Целувката на тигъра

Глава осма

Стресна я силно блъскане по вратата. Кой може да е? Посред нощ…

Някой заудря по вратата, още по-силно.

Джейн наметна бързо робата върху бялата си нощница, изтича и отвори.

Пред нея стоеше Рюъл.

— Какво има? Какво дириш тук? — прошепна изумена тя. Уплашеният поглед, който хвърли през рамото му към коридора я увери, че Патрик явно не е чул хлопането. — Какво има? Защо не си в хотела?

— Трябваше непременно да говоря с тебе. Размислих. Целия следобед съм мислил. — Той млъкна и след това изведнъж изстреля: — Това е. Все трябва да го кажа някак! Искам… да се оженя за тебе.

— Мо-оля? — Не можеше да повярва на ушите си.

— Не казвам веднага. Ще са нужни няколко години, за да мога да ти предложа нещо повече от това да гледаш как се изтрепвам от работа. Но когато заработи мината, пари ще дойдат. — Рюъл се намръщи. — Един господ знае кога ще е. Може да се наложи да чакаме като Маргарет и Йън.

Джейн поклати глава като замаяна:

— Нищо не разбирам!

— Йън ми каза, че ми трябва дом. Той каза, че имам нужда от… — Той сви рамене. — Може и да е прав. Дом. Но има ли дом без жена?

— И затова ли ме искаш?

— Не е точно така. Аз… аз имам… Аз изпитвам към тебе…

— Желание?

— Не, друго е.

— Чувство за вина?

— Не! — И той изведнъж избухна: — Какво само питаш? Не искам да ме напуснеш! Искам да се грижа за тебе! Искам… Сам вече не зная какво искам. — Той заговори бързо, с несвой глас: — Ще се погрижа да имаш всичко, каквото пожелаеш. От тебе нищо не искам, нищо друго, освен да делиш с мене леглото и когато му дойде времето, да ме дариш с детенце… Какво неразумно има тук?

— Няма нищо неразумно. — Джейн беше абсолютно объркана. Би могла да очаква всичко друго, само това не! Никога не би могла да си представи, че ще се случи такова нещо. Брак. С Рюъл. По-скоро би могла да си представи брак с някакъв демон…

— Какво ще кажеш?

Тя пое дълбоко дъх и поклати глава.

— Не, благодаря.

— Защо не? — Той не изчака отговор и продължи припряно: — Зная, че започнахме не както трябва, но това може да се поправи. Уважавам те, ти ме уважаваш, нищо че не ме харесваш чак толкова.

— Не е до харесването. Но аз не мога да ти вярвам.

— Ще се научиш. Никога не съм изоставил приятел, ще видиш.

— Железницата…

— Ще се погрижа и за Патрик.

— Патрик няма нужда от това — пресече го тя гневно. — А дори и да беше така… Не, животът, който ти ми предлагаш, не е за мене. Нима не си го разбрал? Аз не съм жената, която ти трябва за съпруга. А и ти не си това, което аз бих искала.

Нещо стана с лицето му. Джейн би могла да се закълне, че нищо не е в състояние да засегне Рюъл Макларън. Но сега този нов, непознат Рюъл пред нея изглеждаше раним и наскърбен. Или греши? Защото сега отново се появи заядливата му усмивка.

— Възразявам! Има все пак някои части от моята личност, които ти винаги си харесвала.

Тя настръхна.

— Тук вече се лъжеш.

— Не се лъжа. Да не си мислиш, че и при мен не е същото? То е непрекъснато помежду ни. Разбери…

Изведнъж цялата му обърканост се изпари сякаш с един замах. Джейн почувства властното му присъствие. Осъзна, че той цели да предизвика точно това. В един миг се превърна отново в сластния изкусител от онези дни, преди отиването им в салон — вагона. Излъчваше такава неудържима сила, такова привличане, че Джейн сякаш можеше да докосне тази сила.

— Ще се увериш колко ме бива в това, да осигуря на една дама онова, което пожелае… — Той се обърна и тръгна към вратата. — Налага се да тръгна. Трябва да си оградя участъка преди пътищата ни да се разделят, но искам да ти напомня за себе си… и за онова, което ще ни липсва и на двамата. Чакай ме утре за вечеря!

— Но аз не бих искала ти…

— Разчитай, че ще дойда. — Той се обърна към нея и погледът му се плъзна по извехтялата й роба. — По нощница не съм те виждал досега! — Рюъл се намръщи. — Ако това нещо тук изобщо може да се нарече нощница. Някой ден ще те облека аз в нещо ефирно, в едно истински съблазнително неглиже.

С тези думи той се завъртя на токовете си и бързо напусна къщата, но успя все пак да чуе как една врата се затръшна силно след него.

— Отивай си, Рюъл! — каза тя, преди още той да успее да отвори цялата врата. — Казах ти да не идваш. Не те искам тука!

Рюъл не трепна. Само вдигна вежди:

— Какво? Не си ли сготвила още?

След това смъкна мокрия си от дъжда плащ и го пусна направо на пода.

Не го беше виждала досега така облечен — в тъмнокафяв костюм, с колосана бяла риза и черна вратовръзка. Светлината от фенера до вратата се отразяваше в излъсканите му обувки, изсветлелите кичури в косата му просто блестяха. Тази елегантност бе съвсем неочаквана за Джейн. Обзе я ужас като осъзна как е облечена самата тя.

„Няма причина да се държа, като че се отбранявам!“ — опита да се поокуражи тя.

— Върви си, моля те!

— Щом не искаш да ме нахраниш, тогава идвам просто да разменя някоя дума с Патрик. Той в къщи ли е?

— Легна си вече.

— Какво? Вече? Няма осем и половина.

— Уморен е. Невъзможно е сега да говориш с него.

— Но трябва. Искам да го помоля за ръката на дъщеря му. — Рюъл щракна с пръсти. — Това сигурно малко ще го притесни. Нали не иска да знае, че има дъщеря.

— Не говориш сериозно, предполагам.

— Обаче е точно така. Откакто поех по пътеките на добродетелта, искам да спазвам традициите. Не ми се вярва да е заспал. Ще ида просто при него и ще му…

— Не! — Дъхът й излезе на пресекулки. — Та това е чиста глупост и няма да позволя да говориш с Патрик.

Най-неочаквано той отстъпи.

— Добре тогава. Съгласен съм…

Джейн би предпочела хиляди пъти той да затръшне вратата след себе си.

— … ако направиш с мене една малка разходка.

— Разходка?

— У дома, в Гленкларън годениците излизат вечер да се разхождат. Със съответния придружител, естествено.

— Нямам никакво желание да се разхождам с тебе.

— Тогава съм принуден да вляза и да поговоря с Патрик. Надявам се, че ще ни даде благословията си. Както ти съвсем правилно забеляза, той има слабост към мене.

Явно бе, че той няма да се откаже от намерението си.

— Вали — каза Джейн уморено.

— Ами добре тогава, на мене ми е достатъчно да поседя с теб на верандата.

Джейн му хвърли яден поглед. Безобидната усмивчица на Рюъл не можеше да я заблуди. Под тази усмивка се криеше непоколебима решителност.

— Добре, десет минути — каза тя и се отмести, за да му направи път.

— Отлично! — Рюъл тръгна след нея през салона към вратата, водеща към верандата.

— Виждаш ли колко съм послушен? Изпълнявам всяко твое желание и подтичвам след тебе като предания Сам.

— Сам не подтичва след мене. — Тя седна на отрупаната с възглавници плетена пейка. — Дори Сам проявява повече разум.

— Да не би тази забележка да е насочена към мене? — Рюъл седна до нея. — Но аз съвсем нямам щастието на Сам. Такъв грешник като мене може да се държи само с полагащото се смирение.

— Ти това?!

Той се ухили:

— Признавам, че и на мене тази роля ми е твърде чужда, но се опитвам да се приспособя. Дай ми ръката си.

— Защо?

— Искам да държа ръката ти. Йън и Маргарет положително се държат за ръце. Така се полага, когато ухажваш някого.

— При нас не може да става дума за ухажване.

— Напротив, може. — Той взе ръката й и преплете пръсти с нейните. — Чакай, не се дърпай! Та това е само ръката ти! — Тонът му беше успокоителен. — Само ще поседим така, ще поразговаряме и ще слушаме дъжда.

Всяко нейно мускулче бе напрегнато, полагаше усилие, за да остане седнала неподвижно до него. Пронизваше я едно-единствено усещане: как се допират ръцете им, раменете им…

— Изглежда отлично знаеш как се ухажват жените в Гленкларън — каза тя подигравателно.

— Зная го само от онова, което са ми разказвали. Бях твърде необуздан хлапак, не ми стигаше търпение за задявки и ухажвания.

А сигурно не му е било необходимо. С този негов чар… Достатъчно е било само да нададе зов и всяка жена би се покорила като омагьосана…

— Далеч ли е Гленкларън от…

— Не желая да говорим за Гленкларън. Той е само едно тъпо, потискащо място. — Въпреки думите му той продължи да я гледа ласкаво. — Изобщо не бе подходящ за мене. А и на теб не би ти подхождал. Като се оженим, ще живеем на Цинидар.

Замаяна, Джейн напразно търсеше някаква друга, не толкова лична тема за разговор.

— Как го намери този твой Цинидар?

— Плавах на един кораб от Австралия за Африка и слязохме там, за да набавим храна и прясна вода. Корабът отплава, а аз си останах на острова.

— Защо?

Рюъл вдигна рамене.

— Хареса ми. Имах чувството… — Той се опита да намери подходящата дума. — Стори ми се, че някой ме извика.

— Красиво ли е там?

— Така мисля. — Рюъл помълча, загледан вътре в себе си. — Да, Цинидар е красив.

— Ала не това е причината да искаш да го купиш?

— Щом го зърнах, веднага усетих, че ми принадлежи. Просто го знаех. — Той обърна ръката й и погали с върха на показалеца си дланта й. — И тъй като този остров ми бе просто обещан от небето, не виждах защо съдбата да не се е погрижила да го обзаведе с онова, което обичам повече от всичко.

— Злато — засмя се тя тихо.

Той кимна.

— Тръгнах да огледам. Покрай самата стена на каньона вървеше пътечка, затрупана на места с каменни блокове. Прекатерих се през тях. На дъното на тази огромна пукнатина ми трябваха цели три седмици, за да си проправя път през джунглата и да се добера до върха. Имаше моменти, в които ми се струваше, че никога няма да успея. Но когато стигнах… — Безкраен възторг пръсна сияние върху лицето му. — Цели жили самородно злато! Богати, тлъсти жили! Дори потоците жълтееха от злато, само се наведи и си вземи някой къс, голям като гъше яйце.

— И ти взе ли си?

Рюъл поклати глава.

— Само ако кажех някому за находището, новината би се разнесла като степен пожар. Преди това трябваше да си осигуря Цинидар по закон и ред. Затова се върнах, окъсан, умиращ от глад, без пукнат грош в джобовете си и обявих всред хората на пристанището, че не съм успял да изляза от каньона. С първия попаднал ми кораб напуснах острова и опитах щастието си в златоносните полета на Джейленбург. Трябваха ми цели три години, разработих два запазени участъка, но накрая събрах достатъчно и можех вече да купя Цинидар от махараджата.

„Три години убийствен труд и лишения… И всичко това заради Цинидар!“ — помисли си Джейн.

— И сега се връщаш там?

— Да. Ще те извикам да ме последваш щом… — Той не продължи, стреснат от изражението на лицето й. — Това ще стане, Джейн! — Той отмести един от кичурите, паднали на слепоочието й. — Не съм те виждал досега с разпусната коса. Иска ми се да видя как се разсипва по раменете ти. Тогава… в салон — вагона ужасно ми се искаше да разплета плитката ти, но бях толкова възбуден, че не можех да се контролирам…

Тя усети жарката вълна на кръвта в бузите си, по врата, по гърдите си.

— Но сега мога — каза Рюъл тихо. Показалецът му продължаваше да гали дланта й, посипваше я сякаш с тръпчици, които плъзнаха по цялата й ръка. — Искам да правя всичко, което ти искаш. Патрик спи и няма да ни смущава. Искам да заключа вратата и…

— Не бива — прошепна едва чуто тя.

Милостива богородице! Чувстваше гърдите си толкова набъбнали, та чак опъваха ризата й и заплашваха да спукат плата. Можеше да се надява само на това, че той не го е забелязал. Но много по-вероятно бе да е разбрал… Той изглежда винаги точно знаеше как може да извика у нея определена реакция.

— Помниш ли картините на махараджата? Има толкова много пътища към блаженството! Искам да ги извървя с тебе… всичките.

Тя се задъхваше и трепереше също както тогава, във вагона на махараджата. С ужас осъзна, че би искала да се хвърли на пода, да коленичи също както онази жена от картината, да му се подчинява сляпо, да прави всичко, което той пожелае.

Долавяше леката миризма на сапун, която лъхаше от него, долавяше ромона на дъжда в сламения покрив на бунгалото.

Така ромолеше дъждът по покрива на вагона…

— Но днес е по-различно — каза той, като че бе прочел мислите й. — Не се опитвам да те прелъстя.

— Така ли?

— В началото беше така, но сега… сега съм готов да ти докажа, че мога да бъда смирен и търпелив.

Би трябвало да се отстрани от него, а седеше като вцепенена.

— Пусни ме — прошепна тя.

Той импулсивно я сграбчи още по-силно, но бавно отпусна ръката й.

— Виждаш ли колко съм послушен. А изобщо не исках да те пусна. — Рюъл стана и отиде към вратата. — Ще удържа на обещанието си. Десетте минути изтекоха. Тръгвам. — Вече в рамката на вратата той се спря и я погледна. — Нищо не е приключено. Никога няма да се отървеш от мене. Ще остана тук в Казанпур, докато вие с Патрик напуснете града.

— Ще бъде само губене на време. Няма да променя решението си. А и Цинидар? Какво ще стане с него?

— Чакал съм за Цинидар с години. Мога да почакам още малко. — Рюъл се усмихна. — Джейн Барнаби, ти си заслужаваш чакането.

Локомотивът вече плюеше пара, фенерите бяха запалени, когато Рюъл се качи в будката на машиниста.

— Къде е Картаук?

— В каньона Ланпур, в безопасност. — Той се засмя. — Направихме му един навес до стената на пропастта, но той не престана да проклина, защото дъждът се стича и здравата ще го намокри, докато изчака влака. Наложи се да му кажа, че в Шотландия мусони няма.

Джейн вдигна щита на благоразумието, за да се предпази от въздействието на неговата усмивка и на очите, с които я гледаше. След една почти безсънна нощ успя да убеди себе си, че е в състояние да остане равнодушна към неговата притегателна сила, а сега изведнъж отново я усети като истински удар.

Тя бързо отклони поглед.

— Йън пристигна преди четвърт час. Сега е във вагона на махараджата. Искаше да го поразгледа, докато се приготвим за тръгване.

— Да се надяваме, че Абдар не е научил за нашия план и няма да ни причака някъде по пътя — каза Рюъл.

Джейн само кимна.

— Време е да потегляме. — Извърнала лице към Рюъл, тя добави: — Можеш да поддържаш огъня. Аз ще следя за пътя… — Тя даде знак на Робинсън, който бе седнал на мястото на машиниста и локомотивът бавно потегли. — Патрик каза, че целият път до Наринт е свободен, вчера е инспектирал всичко, но може междувременно да е станало нещо…

Преди да стигнат до каньона Сикор се наложи два пъти да спират. Единия път, за да вдигнат от релсите едно паднало дърво, а втория път — за да прогонят един воден бивол, който най-спокойно преживяше, застанал на линията.

Малко преди да стигнат до Сикор, влакът забави ход. Но щом преминаха над придошлата буйна вода, Робинсън ускори и локомотивът се изтегли плавно от моста.

— Мостът над Ланпур е веднага след завоя — каза Джейн. — Гледай за Картаук.

— В този дъжд той по-лесно ще види светлините на влака, отколкото ние него. — Рюъл дойде при нея на прозореца. През гъстата завеса на дъжда само тук-там се мяркаха жълтите води на реката. Влакът навлезе в моста. — Да се надяваме, че Картаук бърза да се спаси от дъжда и ще се метне на влака, щом като намалим скоростта… Какво става?!

Джейн също чу и сърцето й се обърна.

— Робинсън! — извика остро тя.

— Зная — прошепна дрезгаво Робинсън и увеличи скоростта. — Вагоните са само три. Може би ще се измъкнем преди…

Локомотивът се наклони и спря, стържейки ужасно.

— Какво стана? — попита Рюъл.

— Един от задните вагони е дерайлирал — промълви Джейн, изтръпнала от ужас.

— Абдар! — Рюъл изруга.

Влакът се разтърси бавно, още веднъж, и пак… Сякаш някаква змия се извиваше в конвулсивен гърч.

— Всички навън! — изкрещя Робинсън, вкопчил се с всички сили в спирачката. — Локомотивът… дерайлирахме! Сега вече…

— По дяволите! — Рюъл сграбчи Джейн и скочи с нея навън. Болката от падането бе ужасна, но успяха да се претърколят малко по-надалеч.

Дървеният мост потрепери. Придошлите води бучеха като вятър.

Не е възможно! Не може да се случи такова нещо! Мили боже! Защо?!

— Робинсън! — изкрещя Джейн.

Робинсън се появи на вратата на кабината. В следващия миг той скочи и падна до Рюъл и Джейн.

— Бягайте! Тичайте и двамата! — Рюъл скочи на крака. — Опитайте се да се доберете до брега. Аз ще проверя… дали… — Думите замряха на устните му, като видя как последният вагон, салон — вагонът на махараджата се наклони и увисна над бездната. Заплашваше да полети надолу всеки миг… — Йън!

„Йън е вътре! — помисли трескаво Джейн. — Защо не изскача навън? Да е изминала най-много минута, откакто те скочиха от локомотива, макар че изглеждаше цяла вечност…“

— Бягайте от този проклет мост! — Рюъл хвана Джейн за рамото и я бутна към края на каньона, на сигурно място. Тежката врата на салон — вагона се отвори. Йън се опитваше да излезе навън. Челото му беше цялото в кръв, в очите му се четеше ужас.

— Рюъл!

— Скачай! Скачай, Йън! — Рюъл се затича по моста към вагона. Цялата конструкция на моста вибрираше, между траверсите зейваха пукнатини като ужасни черни дупки между някакви огромни зъби. Мостът се люлееше и огъваше така, че Джейн изтръпна. Вперила ужасени очи в последния вагон, тя видя как Рюъл бе коленичил на няколко метра от вратата, видя как Йън бе подметнат обратно към вътрешността, когато вагонът се плъзна от моста и увисна над пропастта. Държеше се само на връзката, която го съединяваше с другия вагон…

„Дано издържи! Господи! Нека издържи, мили боже! — молеше се Джейн. — Направи така, че Йън да излезе невредим!“

Съединителят издържа, но тежестта на вагона бе твърде голяма.

— Не-е!

Викът на Рюъл замря. Той се опита да се изправи, както бе коленичил, но можа само да види как двата вагона заедно с локомотива се изсипаха от моста и полетяха надолу.

— Йън!

Джейн знаеше, че никога, през целия си живот няма да забрави вика на Рюъл.

Салон — вагонът и вагонът за гостите на махараджата се удариха в скалистия бряг, дървените страници се разтрошиха, като че бяха от картон. Всичко се разпадна като частите на сглобяема играчка, а локомотивът се плъзна бавно и изчезна във водите като огромен крокодил.

— Господи!

Рюъл се втурна като обезумял покрай Джейн и Робинсън и започна да се спуска по хлъзгавия бряг към смазаните вагони.

— Недей! — Джейн дори не разбра, че е изкрещяла.

Рюъл ще загине! Не бива да умре! Тя не би могла да понесе той да умре! Не би могла…

Тя се втурна след него, но не бе направила и няколко мъчителни крачки по стръмното, когато Робинсън я догони, смъкна я на земята и се наведе над нея.

— Да слезем! Робинсън! — Тя се съпротивляваше с всички сили и удряше, ридаейки, с юмруци по гърдите му. — Не разбирате ли? Той ще загине! Двамата ще загинат. Трябва…

— Не можем да направим нищо, мис Барнаби.

— Да, той има право, Джейн! — До тях внезапно изникна Джон, вдигнал фенер в ръка. Мокрите кичури коса бяха полепнали по бледото му лице. — Послушай го!

Джейн затвори очи, сълзите бликнаха по бузите й. Йън бе мъртъв, а съвсем скоро и с Рюъл ще бъде свършено.

— Видя ли какво стана, Картаук? — прошепна тя.

— Да, за нищо на света не бих искал да видя отново такъв ужас!

— Отиде целият влак… Как можа да стане?!

— Какво?

— Ох, нищо…

Не, тя не бива да лежи тук… Господи! Тя не може да зареже всичко, след като Рюъл все още не се е отказал. Йън може и да не е мъртъв! Може да стане някакво чудо. Може Рюъл да направи чудо и да го спаси… Те трябва да са готови да помогнат ако се наложи. Рюъл не бива да умре. Той не бива…

Тя бързо се обърна към Джон Картаук:

— Въже! Има ли някакво въже всред нещата, които Рюъл ти остави?

Отломките от луксозния вагон бяха наполовина във водата. Рюъл пропълзя през единствения възможен път — дупката, зейнала над самата повърхност на жълтите тежки валма на водите.

От цялата мебелировка бе останал само куп разтрошени мебели, ламперия и подпори. От преобърнатата порцеланова печка излизаха огнени езичета и бързо поглъщаха малкото, което бе останало от вагона.

„Огънят не е страшен! — помисли си машинално Рюъл. — Проливният дъжд ще го изгаси…“

Той приседна за малко, оглеждайки трескаво съсипните.

Йън лежеше на пода. Тялото му бе някак усукано, погребано под провисналия покрив на вагона.

Рюъл пропълзя и започна трескаво да размества отломките, затиснали брат му. Работеше бързо и точно, като машина.

Вагонът се измести още по-дълбоко във водата. Във вътрешността му нахлу кална вода.

Той отмести с мъка дивана.

— Недей, остави ме!

Един поглед към лицето на Йън — Рюъл въздъхна с облекчение. Очите на брат му бяха отворени, лицето бе разкривено от болка… Но беше жив!

— Ще те оставя, глупости! — Рюъл превъртя дивана на една страна. Вагонът се плъзна още надолу, водата нахлу в ботушите му.

— Късно е — изхриптя Йън. — Спасявай се ти…

— Млъкни! — Рюъл трескаво опипа ръцете и краката на Йън. Като че ли нямаше счупено. — Можеш ли да ходиш?

Йън направи опит да се надигне, но рухна веднага, викайки от болка.

— Не можеш. Аз ще те изтегля! — Рюъл се пресегна към шнуровете, с които бяха прихванати завесите. — Ще направя нещо като примка, иначе няма да те удържа в тая вода… — Той бързо направи двойна примка и я нахлузи през главата си, прекара свободния край на светлия копринен шнур под мишниците на Иън и се изправи. — Това е. Хайде сега!

Той подхвана Йън под мишниците и го затегли към отвора.

Йън изкрещя.

Като че ли някой удари Рюъл. Но той продължи да дърпа.

— Съжалявам… Но вагонът няма да се задържи на скалата. Падне ли, течението ще ни отнесе.

— Ти… нямаш вина. Аз съм… страхливец съм…

— Не си страхливец! — Рюъл успя да го измести още на половин метър.

— Остави! — простена Йън. — Не мога повече.

— Добре. — Рюъл престана да го дърпа и коленичи до брат си. — Добре. Ще останем и двамата тук и ще се удавим в тази проклета река. Това ли искаш? Знаеш, че няма да те оставя.

— Рюъл… Моля те… — Йън затвори очи, останат без никакви сили.

— Добре… Опитай пак.

Следващите минути бяха адско мъчение за Йън, за Рюъл — не по-малко жестоко изтезание. Сам не разбираше откъде намира сили.

Когато се добраха най-сетне до отвора, Рюъл спря, стиснал очи, борейки се да поеме въздух. Йън бе изпаднал в безсъзнание.

Как да го измъкне най-безболезнено от вагона и да го издърпа на скалата?!

Друг взе решението вместо него — вагонът се плъзна и падна изцяло във водата. Течението ги вдигна като сламки от вагона. В следващия миг Рюъл се удари в скалите. Той инстинктивно протегна ръце и се вкопчи в една издатина.

Болка.

Мрак.

Трябва да се държи… Йън. Къде е Йън?

Той усети силното дръпване на шнура. Извърна се и видя Йън недалеч от себе си във водата. Рюъл изпълзя върху издатината, обърна се и започна бавно да тегли шнура — единствената връзка с брат му. Сантиметър по сантиметър. Течението теглеше срещу него, като че искаше да издърпа Йън от ръцете му.

Мина цяла вечност преди Йън да се приближи дотолкова, че Рюъл да може да го хване и да го изтегли с неимоверни усилия на скалата.

Йън лежеше неподвижно. Дали бе само в безсъзнание, или вече не беше жив?!

„Не бива да умираш, по дяволите! Йън? Ти не можеш… да умреш!“

Рюъл притисна ухо към гърдите на Йън. Нищо. Премести глава малко по-високо. Долови едва-едва биенето на сърцето. Все още е жив, слава тебе господи! Но за дълго ли?

Рюъл прехвърли примката през раменете си и започна да влачи Йън нагоре по скалата. Сам не знаеше как успява да припълзи. Един метър. Още един… Нещо топло обля гърба му. Дъжд ли бе? Не, кръв. Копринените шнурове се бяха врязали дълбоко в месото му.

Стигна до високия бряг на самата река и започна изкачването нагоре, по стената на каньона, плъзгайки се на всяка стъпка в жълтата кал.

Успя да извлече Йън на около пет метра, но след това се подхлъзна и падна две стъпки надолу.

Три крачки напред… Пет крачки обратно…

Проклинайки, той отчаяно опитваше отново.

— Дай, ние ще го подхванем! — Беше гласът на Картаук. Картаук, надвесен над ръба. И Джейн! — Ти пусни!

Картаук го освободи от шнуровете.

— Небеса! Нарязали са те на филии!

— Йън…

— Ние ще го извлечем! — Джейн завърза въжето около тялото на Йън. Робинсън бе прехвърлил другия му край около едно дърво. — Стигнем ли догоре, ние ще го изтеглим. — Тя провери възела. — Държи. Давай сега!

Олюлявайки се, Рюъл запълзя след тях нагоре по урвата. Беше истинско мъчение, но не и невъзможно сега, когато бе освободен от тежкия си товар. Бяха им необходими десет минути докато стигнат горе. Там ги очакваше Робинсън.

— Трябва да го отнесем под навеса на Картаук, да е поне на сухо — настоя Рюъл.

След няколко минути Йън бе отнесен под опънатото корабно платнище.

— Вие наблюдавайте как е! — Рюъл се отправи отново към моста.

— Къде отиваш? — извика Джейн след него.

— В Казанпур. За лекар.

— Ти едва се държиш на краката си, как ще стигнеш до Казанпур!

— Не се безпокой! — Тя видя трескавия му поглед. — Само го дръж, не му позволявай да умре докато се върна!

Джейн, останала без дъх, видя как Рюъл премина обратно по мостовата конструкция, която явно не бе пострадала. Но можеше ли човек да бъде сигурен в нещо след тежкото сътресение от дерайлиралия влак?!

Тя въздъхна облекчено, когато най-сетне съзря Рюъл на отсрещния бряг. Той бързо се скри зад завоя.

„Не му позволявай да умре докато се върна!“

Какво трябва да направи?! Йън изглеждаше така, като че ще си отиде всеки миг. А докато Рюъл доведе помощ, могат да минат часове… Одеялото, което бяха метнали върху ранения, вече беше подгизнало от дъжда, нямаше никаква възможност да намерят нещо сухо, нито да запалят огън.

Няма да успее! Сигурно няма да успее да запази Йън жив! Но поне все още имаше някаква възможност да спаси Картаук от Абдар.

Джейн бързо се извърна към Джон:

— Веднага тръгвай за Наринт!

— Няма да те оставя сама тук! — възпротиви се Картаук.

— Прави каквото ти казвам! — Тя млъкна, за да поомекоти малко тона. — Изгубих вече всичко. Не искам и тебе да дам на Абдар. Нека си мисли, че си бил във влака и си мъртъв. В Наринт ще си потърсиш квартира някъде на пристанището и веднага ще намериш начин да ми се обадиш…

Картаук навъси чело:

— Хич и не мисля…

— Престани да мислиш и прави каквото ти казвам! Тук за мене е много по-безопасно, отколкото за тебе. Ще са ти необходими няколко дни, за да стигнеш пеша до Наринт.

Картаук кимна безмълвно и се изправи.

— Пожелавам ти щастие! — прошепна Джейн.

След това бързо се извърна и отново впи очи в Йън. Щастие! Не можеше да повярва, че съществува някъде в света такава дума… Клетият Йън! Надали някога ще види отново своя Гленкларън и своята Маргарет.

Когато вдигна очи от умиращия Картаук бе изчезнал.

„Не му позволявай да умре!“

Не бе възможно да се бори. Но трябва да опита! Трябва да спаси поне едно нещо от това тежко злощастие! Трябва да спаси Йън… Заради Рюъл.

Джейн легна на влажната земя и се притисна силно до Йън, за да му даде малко от своята топлина.

Обви я безпросветен мрак.

— Не! — Искат да й го отнемат. Не разбират ли, че той ще умре, ако не го топли с тялото си? — Не! Не бива да го…

— Спокойно! Замълчи! Всичко е наред… — Гласът на Рюъл. — Само ще го преместим на носилката.

Джейн бавно дойде на себе си. Наоколо се чуваха гласове, мяркаха се светлини и хора. Тя с мъка се надигна и седна на земята. — Жив ли е?

— Едва. — Рюъл стана и й помогна да се изправи на крака. — Трябва да го махнем от тази влага. Патрик чака оттатък каньона с кола. Оттам вече ще е по-лесно. — Той се взря в нея изпитателно. — Ти си не по-малко бледа от Йън. Ще можеш ли да минеш по моста? На места липсват траверси, твърде рисковано ще е да те нося.

— Мога да вървя. — Тя се запрепъва след четиримата мъже, които носеха Йън. Не откъсваше очи от лицето му. — Моля ти се, боже, дано остане жив! Вината е моя!

— Не ставай смешна! — прекъсна я грубо Рюъл. — Тука няма вина! Отначало мислех, че Абдар има пръст в тази работа, но ако беше така, отдавна вече да се е появил на сцената. А има и още нещо: надали би му трябвало да прибягва до саботаж, да извади цял влак от релсите. Започвам да се убеждавам, че е чиста злополука.

Чак когато минаха моста, той я взе на ръце.

— Господи! Как трепериш! Като трепетлика. Не е чудно, че не можеш да мислиш трезво.

„Моя е вината…“

Когато се събуди в собствената си стая, Джейн видя Рюъл седнал на стол до леглото й. Беше се преоблякъл в сухи дрехи, но изглеждаше все така ужасно. Под очите му имаше черни кръгове, между носа и ъгълчетата на устата му се бяха врязали дълбоки бръчки.

— Йън? — прошепна тя.

— Все още не ни е напуснал. Страхувахме се да го пренасяме надалеч и Патрик предложи стаята си, доведе и лекар от форта. Сега доктор Кендрик е при Йън. Убеден съм, че ще стори всичко, което може.

— Положително.

— Искам да ти благодаря задето помогна на брат ми — каза Рюъл, запъвайки се. После изведнъж я погледна искрено изненадан. — На брат ми?! От детинските ни години не съм наричал Йън така! Все си мислех, че ако го държа на разстояние… — Рюъл затвори очи. — Аз… аз го… обичам, трябва да знаеш това.

— Да, виждах го винаги, когато бивахте двамата заедно.

— Виждала си го? Може би и той го е забелязал. Небето ми е свидетел, че правих всичко, за да не му го призная. Не исках да го обичам. Не исках да обичам, когото и да било, но някак си… Рюъл я погледна в очите. — Все още е в безсъзнание. Докторът казва, че нищо не може да се направи. Възможно е изобщо да не дойде в съзнание и да си изгасне така…

— Толкова съжалявам, Рюъл! — Възкликна Джейн, изпълнена със съчувствие.

Очите му светнаха гневно:

— Рано е да го оплакваме. Защото лекарят греши. Аз няма да позволя Йън да умре.

— Но след като нищо не може да се направи…

— Винаги може да се направи нещо! — Рюъл стана и тръгна към вратата. — И аз ще го направя.

Той затръшна силно вратата след себе си.

Господи, колко го обича! Прозря това, когато видя Рюъл да се спуска надолу по урвата. Да, но нали любовта трябва да е сладостна? А онова, което изпитва, е съвсем различно. Има само чувството за неизбежност, за невъзвратимост. Толкова много се бе старала да възпре това чувство, а то се разрастваше и задълбочаваше с всеки изминал ден, докато се видя принудена да му се покори…

По дяволите! Тя не желае да изпитва любов към Рюъл Макларън! Той е безскрупулен, циничен, мислещ само за собствената си изгода. Най-непоносимия човек, когото е срещала.

„Рюъл е един от героите на този свят…“

Така бе казал Йън, а Рюъл бе доказал, че са думи истинни. Може понякога да е безогледен, но се е проявявал и като сърдечен и всеотдаен човек, който не мисли за собствената си кожа… А що се отнася до цинизма, у човека, когото бе видяла преди няколко минути, нямаше и следа от цинизъм. Този човек страдаше, личеше колко е раним…

Всеки път, когато Рюъл изпитваше болка, някакво странно чувство на безпомощност обземаше Джейн, сякаш самата тя страда.

Сега тя лежеше и премисляше онова, което предстои да се направи, макар че все още бе като парализирана от ужас. Решително отметна завивката и провеси крака от леглото. Изпъшка и цялата се изви от това движение — болеше я всяко мускулче. Без да обръща внимание на болките бързо отиде до умивалника.

Само след десетина минути Джейн излезе от стаята си и тръгна, пристъпвайки с мъка, да търси Патрик. Намери го на верандата, на любимата му, отрупана с възглавници пейка, с обичайната чаша уиски в ръка. Господи, дано да е все още трезвен, та да могат да поговорят!

Патрик видя Джейн, но не помръдна.

— Защо си станала? Трябва ти почивка! — Говореше, вперил поглед в чашата си. — Марш обратно в леглото!

— Патрик, трябва да поговорим.

— Голяма беда е това, с брата на Рюъл Макларън. Не вярвам, че може да…

— Не биваше да се случи такова нещо!

— Нещастен случай. Тази проклета река… — Той отпи от чашата си.

— Нещастие. Случват се такива работи.

— Не точно такива.

Пръстите му стискаха чашата.

— Какви ги говориш, Джейн? Като че ли ми е малко на главата! Махараджата е бесен, защото му се счупи играчката. Заплашва, че няма да ми плати.

— Не ме е грижа за махараджата! — Джейн се опита да поуспокои тона си. — В дома ни умира човек. Един добър човек.

— Не е по моя вина! — побърза да се защити Патрик. — Кой би могъл да предположи, че течението ще подкопае така основите?

— Аз видях релсите, Патрик.

Той се взря още по-внимателно в чашата си.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Една от релсите се е прекършила, когато навлизахме в моста. Релсите… трябваше да бъдат от специална стомана, издръжлива на натоварване. Аз ходих да ги видя… От чугун. Знаеш колко носи чугунът. Релсите са били свръхнатоварени дори само от придошлите води. А като се прибави и тежестта на влака… — Тя млъкна отчаяно.

По бузите на Патрик се стичаха сълзи.

— Не съм искал да стане така! Мислех, че ще издържат. Отсечката е толкова къса! Какво можех да сторя?! Тия месингови дрънкулки по локомотива излязоха страшно скъпи. Никой не се съгласи да ми отпусне още кредит. Последното нещо, което можеше да ми мине през ума е, че може да загинат хора.

— О, Патрик! — прошепна тя отчаяно. Толкова се бе надявала тайно, че той ще намери някакво правдоподобно обяснение, че ще й каже, че греши…

— Направих страхотна грешка — каза той. — И ще си платя за нея. Аз съм разорен, Джейн! Никой повече няма да ми възложи никакъв проект, като се разчуе, че махараджата обвинява мене.

Джейн усети, че ще повърне.

— Не мога да изпитвам съжаление към тебе, Патрик.

Той закима бързо-бързо:

— Да, да, аз самият никога няма да си простя, ако този човек умре.

Джейн не знаеше дали би му простила даже и ако Йън остане жив.

— Няма да казваш! На никого няма да казваш за релсите, нали? На махараджата съм обяснил, че е злополука, предизвикана от силните вибрации, които са се насложили… Че такова нещо не може да се избегне, че всъщност е виновна реката… Което е и вярно отчасти — добави той бързо.

— На никого няма да кажа — каза глухо тя. — Главният виновник си ти, но и аз имам вина. Видя ми се странно, че ти реши да поемеш надзора на строителството след пристигането на последната доставка, но все си мислех… искаше ми се да вярвам, че ти… — Джейн просто нямаше сили да говори, чувството за вина я смазваше. Ако бе послушала вътрешния си глас тогава, сега Йън нямаше да лежи в съседната стая на косъм от смъртта. Един поглед върху релсите щеше да е достатъчен, за да разбере веднага каква опасност представляват…

— Добро момиче — каза Патрик с облекчение. — Но трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да помогнем на клетия човек.

— Не бих искала да те виждам повече тук — прошепна тя.

— Какво?

— Не мога да понасям близостта ти. — Звучеше жестоко, тя знаеше, че е така, но не можеше да се трогне. Чувстваше се изпразнена от съдържание. — Прибери си багажа и върви в офицерския клуб.

Лицето на Патрик стана на тъмночервени петна. В погледа му се четеше недоумение.

— Но аз… — Погледът й го лиши от всякакви илюзии. — Е, щом си сигурна, че искаш това.

— Да, точно това искам! — Тя се обърна и го остави сам.

Мракът се разсея и от него изплува едно мило, разтревожено лице.

— О, Йън! Зная, че си буден. Отвори най-после очи. Моля те!

Отново гласът на Рюъл, настойчив, зовящ го към живот.

— Уморен съм.

— Не, не си уморен! Ти просто си се предал! Погледни ме, Йън!

Клепачите се повдигнаха безкрайно бавно.

Над него бе надвесено лицето на брат му, тясно, изпито, с искрящи очи, вторачени напрегнато в него.

— Ето, така! Сега отвори уста!

Супа, топла и гъста.

— Боли. Боли ме…

— Болката се изтърпява. Можеш го. Стой буден, гледай ме!

Очите на Рюъл сякаш го пронизваха, хватката му беше желязна. През мъглата на болката Йън усети каква борба водеше брат му.

— Ще се опитам — каза той. — Опитвам се…

— Нищо повече не искам от тебе! Йън! Моля те! — Гласът на Рюъл прегракна от вълнение, но Йън долови нотката на непреклонност, която го призоваваше от мрака и го приковаваше към живота. — Останалото остави на мен, Йън!

С безкрайно облекчение Джейн смачка бележката и я накъса на ситни парченца. Картаук е в безопасност. Слава богу, поне едно нещо да е добре.

Рюъл излезе от спалнята.

— Току-що дойде съобщение от Картаук. Пристигнал е благополучно в Наринт.

— Хубаво. — Рюъл затвори предпазливо вратата. — Йън заспа. Прегледът тази сутрин го накара да обезумее от болки.

Джейн бе чула стенанията и крясъците, бе ги понесла не по-малко тежко от Рюъл.

— Поне е жив и с всеки изминал ден изглежда малко по-силен. Като че наддаде малко тази седмица.

Ако Йън се бе посъвзел, Рюъл се бе просто стопил. Спеше на една кушетка в стаята на болния и през последните три седмици почти не се бе отделял от леглото му. Беше отслабнал най-малко с петнадесет фунта — той, който си беше слаб и строен. И все пак не изглеждаше без сили. Напротив, като го погледнеше, Джейн чувстваше как от него струи някаква сила. Силата на волята, с която се бореше за живота на Йън, тя бе онзи пламък, чието сияние идваше от него.

— Какво каза лекарят?

— Йън е извън опасност.

— Слава тебе, господи!

— Да, но Йън не вижда нещата така. — Рюъл се усмихна горчиво. — Няма за какво да благодари на бога, защото сигурно никога вече няма да може да ходи.

— О, не!

— Гръбнакът е засегнат. Не усеща краката си. Възможно е никога да не може да седне дори.

— Може да е временно… Може лекарят да се лъже?

— Колко бих искал да е така! — Рюъл се обърна и започна да се разхожда в стаята с едри крачки. — Трябва да се върна при него. Не бива да е сам като се събуди.

Джейн остана загледана след него. Сълзите пареха в очите й. През изминалите седмици, в които бяха водили люта битка за живота на Йън, тя можа да разбере, че Рюъл Макларън е много повече от онзи буен мъж, който бе започнал да й вдъхва страх. Сега видя истинския му облик: човек, който познава болка и обезсърчение, нежност и сила. Изпитваше желание да изтича след него, да го утеши, да облекчи болката му.

— Джейн!

Тя рязко се обърна. На вратата стоеше Патрик, с тревожно лице, смутен и объркан.

— Чух, че Йън бил малко по-добре. Минах да видя дали нямате нужда от нещо.

Тя поклати глава.

— Храна някаква? Лекарства? Останаха малко пари, както знаеш.

— Рюъл има грижа за всичко.

— Да… — Той остана до вратата, стиснал с две ръце шапката си. — Добре, ако е нужно нещо… извикай ме.

— Нищо не можеш да сториш. — Тя замълча, но след това изрече гневно: — Йън може би никога няма да може да ходи.

— О, не! — каза той с безумен поглед.

Тя кимна, после притисна с длани слепоочията си и закрачи из стаята.

— Не е честно, Патрик! Ти изобщо не го познаваш. Такъв мил и добър човек! — Гласът й се скъса, не можа да продължи.

С няколко крачки Патрик се намери до нея и я прегърна.

— Недей! — Той обхвана с ръце главата й и загали косите й. — Недей, Джейн, не плачи!

Всичко бе свършено. Джейн знаеше, че нищо не може да се направи. Но ръцете на Патрик бяха силни и добри. Колко пъти бе жадувала Патрик да я прегърне!

— Ти си моето момиченце — шепнеше той. — Моята Джейн.

С една тиха въздишка тя го отблъсна от себе си.

— Извинявай, но зная, че такива излияния не са ти приятни.

— Не, не! Аз съм този, който трябва да се извини. Бях истински идиот! — Патрик се насили да се усмихне. — Но ти ми прости, нали?

— Не зная дали мога да ти простя или не.

— От колко време сме заедно, ние не можем да изпитваме злоба един към друг… Ужасно ми е неприятно, че трябва да ти съобщя лоши вести, но няма как. Налага се в края на месеца да освободиш бунгалото. Махараджата е развалил договора за наем.

Джейн поклати глава.

— Невъзможно е да напуснем преди Йън да е в състояние да бъде пренасян.

— Махараджата иска да ни прогони от Казанпур, Джейн.

— Не ме интересува какво иска махараджата! — отвърна тя разпалено. — Никъде няма да тръгна, докато Йън и Рюъл имат нужда от мене. Ако толкова искаш да ни помогнеш, намери начин да отклониш намеренията на махараджата.

Патрик мълчеше. Като че ли на сърцето му тежеше още нещо.

— Мисля за това, Джейн. Питам се какво можем да правим, след като напуснем Казанпур. Може би ще е добре да се върнем в Америка и започнем отначало. Америка е далече, там никой няма да е чул за…

— Да оставим това. Сега не мога да мисля за нищо друго, освен за Йън.

Патрик кимна.

— Разбирам. Знаеш ли, трябва да мине малко време, но после всичко ще бъде както преди.

Джейн го погледна с невярващи очи.

— Лъжеш се.

Той понечи да каже нещо, но извърна лице. Събираше сили.

— Ако мога да направя нещо, мила, обади ми се. — Патрик се поколеба, престъпи от крак на крак и се престраши: — Има и още нещо, което трябва да знаеш. Махараджата е наредил на полковник Пикеринг да изпрати един от своите инженери да обследва останките от влака.

Очите й опипаха бързо лицето му.

— Защо не си ми казал?

— Защо трябва да те натоварвам с тези неща? Не вярвам Пикеринг да тръгне да ти досажда с въпроси, за всичко съм се погрижил.

— Патрик, какво си му казал?

Той отбягна погледа й.

— Най-добре беше да го оставя да вярва… да ги оставя всички да мислят, че…

— Отговори ми!

— Казах, че ти си поръчала релсите. — Следващите му думи бяха някакво неясно, трескаво пелтечене. — Трябваше да го направя. Махараджата иска да изкара мене виновен. Не разбираш ли? Така може да ме обвинят в глупост, че съм поверил такова важно нещо на една жена, но няма да могат да твърдят, че съм проявил некомпетентност или… измама… Ще се опитам все пак да ни остане нещичко от парите…

— Ти си излъгал, че съм аз?!

— Не ме гледай така! Казах ти вече… Инженерът на Пикеринг само като видя релсите и разбра, че…

Не е възможно! Патрик бе направил нещо чудовищно, бе прехвърлил на нея цялата отговорност за онази ужасна нощ.

— Не е честно! Нямаш право да ми натресеш цялата вина!

— Виж какво, скъпа. След някоя и друга седмица ще бъдем далеч оттук и ще можем да забравим всичко.

— Кажи им истината!

— Вече не върви. Ти не бива…

— Ако не идеш ти да им кажеш, аз ще кажа на полковник Пикеринг.

— Стига вече! — избухна той, но след това направи усилие да говори по-меко. — Къде остава твоята лоялност, момиче?

— Къде остава твоята чест, Патрик?

Гласът му стана ласкав, умоляващ:

— Преди много време ти ми даде обещание. Сега ли точно ще го нарушиш?

Джейн не можеше да повярва на ушите си.

— Какво говориш?

— Тогава аз те измъкнах от онези отвратителни условия и ти предложих приличен живот. Дадох ти шанс да бъдеш нещо повече от скитаща курва. Тогава ти каза, помниш ли, ти каза, че ще правиш винаги всичко каквото поискам.

— Смятам, че изплатих дълга си.

Той целият пламна, но не се посвени да повтори:

— Ти тогава ми обеща…

Джейн нямаше сили да го погледне. Изгубени надежди. Изгубена вяра… Ето, ако сега го попита, той може дори да потвърди, че е неин баща, ще е готов да признае всичко, каквото тя поиска, само и само да отърве кожата.

— Ще изпълня обещанието си.

Облекчението му бе очебийно.

— Обещаваш, че няма да кажеш на никого? Че жив човек няма да узнае?

Всяка негова дума беше като убождане, дълбоко и болезнено. В сърцето.

— На никого. Ще поема вината върху себе си. Ако някой ме попита, ще кажа, че аз съм поръчала релсите.

— Така ще е най-добре, повярвай ми.

— Да. Но тогава ще сме квит! След това вече нищо не ти дължа!

— Разбира се. Можем да започнем наново. Начисто.

— Няма да започваме отново, няма да започваме изобщо от никъде! — Бе невероятно, че успява някак си да говори спокойно. — Не желая да те виждам повече, Патрик.

Той изглеждаше безкрайно засегнат.

— Не говориш сериозно!

— Говоря напълно сериозно. Никога не съм била по-сериозна, никога след онзи ден, в който ме отведе далеч от Френчи.

Джейн му обърна гръб и го остави, без да може да й отговори. Успя да сдържи сълзите си само докато пристъпи в спалнята и затвори безшумно вратата зад себе си.

Край на мечтите. Глупави мечти всъщност. Не й е нужен никакъв баща. Ще се справи и без негова помощ…

Господи! Защо толкова страшно боли?!