Целувката на тигъра

Глава дванадесета

— Това е истински дворец!

Гледката бе величествена. Джейн не усети как стисна още по-здраво юздите на Бедилайа. От двете страни на алеята, която се губеше чак някъде вътре в двора, се издигаха тъмни кипариси. В центъра на градините светлееше голям мраморен фонтан. От средната част на сградата, украсена с величествен купол, се разгръщаха две крила в съвършена симетрия. Аркади с по осем колони очертаваха верандата, която минаваше по цялата дължина на къщата. Стройната балюстрада приличаше на прозирна дантела в лъчите на следобедното слънце. Всичко тук говореше за екзотична красота и за… мощ. Мощта на Рюъл. Дали цялата тази впечатляваща гледка нямаше за цел само да й напомни, че се намира във владенията на Рюъл Макларън? Колко пъти й бе повтарял, че иска да има дворец?

Джейн се озърна за голямата карета, която идваше на известно разстояние след нея нагоре по хълма. Йън се бе справил отлично с пътуването, сега бе много по-различно от пътуването му до Шотландия на времето.

От това разстояние мъжът на верандата се виждаше само като бяло петно. Ала Джейн знаеше, че е Рюъл. Почувства как вълнението заплашва да вземе връх над нея и се опита да му се противопостави с всички сили. Страхуваше се от този момент още от самото тръгване от Шотландия. За нищо на света не бива да покаже колко е развълнувана и неспокойна.

Странно, колко прехласнат бе Рюъл по този остров! Дали го привличаше красотата? С онази забулена в мъгли планина и живописното селце, нанизано като огърлица по брега на залива, Цинидар несъмнено бе много красив, но Рюъл не бе човекът, който би се увлякъл по едни красиви кулиси. Може би го привличаше някаква странна магия, която се излъчваше от острова. Въздухът бе като искрящо вино, дишаше се леко въпреки уханието на ванилия, сандалово дърво, жасмин, кедри и какви ли не други екзотични аромати, които завладяваха сетивата при всяко вдишване.

„О, господи, реагирам толкова глупаво!“ — помисли си Джейн, изпълнена с гняв. Цинидар е място като всички други места! Място, което тя ще трябва да нагоди според собствените си потребности така, както Рюъл го бе нагодил към своите.

— Джейн!

Тя се обърна бързо. Маргарет бе подала глава от прозорчето на каретата.

— Има ли още много? Вижда ли се вече?

Джейн безмълвно посочи двореца горе на хълма. Очите на Маргарет се разшириха, когато проследи жеста на Джейн.

— Всемогъщи боже! — Маргарет изведнъж избухна в смях. — Да, няма що, признавам, че съм смаяна. Този тип винаги твърдеше, че ще го постигне!

Двама облечени в бяло прислужници се притекоха да разгърнат стълбичката щом екипажът спря пред входа. Мигновено изникнаха и двама плещести туземци, носещи огромно кресло — по-скоро трон, поставен върху четири пръта и покрит с балдахин от червена коприна. Друго момче хвана юздите на Бедилайа и я поведе към коневръза, до който ги очакваше Рюъл.

Беше облечен в ослепително бели дрехи и представляваше не по-малко елегантна и поразяваща гледка от двореца.

— Джейн! — Той кимна вежливо за поздрав, преди да се приближи и я свали от седлото. — Добре дошла в Цинидар!

— Благодаря! — През плата на ризата си тя усети топлината на ръцете му и това й подейства като шок. Джейн бързо отстъпи настрана, за да избегне докосването му. Но по изражението на лицето му прочете, че всъщност само е разкрила онова, което се опитваше така отчаяно да прикрие. И за да стане сякаш всичко още по-лошо, тя реши да бъде делова и каза: — По пътя до тук никъде не видях релсите, поставени от Медфорд?

Рюъл вдигна вежди:

— Искаш да кажеш, че съм те излъгал?

— Не съм казала такова нещо.

Той кимна с глава на запад:

— Лагерът на Медфорд е на една миля отвъд горичката. Ще се запознаеш с него на вечеря.

Рюъл се обърна рязко и тръгна към екипажа.

Картаук, който бе слязъл пръв, отпъди грубо прислугата.

— Аз ще му помогна! Свикнал е с мене! — Прегънат о две, той изчезна във вътрешността на каретата, за да се появи почти веднага с Йън на ръце. Джон сръчно го настани на отрупаното с възглавници кресло и притегли копринената покривка върху коленете на Йън. — Ето, това е! — Картаук се ухили. — Когато за последен път видях един от тези тронове, в него седеше махараджата и го разнасяха величествено из парка. Ти обаче изглеждаш много по-добре в него, Йън.

— По-добре, но се чувствам като някакъв идиот — усмихна се Йън. Изглежда не му беше добре, защото се облегна назад върху копринените възглавници, замижа и въздъхна: — Но е удобно.

— Точно това е важното! — Погледът на Рюъл опипа тревожно лицето на Йън. — Как мина пътуването?

— Можеше да го разбереш по-рано, ако си беше дал труд да ни вземеш от пристанището! — каза Маргарет, която точно излизаше от каретата, поддържана от един прислужник. — Мислех, че ще проявиш достатъчно вежливост да ни посрещнеш лично, вместо да ни изпратиш цял полк прислужници. Все пак нали ти настояваше да дойдем?!

— Направи ме на пух и прах точно както заслужавам! — В очите на Рюъл блесна ирония. — Няма място за никакви извинения, но все пак бих искал да поясня, че самият аз пристигам от планината само преди малко. Щеше да имаш повече основания да се сърдиш, ако ти се бях появил мръсен и прашен, та и с лоша миризма при това!

Маргарет хвърли мрачен поглед към каретата:

— Но трябва да призная, че колата е удобна, а слугите ти са безкрайно услужливи.

— Радвам се, че скромните ми старания не са били напразни. — Рюъл посочи към един снажен мъж със златиста кожа, който току-що се показа на вратата на двореца: — Това е Тамар Алканар. Доведох го от неговото село, за да бди над Йън.

Както и останалите слуги, Тамар бе обут в сандали, носеше късо до кръста яке и пъстра кърпа, която бе обвита около бедрата му и стигаше до средата на прасците. На китките на двете му ръце блестяха широки месингови гривни. Той се поклони и фините очертания на лицето му се разляха в сърдечна усмивка:

— Аз към прещастлив да ви поздравя с добре дошли! — Пред Йън той направи по-дълбок поклон: — Приемете моите уверения, че ще ви служа най-покорно и ще изпълня всяка ваша заповед!

Маргарет, която го наблюдаваше с кисело изражение и поклащаше глава недоверчиво, веднага се обърна към Рюъл.

— Той не ни е нужен. Джок остана долу на пристанището да следи за товаренето на багажа, но Йън сигурно ще предпочете той да си го…

— Джок не говори тукашния диалект — прекъсна я Рюъл. — Тамар ще ти бъде нужен именно, за да ти помогне да се разбираш с прислугата. — Рюъл даде знак на слугите: — Хайде, носете го! И много внимавайте с господата!

— Те ще внимават. Няма да позволя да стане нещо! — Дебелата лъскава плитка на Тамар заподскача на гърба му, докато той тичешком изкачваше стълбите, за да отвори високата богато украсена врата. В следващия момент Картаук, Маргарет и свитата на Иън влязоха в двореца.

Рюъл се обърна към Джейн:

— Тамар ще се върне веднага и ще ти покаже твоите стаи. Трябваше най-напред да се погрижим за Йън.

— Естествено.

— Междувременно можеш да хвърлиш поглед от задната тераса над останалата част от острова. Дворецът е построен над самия каньон. Без да изчака съгласието й, той я поведе покрай сградата към широка тераса на няколко нива, с мозаечен под от кобалтовосини и смарагдовозелени плочи. Струите на разкошен водоскок се плискаха звънко и се лееха от стъпало на стъпало в каскада от басейни с причудливи геометрични форми, заобиколени от гъсти жасминови храсти.

Рюъл я поведе през великолепни градини, край светнали водни огледала, за да изкачат трите стъпала към по-горната тераса.

— Оттук изгледът към каньона е незабравим и страховит.

— По-страховит от Ланпур? — погледна го Джейн.

Рюъл застана до крехката балюстрада.

— Сама погледни!

Стояха на ръба на истинска бездна. На стотици метри някъде долу тъмнееше долината, покрита със зеления килим на джунглата. На север се издигаше планината, възземаща се толкова стръмно на горе, колкото стръмна бе и урвата под краката.

— В описанието на Медфорд е казано, че между стената на каньона и планината има около сто мили. Оттук не изглежда да е толкова далече — каза Джейн.

— О, обзалагам се, че ще ти се види дори много повече, когато започнеш да проправяш пътя през джунглата.

Джейн съвсем не се съмняваше, че ще е така.

— Няма ли име тази планина?

— Защо й е име? След като е една-единствена. — Рюъл се усмихна — Не съм и помислил да й дам име.

Не беше ли казал същото и за своя другар, лисичето? Нали и него бе оставил без име.

— И реката няма име — отбеляза Рюъл.

— Реката? — Джейн впери поглед надолу.

— Оттук не се вижда, дърветата пречат. Тече от юг на север, след това завива на изток и се влива в морето.

Джейн обърна поглед към джунглата, простираща се на изток.

— Представях си, че оттук ще се вижда морето. В тази посока изглежда островът е по-дълъг, отколкото очаквах.

— Има около триста метра ширина и около шестстотин метра дължина. — Рюъл посочи на запад. — Но в тази посока понякога се вижда морето как блести.

— А може ли да се види пътят, който си просякъл през джунглата?

Рюъл поклати глава и посочи на юг:

— Той минава ей там, зад дърветата. Да не възнамеряваш да го използваш, за да прокараш по него трасето на линията?

— Стига да е възможно… Ще трябва да го разширим, естествено, но може да се използва като основа. Какво стана с материалите ми?

— Хората на Медфорд ги прибраха в базовия лагер в подножието на планината. Виждаш, че съм готов всячески да ти помагам.

— Всячески готов, но окрилян по-скоро от алчност, отколкото от любезност към мене.

Рюъл се разсмя.

— Съвършено вярно!

— Добре ще е още утре сутрин да тръгнем към планината. Ще ми трябва някаква карта.

— Има и по-добър начин. Аз ще ти покажа пътя.

Това прозвуча като сигнал да застане нащрек.

— Не е необходимо. Не бих искала да ти създавам главоболия.

— Не са главоболия. И без това трябва да се върна в лагера. Всъщност аз дойдох само за да се уверя, че Йън е добре настанен. — Рюъл се засмя. — Няма да е зле да се възползваш от помощта ми. А стигнем ли горе, започваш дейността си официално и няма какво повече да очакваш от мене.

— Аз и сега нищо не очаквам.

— Дори и преводач, който да предаде на работниците какво искаш от тях?

— Медфорд ще ми намери някого.

— В лагера има човек от семейството на Тамар. Дилам работи като надзирател при Медфорд. Разбира от слонове.

— На мене ми трябва човек, който да разбира от пътно строителство, а не от тези дебелокожи гиганти.

— Ще видиш, че може да се окаже истинско преимущество, ако разбира и от двете. По тия места бродят цели стада слонове. Те си се чувстват господари на джунглата и не приемат пришълците — натрапници.

Джейн смръщи чело.

— Медфорд не пише нищо за слоновете, но споменава за някои специални проблеми с животните. Тъкмо се чудех какво ли има предвид. Добре, съгласна съм за Дилам, стига да покаже компетентност.

— Да, Дилам показва изключителна компетентност.

— И изключителна преданост към тебе?

— Не бъди толкова подозрителна! Дилам никога няма да играе ролята на мой шпионин. Хората на Цинидар са независими по природа. Досега не съм успял да купя — дори аз — предаността на някого.

— Което те е разочаровало безкрайно, така ли?

— Напротив, което ме е очаровало. Тамар ми каза, че жителите на Цинидар са дошли от юг, от Полинезия. Завладяването на острова от прадядото на Абдар е било сигурно кърваво, защото до ден-днешен туземците не искат и да чуят за Савистар и за неговите военачалници. Тогава хората са избягали от крайбрежието и са се изпокрили в джунглите на каньона, който се счита за непристъпен. Така са оцелели.

— Много разумно. — Вниманието на Джейн бе привлечено от нещо друго. — Кой живее там? — Тя посочи една очарователна къщичка с покрив подобен на пагода, полускрит между дърветата.

— Никой. Това е лятна къща. Накарах да я построят като павилион за отдих, ако ми се прииска да се измъкна от двореца. Досега не съм я използвал, но скоро сигурно ще дотрябва. — Преди Джейн да може да попита още нещо, Рюъл се обърна към стълбата: — Ето го и Тамар. Ще ме извините сега, ще се видим на вечеря!

Джейн въздъхна с облекчение, когато го видя да се отдалечава. След първия кратък миг на сърдечност при самото им пристигане Рюъл се бе държал през цялото време официално вежливо и любезно, както подобава на гостоприемен домакин. Джейн не би могла да очаква, че той ще продължи да се отнася към нея така и за в бъдеще, но се надяваше, че поне ще й даде възможност да си поеме дъх, докато се ориентира в обстановката.

— Прощавай за откровеността, Рюъл, но ти си кръгъл глупак! — каза Джеймс Медфорд.

Рюъл се разсмя.

— Не бива да подценяваш личността на мис Барнаби! От тебе се иска само да й помогнеш ако има нужда от информация или от някакъв съвет.

Лицето на Медфорд стана сърдито:

— Което ще рече навярно, че ще трябва самичък да построя този проклет участък, без да ми се плати за това.

— Като се запознаеш с дамата моментално ще разбереш, че тя никога не би те използвала. — Рюъл даде знак на слугата да допълни чашата на Медфорд. — Напредвате ли с работата?

— Горе-долу. — Медфорд не се оставяше да го отвлекат от темата. — Чудя ти се! Не ти ли стига онова, което тя забърка в Казанпур?! Защо наемаш точно нея, след като… — Той рязко млъкна, вперил поглед към вратата. — О, кого виждам! Нашата мис Барнаби!

Рюъл проследи погледа му и видя само червеникави плитки, блеснали под светлината на полилея.

— Да, това е… — Той млъкна, стреснат от вида на Джейн.

Носеше семпла бяла рокля от въздушна материя, оставяща ръцете и раменете открити. Линията на роклята подчертаваше тъничката талия и пълните гърди. За първи път тя изглеждаше истински женствена и съблазнителна.

— Я виж — промълви само Медфорд.

Когато откъсна очи от Джейн, Рюъл видя, че Медфорд го гледа многозначително.

— Е, и какво?

— Няма нужда да ми казваш защо си й възложил обекта — каза Медфорд. — По-ясно от това здраве му кажи!

По дяволите! Достатъчно бе да погледне тази жена и вече пламва, готов и нетърпелив да я има.

— Сега ще те представя — каза Рюъл кратко.

— Няма защо да бързаме, аз…

Рюъл просто не остави Медфорд да се доизкаже. Тръгна през големия салон да посрещне Джейн, без да откъсва за миг очи от нея. Кожата й блестеше, прозирна като седеф, в очите й имаше боязън. И с право! Той изпита непреодолимо желание да докосне кожата й, да погали с върховете на пръстите голите й рамене, да сграбчи с ръка гърдите й…

Защо не всъщност? Медфорд го наричаше на шега „раджата на Цинидар“. Но притежаваше власт не по-малка от тази на раджа! Трябваше да нареди да я настанят в собствените му стаи… Да бъде на негово разположение. Да може да разпусне косите й, да вплете в тях пръсти. Да свали дрехите й и да я просне…

Той застана съвсем близо до нея.

— Добър вечер! Не очаквах да си толкова елегантна. Изглеждаш… изключително!

— И това предизвиква гнева ти?

— Не… — Но странно, беше всъщност точно така! Той се улови, че изпитва гняв, гняв и разочарование, защото не може да я притежава още в този миг. Но едно насилване не би могло да го освободи от този бяс. Тя трябва да дойде при него по своя воля, победена и покорена. Рюъл се насили да се усмихне: — Не съм те виждал в рокля досега. Направо съм зашеметен.

— Маргарет ми я поръча. — Тя се озърна. — Къде е Маргарет?

— Казала е да ми предадат, че Йън е твърде уморен и няма да може да вечеря с нас. Те ще вечерят горе. — Погледът му обгърна голите й рамене. — Както винаги Маргарет е проявила безпогрешен вкус. Как успя да те придума да приемеш рокля?

Джейн вдигна рамене.

— Постоянно повтаряше, че в един дворец ще трябва да се преобличаме за вечеря и настоя да ми поръча необходимото. — От движението на раменете й корсажът се смъкна малко и разкри още повече гърдите й.

Рюъл почувства неудържимо напрежение в слабините си.

— Странно е, че си се съгласила.

— Маргарет казва, че една рокля не прави жената жена, също както панталоните не могат да направят мъжа. Това са просто дрехи, които посочват някаква разлика, но надали ти осигуряват предимства…

— Колко отстъпчива си станала! Променила си се.

— Да признаеш някои разумни съображения не означава отстъпчивост. Само глупаците не научават нищо ново с годините. — Изгубила търпение, тя го изгледа смело: — Защо трябва да обсъждаме роклята ми?

— Защото не ми харесва.

По страните й пламна червенина.

— Не ти харесва роклята ми или фактът, че вече не съм детето от Казанпур?

— Ти не беше дете. Още тогава беше вече твърде… — той спря очи на гърдите й, — … зряла.

Лицето й стана още по-розово.

— И какво й е толкова лошо на роклята ми?

Рюъл изведнъж осъзна, че не е до роклята, а до факта, че не той й я е подарил. Маргарет бе успяла да я убеди да се откаже от мъжките си дрехи, а ето че той просто кипи от ревност!

— Прекалено фрапантна. Бях си представял другояче тази вечер, по-делово.

Джейн пое дълбоко дъх.

— Дойдох, за да се видя с Медфорд. Предполагам, че това е господинът до прозореца?

— Да, това е Джеймс. За съжаление, съвсем не е въодушевен от мисълта да се запознае с тебе.

— Защо?

— Смята, че съм ти възложил проекта, защото си моя любовница.

Джейн стисна устни.

— И ти, разбира се, не му обясни, че греши?

— Защо трябваше да го правя? Всъщност това е една от причините да си тук, а аз съм честен човек.

— Тук съм, за да построя железницата.

— Да, но наред с това имам намерение да те направя своя любовница.

Той просто видя как лумна яростта й, но тя отвърна най-спокойно.

— Няма защо да се вълнуваш за нещо, което никога няма да стане.

— Но още преди да тръгнеш от Гленкларън ти знаеше, че съм ти отредил такава роля. Бях откровен с тебе. Исках Цинидар да те принуди да паднеш на колене, за да мога след това и аз да направя същото.

— Няма да получиш онова, което си въобразяваш. — Погледът й се върна към Медфорд. — По дяволите! Можеше поне да му кажеш, че си разбирам от работата и съм компетентна.

— Ще станеш много по-компетентна, след като аз те обуча.

— Исках да кажа… — Тя млъкна и въздъхна продължително, по-скоро уморено, отколкото ядно. — Знаеш какво имах предвид. Ще ме запознаеш ли с Медфорд или сама да се погрижа за това?

— Не, остави това на мене! — Рюъл се обърна и я поведе през залата. — Уредих Медфорд да ти сътрудничи, но не очаквай от мене да продължа да те подкрепям. Това е борба, която сама трябва да изведеш до край.

Успя да я обърка, но тя няма да позволи той да го забележи! Да, ще се държи спокойно и нехайно, нека да се вбеси още повече!

— Знаеш ли, че построих Лятната къща за тебе?

Джейн продължи да крачи до него, сякаш не бе чула думите му.

Не биваше да й го казва още сега, но търсеше да я засегне, да я разтърси с нещо.

— Исках място, където да те имам изцяло и само за себе си.

Джейн не отговори. Но от погледа му не убегна как страните й станаха на червени петна, а гърдите й започнаха да се надигат и спускат като че беше тичала.

— Ще те обвия в златотъкана коприна — прошепна той тихо. — В широка роба, разкриваща гърдите и ръцете ти. Имаш толкова красиви крайници!

— Млъкни! — каза Джейн с прегракнал глас.

— Зная колко розови стават пъпките на гърдите ти, като ги посмуча… Такива едри и твърди… Помниш ли?

— Не.

— Ще поръчам на някоя местна шивачка веднага да се заеме. Роклята ще стои чудесно на червената ти коса.

— Само ще хвърлиш парите си на вятъра. Няма да се стигне до там.

— О, ще се стигне. — Погледът му се задържа на гърдите й. — Обзалагам се, че ние току-що поехме, и ще стигнем.

Тя неволно сведе поглед към долната част от тялото му, но бързо отвърна лице.

— Виждаш ли? — каза тихо той. — Започна се и няма да има край. — Бяха се приближили вече до Медфорд и Рюъл окачи на лицето си вежлива усмивка: — Джейн, мога ли да те запозная с Джеймс Медфорд? Джеймс, предполагам, че ще забавляваш дамата, докато ида да видя какво може да е задържало Картаук.