Целувката на тигъра

Глава тринадесета

Златотърсаческият лагер представляваше цял палатков град, който се различаваше от двореца толкова, колкото Казанпур се различаваше от Гленкларън. На терена бяха построени разпръснато повече от стотина палатки. Джейн добре познаваше тази гледка, детството изведнъж изникна в мисълта й и това я накара неволно да стисне зъби.

— Какво има? — Рюъл я изгледа. — Зная, че не е дворец, но не бих казал, че е чак толкова зле.

— Не, просто си помислих… — Не искаше да му разкрие мислите си. — Имала съм възможност да видя доста палаткови градове, но нито един не е бил толкова чист. Ти ли плащаш за всичко това?

Той поклати глава.

— Туземците са много чисти и подредени хора. Когато наемам работник, първото нещо, за което пита е има ли баня, шатра за „белим“ и достатъчно време, за да може да почиства жилището си.

— И те претендират да имат всичко това?

— Ти да не си мислеше, че използвам тук робски труд?

— Не, но си мисля, че към мене ти не беше толкова… отстъпчив.

— Да, но при цинидарците нямам друг изход — Рюъл се усмихна примирено. — Те заявиха, че ще работят в мината само ако бъдат спазени техните условия. Ако не се бях подчинил, щяха да си останат по своите села и да гледат как се изтрепвам от работа. На тях им е все едно колко ще им предложа.

— Парите не ги интересуват, така ли?

— Парите интересуват всекиго, но цинидарците смятат, че парите не са безусловно необходими, за да им осигурят един пълен с доволство живот, както те се изразяват.

— А какво е безусловно необходимо?

— Деца, мирен свят, време, за да се учат от своите учители и… белим.

— Белим?

— Игри. За туземците игрите са най-любимо занимание. Почти непрекъснато някъде се играе някаква игра.

— И ти трябваше да ги научиш да работят?

— Не са мързеливи. Но когато дойдох, наистина имах проблеми с трудовата дисциплина. До тогава, докато разбера каква е тайната. Превърни работата в игра и ги накарай да се състезават. Всяка вечер избираме победител и го награждаваме.

— И какви са наградите?

— Всеки път различни. Допълнителен свободен ден, малко повече пори… На всеки две седмици се събира съветът на старейшините и решава какви да са наградите.

— А ти председателстваш съвета, така ли?

Рюъл поклати глава.

— Само цинидарец може да бъде председател. Ето, станаха три години откакто съм тука и не ми е оказвана такава чест. — Той се усмихна. — Но Дилам смята, че ако продължавам да се държа прилично, след година-две може да ме допуснат като наблюдател.

— Дилам е член на този съвет значи?

— Да, Дилам го председателства. Необикновена личност! — Рюъл погледна залязващото слънце. — Ще стигнем точно по часовете за белим. Голяма част от работниците се събират преди вечеря да поиграят на зарове или на карти. Мисля, че е време да се запознаете с Дилам.

Смеховете и възбудените гласове се чуваха отдалеч. Огромната шатра в центъра на лагера бе силно осветена. Прекрачиха прага. Посрещна ги оглушителен шум. Вътре нямаше мебели, като се изключат пъстрите весели килими, постлани по пода и красиво изкованите месингови лампи, хвърлящи светлина по възбудените лица на струпалите се на няколко места мъже и жени. Джейн никога не бе виждала толкова много плитки на едно място. И мъжете, и жените носеха дългите си тъмни коси сплетени на дебела плитка.

Влизането им не предизвика внимание, само дето някои от присъстващите мъже приветстваха Рюъл по-скоро с думи на приятелство, отколкото на респект. Рюъл отговаряше със същата непринуденост, докато се озърташе из залата.

— Играе се на зарове. Така и очаквах. Дилам обича зарове. Ела насам… — Използвайки лактите си, той си проправи път през тълпата към един кръг от коленичили мъже и жени.

— Дилам, може ли да поговорим? — провикна се Рюъл.

Една от лъскавите тъмни глави, сведени над заровете, се повдигна.

— Един момент, самир Рюъл!

Джейн не вярваше на очите си. Дилам се оказа жена!

Дилам премести поглед към Джейн.

— Ах, вие сте най-после тук! Много добре. Изчакайте ме навън. Тук е много шумно за приветствени слова.

Рюъл кимна и изтегли като на буксир Джейн от шатрата.

— Тя е жена? — каза Джейн все още смаяна.

— Медфорд помоли съвета на цинидарците да му посочат някои интелигентен местен жител за надзирател и те взеха, че му изпратиха Дилам. Не можеш да обидиш съвета, като им откажеш.

— Английският й е отличен.

— Да, а го учи само от четири седмици. Казах ти вече, че е изключителна.

В този момент от шатрата излезе Дилам. Средна на ръст, с широки рамене, силна и гъвкава едновременно. Беше облечена в тъмнозелено яке, широки черни панталони и кафяви, износени сандали, безупречно почистени.

— Вие сте Джейн Барнаби? — просия Дилам. — Бъдете добре дошла! Аз съм Дилам Канкула. Наричайте ме просто Дилам.

— Благодаря. — В полумрака на шатрата Джейн бе зърнала съвсем бегло тъмните блестящи очи и лъчезарната усмивка. Сега видя, че жената трябва да е към тридесетте и че живите очи бяха разположени на едно ъглесто лице, чиято прелест се криеше в странния израз на интелигентност и чувство за хумор. — Рюъл не ми каза, че сте жена.

— Но така е по-добре, нали? Ще можем да се разбираме по-добре, без да се налага непрекъснато да ви доказвам какво струвам, както се наложи при самир Медфорд в началото.

— Има ли в групата и други жени?

— Да, но малко. За тежък физически труд мъжете са по-добри. Жените показват по-голяма издръжливост и проумяват по-бързо, но мъжете са по-силни. Най-умно е да оставим мъжете да вършат онова, което могат най-добре, а останалото ще правим сами.

— Цинидарците живеят все още в матриархат — поясни Рюъл. — Не ти ли казах?

— Убедена съм, че ще се разбираме добре — повтори Дилам.

— Ще ти покажа твоята палатка, Джейн! — каза Рюъл. — Иска ми се още утре да започнеш работа.

През следващия месец той идваше почти всеки ден на строежа, понякога по за пет минути само, друг път оставаше с часове. Шегуваше се с Дилам и работниците или просто не слизаше от коня и само я наблюдаваше как работи.

Още сутринта Джейн се събуди с увереността, че ще го види днес. Денят така и мина, със свито сърце за предстоящата среща. Чувстваше присъствието му осезаемо, секунда по секунда. Всичко отново бе както тогава в Казанпур, преди да се любят във вагона на махараджата.

„Впрочем не е същото — помисли си тя. — Сега е много по-лошо…“

Сега тя осъзнаваше, че той иска не само тялото й, а търси да я нарани, дори да я унищожи може би.

„Пламък, в който пеперудата трябва да изгори!“. Господ да й е на помощ, защото с всеки изминал ден пеперудата пърхаше все по-близко до този смъртоносен пламък.

Приклекнала до линията, Джейн проверяваше спазено ли е междурелсовото разстояние. Сянка закри слънцето — нямаше нужда да поглежда кой е, знаеше, че е Рюъл.

— Защо си все още тук? — попита той. — Всички приключиха вече работа за днес.

— Исках… — Тя не го удостои с поглед. — Исках да свърша това тук. Сигурно нямаш нищо против, че работя за тебе и извънредно.

— Нямам нищо против, разбира се. Само се питах, да не би да се е случило нещо.

— Днес поизостанахме, но утре ще наваксам. Това е последната четвърт миля от твоята пътека. Утре започваме да прекосяваме дъното на каньона.

Тя се изправи, залитайки, и се премести да направи замерване малко по-нататък.

— Ако това е всичко, което искаше да знаеш, вече ти го казах. Остави ме, виждаш, че имам работа.

— Не е всичко. — Сянката му се премести и отново падна върху нея. — Искам да те видя на колене. Невероятна гледка, доставя ми удоволствие.

Джейн вдигна очи и го изгледа подозрително. Рюъл бе застанал, леко разкрачил крака. Днес не само сянката му бе тъмна. Черните кожени ботуши прилягаха плътно на краката му, черният панталон очертаваше силните му бедра, черна бе и ризата. Само косата, тази негова коса с изсветлелите от слънцето кичури и златистата му кожа хвърляха малко цвят в мрачната елегантност на фигурата му. Изглеждаше красив и зъл, като самия господар на пъкъла.

Рюъл се засмя.

— Знаеш ли, мечтаех си да те видя коленичила, как ме поглеждаш отдолу нагоре, с това твое изражение на очите… Само едно нещо не съвпада. Косата ти би трябвало да е разпусната… И моите пръсти да са заровени в нея. — Той млъкна и преглътна с усилие. — И ние двамата да сме без всякакви дрехи.

Картината, която той бавно рисуваше пред очите й, бе дива и сладостна… Тъмничар и затворничка. Господар и робиня.

Страхът се надигна и помете мислите й, като остави след себе си горещата вълна от чувства, подпалена от Рюъл.

Джейн се надигна.

— Ти си мръсник! Изчезвай и ме остави да си гледам работата! Бе уверена, че той няма да се подчини, ала Рюъл само се усмихна и заяви нехайно:

— Щом настояваш… И без друго цялото ми настроение отиде по дяволите. — А после добави с тих, променен глас: — Но поне за миг и ти го почувства, нали Джейн?

Тя не отговори.

— Да, усети го. Въпреки че не признаваш. — Той стоеше и я гледаше засмян. — Добре. Тъй като тази отсечка е завършена, вече няма да мога да те посещавам толкова често. Затова исках да ти оставя един малък спомен, той да бъде в тебе, когато ме няма.

Облекчението й бе огромно. Той няма вече да идва всеки ден. Ще й бъде спестено изтезанието на неговото присъствие.

— Време беше да се погрижиш за твоите си работи и да ме оставиш на мира.

— Но духом ще бъда при тебе. Ти няма да ме забравиш.

— Лъжеш се. Изчезнеш ли от очите ми, ще забравя, че изобщо си на този остров.

Той поклати глава, обърна се и тръгна бавно към Нугет.

Бе толкова нагло самоуверен, че я обзе дива ярост.

— Почакай! — извика тя с разтреперан глас. — Какво си въобразяваш, всъщност? Кой си ти?!

Рюъл се обърна престорено нехайно:

— Моля?

— Откъде черпиш увереност, че имаш право да се държиш така с мене? Да не би твоят живот да е бил безупречен, та си мислиш, че имаш право пръв да хвърлиш камъка?

— Не, в живота си съм вършил далеч по-лоши неща, отколкото ти изобщо можеш да си представиш. — Лицето му стана зло. — Ала никога не съм навредил на невинни хора, без да се покая за това. Това би било против правилата на играта. А за онзи грях ние всички имаме да се покаем, Джейн.

— Значи трябва да изкупя моето прегрешение, така ли?

— Бъди дяволски сигурна в това. Още като дете видях, че не се намери човек, който да се застъпи за мене и да потърси справедливост. Ако желаех справедливост, сам трябваше да си я намеря. — Той бе видимо развълнуван. — В този свят справедливост няма, Джейн Барнаби! Няма да чакам съдбата или бог да те накажат. Аз съм този, който ще въздаде възмездие!

Тя го видя как се метна на Нугет и препусна.

Цялата трепереше. Пое дълбоко въздух, опита се да се овладее, да дойде на себе си. Не бива да го оставя да я разстройва така!

Тя се отпусна отново на колене и си наложи да се съсредоточи в работата си. Не може така! Трябва да забрави този човек! Не бива да му позволи да завладее изцяло мислите й, не бива да се подчини на безпощадната му воля.

Тя протегна слепешком ръка и се хвана за релсата пред себе си. Гладка стомана, затоплена от слънцето.

Какво приятно чувство на сигурност и утеха. Тя не е толкова слаба. Релсите… Тя носи в себе си тяхната сила. Стига да има воля, кураж и ум да построи тази линия, стига да се справи… Тогава никой няма да може да я огъне и да я пречупи.

Господарят на мрака!

Джейн се събуди задъхана, разлюляна от сърцебиене.

„Сън е само…“ — опита се да се успокои тя отчаяно.

Пак същият сън, всяка нощ, един и същи сън, откакто се видяха за последен път с Рюъл. Все същият сън и все същото мъчително събуждане. С настръхнало и изнурено тяло, виещо от копнеж…

Не, не е същото.

Сега цялата е плувнала в пот. Странно, когато си лягаше, в палатката бе прохладно, но сега всичко сякаш пареше.

Джейн се надигна от нара, отиде до умивалника и намокри пламналото си лице. Беше й горещо, кожата й бе суха и болезнено изпъната.

Знаеше вече какво е. Вече се бе случвало и познаваше симптомите. Треската се бе върнала отново.

Изпита едва ли не нещо като облекчение. Просто е болна. Това е. Това обяснява и еротичните сънища, които я измъчват.

Всичко е ясно. Не е от Рюъл. От треската е.