Целуната от сянката

Глава 6

Имаше само трима свидетели на това, което се бе случило на двора. Но съвсем не беше изненадващо, че всички, изглежда, знаеха за това, когато по-късно се върнах в училище. Часовете бяха приключили, но много от съучениците ми се тълпяха по коридорите, за да излязат навън, да отидат в друга класна стая или да се явят на някакви изпити. Опитваха се да прикрият погледите и шушукането, но не се справяха много добре. Тези, които се случеше да ме погледнат в лицето, се усмихваха пресилено или тутакси отклоняваха погледи. Страхотно, няма що.

Тъй като нямах телепатична връзка с Кристиан, нямах представа къде мога да го намеря. Но усетих, че Лиса е в библиотеката и реших, че ще е най-добре търсенето ми да започне оттам. По пътя към библиотеката чух някакво момче да се провиква зад гърба ми.

— Нещата май стигнаха прекалено далеч, а?

Обърнах се и видях Райън и Камила да вървят на няколко крачки зад мен. Ако бях момче, най-подходящият отговор би бил: „Имаш предвид онова с твоята майка ли?“ Но понеже не съм момче и имам добри обноски, само процедих:

— Не разбирам за какво става дума.

Райън избърза напред, за да ме настигне.

— Много добре знаеш. За онова с Кристиан. Чух, че когато Стан те нападнал, ти все едно си му казала: „Ето, вземи го“ и си се отдръпнала.

— Мили боже — простенах. Достатъчно лошо беше, че всички говореха само за мен, но защо краят на тези истории винаги беше променен? — Изобщо не се случи това.

— О, нима? — попита той. — Тогава защо са те привикали при Албърта?

— Виж какво — заговорих ядосано, забравила за добрите си обноски, — аз просто се обърках при атаката… нали се сещаш, както когато ти не обърна достатъчно внимание на онова нападение в коридора?

— Ей — извика той изчервен, — тогава си свърших работата. Направих това, което се искаше от мен.

— Така ли му викат на това да те убият?

— Поне не съм хленчеща кучка, която отказва да се бие.

Тъкмо се бях успокоила след разговора с Дмитрий, а ето че сега гневът ми отново кипна. Заприличах на термометър, готов да се пръсне.

— Знаеш ли, вместо да критикуваш другите, май трябва да обръщаш повече внимание на задълженията си като пазител. — Кимнах към Камила. Тя стоеше до нас, без да проговаря, но лицето й ясно ми подсказваше, че е чула всичко.

Райън сви рамене.

— Мога да правя и двете. Шейн идва зад нас, а отпред всичко е чисто. Няма врати. Лесна работа. — Потупа Камила по рамото. — Тя е в безопасност.

— Това място е лесно за подсигуряване. Но няма да се справиш толкова добре в реалния свят с истинските стригои.

Усмивката му помръкна. В очите му проблесна искра на яростна злоба.

— Така е. Но доколкото разбрах и ти не си свършила кой знае колко добра работа там, навън, поне що се отнася до Мейсън.

Да ме поднася за случилото се с Кристиан и Стан беше едно, но да намеква, че имам вина за смъртта на Мейсън? Абсолютно неприемливо. Аз бях тази, която опази Лиса през двете години, докато живяхме в света на хората. Аз бях тази, която уби двамата стригои в Споукан. Аз бях единствената от новия випуск в цялата Академия с два почетни знака „мълнии“ — малки татуировки на врата, с каквито удостояваха само пазители, които са убили стригои. Знаех, че се носеха слухове за това, което се бе случило с Мейсън, но досега никой не ме беше упреквал в лицето. Мисълта, че Райън или някой друг ме обвинява за смъртта на Мейсън, ми дойде в повече. И без това аз самата предостатъчно се самообвинявах. Термометърът се пръсна.

Само с едно-единствено плавно движение се пресегнах зад него, сграбчих Камила и я завъртях към стената. Не я запратих много силно, за да не я нараня, но тя явно остана смаяна. Очите й се разшириха от шока. Притиснах я с лакът, опрян в гърлото й.

— Какво правиш? — ревна Райън, докато трескаво местеше поглед от мен към нея. Леко се помръднах, без да отслабвам натиска си върху Камила.

— Грижа се за подобряване на твоето обучение — обясних му любезно. — Някои места не са чак толкова лесни за охраняване, както си въобразяваш.

— Ти си луда! Не можеш да нараниш един морой. Ако пазителите разберат…

— Не съм луда — възразих му. Погледнах към Камила. — Нараних ли те? Много ли те заболя?

Тя се поколеба, преди да поклати глава отрицателно, но съвсем леко, доколкото й позволяваше хватката ми.

— Но ти е неудобно в тази поза, нали?

Още едно леко кимване, този път утвърдително.

— Видя ли? — попитах Райън. — Дискомфортът не е като болката.

— Ти си полудяла. Пусни я.

— Не съм свършила, Рай. Обърни внимание на най-важното: опасността може да възникне отвсякъде. Не само от стригоите или от пазителите, преоблечени като стригои. Продължавай да го даваш като арогантен задник, който всичко знае — притиснах ръката си малко по-силно, но не чак толкова, че Камила да не може да диша или да й причиня истинска болка, — и ще пропуснеш нещо важно. Нещо, което може да убие поверения ти морой.

— Добре, добре. Стига толкова. Моля те, престани — изрече той. Гласът му трепереше. Нямаше вече и следа от фукането му. — Изплаши я.

— И аз щях да се изплаша, ако животът ми е поверен в твоите ръце.

Уханието на ароматни цигари ми подсказа за появата на Ейдриън. Знаех, че освен него се бяха насъбрали да ме гледат Шейн и още неколцина съученици. Останалите новаци изглеждаха несигурни — искаха да ме дръпнат настрана от Камила, но в същото време се бояха тя да не пострада. Знаех, че бях длъжна да я пусна, но Райън така ме вбеси, че трябваше да му натрия носа. Пък и, честно казано, хич и не изпитвах кой знае колко жал към нея, след като тя бе внесла своя дял в слуховете по мой адрес.

— Очарователно — заговори Ейдриън, както винаги с ленив глас. — Но мисля, че вече доказа тезата си.

— Не съм сигурна — изказах съмненията си аз. Постарах се интонацията ми да е мила и едновременно с това заплашителна. — Все още не съм убедена, че Райън ме е разбрал правилно.

— За бога, Роуз! Разбрах те отлично! — разкрещя се Райън. — Само я пусни.

Ейдриън ме заобиколи и застана до Камила. Двете с нея бяхме плътно притиснати една до друга, но той успя да се провре така, че лицето му се оказа точно пред очите ми, почти до нейното. Както винаги, си беше лепнал все същата тъпа самодоволна усмивка, но в тъмнозелените му очи се долавяше нещо сериозно.

— Да, малък дампир. Пусни я. Вече постигна своето.

Искаше ми се да изкрещя на Ейдриън да се махне от мен, че аз съм тази, която ще каже кога този цирк ще свърши. Но кой знае защо, не успях да изрека нищо. Част от мен съвсем се вбеси от неговата намеса. А другата част от мен ми подсказваше, че той говори… разумно.

— Пусни я — повтори той.

Сега гледах само Ейдриън, а не Камила. Внезапно цялата аз, а не само част от мен, осъзна, че трябва да я пусна. Свалих ръката си и се отдръпнах. Камила се задави и побърза да се скрие зад гърба на Райън като зад щит. Видях, че едва сдържа сълзите си, а Райън просто изглеждаше смаян.

Ейдриън се изправи и махна към Райън да си върви.

— На твое място, щях да се махна по най-бързия начин оттук, преди наистина да съм раздразнил Роуз.

Райън, Камила и останалите бавно заотстъпваха назад. Ейдриън преметна ръка през рамото ми и побърза да ме поведе към библиотеката. Чувствах се странно, сякаш сега се събуждах, но с всяка измината крачка нещата ставаха все по-ясни. Отблъснах ръката му и отскочих настрани.

— Ти току-що използва внушение срещу мен! — възкликнах. — Накара ме да я пусна.

— Все някой трябваше да го стори. Изглеждаше така, сякаш след броени секунди ще я удушиш.

— Не е вярно. Не бих го направила. — Бутнах вратата на библиотеката. — Нямаше право да ми причиняваш това. Въобще нямаше право.

Внушението — да караш хората да правят това, което искаш — беше умение, което вампирите владееха в много малка степен. Използването му се смяташе за неморално. Повечето от тях не го владееха достатъчно добре, за да причинят значителна вреда. Но духът усилваше това умение, заради което както Ейдриън, така и Лиса бяха много опасни.

— А ти нямаше право да измъчваш бедното момиче само защото искаш да утешиш наранената си гордост.

— Райън нямаше право да казва онези неща.

— Дори не зная какви са „онези неща“, но освен ако не греша за годините ти, вече си прекалено възрастна, за да се поддаваш на гнева си заради някакви глупави слухове.

— Да се поддавам на…

Млъкнах, когато стигнахме до масата, на която Лиса работеше. Изражението и чувствата й ми подсказаха, че се задава буря. Еди стоеше на няколко метра от нея, облегнат на стената, докато оглеждаше помещението. Като ме видя, очите му се разшириха от учудване, но не каза нищо, щом приближих.

Настаних се на стола срещу Лиса.

— Здравей.

Тя вдигна глава и въздъхна, а сетне отново впери поглед в тетрадката, разтворена пред нея.

— Тъкмо се питах кога ще се появиш — каза ми тя. — Да не би да са те изключили от практиката?

Думите й прозвучаха спокойно и учтиво, но аз знаех какви са чувствата й. Раздразнена. Дори леко разгневена.

— Не и този път. Само ме наказаха с общественополезен труд. — Лиса не каза нищо, но раздразнението, което долавях през нашата връзка, остана. Сега бе мой ред да въздъхна.

— Добре, де, Лиса, кажи го. Зная, че си бясна.

Ейдриън погледна към мен, после към нея и накрая отново към мен.

— Имам чувството, че съм пропуснал нещо.

— О, страхотно — промърморих. — Появи се и провали битката ми, а дори не знаеш за какво става дума.

— Битка? — попита Лиса. Към гнева й се прибави и объркване.

— Какво се е случило? — поиска да узнае Ейдриън.

Кимнах на Лиса.

— Давай, кажи му.

— Днес Роуз била подложена на практически изпит, но отказала да защити Кристиан. — Поклати глава раздразнено и впери укорителен поглед в мен. — Наистина не мога да повярвам, че още си толкова бясна, че да му причиниш подобно нещо. Това е детинско.

Лиса бе стигнала до същото заключение, както и пазителите от дисциплинарната комисия. Въздъхнах.

— Не съм го направила нарочно! По време на цялото изслушване за тази идиотщина им повтарях същото.

— Тогава какво всъщност се случи? — запита тя настоятелно. — Защо го направи?

Поколебах се, неуверена какво да кажа. Нежеланието ми да говоря нямаше нищо общо с това, че Ейдриън и Еди ни слушаха — макар че със сигурност не желаех да са там. Проблемът беше по-сложен.

Дмитрий имаше право. Имаше само двама души, на които можех да се доверя, при това и на двамата се доверявах безусловно: на него и на Лиса. Вече се бях въздържала да му призная истината. Трябваше ли — можех ли — да постъпя така и с Лиса? Макар че сега ми беше ядосана, не се съмнявах, че тя винаги ще ме подкрепя и ще бъде на моя страна. Но също както с Дмитрий, и пред нея не смеех да призная, че съм видяла призрак. Точно както и с Дмитрий, преди да го споделя с Лиса, трябваше да избера какво предпочитам: да ме помисли за луда или за некомпетентна за пазител?

През нашата връзка усещах, че съзнанието й е чисто и ясно. Нямаше някакви петна, нито тъмни участъци, нито белези за лудост — и все пак нещо се мяркаше на заден план. Някакво леко объркване. Антидепресантите не можеха да преустановят веднага действието си върху организма й, но макар и да бе изминал само един ден, магическата й способност вече бе започнала да се пробужда. Отново се замислих за срещите си с призрака и в паметта ми изплува тъжния, прозрачен силует на Мейсън. С какво да започна обяснението си пред Лиса? Как можех да призная за нещо толкова странно и фантастично, когато тя така упорито се опитваше да нормализира поне донякъде своя живот, а сега се изправяше и пред предизвикателство да се научи да контролира магията си?

Не. Не можех да й кажа. Все още не — особено когато внезапно си спомних, че има още нещо, нещо по-важно, за което трябваше да я осведомя.

— Просто се вцепених — изрекох накрая. — Глупаво е, зная. Толкова бях самоуверена, че мога да се справя с всекиго, а точно тогава Стан… — Свих рамене. — Не зная как стана. Просто не успях да реагирам. Наистина ме е срам. И от всички пазители да се случи точно със Стан.

Лиса ме гледаше изпитателно, търсеше някакъв признак, че не говоря откровено. Заболя ме от мисълта, че не ми вярва, но… е, да, аз наистина я лъжех. Но както казах и на Дмитрий, ако исках, можех да лъжа доста добре. Лиса не можа да открие неискреността в думите ми.

— Ще ми се да можех да чета мислите ти — каза тя замислено.

— Хайде — опитах се да я успокоя. — Познаваш ме. Наистина ли мислиш, че съм способна на това? Да зарежа Кристиан и да се направя на глупачка, само и само да си го върна на учителите?

— Не — реши тя накрая. — Вероятно би го направила така, че да не те заловят.

— Същото ми каза и Дмитрий — промърморих. — Радвам се, че всички имат такова голямо доверие в мен.

— Ние ти вярваме — възрази тя. — Ето защо всичко това изглежда толкова странно.

— Дори и аз правя грешки. — Надянах си дръзката и самоуверена маска. — Зная, че направо не е за вярване — дори аз самата съм изненадана, — но предполагам, че е трябвало да се случи. Вероятно е свързано с някакъв кармичен закон за балансиране на вселената. Иначе няма да е справедливо само една личност да е толкова велика.

Ейдриън — слава богу, за разнообразие, този път си мълчеше — ни наблюдаваше, докато говорим, местейки погледа от Лиса към мен и обратно като зрител на тенис мач. Леко присви очи и го заподозрях, че изучава аурите ни.

Лиса завъртя очи, но за щастие гневът, който бях доловила преди малко, започна да стихва. Тя ми вярваше. Отклони поглед от лицето ми и го насочи към някой зад мен. Усетих щастливи, обагрени в златисто емоции, сигнализиращи за присъствието на Кристиан.

— Моят лоялен бодигард се завърна — обяви той, като си взе един стол. Погледна към Лиса. — Приключи ли вече?

— С какво да съм приключила? — попита тя.

Той наклони глава към мен.

— Да й дадеш да се разбере, след като ме захвърли в смъртоносните лапи на Алто.

Лиса се изчерви. И без това се чувстваше малко виновна, задето ми се бе нахвърлила, особено след като се защитих толкова убедително. Насмешливото и многозначително подмятане на Кристиан само я накара да се почувства още по-глупаво.

— Просто си поговорихме, това е всичко.

Ейдриън се прозя и се отпусна на стола си.

— Всъщност мисля, че се досещам за какво е всичко това. Било е измама, нали? Измама, за да ме изплашиш, понеже се опитвам да те убедя да станеш мой личен пазител. И си решила, че ако се престориш на лош пазител, няма да те искам. Е, това няма да свърши работа, така че няма смисъл да рискуваш живота на някой друг.

Бях му благодарна, че не спомена за инцидента в коридора. Райън наистина бе прекалил, но колкото повече време минаваше, толкова по-трудно ми беше да повярвам, че избухнах така. Струваше ми се, че това се бе случило с някой друг, а аз само съм наблюдавала отстрани. Разбира се, напоследък май се ядосвах на всичко, което ми се случваше. Вбесих се задето ми натресоха да пазя Кристиан, заради обвиненията на пазителите, заради…

О, стига. Май беше настъпил моментът да хвърля бомбата.

— Само че, ъъъ… има още нещо, което вие, приятели, трябва да узнаете.

Четири чифта очи — дори и тези на Еди — се насочиха към мен.

— Какво не е наред? — попита Лиса.

Нямаше лесен начин да им го кажа, затова направо го изрекох:

— Ами, оказва се, че Виктор Дашков още не е признат за виновен за това, което ни стори. Просто го държат под ключ. Но най-после ще има официален съдебен процес… вероятно след седмица или две.

Реакцията на Лиса, като чу името му, беше подобна на моята. През връзката ни се предаде шокът, който я обзе, веднага последван от страх. В съзнанието й се заизреждаха картини от случилото се. Как извратената игра на Виктор я накара да се усъмни в здравия си разум. Мъчението, на което я бе подложил охранителят му. Как намери Кристиан целия в кръв, след като хрътките на Виктор се бяха нахвърлили върху него. Лиса стисна юмруци на масата тъй силно, че чак кокалчетата на пръстите й побеляха. Кристиан не можеше да долови реакцията й така, както можех аз, но и не му бе необходимо. Протегна ръка към нея, но тя едва ли я забеляза.

— Но… но… — Пое дълбоко, продължително дъх, опитвайки се да се успокои. — Как може още да не са го признали за виновен? Всички знаят… Всички видяха…

— Такъв е законът. Трябва да му дадат шанс да оспори обвиненията.

Лиса беше напълно объркана, но постепенно осъзна същото, което и аз, докато бях с Дмитрий миналата нощ.

— Значи… почакай… нима искаш да ми кажеш, че съществува вероятност да не го признаят за виновен?

Вгледах се в широко отворените й изплашени очи и не намерих сили да й отговоря. Но явно лицето ми й е подсказало всичко, което имаше за казване.

Кристиан удари с юмрук по масата.

— Това е идиотщина. — Неколцина от насядалите по съседните маси се извърнаха към нас след неговото избухване.

— Това е политика — уточни Ейдриън. — Хората с власт никога не играят по правилата, които важат за нас останалите.

— Но той едва не уби Роуз и Кристиан! — извика Лиса. — А мен ме отвлече! Как може това да се поставя под съмнение?

Емоциите на Лиса доминираха сред нас. Страх. Мъка. Гняв. Ярост. Смущение. Безпомощност. Никак не исках Лиса да затъва в тези мрачни чувства. Отчаяно се надявах да възвърне спокойствието си. И тя го направи, наистина бавно, но стабилно — но тогава аз започнах отново да се вбесявам. Също както когато бях с Райън.

— Сигурен съм, че това е само формалност — заговори Ейдриън. — След като се предоставят всички доказателства, навярно няма да има много спорове.

— Точно в това е цялата работа — отбелязах с горчив тон. — Няма да разполагат с всички доказателства. Не ни позволяват да присъстваме на процеса.

— Какво? — възкликна Кристиан. — Тогава кой ще свидетелства?

— Другите пазители, които бяха там. Очевидно не вярват, че няма да се раздрънкаме. Кралицата не желае светът да узнае, че един от нейните скъпоценни придворни, от най-знатно кралско потекло, е извършил нещо лошо.

Лиса май въобще не се засегна от упрека ми срещу особите с кралска кръв.

— Но нали ние сме причината той да бъде изправен пред съда. Кристиан стана и се огледа наоколо, сякаш Виктор Дашков можеше да се е промъкнал незабелязано в библиотеката.

— Още сега ще отида да се погрижа за това.

— Разбира се — насмешливо кимна Ейдриън. — Обзалагам се, че е достатъчно само да се появиш там и да отвориш вратата с ритник, за да ги накараш да променят решението си. Вземи и Роуз със себе си. Двамата ще направите наистина страхотно впечатление.

— Нима? — попита Кристиан, вкопчи пръсти в облегалката на стола си и прикова буреносен поглед в Ейдриън. — Имаш ли по-добро предложение?

Спокойствието на Лиса отново започна да се разклаща.

— Ако Виктор бъде освободен, няма ли отново да ни преследва?

— Ако го пуснат, няма да има време, за да го стори — успокоих я. — Ще се погрижа за това.

— Внимавай какво приказваш — посъветва ме Ейдриън. Изглежда намираше всичко това за много забавно. — Дори и на теб няма да ти се размине безнаказано, ако убиеш кралски роднина.

Понечих да го осведомя, че първо ще се поупражня с него, когато острият глас на Еди прекъсна мислите ми.

— Роуз.

Инстинктът ми, усъвършенстван от годините на тренировки, тутакси се задейства. Емил току-що бе влязъл в библиотеката, оглеждаше се за новаци и си водеше бележки. Скочих от стола, заех позиция недалеч от Еди, откъдето можех да виждам Кристиан и по-голямата част от библиотеката. По дяволите. Трябваше да се стегна, иначе Райън щеше да се окаже прав. Разсеяна от свадата в коридора и споровете тук заради Виктор, напълно бях зарязала задълженията си като пазител. Дори не ми беше нужен Мейсън, за да се проваля и сега.

Обаче явно Емил не ме бе видял да седя на стола и да си бъбря с другите. Мина покрай нас, изгледа ни строго и си записа нещо в бележника, преди да се отдалечи към другия край на библиотеката. Облекчена, че ми се размина на косъм, се опитах да се овладея. Не беше лесно. Отново ме обзе онова мрачно настроение, а гневните реплики на Лиса и Кристиан за процеса на Виктор Дашков никак не ми помагаха да се успокоя. Исках да отида на процеса и да наклоня везните на правосъдието в полза на справедливостта. Исках да се разкрещя, да дръпна една страхотна реч и да излея огорчението си. Ала това бе лукс, непозволен на един пазител. Първата ми грижа бе да защитавам поверения ми морой и да не се поддавам на импулсите си. Отново и отново си повторих мантрата на пазителите: Мороите винаги са на първо място.

Тези думи вече наистина започваха да ме дразнят.