Целувката на тигъра

Глава двадесет и втора

Изминаха цели четири часа преди Картаук да се появи. Маргарет вече се бе стопила от притеснение, когато кануто му приближи до брега.

— Е, сега си доволен, нали? — Пресрещна го тя още докато слизаше от кануто. — Достатъчно глупости направи! Джейн и Рюъл се върнаха веднага, но ти непременно трябваше да се ровиш из пепелта като някакъв демон на унищожението.

— Какви нежни слова! — Той изтегли кануто на пясъка. — Чакаш ме само от любопитство или за да ми се накараш?

— Защо пък от любопитство?

Той посочи торбата в лодката.

— Нали ти казаха за маските…

— Какво искаш да кажеш? Мислиш ли, че ще седя тук, за да видя този ужас? Ти никога не си имал чувство за финес…

— Тогава какво дириш на този влажен бряг? Възможно ли е да чакаш моята нищожна милост?

— Знаеш защо съм тук.

— Да, зная. Но този път искам да го чуя от устата ти.

Тя го погледна прямо, дори в гласа й звънна съпротива:

— Съжалявам… за онова, което казах, когато тръгваше. Говорих прибързано. Не исках… Съвсем не искам да те видя мъртъв.

— Това вече е истинско облекчение за мене.

— Не е там въпросът! — каза тя хапливо. — Ти ме познаваш достатъчно добре, за да разбираш истинските ми чувства. А смятам, че е крайно неприлично да ти се обяснявам.

— Крайно, крайно неприлично — съгласи се той. — Запали огън. Аз отивам до палатката на Медфорд да донеса маската на Йън.

Тя потрепери и погледна със свито сърце към торбата.

— Джейн каза, че искаш да стопиш тези маски.

— Точно така, помощнико! Точно това ще направим.

— Не мисля, че бих…

— Това трябва да се свърши — прекъсна я той благо. — А ти можеш всичко, стига да си си го наумила!

— Веднага ли?

— Веднага. — Той се отдалечи. — Запали огъня тук, на брега. Това ще ни отнеме цялата нощ, няма защо да безпокоим другите.

Огънят вече пламтеше, когато той се върна с дървената кутия. Тя веднага я позна, беше същата, която Тамар бе донесъл в лагера на Медфорд.

Маргарет избягваше да погледне към кутията, докато подбутваше главните под големия черен котел.

— Останалите маски са вече в котела. Не исках да ги погледна, но не издържах. Прав си… Абдар е бил чудовище.

— Трябваше да почакаш — каза тихо Джон. — Можех да ти спестя тази гледка.

Тя машинално повтори неговите думи:

— Това трябваше да се свърши… — Маргарет се усмихна притеснено. — Но мисля, че ще оставя на теб да прибавиш и маската на Йън към тази зловеща колекция.

— Не.

Тя трепна така, сякаш някой я удари.

— Казваш, че би искал да ми спестиш тази гледка, а нямаш милост за най… — Маргарет не можа да продължи.

Той й подаде кутията:

— Отвори я!

— Недей! — Тя коленичи като поразена до огъня и цялата се сви. — Не искам да я видя!

Той отвори капака.

— Искаш ли аз да извадя маската и да ти я покажа?

— Защо го правиш!? — проплака тя, като се взираше напрегнато в пламъците. — Не заслужавам да се отнасяш така с мене…

— Но не заслужаваш и да се терзаеш цял живот с тази мисъл! — Той замълча, а когато отново проговори, гласът му бе безкрайно нежен. — Нима не ми се доверяваш вече, Маргарет? Не мисли, че отново ти готвя някаква клопка.

Тя го погледна объркана:

— Какво говориш! Никога не съм и помисляла, че ми готвиш клопки.

— Кажи си, не си ли се съмнявала, някъде дълбоко в сърцето си, че мога да те измамя? — Той й подаде кутията. — Докажи, че не си! Докажи, че ми имаш доверие!

Тя преглътна мъчително, но не посегна към кутията.

— Само недей да… — Маргарет млъкна, като видя погледа му. Наведе очи с безкраен ужас към маската в кутията. Дъхът й секна. — Боже милостиви! — Тя протегна разтреперани пръсти и докосна златните устни на маската. — Той… Той изглежда така, като че…

— … като че се усмихва — довърши бавно Картаук. — Той не е позволил на Пахтал и Абдар да го победят. Той е триумфирал над тях!

— Но ти каза, че отровата причинява страшни болки?

— Така е. Но той навярно не ги е почувствал. Изглежда така, като че съзерцава някакво чудо.

— Светлината… — Тя почувства, че горчилката в душата й започна да се топи. — Светлината, съвсем я бях забравила.

— Никога повече не я забравяй! — Джон помълча малко, преди да добави: — Дори ако се налага тази маска да ти напомня за светлината.

Маргарет погледна маската и поклати бавно глава.

— За да си спомням за Йън, не се нуждая от намесата на Абдар. — Тя взе маската и я хвърли в котела. В очите й блестяха сълзи. — О, Джон! Направи нещо красиво от този метал! Нещо толкова красиво, че да разтърси небесата дори и да влива светлина в сърцето на всеки, който го погледне!

— Твърде голямо изискване! — Той й се усмихна. — Голям късмет имаш, че възлагаш това на художник, който може да поеме такова предизвикателство. — Той взе капака и похлупи котела. — Ще поддържаме огъня цяла нощ, топенето иска висока температура. — Той седна на земята. — А твоето задължение като чирак за по-грубата работа е да събереш достатъчно дърва.

— Докато ти седиш и само даваш нареждания?

— Точно така.

— Не се учудвам ни най-малко. Съвсем типично за тебе. Източен мързел.

— Точно така.

Те цяла нощ поддържаха огъня. Седнали един до друг, повечето време потънали в мълчание. Небето вече светлееше, когато Маргарет каза уморено:

— Трябва да ти призная нещо.

— Предполагах.

— Въпреки че Йън е мъртъв, аз никога няма… — Тя преглътна мъчително. — Не съм в състояние… да изпитвам към тебе същите чувства както преди.

— Зная.

— Всичко се промени.

— Всичко непрекъснато се променя. Годишните сезони се сменят, деца се раждат, хора умират… — Той кимна с глава към котела пред тях. — Ето, и маските вече ги няма, още една промяна.

— Исках да кажа, че аз…

— Шшт! — той я погледна в очите. — Зная какво искаш да ми кажеш. Винаги всичко зная! — Той поразрови огъня. — Ще ни трябват още дърва, помощнико!

Рюъл още държеше Джейн в прегръдките си, когато розовите отблясъци на изгрева трепереха по мозайката на терасата и оцветяваха огледално гладката повърхност на причудливите геометрични чаши на водоскока.

— Искам да те направя щастлива — каза тихо той. — Обещавам ти, че ще те накарам да забравиш как започнахме…

— Не, не бива да го правиш! — Джейн го погледна. — Не бих искала да забравя дори една-единствена минута! Хубавото и лошото са се преплели така, че не бих искала пазейки едното, да загубя другото. Не искам да забравя нито една секунда от нашия живот.

— Радвам се, че виждаш само доброто. Но сега вече всичко ще бъде още по-хубаво. — Той я целуна леко, хвана я през кръста и я поведе към балюстрадата, откъдето се разкриваше гледката към каньона. — От мене ще излезе такъв безупречен съпруг, че дори една Маргарет би била доволна.

Изгряващото слънце потопи планината в разкош от багри.

Красота. Възвишеност. Раят.

Но Рюъл не забелязваше гледката. Мислено той вече се беше пренесъл някъде далече. След кратко мълчание се обърна и попита:

— Какво би казала, ако отидем в Йоханесбург?

Тя го погледна смаяна:

— Йоханесбург?

— Не за дълго. Просто си помислих, че…

— Но защо искаш да отидеш в Йоханесбург?

— Знаеш ли… северно от Йоханесбург са открили големи златни залежи.

Тя продължаваше да го гледа недоумяваща:

— Нали тук ни чака цяла златна планина?! Нали трябва да я разработиш?

Той направи гримаса.

— Права си, разбира се. Животът в тези лагери на златотърсачите е страшно тежък, сигурно няма да ти хареса. И не ми трябва повече злато. Говоря глупости.

Глупаво или не, но това беше истинският Рюъл Макларън, той не можеше да изневери на себе си. Джейн веднага разбра това.

Може би Цинидар бе станал негова родина, но той не можеше да смири приключенския му дух. След живота, прекаран в непрекъсната битка със света, той никога не би се задоволил с бездействие, прекарано в лукс и великолепие.

Също както и тя не би могла да си намери място в такъв живот.

Почувства, че тази мисъл я оживява. Облекчението, което изпита, бе толкова огромно, че чак й се зави свят. Беше склонила да живее тук, защото искаше Рюъл да е щастлив, но това надали щеше да е достатъчно… Раят може да е чудесно място, стига само да се връщаш понякога там. Но далеч навън съществуваше цял свят, който очакваше да бъде завладян и изграден.

— Мислиш ли, че и там ще имат нужда от железница за транспортиране на злато от мините?

— Не бих се учудил, ако е така — каза той дяволито.

— Ами добре, значи наистина трябва да идем в Йоханесбург! — В очите й блесна щастлива искрица. — В края на краищата, след сто години златото в твоята мина може да се изчерпи и току-виж правнуците ни да останат без препитание!

— Такава възможност винаги съществува. — Той отметна глава назад и се засмя от все сърце. След това я хвана и я завъртя около себе си. — Значи идваш? Да не са само приказки?

Джейн поклати глава.

— Бих искала да пристигна там, да сляза от влака, да се огледам и всичко да опозная. Цинидар може да е нашата крайна гара, но още не съм готова да пристигна на нея.

Той я притегли към себе си.

— И все пак ти обещавам, че ще останем съвсем малко време.

Да, сигурно така възнамеряваше. Нямаше да останат дълго в Йоханесбург. Но винаги щяха да изникнат нови места, неутолимата му жажда за промени сама щеше да ги намира… А кой би могъл да каже, дали и тя няма да се зарази поне малко от неговия търсачески дух? През идните години те трябва да научат толкова много неща един за друг, да се нагаждат към нуждите на другия, да живеят заедно… Нали точно това означава любовта? А тя обичаше Рюъл Макларън от цялото си сърце.

Все още не бе решила кога ще признае на Рюъл, че не тя, а Патрик е виновен за катастрофата, която всъщност ги бе свързала завинаги тях двамата — Джейн и Рюъл. Но в момента мислеше за друго.

— Ще трябва да използваме престоя в Йохансебург и за един друг проект — каза тя мило.

— Какъв проект?

— Проект, който изисква сериозно внимание от страна на всеки владетел на едно кралство!

— Какво измисляш пак? За какво говориш?

— Говоря за дете. — Тя се притисна към него. — Бих искала да имаме дете. Бих искала детето ни да се роди след година тук, в Цинидар.

Два дни по-късно Маргарет стъпи на борда на „Голдън Хейр“, който щеше да я отведе в Шотландия.

— Догодина ще дойдем да те посетим в Гленкларън — каза Джейн. — Но ако имаш нужда от помощ, веднага ни се обади!

— Не съм толкова безпомощна, че да не мога да се справя и сама — отвърна бодро Маргарет. — Макар че, признавам си, страшно бих се радвала на компанията ви! — Тя прегърна бурно Джейн и след това се обърна към Рюъл. — Да се държиш добре с нея, иначе ще трябва да се разправяш с мене!

— Само като си помисля за това се разтрепервам! — Рюъл докосна с устни бузата й. — Приятно пътуване, Маги!

— Марг… — Но млъкна. Как може да се сърди за една такава дребна закачка! Рюъл си е Рюъл! Не можеш да го промениш. Въпреки че бе станал много по-добър от онова, което тя очакваше. — Разбира се, че пътуването ни ще е добро.

„Друго не би могло да се допусне. Никаква буря не би се осмелила да й стори нещо…“ Картаук!

Изтръпнала от напрежение, Маргарет го видя да изкачва трапа. От онази нощ в лагера се виждаха все за малко, беше си втълпила, че предпочита той да не идва да я изпраща… Сега в нея се бореха радост и болка. Картаук застана пред нея.

— Дори божествата се прекланят пред волята на Маргарет.

— Пак богохулстваш, невернико! Но друго не би могло да се очаква от тебе!

Джейн само въртеше глава учудено, ту към единия, ту към другия. После прегърна отново Маргарет с едно „Сбогом, мила!“, хвана Рюъл под ръка и каза:

— Ела, трябва да вървим!

Той се усмихна и наклони глава подигравателно:

— Както заповядаш. Целта на живота ми е да те правя щастлива!

— То ще си покаже! — каза Маргарет презрително.

— Позволи ми да ти противореча! — обади се Картаук. — В думите на Рюъл има доза истина. Изненадан съм, че не си го разбрала. — Джон я погледна. — Но може би в момента не си в състояние да мислиш съвсем обективно.

Тя отбягна погледа му.

— Много мило от твоя страна, че дойде да ме изпратиш. Не го очаквах. — Тя му подаде ръката си, облечена в ръкавица. — Сбогом, Картаук!

Той сграбчи ръката й и се намръщи:

— Тази ръкавица не ми харесва. — Той я смъкна и Маргарет усети топлия допир на голите им ръце. — Ето, това вече е нещо друго. Сега вече мога да ти го кажа. Оставям ти една година време за труд, преди да дойда при тебе! Бих ти оставил и повече време, но това кой знае до какво ще доведе. Я ще те намеря в някой манастир, я ще си се омъжила вече за някой съсухрен пастор, който само ще ти говори за задълженията ти, а не за радостите, които трябва да ти даде.

Тя го гледаше като замаяна.

— Казах ти вече, за нас няма бъдеще.

— Защото си объркана от някакво фалшиво чувство за вина! Иначе не си чак толкова свенлива… Ще мине време и ще видиш, че точно Йън искаше да бъдеш щастлива. — Той й се усмихна. — С мене.

Маргарет поклати глава:

— Аз винаги ще…

— Да, ти винаги ще мислиш за Йън — прекъсна я той. — Но аз ще се погрижа спомените ти да не бъдат горчиви.

Тя го гледаше като упоена. Чу камбаната на кораба и този звук я изпълни с облекчение. Трябва да го прогони от мислите си, него и надеждата, която се опитваше да покълне в нея…

— Сега трябва да вървиш.

Той поднесе ръката й към устните си.

— Една година, Маргарет. — Той се обърна. — Очаквай ме!

Погледът й го проследи, докато слизаше с едри крачки по корабния трап. Сърцето й биеше лудо, беше напълно объркана. Зашеметена, тя се втурна към релинга:

— Недей! Не идвай! Няма да си добре дошъл!

— Разбира се, че ще бъда добре дошъл.

— А, работата ти при Рюъл?

— Може да се върнем и двамата тука.

— Мястото ми е в Гленкларън.

— Ще обсъдим това след сватбата.

— Няма да се оженим!

Той беше вече на кея.

— Разбира се, че ще се оженим. Ти не си жена, която може да живее в грях.

— Исках да кажа, че, аз…

— Ако държиш да останеш в тази студена Шотландия, може да склоня да променя решението си да не предоставям своя гений на кралица Виктория… — Той се намръщи. — Не, не може и дума да става! Тази двойна брадичка…

Изтеглиха трапа. Корабът се отдели бавно от брега. Картаук стоеше на кея с леко разкрачени крака, вятърът рошеше тъмната му лъскава коса.

— Няма смисъл да идваш! — Гласът й прозвуча отчаяно. — Остани си тука, Джон!

Той поклати глава.

— Та бих ли могъл? Само като си помисля за друг помощник и ми призлява! А добре знаеш, че не мога да оставя работата ми да пострада!

— Отговорът ми ще е не.

— Първоначално. Но невинаги, моя Маргарет! — Усмивката му изразяваше толкова любяща увереност, че тя трябваше да му повярва. — Защото накрая ще кажеш „Да, Картаук!“