Целувката на тигъра

Глава седма

— Сега, като размислих, смятам, че най-добре ще е играчката да е от две части — каза Рюъл. — Аз трябва да позирам на Картаук още един ден. Ще бъдеш ли така добър ти да намериш тоя Намир? Една от фигурките на играта трябва да е слон, а другата — махараджа. Останалите — по негово усмотрение.

— Твърде нагло предизвикателство — усмихна се Йън.

— Кажи на Намир да прави каквото намери за добре, но първата част да е толкова занимателна, че владетелят да се полакоми и за втората.

— Колко време му даваш да я направи?

— Три дни. Двете отсечки на железницата трябва да се срещнат до шест дни. Не бих искал възбудата на махараджата от тази негова голяма играчка да отклони интереса му от моята игра.

Йън кимна.

— Добре, утре отивам при Намир. Но мисля, че ще е добре да му подхвърлим нещичко.

— Ще получи толкова, колкото поиска. Знае ли човек? Възможно е Цинидар да ми струва по-малко, отколкото предполагах. Джон Картаук ми разказа доста интересни неща за характера на махараджата.

— Радвам се заради тебе — каза Йън и погледна доволно брат си.

— Охо! Не съм и помислил, че изгледите за успех пред махараджата могат да те изпълнят със задоволство. Знаеш, че ако успея да го убедя да ми продаде Цинидар, за мене вече няма връщане в Гленкларън.

— Щом Цинидар е най-доброто за тебе, ще е най-доброто и за мене — усмихна се Йън добродушно. — Постепенно у мен се събужда подозрение, че в Цинидар те чакат не само пари, но и още нещо. Не съм съвсем сигурен, че гониш само златото. На тебе ти трябва да пуснеш корени, нужен ти е дом, който да ти е мил така, както ми е мил на мене Гленкларън. Да, Рюъл, точно такова нещо съм ти желал цял живот.

Боже, господи! Като че нещо кораво и тежко се разкърти бавно в него. Идваше му да протегне ръце към Йън, да го докосне, да го потупа с обич по рамото, както правеше като момче. Всичко се бе променило! Всичко бе тръгнало да се променя, откакто бяха в Казанпур…

Или се променя самият той, Рюъл, а не светът около него?

— Още четири дни и двете отсечки ще се срещнат! — каза Патрик.

— Това вече е краят! Ще въздъхна с облекчение, когато най-после ще мога да обърна гръб на всичко. Тая последна седмица ме съсипа!

— Утре мога да дойда и аз да ти помагам — предложи Джейн.

— Къде си тръгнала? По-добре си стой в къщи, остави аз да се разправям. — Той стана и се протегна. — А сега направо в леглото! Бях забравил колко те уморяват тия релси!

— Но аз наистина искам да ти помогна, Патрик! — настоя Джейн. — Нали помниш как започнахме в Сализбъри на времето, винаги работехме заедно.

— Ти свърши твоята част от работата. Нека сега и аз да направя своето.

Джейн остана разочарована, обаче не настоя повече. Откакто се бе заел с работата, Патрик пиеше не повече от четвъртинка на ден. Ако това ограничаване се дължеше на чувството му за отговорност, би било глупаво от нейна страна да му се бърка.

— Ако промениш нещо мнението си… — Тя млъкна и добави сякаш между другото: — Ако не искаш да ти помагам на строежа, то сигурно няма да имаш нищо против аз да поема пробното пътуване до Наринт.

— Защо да имам нещо против? — каза Патрик уморено. — След тая седмица ще се радвам да си остана в къщи и да поизтегна старите си кокали. А на следващия ден ще трябва да придружа до Наринт махараджата и надутите му придворни. Представяш ли си как ще кудкудяка за всяка дреболия.

Джейн въздъхна с облекчение, въпреки че не бе очаквала друг отговор.

— Значи решено. Ще помоля Робинсън да поеме ролята на машинист, а аз ще съм му огняр.

— Щом искаш. — Патрик се запъти към спалнята си. — Впрочем, гледам, че нашият приятел Макларън нещо не се мярка откакто започнаха дъждовете. Изглежда аз съм единственият, дето се трепе въпреки това гадно време.

— Така ли? Кога се видяхте за последен път? — попита Джейн с престорено безразличие.

— О, идва почти всеки ден, колкото да пие едно кафе и да разменим няколко думи…

Тя не знаеше, че след онзи следобед Рюъл продължава да ходи на обекта. За миг изпита едва ли не благодарност към него, но си каза, че той наобикаля Патрик не заради нея, а защото е заинтересуван от бързото приключване на линията. Нали чака час по-скоро да изведе Картаук от Казанпур…

Рюъл Макларън. С неговия пронизителен, предизвикателен поглед…

— Ти цялата пламтиш — каза Патрик. — Да не се разболяваш?

„Сигурно страшно личи колко съм объркана, след като може да го види дори Патрик, дето никога нищо не забелязва.“

— Не, но много тежко понасям жегата. Като че ли откакто заваля, стана още по-горещо. — Тя скочи от стола и пожела на Патрик лека нощ.

„Ще се справя с тази лудост! — помисли си Джейн. — Не съм животно!“

Просто не бива да обръща внимание. С времето треската ще премине, ще я остави…

Господи! Трябва да я остави!

Рюъл грижливо подреди подаръка в една голяма кутия, опакова я в яркочервено кадифе и я завърза с бяла панделка. Един час по-късно той предаде пакета на главния лакей в двореца, разбира се, съпроводен с приличен бакшиш, за да го получи махараджата час по-скоро.

След това не му оставаше нищо друго, освен да се върне в хотела и да изчака развитието на събитията.

Известието пристигна на следващата сутрин — покана от двореца, веднага да се яви на аудиенция при Негово величество махараджата Дулай Савистар.

Само час по-късно Рюъл бе въведен в приемната. Махараджата седеше на килима, коленичил пред новата играчка. Дребничкият закръглен домакин бе облечен в кител от яркочервен брокат и бели панталони. Нямаше и най-малка прилика между него и сина му. Бухналите му мустаци и гладката тъмна коса бяха започнали да сивеят. Нямаше и помен от равнодушието и безразличието на Абдар. Махараджата бе странно оживен и възбуден.

— Значи вие сте този Рюъл Макларън? — И без да дочака отговор, продължи глезено: — Страшно съм разгневен! Не работи! Нещо не е наред!

Голямата почти четири стъпки дъска, към която той отправи гневен поглед, представляваше джунгла — всяка фигурка в нея — дърво, храст, цвят или животно, бе изпълнена толкова изкусно, като че беше истинска. В центъра се виждаше дребна фигурка — махараджа в златни дрехи, с обсипан със скъпоценни камъни тюрбан. Йън бе казал на Рюъл, че Намир е работил цяла година по тази игра, а сега е подменил само няколко фигури, за да я нагоди според желанието на Рюъл.

— Ето, виждате ли? — Махараджата натисна лостчето на механизма.

Един лъв скочи върху бялата фигурка, за малко не я улучи, но при падането си задейства друг механизъм — фигурата на махараджата подскочи високо във въздуха и изчезна в короната на едно от дърветата. Оттам се задейства друг механизъм, от дървото скочи също такава бяла фигурка. Сега миниатюрният махараджа попадна точно срещу зиналата паст на една огромна змия. Но и втората фигурка скочи надалеч и се скри в следващото дърво. Тази поредица от опасности и сполучливи бягства продължи по дължината на цялата дъска. Малкият махараджа попадаше на различни животни, които го нападаха, но най-после достигна до една скала, вече на самия край на дъската. Последният механизъм изхвърли махараджата във въздуха и го остави да виси над бездната…

— Нали ви казах? Остава да виси като презрял нар… — оплака се махараджата. — Цял свят знае, че един махараджа трябва винаги да триумфира над съдбата. Това тук на нищо не прилича!

— О, така е, само защото не притежавате другата половина.

— Каква друга половина?

Рюъл посочи два почти незабележими прореза на страничната рамка:

— Има още една половина, която се присъединява ето тук. Принцът остава невредим при падането от скалата, пада пред един страшен тигър и скача отново на едно дърво, а оттам вече попада на гърба на един великолепен бял слон, в пълна безопасност, както подобава.

Очите на владетеля блеснаха:

— На слон?

— На бял слон. Нима има друго животно, достойно да носи един махараджа?

— Точно това казах и аз на моите съветници. Ала досега не успяха да отгледат бял слон. Измислят си какви ли не извинения… — Той нацупи устни капризно, като отново погледна увисналата над скалата фигурка. — Непременно трябва да имам и втората част на играта. Що за човек сте вие, да ми направите половин подарък?!

— Е, да, но бих казал един нетрадиционен, достоен за Ваше величество подарък. Щом го открих в магазинчето, веднага си помислих, че е дар, достоен за човек с фантазия и интелигентност.

— Ще ми трябва обаче и втората част.

— Продължавам да я търся. Изглежда съм я изпуснал.

Махараджата спря тежкия си, пълен с подозрителност поглед върху Рюъл.

— И какво… би ви подтикнало, за да търсите по-усърдно? — Махараджата изпъшка. — Предполагам, че очаквате някакъв дар в замяна? Всички искат нещо от мене. И така: какво трябва да ви дам?

— Да ми продадете, не да ми дадете. В Индийския океан вие притежавате малък остров на име Цинидар, него бих искал да купя. Предлагам ви за него четири хиляди лири.

— Цинидар? — изви вежди махараджата. — Не мога да си спомня… — Той направи нетърпеливо движение с малката си ръчичка. — Няма да е много важен, след като не мога да си го спомня. Ще говоря със съветниците си дали вашата цена е приемлива. А вие ще продължите да търсите междувременно втората половина от играта.

— Най-старателно, Ваше величество. Мога ли да ви докладвам утре какво съм успял да направя?

— Да, да… — Махараджата бе погълнат отново от играта. Внимателно натисна копчето. Лъвът вече направи своя опасен скок… — Да. Добре. До утре.

Слава тебе, господи! С ликуващо сърце Рюъл се спусна по стъпалата на голямото дворцово стълбище. Това бе само първата крачка, но каква крачка! Тя обещаваше успех! Ето, дори и дъждът си бе дал отдих. Мрачното небе скоро ще отговори пак своите шлюзове, но това временно спиране на дъжда беше щастливо предзнаменование.

— Към хотела ли, сахиб? — попита собственикът на рикшата.

— Да — потвърди Рюъл, като се настани по-удобно. Но сетне, следвайки някакъв вътрешен импулс, промени намерението си. — Не, не… — Чувстваше, че трябва да сподели с някого радостта си. Но знаеше, че този някой не е Йън. — Откарай ме до бунгалото на сахиб Райли.

Кобрата се люлееше ритмично, вперила зли, тъмни като оникс очи в тревожно лаещото куче.

„Божичко, не позволявай да стане! Дано не нападне!“ — молеше се Джейн, докато се промъкна безшумно през вратата на конюшнята. Безкрайно бавно и предпазливо тя протегна ръка към ножа в ботуша си.

Змията бе пропълзяла в средата на конюшнята, точно пред бокса на Бедилайа. Откъснеше ли се от неистово лаещото куче, като нищо можеше да се хвърли върху кобилата.

— Стига, Сам! — простена без глас Джейн. — Тихо!

Кучето бе толкова възбудено, че изобщо не я забеляза. Лаят му се усилваше все повече. Змията бе вдигнала глава точно срещу него, на височина почти четири стъпки.

Кобрата беше голяма, най-малко десет стъпки. Джейн погледна ножа в ръката си и го захвърли ядно. С нож срещу змия! За да може да го използва, би трябвало да е много близо до кобрата. По-добра работа щеше да свърши вилата за изтребване на тора, опряна до стената.

Тя замръзна на мястото си, когато змийската глава се обърна към нея. Сърцето й биеше лудо, кръвта бучеше в ушите й по-гръмко и от лая на Сам. Джейн се намираше далече от кобрата, но защо бе това странно сковаване, като че цялата бе парализирана само от очите на влечугото?

— Назад, Сам! — изкрещя тя отчаяно. — За бога, престани да я дразниш! — Джейн бавно описа широка дъга около змията, така че да застане зад нея.

— Какво правиш, по дяволите? — На вратата стоеше Рюъл, смъртно бледен, лъснал от пот. — Излизай!

— Тихо! — изсъска му Джейн. Отново бе вперила очи в змията. — Не мърдай! Ако я уплашим, ще скочи върху Сам.

— Остави Сам! Гледай ти да се махнеш, преди…

Джейн не обърна внимание на думите му. Пристъпи още една крачка към змията. Четири метра до кобрата… Три метра…

Рюъл изруга.

— Добре, ще махна това проклето псе оттука! — И той тръгна към кучето. — А ти изчезвай!

Тежките му стъпки привлякоха вниманието на кобрата — тя се надигна още по-високо и по-заплашително.

Хванала вилата пред себе си, Джейн се втурна напред, набоде змията и я хвърли надалеч, тя се удари в стената и падна, виейки се в конвулсии. Кучето с бесен лай се втурна към кобрата.

— Не! — изкрещя Джейн.

Проклинайки, Рюъл успя да докопа Сам само на три педи от змията.

— Дръж го! — Джейн избута Рюъл настрани и стовари с все сила дръжката на вилата върху главата на змията. Удари няколко пъти, отново и отново.

Останала без дъх, тя най-после престана да удря — змията вече не помръдваше.

— Мисля… че е мъртва. — Тя побутна с вилата тялото на змията.

Рюъл се спусна към нея. Обхвана раменете й с ръка:

— По дяволите! — В очите му блеснаха пламъци. — По дяволите!

— Махни си ръцете или и тебе ще намушкам с вилата! — отблъсна го разпалено Джейн.

— Да не мислиш, че ще ме уплашиш? Ти и твоята проклета вила за тор, ти и твоята още по-проклета змия! — Той я разтърси отново. — Можеше… Можеше… — Той я пусна и тръгна, олюлявайки се, към вратата.

— Къде отиваш? — попита тя, изненадана, че я оставя така внезапно.

— Лошо ми е. — Той почувства, че ще повърне и се втурна навън Джейн го проследи с очи, слисана от тази напълно неочаквана реакция. Неочаквано понечи да го последва, но се въздържа. Няма да му е приятно да го види в мигове на слабост. Самата тя още трепереше от страх и нямаше сили да понесе гнева му.

Когато няколко минути по-късно излезе от конюшнята, видя, че Рюъл мие лицето си с вода от коритото за водопой на конете. Мушаменият му плащ лежеше на земята до него, мократа риза бе полепнала по тялото му. Той вдигна очи и я погледна, все още смъртно бледен.

— Съжалявам — каза той кратко. — Не понасям змии.

— И аз. — Тя сви рамене. — Обаче свикнах вече с тях. Когато си раснал в палатки, често трябва да се разправяш с тези гадове.

— Защо не направи каквото ти казах? Знаеш ли, че можеше…

— Въпросът беше за Сам — прекъсна го тя. — Кобрата щеше да го умъртви.

— И затова рискува собствения си живот?

— Сам е мой. Човек носи отговорност за онова, което му принадлежи.

— Всемогъщи боже!

— Тебе това не те засяга — каза тя хапливо. — Сам може и да не е много умен, но той…

— Той е едно куче с магарешки инат! Точно куче за тебе. Не можех да допусна, че ще излезеш срещу кобра с някаква си вила. Идва ми да те удуша! — Той отново сви юмруци.

Джейн не беше виждала досега Рюъл в ролята на безпомощен. Тази проява на слабост я изпълни с любопитство.

— Какво си преживял, та мразиш толкова змиите?

— Всеки от нас се страхува от нещо. — Вдигна мушамата си от земята и я нахлузи през главата. Като видя, че тя продължава да го наблюдава, той само сви рамене: — Мисля, че ти дължа едно обяснение… — Той помълча малко, преди да признае: — Хапан съм.

Очите й се разшириха от ужас:

— От кобра?

— Не, не. Беше преди години, в Гленкларън. Пепелянка. Бях решил да прекарам нощта из хълмовете… — Говореше бързо, отсечено, като че искаше час по-скоро да приключи с този разказ. — Нали ти разказах за моето лисиче. Винаги го взимах със себе си при тези… излети. Човек е понякога страшно самотен навън в нощта. Една нощ се събудих от някакво убождане в левия крак. Беше се свила под одеялото ми пепелянка. Убих я с един камък… — Устните му се изпънаха. А малко по-надалече видях лисичето, мъртво. Проклетото влечуго го бе ухапало, преди да се промъкне под одеялото ми.

— О, не! — изохка Джейн без глас.

— Съблякох ризата си и откъснах една ивица, за да превържа крака си. И тръгнах да търся помощ. — Той пак сви рамене. — Нямах късмет. Точно онази вечер майка ми бе отишла до селото. Йън ме намерил чак на сутринта, в безсъзнание. Той довел помощ.

Джейн го гледаше безмълвна. Изражението му се бе променило. Лицето му стана някак зло и затворено.

— Сега разбирам защо ми хареса това че Картаук е изобразил Абдар като змия. В моите очи няма по-голямо унижение за един човек… — Той се готвеше да тръгне към рикшата, която го очакваше. — Трябва да се върна в хотела. Не се страхувай, няма да те отегчавам повече със спомените си.

— Не съм се отегчила — каза Джейн бавно. — Но мисля, че това, което ми разказа, е много тъжно.

— Така ли? И защо? — Рюъл щракна с пръсти. — Ах, да, лисичето! Сърцето ти се облива с кръв заради участта на моето приятелче.

— Не е това.

Тя не можеше да знае, че през онази нощ сърцето му наистина се бе обливало в кръв от мъка, макар че никога не би признал тази си слабост.

— Защо дойде в конюшнята? — попита тя.

На лицето му трепна някакво загадъчно изражение:

— Ами просто реших да намина…

Отговорът му я изненада. Отношенията между нея и Рюъл не бяха такива, че да си правят подобни непринудени посещения.

— Как мина аудиенцията при махараджата?

— Добре. — Лицето му се проясни и той се усмихна широко. — Дори много добре.

— Ще получиш ли своя Цинидар?

Той кимна.

— Скоро. — Рюъл погледна към Сам. — Би трябвало да държиш това куче в къщи, независимо какво казва Патрик. Подът на конюшнята е целият на дупки, пак ще му налети някоя змия.

Той свали почтително шапка и се отдалечи. Почти беше стигнал до рикшата, когато тя изтича към него:

— Рюъл! Колко голям беше, когато те ухапа змията?

— Нямам представа… — Той й хвърли поглед през рамо. — Някъде на девет трябва да е било.

Джейн остана загледана след рикшата, която се отдалечаваше, дрънкайки със звънчетата си.

„Човек понякога е страшно самотен навън в нощта.“

Деветгодишен. Тя бе помислила, че злополуката със змията е станала много по-късно. Какво търси едно деветгодишно дете само нощем всред хълмовете? И защо са го намерили чак на другия ден, след като все пак е успяло да се добре до замъка? Надали някога щеше да научи отговора на тези въпроси.

— Е, носите ли я? — попита махараджата лакомо, когато Рюъл влезе в залата за аудиенции.

— Не, но съм на път да я намеря. — Рюъл нарочно направи малка пауза. — За съжаление цялата тази работа с покупката ме ангажира толкова много, че просто ми изхвръкна от ума.

Махараджата го изгледа мрачно:

— За какво е цялата тази долнопробна игра? Зная, че ще ми я дадете, когато пожелаете.

Рюъл се задоволи само с една усмивка.

— Добре, от мене да мине! Ще получите острова, но не за четири хиляди лири. Висшият съвет смята, че струвал най-малко десет хиляди повече.

Рюъл не допусна да проличи напрежението му.

— Не съм богат човек. Мога да си позволя най-много още пет хиляди.

— Така да бъде! — Махараджата се усмихна хитро. — Ще подпишем документите, след като вие ми…

Рюъл го прекъсна не особено вежливо:

— Брат ми и полковник Пикеринг чакат навън в приемната с всички необходими документи. Можем да подпишем договора веднага… за да не се раздвоява вниманието ми и да мога да се посветя изцяло на търсенето на играта.

— Да, да! Да приключим с тази работа! — прие старият махараджа нетърпеливо. — Нека да влязат двамата!

Четиридесет и пет минути по-късно Рюъл пъхна договора в джоба си и предаде едно копие на полковник Пикеринг, който пък трябваше да го представи пред висшия съвет заедно със съответния чек.

— Така-а, всичко е уредено — каза махараджата. — Сега вие спазете вашето обещание!

— Точно това възнамерявам да сторя. — Рюъл щракна с пръсти. Колата! Как забравих, че оставих пакета в рикшата, като се връщах от пазара… — Той се засмя щастливо. — Какъв пропуск, Ваше величество! — След това се обърна към Йън: — Би ли слязъл долу да донесеш пакета?

Йън тръгна с полковник Пикеринг към вратата.

— Ще го предам на някой прислужник и те чакам на главния вход.

Махараджата изчака, докато те излязат и се обърна с хитра усмивчица към Рюъл:

— Значи си мислите, че ме измамихте?

— Защо трябва да го мисля?

— Всъщност вие измамихте себе си. Цинидар няма никаква стойност. Моят емир ми го описа: само джунгла и голи планини, истинска пустош. Дори и летният дворец, който моят прадядо е строил там някога си, трябва да е напълно порутен. Островът не струва и една четвърт от това, което ви поисках.

— Е, значи сте ме сметнали за глупак.

Махараджата се ухили:

— Но виждам, никак не сте ядосан. А пък аз исках да се ядосате.

Рюъл си позволи само лека усмивка, въпреки че едва се сдържаше да не се разскача от радост. Островът! Най-после Цинидар беше негов!

— Като имам време да размисля каква глупост съм направил, положително ще има да се ядосвам!

Махараджата целият засия:

— Несъмнено. Хитро ви изиграх, какво ще кажете? — Много хитро.

Рюъл се поклони и напусна залата за аудиенции.

— Накараха те да платиш повече, отколкото предполагахме — каза Йън загрижено, щом Рюъл дойде при него.

— Трите хиляди лири, които ми останаха, ще стигнат за начален капитал.

— Бих искал да мога да те подкрепя да изплуваш — каза замислено Йън. — Но знаеш как е в Гленкларън, парите все не стигат.

— О, Йън! Не искам твоите пари!

— Те са и твои пари. Винаги съм смятал да делим малкото, което имаме… — Той тихо добави: — Огорчението не бива да ти попречи да вземеш онова, което ти принадлежи.

— Не изпитвам огорчение. — Рюъл искрено се изненада, че е точно така. Откакто се помнеше, сега за първи път в него нямаше и следа от горчилка. Покупката на острова като по чудо заличи всички тягостни спомени. — Задръж парите си, Йън. Гленкларън се нуждае от тях повече, отколкото аз. Ще намеря начин да си осигуря онова, което ми е потребно.

Йън го изгледа изпитателно и кимна замислено.

— Да, сигурно е така. Мисля си, че вече е време да се прибираме в къщи. — Той се окашля и продължи оживено: — Какво ще кажеш? Защо да не убием с един изстрел два заека? Ще резервирам две места на кораба от Наринт и ще дойда с тебе на пробното пътуване на железницата. Мисля, че Шотландия е чудесно убежище за Картаук, там ще е в пълна безопасност.

— Въпросът е другаде: дали Гленкларън ще е в безопасност, ако Картаук е там! — усмихна се Рюъл. — Я си представи, че му хрумне да разруши защитните стени и да си измайстори пещ от камъните? Виж, за Маги няма опасност! Тя ще го постави на място при всеки негов опит.

— Маргарет — поправи го машинално Йън, а след това повтори вече по-мило: — Маргарет!

Рюъл се взря в сериозното лице на Йън и почувства как го запя вълна на обич. Сега, когато вече Йън се канеше да отпътува за дома, би могъл да си позволи да премахне бариерите, които толкова дълго бе издигал към брат си.

— Ще се опитам да го запомня — каза той сърдечно. — Маргарет.

— Шотландия? — Джон Картаук набърчи чело. — Моята майка ми я описваше като гола, студена земя. На един художник са нужни топлина, цветове, с тях той храни душата си. Обичам слънцето.

— Мога да се обзаложа обаче, че повече обичате ръцете си, за да позволите да ви ги отсекат! — напомни му Рюъл.

— Така е. — Последва философско свиване на рамене. — Кой знае, може пък и да свикна със студа. Вашият брат ще бъде мой благодетел, така ли?

— Йън не може да си позволи да ви предложи нещо повече от покрив над главата ви.

— Тогава сам ще си намеря благодетел. Може би самата кралица Виктория… Сигурно притежава достатъчно злато.

— Кралица Виктория сигурно ще е очарована да чуе, че включвате в плановете си и нейното злато.

— Като види някое от моите произведения, ще се предаде. Може да ми възложи да й направя бюст. — Картаук сви вежди. — Въпреки че много се съмнявам дали ще приема. Лицето й нищо не ми говори. Мразя двойни брадички. — Скулпторът се обърна към Джейн. — Къде отивате с Патрик, като приключите тук?

— Още нищо не са му предложили. Той каза, че ще решаваме, след като получи парите от махараджата… — Джейн погледна златаря със сериозни очи: — Джон, след два дни е първото пътуване до Наринт. В седем часа. Рюъл смята ти да ни чакаш оттатък Ланпур. Там ще е най-безопасно. Следобед ще дойда да те взема и ще те заведа до каньона… — И тя тръгна към вратата на храма.

Рюъл я последва.

— По-добре ще е аз да взема Картаук. Ако Абдар е разбрал, че съм успял да купя Цинидар, ще е наясно, че единственият човек, който все още може да го заведе до Картаук, оставаш ти. Ще те следи най-зорко.

— Но ти не знаеш пътя.

— Напротив. — Смаяното й лице го накара да се разсмее. — Последните три пъти аз трябваше да бъда водач. Ориентирам се отлично, този измислен лабиринт от пътища е нищо в сравнение с лондонските канали. Казвал ли съм ти, че работех като ловец на плъхове?

Тя стисна устни.

— Ето, пак се подиграваш с мене!

Усмивката му угасна.

— Никога не бих ти се подигравал, Джейн! Ти притежаваш твърде много сила и достойнство, за да може някой да ти се подиграва.

За първи път през този ден тя го погледна истински и онова, което видя, я изненада: студенината в изражението му, която толкова я притесняваше, сега бе изчезнала. Не, може би не напълно, но сега имаше някаква топлота, като че ли я гледаха очите на Йън. Сигурно пак се лъже! Та той изобщо не прилича на брат си.

— Думи, само хубави думи.

— Верни думи. — Той отклони поглед. — Искам да ти кажа нещо друго. — Последва твърде продължителна пауза, преди дой да изстреля: — Аз… съжалявам!

— Какво? — попита тя объркана.

— Чу какво казах. Не искай от мене да го повтарям. — Той крачеше до нея, без да я поглежда. — Няма да те залъгвам с обещания, че никога няма да го повторя. Исках те, исках и Цинидар…

— Но за какво се извиняваш? Каква е тази промяна?

— И ти ли? Какво са се захванали всички да настояват, че съм се променил. Просто исках само да…

— Но защо? — повтори тя.

Той се позамисли, преди да отговори:

— Предполагам, че защото съм щастлив… Не мога да си спомня да съм бил някога щастлив. Бивал съм удовлетворен, бивал съм доволен, но щастлив — никога. Странно чувство.

— Щастлив си, защото получи своя Цинидар?

— Нещо повече от Цинидар. То е като да…

— Като какво? — впери очи в него Джейн.

— Един нов живот, един шанс… — Той се засмя. — Като че слизаш на последната гара от влака и знаеш, че си пристигнал. Сега по-ясно ли го казах?

— Да… — Точно така се бе чувствала тя преди години, когато напусна Френчи. Внезапно почувства Рюъл като сродна душа.

— Да, ето това исках непременно да ти кажа… — И той продължи да крачи мълчаливо до нея през целия останал път.