираме с тях, докато още бях негова ученичка.

Краката ни шляпаха в кишата. Няколко птици пееха в дърветата, явно изненадани да видят тук толкова голямо оживление през деня. Със замислено изражение Дмитрий се загледа в небето.

— След като се дипломираш и заживееш с Лиса… — Не довърши. Отне ми само миг, за да се досетя какво иска да ми каже. Сърцето ми едва не спря.

— Ще помолиш да те преразпределят, нали? Няма да бъдеш неин пазител.

— Това е единственият начин да бъдем заедно.

— Но така пак няма да бъдем заедно — изтъкнах аз.

— Ако останем с нея, отново ще се сблъскаме със същия проблем — аз ще се тревожа повече за теб, отколкото за нея. Тя се нуждае от двама пазители, отдадени изцяло на нея. Ако успея да уредя да бъда пазител в кралския двор, през цялото време ще бъдем близо един до друг. А и на безопасно място като кралския двор ще има повече гъвкавост при подреждане на графика на пазителите.

Някаква капризна, егоистична част от мен искаше тутакси да изтъкне, че това не е добро решение, но всъщност не беше така. Нямаше начин всичко да е идеално. На всеки се налага да взима трудни решения. Знаех, че му е трудно да се откаже от Лиса. Дмитрий беше загрижен за нея и искаше тя да бъде в безопасност. Желанието му за това съперничеше на моята ревностна загриженост за Лиса. Но повече беше загрижен за мен и бе готов да направи тази жертва, за да не изневери на чувството си за дълг.

— Добре, — продължих, когато нещо ми хрумна, — всъщност може би ще се виждаме по-често, ако охраняваме различни хора. Ще имаме време да сме заедно. Ако обаче и двамата охраняваме Лиса, ще трябва да си редуваме смените и винаги ще бъдем разделени.

Дърветата пред нас се разредиха, което беше жалко, защото не исках да пусна ръката му. Все пак в гърдите ми започна да разцъфва надежда и радост. Редно бе да се чувствам зле на фона на ужасната трагедия около нас, но не можах да сдържа оживлението си.

След цялата тази суматоха, след всичките тези главоболия, всичко между мен и Дмитрий изглежда щеше да се нареди. Винаги съществуваше вероятността да го разпределят към някоя личност извън кралския двор, но дори и тогава щяхме да намираме известно време, за да сме заедно. Времето, през което щяхме да сме разделени, щеше да е истинско мъчение, но щяхме да се справим. И това щеше да бъде много по-добре, отколкото да продължим да живеем в лъжа.

Да, наистина можеше да се получи. Всичките тревоги на Диърдри дали ще се справя с конфликтите в живота си явно са били напразни. Щях да имам всичко. Лиса и Дмитрий. Мисълта, че мога да бъда и с двамата, щеше да ми даде сила. И да ми помогне да издържа битката със стригоите. Щях да я нося в съзнанието си като талисман, носещ късмет.

Двамата с Дмитрий дълго време не проговорихме. Както винаги, не ни бе и необходимо. Знаех, че и той като мен изпитва същото щастливо замайване, въпреки че нищо по лицето му не го издаваше. Почти бяхме стигнали до края на гората, където вече можеха да ни видят, когато той отново заговори.

— Скоро ще станеш на осемнайсет, но дори тогава… — Въздъхна. — Мнозина няма да останат доволни, когато разберат за нас.

— Е, ще трябва да го преглътнат. — Бях сигурна, че ще се справя със слуховете и клюките.

— Освен това имам чувството, че ми предстои доста неприятен разговор с майка ти.

— Предстои ти да се изправиш срещу стригоите, а се плашиш от майка ми?

Видях как на устните му заигра усмивка.

— Тя е сила, с която трябва да се съобразяваш. От кого, мислиш, че си наследила своята?

Засмях се.

— Тогава е цяло чудо, че се захващаш с мен.

— Струваш си усилията, повярвай ми.

Той ме целуна отново, като използва за прикритие последните сенки в гората. В нормалния свят това би трябвало да е щастлива, романтична разходка, рано сутринта, след любовната нощ. Нямаше да се подготвяме за битка, нито да се тревожим за любимите си хора. Щяхме да се смеем и шегуваме, докато планираме следващата си романтична среща.

Неохотно се отдръпнахме един от друг, преди да излезем от гората и да продължим към сградата на пазителите. Пред нас се очертаваха трудни времена, но след целувката му, която още изгаряше устните ми, имах чувството, че съм способна на всичко.

Дори и да се изправя срещу цяла глутница стригои.