Целувката на тигъра

Глава петнадесета

— Какви са пораженията?

Рюъл не откъсваше очи от работниците, които се суетяха всред хаоса от релси и траверси. Построеното в продължение на много дни сега бе в съсипни.

Джейн не го погледна.

— Предполагам, че ще си твърде разочарован, ако ти кажа, че не е толкова лошо, колкото изглежда. Ще мога да спазя срока.

— И всичко това от един слон?

— Да, Дилам каза, че един разбеснял се слон може да предизвика такива разрушения. Но няма значение. Сега вече ще се пазим. Слонът няма да се върне отново.

— Така ли?

— Няма. — Тя се извърна и вече през рамо добави: — Почивката ми свърши, трябва да се върна на работа. А ти можеш да идеш в мината и да извадиш следващия тон злато.

— Мисля, че няма да направя точно това. Ще пренощувам тук, да видя как ще се оправите. Изглежда изведнъж намерих най-неочакван съюзник.

Господи, каква горещина!

За кой ли път Джейн отиде до умивалника да поразхлади лицето си. Да, така е малко по-добре. Тя тръгна към отвора на палатката, за да я духне вятърът и видя недалеч светлина на лагерен огън.

„Сигурно Рюъл пак седи на приказки“ — помисли си тя с някаква странна тъга.

Когато той биваше в лагера, Джейн бързо се прибираше в палатката си веднага след вечеря, ала знаеше, че той до късна нощ забавлява Дилам и останалите със своите разкази за приключенията си.

Тя и сега го видя отдалеч в светлината на огъня. Не би могла да долови какво разказва, но нали знае как умее да рисува с думи пред очите ти картини и приказни страни. Чувстваше, че магията на неговото излъчване отново заплашва да я плени.

„Треската… От нея ми е така!“ — опита да се оправдае тя.

Върна се отново в палатката и се довлече до торбата с провизии, оставена на пода до леглото й. Няколко капки квингхао ще й помогнат да заспи, утре температурата ще е спаднала.

Тя си наля няколко капки от шишенцето, легна и се опита да диша ритмично и дълбоко, за да се поотпусне. Не бе доволна от себе си напоследък. Имаше чувството, че ще се строши и от най-малкия натиск. „Не бива така! Мисли за железницата. Мисли за свободния живот, който скоро ще се разкрие пред тебе. Мисли за…“

Джейн веднага разбра — достатъчно бе да види изражението на Дилам, застанала в отвора на палатката в полумрака. Веднага скочи.

— Пак ли?

Дилам кимна.

— Обадиха се от най-далечните постове.

— Идвам веднага!

— Не бързай. Той се е отдалечил. Този път е нападнал горния участък. Ще оседлая конете и ще събудя Рюъл.

Рюъл. Бе забравила, че Рюъл е тук. Изведнъж тревогата й се превърна в гняв. Не е честно! Защо целият й труд, всичките й надежди са застрашени от сила, която не е в нейна власт нито да предвиди, нито да възпре. Дано този път да не е толкова лошо! Сега е малко преди зазоряване, а слонът не се е обаждал цяла нощ…

Няма смисъл да си блъска главата с предположения. По-добре е да види на място нанесените щети. Тя спусна крака на пода, но изведнъж й се зави свят и цялата палатка се завъртя около нея. Джейн посегна пипнешком към една от рейките, за да се задържи. Тази проклета треска! Сега ли точно трябва да боледува!

Пет минути по-късно тя излезе от палатката. Дилам и Рюъл бяха вече на конете. Без да проговори, тя се метна на гърба на Бедилайа и обърна коня към трасето.

„Не е възможно!“ — ахна Джейн като в транс, когато застана пред онова, което бе останало от строежа.

— Каква част е разрушена? — обърна се тя към Дилам.

— Много… Цели пет мили са… изкъртени.

— А какво са правили твоите постове?!

Дилам вдигна рамене.

— Не очаквахме, че слонът ще нападне толкова далеч от базовия лагер. До мястото, което разруши последния път, има цели петнадесет мили.

— Казваш пет мили? Не е възможно.

Изключено е да възстановят строежа за един-единствен ден. Тя усети погледа на Рюъл, врязан в лицето й.

„Внимавай! Никаква паника сега!“ Не бива да покаже колко е отчаяна, защото той точно това би искал. Няма да му направи това удоволствие…

За да не види злорадството, изписано на лицето му, тя отново обърна очи към разрушената линия.

— Не може да продължава така. Трябва да сложим край на този бяс, Дилам!

Дилам тръгна към коня си, без да погледне Джейн.

— Отивам до просеката, ще доведа работници да разчистят.

„Тя изобщо не слуша какво й говоря!“ — помисли си Джейн гневно. Този проклет слон може да съсипе цялата им досегашна работа и Дилам няма да предприеме нищо.

— Джейн? — Беше гласът на Рюъл.

Тя изведнъж почувства, че не издържа повече. Сякаш нещо в самата нея бе разрушено, съсипано. Отчаянието й избухна в злоба:

— О, представям си колко се радваш! Добре, ти спечели.

— Да, спечелих.

Нещо в тона му я накара да се извърне светкавично към него и да нападне:

— Да, но и това не ти е достатъчно, нали? Иска ти се още? Нали искаше да ме видиш паднала на колене? Нали точно така каза? Нали само за това мислиш, как да ме наказваш, още и още. — Очите й святкаха с див блясък. — Добре, ето го твоя шанс!

Той целият бе само внимание.

— Да, нека да сложим край най-после! — Джейн се задъхваше и думите й излизаха на пресекулки. — Ясно е. Разбрах. Няма спасение, преди да решиш, че си ме унижил достатъчно. Нали? Аз мога да издържа. Всичко мога. Прави каквото си наумил и да свършваме. По дяволите! Върви и ме чакай в онази твоя лятна къща!

— Какво?

— Чу ме. Ще дойда в Лятната къща и ще те оставя да правиш с мене каквото пожелаеш. — Думите й се застъпваха, трескави, ненормални. — Да ме накажеш. Това искаш. Винаги само това си искал. Нали това е причината да съм тук?

— Никога не съм отричал.

— О, ти винаги си бил откровен с мене! — Имаше безкрайна горчивина в гласа й. — Нали помниш какво говореше? „Ела в Цинидар и аз ще сложа света в нозете ти!“

— Такова нещо не съм казал. Казах, че ще ти дам шанс да завладееш света.

— Е, първата битка загубих. Втори път няма да загубя. Ще спазя твоите проклети срокове.

— Какво общо има това с… идването ти в Лятната къща?

— Не искам да те виждам повече тук. Пречиш ми! Изчезвай! Изчезни от живота ми! — Тя говореше високо, по-скоро крещеше. — Ще имаш шанса да утолиш жаждата си за отмъщение. До гуша ми дойде да ме дебнеш като някакъв лешояд! Трябва да има край най-сетне!

Той гледаше зачервеното й лице, мятащите мълнии очи.

— За бога! Трябва да има край наистина! — Той обърна коня с едно дръпване на юздите. — Добре. Утре при залез-слънце в Лятната къща. Остави коня си в конюшните на двореца. Догоре можеш да повървиш пеша. Не искам да забележат, че си там. — Рюъл пришпори коня си и препусна на юг.

— Това е слон. — Погледът на Маргарет бе взрян в изящните линии, гравирани в черния камък. Хоботът на слона бе вдигнат в тръбен зов, цялата му стойка бе призив и предизвикателство, изглеждаше като жив. Тънка плетеница от листа образуваше стилизираната рамка на изображението. — Кога го започнахте?

— Нощес. Не можах да спя и реших да направя печат на Рюъл.

— Печат? Кой в наше време използва още печат?

Картаук се ухили:

— Държавните глави, върху официални документи. — Той посочи миниатюрния монограм в долния край. — Смятате ли, че едно такова хрумване няма да му достави удоволствие?

— Мисля, че сте направили печата по-скоро за собствено удоволствие — установи Маргарет. — И защо точно слон?

— Защото именно с онази игра със слона Рюъл успя да накара махараджата да му продаде острова… — Той гребна полувтвърден черен восък от едно от многобройните глинени гърненца пред себе си. — А освен това обичам слоновете. Махараджата ми позволи да направя десетки скулптури на тези животни докато бях в двореца.

— Не беше ли досадно?

— Първоначално не. Резултатът си струваше усилията. Накрая бях направил вече по един слон за всяко помещение. — Картаук се усмихна злорадо. — И Абдар ненавиждаше всеки един. Той изпитва ужас от тези животни.

— Защо?

— Баща му ми разказа, че като дете Абдар паднал от гърба на слон. Животното неволно стъпило върху ръката му и я счупило. За съжаление един прислужник се притекъл на помощ преди слонът да го убие. — Картаук съсредоточено си избра тъничка четка, топна я в зехтин и намаза восъчния отпечатък. — Откакто зная тази история слоновете просто са ми легнали на сърцето.

— Имате лоши мисли.

— Не моите мисли са лоши, а Абдар. — Джон посегна към друг съд и оформи леко изпъкнала рамка около печата. — Да не дава господ да разберете колко е зъл!

— Казахте, че Рюъл очаква Абдар да нападне острова.

— Да.

— Но защо в такъв случай дойдохте в Цинидар?

— По най-разнообразни причини.

— Например?

Той стана и отиде до пещта в ъгъла, където вреше някаква течност.

— Нямаме време за въпроси. Хайде, помощничке, подайте ми четката с дългите косми от шкафа.

Той изля врящата течност върху восъка и я разпредели с четката, която Маргарет му подаде и внимателно запълни всички вдлъбнатини.

— Какво се прави след това?

Той не отговори и тя събра кураж да го погледне. Мощ имаше в това лице, сила и отдаденост.

— А какво правите вие след това? — контрира я той.

Маргарет се намръщи.

— Спестете ми тези игри на думи. Знаете, че говоря за печата.

— А, за печата? — Джон се отпусна на столчето си. — След като гипсът се втвърди, ще го отделя от восъка, ще зачистя формата с длето и ще я изгладя.

— И след това вече ще леете?

— Да. Изсушаването трае дванадесет часа. Довечера ще запаля пещта. — Той вдигна едната си вежда. — Вашият жив интерес сгрява сърцето ми. Кажете, драга помощничке, не ви ли се иска да имате свой собствен печат?

— Не, разбира се. Такава грандомания не е за мене.

— О, всички ние се скриваме зад маската на скромността и така охотно се самозалъгваме.

Маргарет побърза да смени темета:

— При кого сте се учили?

— При баща ми — голям майстор, най-добрия златар на Истанбул. Работеше предимно на придворните, а и на самия султан. Беше добър учител. Но като станах на тринадесет, ме прогони и от къщи, и от работилницата.

— Защо?

— Ревност някаква. Още като бях малък всички решиха, че от мене може да излезе нещо. Дори султанът бе харесал една моя работа.

— И заради такава дреболия баща ви ви показа вратата?

— За него съвсем не беше дреболия. Но аз си знаех, че някой ден ще се стегне до там. Той беше изкусен майстор, но аз притежавах искрата.

— Искрата?

— Искрата на гения — поясни той простичко. — Микеланджело я е имал, Челини също. Много скоро разбрах, че у мене има божия искра. Съвсем не се сърдя на баща си. Не е лесно да живееш до един гений, когато ти самият не си. И за мене, ако бях на негово място, щеше да е истинско мъчение.

— Но вие не бихте го изхвърлили.

Джон се разсмя.

— Откъде сте толкова сигурна?

— Зная го. — За своя собствена изненада Маргарет установи, че наистина е така. През изминалите няколко седмици тя бе научила за Джон Картаук много повече, отколкото знаеше преди. Самоуверен и високомерен — да, такъв беше той, но само в изкуството си, всичките му приказки и самоизтъкване за други някакви способности си бяха чисто самохвалство. Бе приел с невероятно търпение нейното непохватно присъствие в неговата светая светих, отнасяше се с нея много по-мило, отколкото бе очаквала. Тя с ужас установи колко близки са станали двамата — тя и Джон Картаук, през тези последни седмици.

Маргарет свали кожената престилка и я хвърли върху тезгяха.

— Време е да се връщам при Йън. — Дъхът й секна, като видя как я гледа. — Не ме гледайте с такива очи!

— Винаги е удоволствие да ви гледам. — Той сведе послушно поглед над работата си. — Права сте, най-разумно е сега да си вървите. А още по-разумно ще е да не се връщате.

Тя отиде до вратата.

— Пак ли започвате с тези глупости? Мислех, че сте се примирили с моето присъствие тук. Разбира се, че пак ще дойда. Разбираме се чудесно. Тези дни открих дори известна прилика между нас, известно привличане.

— Млъкнете, за бога. Не виждате ли, че точно в това е опасността?! — кресна той и тя се вцепени от ужас.

— Какво… искате да кажете? — прошепна Маргарет едва.

— Ами помислете малко де! — Той остана загледан в печата. — Не идвайте повече, Маргарет!

Маргарет. За първи път той изрече името й. Нещо уж незначително, а прозвуча като интимност.

— Вижте, Картаук… — Тя облиза устните си. Да, и той си има собствено име, защо да не го използва, защо да не усети как звучи на устните й? — Вижте, Джон…

Той не помръдна. Не вдигна дори глава да я погледне. Маргарет отново усети вълна на панически страх, когато осъзна, че й се иска той да вдигне очи и да я погледне, както бе сторил преди малко, с онзи поглед… Тя бързо отпъди тази мисъл.

Картаук седеше до работната си маса и гледаше печата. Когато бавно вдигна глава и впи очи в нея, сърцето й подскочи.

— Не!

В следващия миг Маргарет отвори вратата и хукна по дългите блеснали коридори към своята стая, при Йън.

Желание.

О, боже, тя го желае, жадува за него, пощръкляла е като някакво животно! Изпитваше онази страст, която напразно се опитваше да докара пред Йън. Реагираше на Джон Картаук така, както се полагаше да реагира само пред собствения си съпруг…

Прелюбодеяние.

— Много си мълчалива днес — каза Йън, поднасяйки чашата с чай към устните си. — Уморена ли си?

— Може би малко. — Маргарет се усмихна насила и приседна на табуретката до голямото му кресло. — Ще мине.

— Какво работи Картаук в момента? Пак ли онази статуя?

— Сега майстори печат за Негово величество крал Рюъл от Цинидар. — Тя придърпа карираното одеяло върху краката му. — Казвам му, че е грешка да ласкае самолюбието на това момче, но не иска да чуе.

Йън се разсмя.

— Виж, тук съм на друго мнение. Това ще развесели Рюъл, а той има страшна нужда от нещо, което да го поразведри. Напоследък се изтрепва до смърт от работа като някакъв роб, окован на галера.

— О, той обича да работи. — Маргарет погледна към огъня. — Но може би си прав. Преуморена съм. Честно казано, реших да не ходя вече да работя при Картаук. Отнема ми много време.

— Не — каза тихичко Йън, — няма да допусна това. Тя го изгледа уплашено.

— Какво?

— Щом мислиш, че имаш много работа, ограничи времето, прекарвано при мене. Не бих искал да се откажеш от едно удоволствие.

— Хубаво удоволствие! Когато не иска да му помагам нещо, той или ме кара да забърквам някакви вонящи смеси, или изобщо не ме забелязва. Това ли наричаш удоволствие?

— Да, но то е достатъчно да направи стъпката ти по-лека и усмивката ти по-лъчезарна, когато се връщаш от там!

— Какво говориш?!

Ако е вярно онова, което Йън току-що каза, тогава решението й да се откаже е по-мъдро, отколкото й се струваше!

— Нужно ти е малко развлечение! — Йън се усмихна уморено. — Аз, бог ми е свидетел, не мога нищо да ти предложа… Нищо, което да повдигне духа ти.

— Само да съм с тебе, достатъчно ми е.

— Лъжеш — Йън се усмихна. — Но това е благородна лъжа. Освен мъка… нищо не мога да ти дам.

— Недей така! — Тя притисна ръката на Йън, толкова тънка и дори прозрачна на светлината на огъня, към бузата си. — Казваш мъка. Да, мъчно ми е, че не ми помагаш да се боря за тебе. Но това не е мъчително! Любовта не може да те умори.

Йън поглади нежно косата й.

— Да, мила. Зная какво е умора и не искам да поемаш върху плещите си още тегоби. Утре отиваш в ателието на Джон и ще ми направиш печат, като онзи, който той е направил за Рюъл. Представяш ли си как ще подпечатвам писмата си за Гленкларън?

— Не, аз не бих искала…

— Ти не си ми нужна тук — прекъсна я той меко. — Нима не го виждаш, Маргарет?

Да, вижда го и тази констатация я изпълни със страх… С всеки изминал ден той й се изплъзва все повече.

— Ако ме обичаш, ще… — Тя млъкна. Безумна ли е?! Да притури към цялата му болка и угризения на съвестта?

Освен това тук нямаше да помогнат нито молби, нито увещания. Той има нужда от някакъв стимул, по-силен от онова, което тя може да му предложи.

Дете.

„Дали не си търся само претекст, дали не искам да си намеря оправдание за смъртния грях на прелюбодеянието?“

Отначало не се съмняваше в чистотата на своите мотиви, но сега вече не беше толкова сигурна. Може би през цялото време именно нечисти желания са я тласкали неумолимо към Джон Картаук.

— О, Йън, не ми се иска да ходя повече там! — прошепна тя.

— Дори ти да не искаш, на мене ми е приятно, направи го заради мене! — Той й се усмихна закачливо. — Трябва ми печат, заради Гленкларън!

Да, и дете му трябва заради Гленкларън. Дете, което да го върне към живота. Дари и ако връзката с Картаук я хвърли да гори във вечния огън… Няма ли да намери опрощение, щом го прави за спасението на Йън? Вече не може нищо да разбере…

— Маргарет?

— Да, добре. — Тя притисна ръце в мекото кашмирено одеяло, с което бе завит Йън. — Ще имаш своя печат.

Но какво ще има тя, когато тази буря премине?

Маргарет се поспря пред вратата на ателието, след това я отвори и влезе стремително в стаята.

— Добро утро, Джон! Как се чувствате днес? Позакъснях малко, но трябваше…

Той се запъти насреща й и лицето му… Боже, какво бе лицето му!

За да не мисли за изражението му, тя сведе поглед към бялата мозайка на пода. Картаук застана досами нея, тя видя до себе си големите му, мощни стъпала в кафяви кожени сандали. Лъхна я познатата миризма на восък, дърво и гипс.

— Сигурно сега ще ми се накарате, задето съм дошла. Недейте, няма смисъл! Мислих много и дълго за всичко това. Йън си е навил на пръста, че имам нужда от малко развлечение, а аз стигнах до извода, че няма причина да не идвам, след като Йън…

— Шшт! Не искам да чувам името му! — Гласът му беше хрипкав и задавен. Той я хвана за косата и обърна леко главата й назад, за да го погледне в очите. — Не биваше да идваш.

— Знам, не биваше да идвам, но…

Маргарет не можеше да откъсне очи от лицето му. Той я гледаше със същия изгарящ от жажда поглед, с който го бе виждала да гледа понякога произведенията си.

— Йън пожела… — Тя преглътна, за да се освободи от буцата, заседнала в гърлото й. — Той иска един печат.

— Да върви по дяволите!

В следващия миг устните му се впиха в нейните — твърди, горещи, свирепи от желание. Той разпусна косата й, шептейки трескаво думи на някакъв непознат език, докато устните му се плъзнаха надолу по шията й. Тя усети меката като коприна брада по кожата си, големите му ръце върху раменете си, грабещи, разучаващи, търсещи… Беше се излъгала. Това не са милувки. Това е нещо съвсем различно, като че нещо я поглъща, всмуква… Той я притегли между бедрата си, каменната твърдост там я ужаси. Беше ужасно и… естествено. „Света богородице, трябва да съм порочна до мозъка на костите си, щом смятам това за естествено!“

Той прекара като гребен пръстите на двете си ръце в косите й, разпилени по раменете, и вдигна лице към нея:

— Искаш ме — изрече той без дъх. — Желаеш ме.

— Да… — В този момент нямаше нищо по-ясно. — Да, Джон.

Той я притисна отново лудо към себе си и тя остана без въздух. Желание. Страст. Сигурност… Как е възможно да се чувства толкова добре, когато е изправена на ръба на пропастта?! Ето, сега ще се случи…

Вярваше, че е подготвена за това, ала сега трепереше, изплашена като дете, което прави първата си стъпка.

— Какво правя! — ахна тя. — Помогни ми… Ще направиш ли с мене така, както ме учеше… да правя с Йън…

Той замря.

— Казах ти да не споме… — Мощна тръпка разтърси тялото му. — О, господи! Да не го беше казвала! — Картаук я отблъсна от себе си.

Тя понечи веднага отново да се притисне о него.

— Не! — скръцна със зъби той и я отблъсна. — Не, Маргарет.

— Защо не? Мислех, че…

— Аз също. — С продължителна въздишка той пусна раменете й и отстъпи назад. — Цяла нощ си блъскам главата с това. Всъщност така е от седмици насам. Още когато ми дойде с онова безумно предложение… — Той отиде до работната си маса. — Седни!

Тя стоеше изправена, гледаше го като омагьосана и чувстваше, че ще припадне.

— Но защо? Не съм Елин Мактавиш, но и ти не си… безразличен към мене.

— Безразличен! — Той се отпусна тежко на ниското си столче. — Да, може и така да се каже, не съм.

— Тогава не е невъзможно да… — И тя направи крачка към него.

— Остани, където си! — каза той рязко. — Не се приближавай до мене!

Тя остана на мястото си и се усмихна неуверено:

— Ако ти не ме намираш отблъскваща, защо не ми позволяваш да те…

— Защото ти не си като другите жени.

— Мисля, че си имам всичко… и крака, и очи, и гърди…

— Да, и едно сърце под твоята хладна външност, и съвест като на същински пастор, и мекотата на пухена възглавница! Не мога да ти причиня болка! Няма, няма да те нараня!

— Но ти ме желаеш.

— Аз те обичам.

Очите й станаха огромни.

— Чудиш се, нали? — Усмивката му преливаше от горчивина. — А аз го разбрах още от онзи първи миг, когато излезе от замъка и започна да ме поучаваш и да ме командваш.

— Не е възможно… — Тя не можеше да чуе собствения си глас. — Аз не съм хубавата Елена, за да подлудя така един мъж.

— Да, ти ме подлуди. Стоеше там, блестеше като чисто злато, цялата сила, кураж и любящо сърце… Ти и сега продължаваш да блестиш. Когато си уморена или тъжна този блясък потъмнява и стана матов, за да блесне след това отново, да заискри като…

— Красиви слова — каза тя разтреперана.

— Слова, които не би искала да чуеш. Смяташ ли, че не го знаех? — Големите му ръце, сложени на масата, се свиха в юмруци. — От мене се иска съвкупление, но любов не ми се позволява. Съжалявам, че не мога да ти дам едното без другото. Това се опитвах да ти кажа вчера. Ние станахме прекалено близки. — Той пресрещна погледа й. — Бъди честна и си признай!

Неговите думи рушаха преградите, които така старателно бе изграждала.

— Аз… не отричам… че те желая.

— Да, защото плътското желание е нещо безопасно. Не е най-доброто, но не крие заплаха. Когато те видях днес да влизаш, разбрах, че някак си си се примирила с това. Но любовта вече означава измяна. И ти не си готова да измениш на Йън, нали?

— Какво говориш?! Аз обичам Йън. — Тя стисна очи от болка, а и от желание да не го вижда, да прекъсне контакта с него, да избяга от Картаук. — Наистина го обичам.

— Да, зная. Но обичаш и мене.

Маргарет отвори очи.

— Не.

— Дявол да го вземе! — На лицето му се появи нещо като обида. — Защо не си признаеш? Защо не? Дай ми поне тази милост!

— Една жена не може да обича двама мъже.

— Защото всички поети и трубадури тръбят, че в живота може да има само една голяма любов, затова ли? Това е чиста глупост! Има много видове любов, а ние с тебе бихме могли да имаме най-чудесната от всички тези видове! — Тъмните му очи блестяха. — Ние бихме могли и да се любим, и да се смеем, и да се разбираме! Ние сме от едно и също тесто, двете половини на едно цяло. Можех да те взема още сега и, кълна ти се, сама щеше да се увериш, че онова, което изпитваш, не е само плътско желание!

— Тогава защо не го направи?

— Защото не бих искал да видя очите ти, когато разбереш, че всъщност си изневерила на мъжа, когото обичаш. Ти си силна жена, Маргарет, но не мисля, че би могла да понесеш такъв удар.

— Аз не те обичам и никога няма да те обичам — промълви тя, търсеща някаква опора в мрака на отчаянието си.

— Ти ме обичаш. Но да не говорим сега повече за това. — Той изпъна рамене и се отърси, като че бе смъкнал тежък товар от плещите си. — Какво казваш? Йън искал свой собствен печат? Тогава да се залавяме за работа. А като го завършим, повече няма да отлагаме! Крайно време е да ми позираш!