Целувката на тигъра

Глава двадесет и първа

Рюъл пристигна в новия лагер на другия бряг на реката към обяд на следващия ден. Не бе слязъл още от лодката и Джейн разбра, че носи лоши вести. Беше бледен, лицето му бе опънато и празно, както тогава, когато се взираше в разрушените вагони в пропастта на Ланпур.

— Какво е станало? — прошепна тя.

— Мъртъв е — каза тихо той.

— Кой? Картаук?

— Йън. — Той гледаше право пред себе си. — Картаук са го пренесли в безсъзнание в лагера на Медфорд. Йън наредил на Тамар да го удари по главата. Йън решил, че някой трябва да спре Абдар, за да могат другите да се измъкнат. И поел това върху себе си.

— О, не! — изплака Джейн. Не беше честно. Йън, благородния, чудесния Йън, на който животът бе отнел толкова много… — Сигурен ли си?

— Абдар бе така любезен да ми изпрати доказателство. Смъртната маска на Йън.

— Какво?

— Картаук казва, че Абдар колекционирал тези проклети маски. Изпратил Тамар със смъртната маска на Йън при Медфорд. С предупреждение, че не бива да оказвам съпротива.

— И ти видя маската? — Джейн почувства, че й призлява.

Той поклати глава.

— Маргарет не позволи да отворим кутията. Предаде я на Медфорд да я пази. Картаук й е разказал как изглеждат тези маски. — Устните му се свиха в тънка черта. — Абдар никога не е дарявал лека смърт на жертвите си.

— Но щом не си видял маската, може да е някакъв трик! Възможно е Йън да е още жив.

— По дяволите! Той не е вече между живите! Тамар е видял маската, докато са я полагали в кутията. — След първоначалното избухване гласът на Рюъл ставаше все по-глух. — А е видял и тялото му.

Значи нямаше никаква надежда. Джейн въздъхна и простена:

— Как е Маргарет?

— Не е на себе си от мъка и гняв.

Джейн се взря в лицето му:

— А ти как си?

— Ще насека тази свиня на парчета!

Леденият гняв в изражението на лицето му я накара да потрепери. Но като помисли за Йън, и тя изпита същото желание.

— Но как?

— Имам няколко идеи.

Следобед на следния ден пристигнаха Маргарет, Картаук, Джеймс Медфорд и хората му.

— Рюъл къде е? — попита Медфорд щом мина по моста.

Джейн посочи на юг.

— Слязоха по реката с Дилам. Какво става с Абдар?

— Като тръгнахме, видяхме, че започва спускането в каньона. Шест часа.

Лицето му бе спокойно и твърдо. Нямаше място за самозалъгване.

Джейн се обърна към Маргарет, която точно минаваше последните метри до брега, следвана от Джон Картаук. Още вечерта, когато пристигна в лагера, Маргарет изглеждаше ужасно, но сега Джейн направо се изплаши от вида й. Силната, жизнерадостна Маргарет сега изглеждаше прекършена, личицето й бе изострено и бледно, под очите й тъмнееха черни кръгове.

— Джейн…

— Маргарет… знаеш как ти съчувствам — каза Джейн тихо. — Мога ли да направя нещо за тебе?

Маргарет поклати глава.

— Никой нищо не може да направи.

Джейн посочи към лагерния огън.

— Сигурно си уморена. Седни до огъня и си отдъхни малко.

— Щом смяташ… — отвърна Маргарет тъпо.

Джейн я изгледа с разтревожени очи. Рюъл й бе казал наистина колко е зле Маргарет, но тази вцепененост и безжизненост бяха по-страшни, отколкото си бе представяла.

— Не се опитвай да я утешаваш!

Джейн се обърна и срещна очите на Картаук, вперени в нея.

— Не ставай смешен — възкликна тя. — Претърпяла е страшна загуба.

— Не бива да й се оставя време да скърби. Дай й някаква работа. Трябва да я събудиш за живот!

— Не мога да направя чудеса — отвърна Джейн уморено. — Щом знаеш какво трябва да се направи, опитай сам.

— Откакто дойдох на себе си с бучащ череп в лагера на Медфорд, не е разменила с мене и две думи. — Той се усмихна притеснено. — Няма сили дори да ме погледне. Аз я подведох.

Джейн го изгледа смаяно:

— Какво?

— Казах й, че може да се уповава на мене и точно тогава направих грешката, подцених Йън! Непростима грешка, която костваше един човешки живот.

— Маргарет ми каза, че ти си искал да останеш вместо него.

— Но не го направих. — Той вдигна рамене. — А това прави ситуацията още по-комплицирана.

— Тя никога не би се съгласила ти да пожертваш живота си.

— Зная. Но нейната съвест е по-будна, отколкото би било полезно за самата нея, а и самата тя е толкова чувствителен човек!

Той продължаваше да гледа след Маргарет.

— Този път не мога да й помогна — заяви той тъжно. — Ти трябва да се заемеш с това. Помогни й, дай й работа, да няма време да се разяжда от скръб.

„Той я обича!“ — помисли Джейн смаяна. Изведнъж се сети колко разтревожена бе Маргарет за безопасността на Картаук. Дали и тя го обича? Как можеш да направиш разлика между чувство за вина, любов и скръб в цялата тази бъркотия?

— Ще я държа в напрежение — обеща Джейн. — За отбраната ни е необходим всеки свободен човек. — Тя смени темата. — Рюъл отиде по-нагоре по реката и непременно иска да говори веднага с тебе. Нужен си му за онова, което е замислил.

— Може да разчита на мене. Господ ми е свидетел, че и аз трябва да бъда в напрежение — каза Джон с измъчена усмивка.

Последните лодки и салове преминаха реката. Джейн се зае да провери разрушенията на въжения мост. Към залез-слънце завършиха със защитните валове. Сега нямаше какво друго да прави, освен да чака.

Към осем часа забелязаха запалените факли на хората на Абдар, промъкващи се по теснините на каньона.

— Готов ли си? — попита Картаук, без да отвръща поглед от лагера на Абдар на другия бряг на реката.

През последните три часа палатките непрекъснато никнеха като гъби, сега пред тях се простираше огромен военен лагер.

Рюъл кимна и заобиколи вала от натрупани клони, за да се приближи до водата.

— Абда-ар! — гласът му проехтя над реката.

Отговор нямаше.

— Абда-а-ар! — провикна се той по-силно.

В светлината на факлата изникна лицето на Пахтал.

— Макларън, откажете се! — извика Пахтал. — Не виждате ли, че фактически сте победени?

— Искам да говоря с Абдар.

— Той е в шатрата си и медитира.

— Извикай го!

— Защо трябва да го викам, след като и аз мога да приема капитулацията ви?

— Тук съм, Макларън! — Абдар застана до Пахтал.

Видът на това гладко, безизразно лице плисна гняв по жилите на Рюъл. Гняв и омраза.

„Овладей се! — наложи си той. — Премисли! Не слушай чувствата си!“

— Има неща за обсъждане — извика той. — Ще прекъснете ли огъня, ако дойда при вас?

— Защо трябва да го правим? Само след ден-два ще разполагаме със салове и ще ви унищожим.

— Не съм глупак, Абдар! Ясно ми е, че спечелихте играта, но аз мога да ви улесня или да ви затрудня. Разрешете да дойдем аз и Картаук!

— Картаук? — в гласа на Абдар изведнъж трепна интерес. — Ще дойде и Картаук, така ли?

— Картаук има отлично чувство за самосъхранение. Той е убеден, че трябва да преговаряме.

— Ако очаква да получи милост от мене, трябваше да преговаря още преди три години! — Самодоволният смях на Абдар проехтя зловещо от другия бряг. — Давай, Шотландецо, слушам те!

— Грешка правиш! — намеси се Пахтал. — Може да е някаква клопка. На нас не ни трябват техните…

— Не поставяй под съмнение моите решения! — сряза го Абдар. — Ти си този, който напоследък трупа грешка след грешка. Извикай ме, като пристигнат! — Той се обърна и излезе от светлика на факлите.

— Успех — прошепна Картаук. — Първата крачка.

Рюъл кимна мрачно:

— Надявам се не и единствената. Да побързаме да минем реката, преди да е решил нещо друго.

— Никой не ми каза, че ще идеш и ти!? — Обърнаха се. Пред тях стоеше Маргарет, вперила подозрителни очи в Картаук. — Защо? Не е необходимо да вървите и двамата.

Картаук сви рамене.

— Абдар държи на моята компания, докато за него Рюъл е само някакъв жалък шотландец. Той се нуждае от помощта ми.

Маргарет придърпа нервно шала около разтрепераните си рамене. Очите й блеснаха заплашително:

— Добре, тръгвай! На мене ми е все едно! Дори и ако това чудовище те разкъса на четири страни. Нека Абдар да го направи, заслужаваш си го, след като си толкова глупав и… — Тя не можа да довърши и побягна разплакана.

Лицето на Картаук доби някакво странно изражение.

— Тя не знае какво говори — каза тихо Рюъл.

— Маргарет винаги знае какво говори…

Рюъл зърна нещо като усмивка около устните на Джон.

— Не ми изглеждаш много ядосан от тези приказки.

— Не съм ядосан. Най-после тя се събуди отново за живот. — Картаук се обърна. — Хайде да тръгваме!

Когато пет минути по-късно Картаук и Рюъл стигнаха до кануто, завариха Джейн вече там.

— Идвам и аз.

— Не, не ни трябваш — възрази Рюъл.

— Напротив, много ви трябвам. Колкото повече ги разсейваме, толкова по-добре. За Абдар ти си само една досадна пречка, мене обаче ме мрази, защото му отнех Картаук.

— Ето че сега ще си ме получи обратно — намеси се Картаук. — Би трябвало да му е достатъчно. Оставаш тук, Джейн.

Джейн изобщо не му обърна внимание. Тя продължи да гледа настойчиво Рюъл.

— Или ще се кача в кануто с вас, или ще преплувам. Решавай!

Рюъл я изгледа сърдито.

— Проклятие! Какво искаш да постигнеш? Не мога да загубя и тебе!

— Значи да плувам.

— По дяволите! — Той я подхвана за хълбоците и я вдигна в кануто. — Но ще оставиш Абдар на мене и ще ме слушаш. Ясно ли е?

— Ясно.

— Не ти ли направи впечатление, че тя каза „ясно“, но не обеща да слуша? — подхвърли Картаук. — Това е съзнателен пропуск.

Рюъл не отговори. Грабна пръта и го потопи във водата.

Когато кануто опря на брега, там вече чакаха Пахтал, Абдар и свита от десет войни.

— Ах, какво неочаквано удоволствие! — възкликна Абдар, като съзря Джейн в лодката. — Вас пък най-малко очаквах Локи е твърде благосклонна към мене днеска.

— Питам се защо и тримата? — каза Пахтал обезпокоено. — Тази работа не ми харесва, Ваше височество. Не е логично да рискуват и тримата живота си.

— Не биха могли другояче. Нали ти казах, че всички те ще дойдат, когато почерпя сила от моите маски? — Абдар се засмя. — И вие дойдохте, мис Барнаби. Може би сте мислили, че ще е добре да сте тук, за да помогнете на приятелите си, когато започнат да ме молят за милост. Но всъщност сте се подчинили на зова на Локи.

— Локи не съществува — каза Джейн сухо.

— Млъкни! — скара й се Рюъл. — Нима искаш да направиш работата още по-трудна?

Абдар насочи вниманието си към Рюъл.

— Винаги сте бил хитрец, Шотландецо. При други обстоятелства Локи би се възползвала от вас. Вие сте много по-разумен от брат ви.

Рюъл реагира само с вдигане на рамене.

— Брат ми винаги е бил глупак.

— До нашите уши достигна обаче, че вие сте се занимавали цели три години с този инвалид — каза Пахтал.

— Нашият бог ни обещава рая, ако вършим добри дела. Не ми костваше големи усилия, а аз исках да се възползвам от този шанс. — Той срещна погледа на Абдар. — Всъщност вие най-добре можете да ме разберете.

Абдар се разсмя:

— Да, разбирам го. Божествата не само ни манипулират, те също се оставят да бъдат манипулирани.

— Не можем ли да отидем на сушата? — попита Картаук. — Или ще трябва да водим до безкрай този разговор в такива неудобства?

— Пак твоята надменност! — Усмивката на Абдар изчезна. — Не си научил нищо ново, Картаук.

— Това, което научих е, че обичам живота. — Картаук го изгледа продължително, без да говори. А след това продължи насмешливо: — А научих и това, че понякога човек трябва да прави известни компромиси, за да може да съхрани този живот.

В погледа на Абдар проблесна интерес.

— Охо? Тогава можем да поговорим при случай. Ела в шатрата ми. — Той се обърна и тръгна към издигнатата по-далеч от брега шатра. — Претърси ги за оръжие и ги доведи при мене, Пахтал!

— Слушам, Ваше височество. — Погледът на Пахтал остана вперен в отсрещния бряг. — Нещо не ми се харесва. Твърде странно е, че…

— … че сме дошли и рискуваме живота си? — довърши вместо него Рюъл, който бе слязъл от кануто и сега помагаше на Джейн да излезе. — Ние, разбира се, знаем какви са шансовете ни.

— Може би. — Красивото лице на Пахтал просветна в злобна усмивка. — Ала много се съмнявам, че този риск не е свързан и с още нещо. Негово височество има твърдото намерение да ви превърне в екземпляри от своята колещия. Убеден е, че може да почерпи много сила от вас. — Той се обърна към Джейн. — А вие ще му правите компания…

— Обещавам да се постарая в това — отвърна Джейн.

Останаха смаяни, когато престъпиха прага на шатрата.

Големи бели свещи във високи златни свещници осветяваха шатрата. Абдар седеше с кръстосани крака върху бяла атлазена възглавница. Около него проблясваха множество наредени в кръг на пода златни маски.

Джейн почувства, че се задушава и й се повдига.

— Спокойно! — прошепна Рюъл и стисна ръката й.

Тя преглътна и откъсна очи от маските. Господи! Досега не си бе давала сметка за зловещата извратеност на Абдар.

— Ето това е! — прошепна Абдар. Чак сега тя видя, че я наблюдава. — Сила! Сигурно сте почувствала каква сила идва от тях?

Ако злото означаваше сила… Наистина го беше почувствала.

— Не — каза тя.

— Лъжете! — Озлоблението изкриви устните му. — Не може да не сте усетили това излъчване. Седнете — той посочи с властен жест възглавниците до себе си.

Сега вече златните маски, проблясващи на светлината на свещите, бяха пред самите им очи.

— Работата на Бенарес не може да се мери с твоята, Картаук. — Абдар посегна към една от маските. — Ето, с този обект ти би могъл да постигнеш чудеса! Тя притежаваше страхотна жизнена сила…

Забри.

Джейн, която смяташе, че по-ужасно не може да стане, почувства, че ще припадне, когато позна в тези разкривени от ужас черти жената, която знаеше.

Абдар се усмихна коварно към Рюъл:

— Харесва ли ви маската, която ви изпратих? Пахтал ми каза, че била едно от постиженията на Бенарес. Жалко наистина, че не можах да я видя. Дали няма да ми предоставите маската за моята колекция?

Лицето на Рюъл остана безизразно.

— Надали.

— Защо не видяхте маската? — попита Картаук направо.

Джейн видя, че той не сваля поглед от Пахтал, който не издържа и започна да се върти неспокойно.

— Аз не разбрах правилно указанията на Негово височество, избързах да ви изпратя маската, без да му я покажа — побърза да обясни Пахтал. — Прав беше да се гневи…

— Условията? — подкани Рюъл.

— Аз мога да реша кога ще обсъждаме условията — заяви Абдар високомерно. — Вие нямате какво да заложите в случая, иначе нямаше да сте тук.

— Не бих казал. Вие имате нужда от злато, а аз разполагам с доверието на цинидарците. Ако ми дадете някаква част от печалбата, аз бих могъл да надзиравам работите в мината и да водя преговорите с туземците.

— Цинидарците не ми трябват. Доколкото се знае, моят прадядо е установил, че са диви и враждебни. Ще доведа хора от Казанпур.

— Такова забавяне надали ще е от полза за намеренията ви. Заедно ние бихме могли…

— Какво беше това? — прекъсна го Пахтал, навел ухо към земята.

Абдар сви вежди:

— Нищо не чух.

— Чух нещо… Като вода или… — Пахтал скочи и излезе от шатрата. — Веднага се връщам. Чух нещо…

Сърцераздирателни писъци изпълниха въздуха.

Абдар скочи и застана на изхода.

— Стой вътре — изръмжа Рюъл на Джейн. Той бързо застана до Абдар. — Джон, пази я да не излиза.

Джейн не се подчини и изтича навън. Въпреки че не бе неочаквана, гледката, която се разкри пред очите й, беше зашеметяваща. По протежение на целия бряг от реката извираха сякаш безброй слонове, с блеснала мокра кожа, като че се търкаляше насам някаква внезапно оживяла кошмарна сила. Ездачите им бяха голи, въоръжени само с копия и тръстикови тръби, за да дишат през тях под водата.

Страхотното стадо вече гърмеше към лагера, предвождано от Дилам, яхнала най-едрото животно. Ужасени, индуските войници бягаха панически, но слоновете преминаха през тях и върху тях като валяк.

Викове, паника, ужас… Писъци от болка.

— Махайте се! — Дилам се наведе, грабна една от факлите, набодени по брега, и с един замах подпали шатрата на Абдар.

— Къде е Рюъл? — Джейн отчаяно се взираше във въртопа от войници и слонове. — Не го виждам!

— Нищо чудно! — Джон я издърпа към дърветата до брега. — В този хаос трудно ще забележиш дори мене!

Тя се откъсна от ръката му:

— Пусни ме! Без Рюъл никъде няма да тръгна!

Целият лагер бе в пламъци, вече нищо не се виждаше, нищо не се чуваше. Само крясъците на Абдар й служеха за ориентир. Джейн знаеше, че Рюъл няма да изтърве Абдар. Очите й горяха, дробовете й сякаш бяха изгорели. В гъстия дим изникна тъмният силует на огромен слон и тя отскочи с ужас встрани.

Сега вече не чуваше дори обезумелите подвиквания на Абдар в оглушителния шум наоколо.

— Рюъл!

— Кучка! — Пахтал изникна от пушека с разкривено от злоба лице. Той вдигна ръка и тя видя блясъка на острието.

Кинжал!

— Лягай! — Картаук я блъсна с все сила и тя рухна на колене, точно когато Пахтал замахна към гърдите й. Той загуби равновесие и полетя напред. Но Картаук го прехвана отзад и притисна гърлото му в странна прегръдка. Очите на Пахтал заплашваха да излязат от орбитите. Само едно леко дръпване на масивната ръка на Картаук — Джейн чу ужасното изпукване, с Пахтал беше свършено…

Картаук го пусна и той се свлече на земята с пречупен врат. Лицето му изразяваше по-скоро изненада, а не ужас…

— За този не ми е жал — каза Картаук, наведе се и взе кинжала. — Щеше ми се да е Абдар, но за него ще се погрижи Рюъл.

— Откъде си сигурен? — промълви Джейн отчаяно. — Нищо не се вижда в този дим. Ако Абдар го издебне…

— Ето ти го! — Картаук гледаше някъде зад гърба й.

Джейн се обърна светкавично и видя Рюъл недалеч от себе си.

До него на земята лежеше Абдар с някак неестествено свити крака. От ъгълчетата на устата му бликаше кръв. Косата на Рюъл се бе развързала и сега падаше свободно по раменете и лицето му. Излъчваше някаква страшна красота, само омраза и възмездие…

Абдар пищеше неистово в краката му.

— Рюъл! — извика Джон Картаук.

Рюъл вдигна очи. Картаук му хвърли кинжала на Пахтал. Но Рюъл не го хвана.

— Не! — каза той глухо. — Не веднага! — Той вдигна Абдар като торба и го повлече навътре в дима, по-близо до светлината на пламтящата шатра. — Вие двамата… с Джейн, тичайте към дърветата!

Абдар се бореше със зъби и нокти.

— Локи! Локи ще ви накаже! Локи… — Той се задъхваше и гълташе кръв. — Локи ще ви унищожи.

— Скоро ще можеш да си поговориш с Локи — изпъшка тежко Рюъл и пусна Абдар на земята недалеч от брега.

Той изтича към дърветата, под които бяха застанали Джейн и Картаук.

— Слоновете свършиха своето. Подкарайте ги обратно към другия бряг!

— Не! — изписка Абдар, който разбра какво означаваше тази заповед. Слоновете ще го… — Не е такава волята на Локи…

Слоновете вече извираха из черния дим, забързани да се махнат по-далеч от огъня. Джейн не бе сигурна дали те изобщо са забелязали сгърченото тяло на Абдар.

Тя стисна очи. Не би помръднала пръста си да го спаси, но и не можеше да гледа хладнокръвно как ще го стъпчат слоновете… Не чу отчаяните писъци. Справедливостта беше възтържествувала…

Рюъл не затвори очите си. Той гледаше с демонично задоволство към онова, което бе останало от Абдар.

— Вие карайте напред! — каза Джон Картаук на Джейн и Рюъл. — Аз имам да свърша още нещо.

— Какво? — изненада се Рюъл.

— Маските. — Картаук хвърли поглед към почернелите парцали, останали от великолепната шатра на Абдар. — Маските са още там.

Джейн потръпна.

— Остави ги, където са. Нима искаш да ги притежаваш?

— Не мога да ги оставя — каза простичко Картаук. — Златото е вечно. Ако ги хвърлим в реката, след хиляда години тя може да пресъхне, а маските ще траят… Би ли искала да е така?

— Не. — Джейн знаеше, че споменът за тези ужасни маски ще я преследва цял живот. — Как ще ги разрушиш?

— Не мога да ги разруша. Нали ти казах, златото е безсмъртно. — Той се усмихна. Но мога да ги променя. Мога да разтопя златото и да извая нещо хубаво от тези зловещи късове.

— И от маската на Йън?

— Не, не съм сигурен. — Той смръщи чело в размисъл. — Имаше нещо странно в държанието на Пахтал… — Той оттласна кануто им. — Ще се върна в лагера, щом събера всички маски.