Дамата от езерото

Глава 13

Някъде към единайсет часа стигнах долния край на нанадолнището и паркирах в една от диагоналните клетки встрани от хотел „Прескът“ в Сан Бернардино. Извадих от багажника чантата с пижама, бельо и четка за зъби и вече бях изкачил трите стъпала до вратата, когато пиколото с галони на панталоните, бяла риза и черна папионка ми я изтръгна от ръката.

На рецепцията дежуреше мъж с глава като яйце, който никак не се интересуваше от мен или от каквото и да било. Облеклото му се състоеше от некомплектуван бял платнен костюм и докато ми подаваше писалката, се прозяваше, загледан в далечното празно пространство, сякаш си спомняше детството.

Ние с пиколото се изкачихме с асансьор метър на метър до втория етаж и извървяхме няколко километра по безкрайни коридори. Колкото повече вървяхме, толкова по-горещо ставаше. Той отключи вратата на стая колкото килер, с едно прозорче, което гледаше към шахтата. Отворът на климатичната инсталация горе на тавана беше колкото дамска кърпичка. Парченцето панделка, завързано за него, едва-едва потрепваше, колкото да покаже, че там нещо мърда.

Пиколото беше висок, слаб, пожълтял, възрастен и хладен като замръзнала пача. Прехвърли дъвката си от едната буза към другата, остави чантата ми върху стола, вдигна очи към отвора в тавана и ги прехвърли върху мен. Бяха с цвят на глътка вода.

— Може би трябваше да поискам по-скъпа стая — поне за долар — обадих се аз. — Тази ми е малко тясна в раменете.

— Имате късмет, че изобщо намерихте стая. Градът сега се пръска по шевовете.

— Донеси ни нещо безалкохолно, чаши и лед — поръчах аз.

— Ни?

— Ако не си въздържател, разбира се.

— Май ще мога да рискувам, вече е доста късно.

И той излезе. Аз си свалих сакото, вратовръзката, ризата и долната фланелка и взех да крача напред-назад из топлото течение, предизвикано от отварянето на вратата. Миришеше на горещо желязо. Влязох странично в банята — разбирате що за баня беше — и се напръсках с хладката вода, която минаваше за студена. Задишах малко по-спокойно и точно тогава се върна високият апатичен хоп с табла в ръце. Затвори вратата и аз извадих шишето с ръжено уиски. Той наля две чаши, разменихме си над ръбовете им обичайните неискрени усмивки и пихме. Потта ми се застича от тила по гръбнака и вече бе стигнала чорапите, когато оставих чашата. Но все пак се почувствувах по-добре. Седнах на леглото и погледнах към пиколото.

— Колко време можеш да останеш?

— Зависи какво ще правя.

— Ще си спомняш.

— Хич ме няма по тази част.

— Аз пък имам пари за харчене — заявих. — За каквото ми хрумне.

Извадих портфейла си, залепнал малко под гърба ми, и пръснах върху леглото няколко вехти еднодоларови банкноти.

— Пардон — рече пиколото. — Сигурно сте полицай.

— Не ставай глупав. Да си виждал полицай, който реди пасианси със собствените си пари? Наричай ме частен детектив.

— Започва да ми става интересно. Уискито ми размърда мозъка.

Подадох му един долар.

— Опитай се да го доразмърдаш с това. Може ли да ти викам Дългия Тексасец от Хюстън?

— От Амарило съм. Макар че няма никакво значение. Как ви харесва тексаското ми произношение? На мен пък ми се гади от него. Но хората си падат по тексасците.

— Запази си го. От него никой не е изгубил пари. Той се усмихна широко и грижливо напъха банкнотата в малкото джобче на панталоните си.

— Какво си правил в петък, дванайсети юни? — попитах. — Късно следобед или привечер. Било е петък, както казах.

Той отпи от уискито, замисли се, леко заклати леда в чашата и пак отпи.

— Тук си бях, на смяна от шест до дванайсет.

— Една жена се е регистрирала в хотела — слабичка, хубава блондинка — и е останала до вечерния влак за Ел Пасо. Предполагам, че е заминала с него, защото в неделя сутринта е била в Ел Пасо. Пристигнала е с пакард-клипър, на името на Кристал Грейс Кингзли, с адрес Карсън Драйв номер деветстотин шейсет и пет, Бевърли Хилс. Може да се е регистрирала под това или под друго име, а може и изобщо да не се е записала е дневника. Колата й е все още в гаража на хотела. Бих искал да поговоря с момчетата, които са били на регистрацията при наемането и освобождаването на стаята. И това струва долар — само за да си помислиш по въпроса.

Отделих още един от изложените екземпляри и той се присъедини към другия в малкото му джобче със звук на боричкащи се гъсеници.

— Дадено — спокойно отвърна събеседникът ми.

Остави чашата си, излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Аз довърших питието и си налях още едно. Отидох до банята и пак се намокрих с топла вода. Докато вършех тази работа, телефонът на стената иззвъня и аз се вклиних в миниатюрното пространство между вратата на банята и леглото, за да вдигна слушалката.

— Съни е бил на регистрацията — рече тексаският глас. — Обаче миналата седмица са го взели в казармата. Едно друго момче — Лес му е името, е било при освобождаването на стаята. То е тук.

— Добре. Изстреляй го, моля те, при мен. Довършвах втората чаша и вече мислех за трета.

когато на вратата се почука. Отворих и зърнах на прага дребен зеленоок плъх със стисната момичешка уста. Влезе с танцуваща походка и ме изгледа с едва доловима подигравка.

— Ще пиете ли?

— То се знае — изрече хладни.

Сипа си гигантска доза, добави една идея лимонада, пресуши смеската на един дъх, пъхна цигара между гладките устенца и драсна клечка кибрит още докато я вадеше от джоба си. Издуха дима и продължи да мс гледа втренчено. С крайчеца на окото си зърна парите върху леглото, без дори да погледне натам. Над джобчето на ризата му вместо обичайния номер беше избродирана думата „старши“.

— Вие ли сте Лес?

— Не. — Кратко мълчание. — Тук не обичаме ченгетата — добави. — В хотела няма детектив и не ни се занимава с такива, дето вършат работата на други хора.

— Благодаря. Това беше всичко.

— Ъ?

Устичката му злобно се сви.

— Изчезвай.

— Аз пък разбрах, че сте искали да говорите е мен — подигравателно се изсмя малкият.

— Ти ли си началникът на хоповете?

— Проверете, ако не вярвате.

— Исках да те почерпя една чашка. И да ти дам един долар. На — подадох му го аз. — И благодаря, че си направи труда да дойдеш.

Той прибра банкнотата, без да каже „благодаря“. Обаче не помръдна от мястото си — от носа му извираше пушек, очите му бяха присвити, гадни.

— Тук каквото аз кажа, това става.

— Става, доколкото можеш да избуташ на мускули. Пък то не е много. Нали си изпи чашата и прибра рушвета? Сега изчезвай.

Той сви рязко рамене, обърна се и безшумно се изниза от стаята.

След четири минути на вратата отново се почука, много леко. Влезе високият, широко усмихнат. Аз пак седнах на леглото.

— Лес едва ли ви допадна много, а?

— Никак. Той доволен ли е?

— Сигурно. Знаете ги началниците какви са. Трябва да си получат своя дял. Може би ще е по-добре мен да наричате Лес, мистър Марлоу.

— Значи ти си бил на рецепцията, когато е освободила стаята.

— Не, всичко беше номер — да забавим топката, докато шефът си вземе своето. Тя изобщо не се регистрира в хотела. Но си спомням пакарда. Даде ми един долар, за да го прибера в гаража и да наглеждам багажа й, докато стане време за влака. Обядва тук, в ресторанта. А в този град за един долар добре ще те запомнят. Пък и доста приказки се изприказваха за пакарда, който от толкова време стои в гаража.

— Как изглеждаше?

— Беше облечена с костюм в бяло и черно — повече бяло, отколкото черно, със сламена шапчица с черно-бяла панделка. Спретната блондинка, както казахте. До гарата отиде с такси. Аз занесох багажа й до колата. Куфарите бяха с инициали, но не ги помня — съжалявам.

— Радвам се, че не ги помниш. Иначе би било прекалено. Пийни си още. Колко годишна беше според теб?

Той изплакна втората чаша и си сипа съвсем прилично количество.

— В днешно време е много трудно да определиш женската възраст — каза. — Стори ми се трийсетинагодишна.

Бръкнах в джоба на сакото си за снимката на Кристал и Лейвъри на плажа и му я подадох.

Той я заразглежда старателно, като ту я приближаваше към очите си, ту я отдалечаваше.

— Няма да се наложи да даваш клетвени показания в съда — успокоих го аз.

Той кимна.

— И не бих искал. Тези дребни блондинки така си приличат, че само да си сменят дрехите и грима или светлината да пада под друг ъгъл, и са съвсем еднакви или съвсем различни.

Лес продължи да се колебае, загледан в снимката.

— Нещо като че ли те гложди — обадих се аз.

— Мисля си за този джентълмен. Той замесен ли е в играта?

— Кажи каквото знаеш.

— Според мен този същият я заговори долу във фоайето и двамата обядваха заедно. Висок хубав тип, сложен като боксьор лека категория. И той отпътува с нея в таксито.

— Сигурен ли си?

Пиколото хвърли едно око към парите върху леглото.

— Добре, казвай колко ще струва сведението — уморено подхвърлих.

Той настръхна, остави снимката, измъкна двете сгънати банкноти от джобчето си и ги метна върху леглото.

— Благодаря за почерпката — рече. — Вървете по дяволите.

И се запъти към вратата.

— Седни и не бъди толкоз докачлив — изръмжах аз. Той седна и ме загледа навъсено.

— И стига си демонстрирал южняшкия си темперамент — продължих. — През всичките тези години ако знаеш колко хотелски хопове са минали през ръцете ми… Един не се случи да не ми погоди номер. Така че не се надявам да срещна някой от вашего брата, който да не играе своя игричка.

Той се усмихна бавно и кимна с глава. После взе отново снимката и ме загледа над ръба й.

— Добре излиза този джентълмен. Много по-добре от дамата. Но аз го запомних заради една друга подробност. Останах с впечатлението, че на нея никак не й хареса, дето той направо се приближи и я заговори.

Премислих думите му и реших, че не ми съобщават кой знае какво. Лейвъри може да е закъснял за срещата или да не се е явил на някоя друга, предишна.

— Имало си е причина за това — рекох. — А забеляза ли какви бижута имаше дамата? Пръстени, обици или нещо друго ценно, което да бие на очи?

Не бил забелязал.

— Косата й дълга ли беше или къса, права, на вълни или къдрава? Естествено руса или изрусена?

Лес се засмя.

— Е, мистър Марлоу, по последната точка едва ли някой може да отговори с точност. Дори когато са естествено руси, те пак си посветляват косите. Що се отнася до останалото, спомням си, че бяха по-скоро дълги, със завити навътре краища, а иначе прави. Но може и да греша. — Той погледна пак снимката. — Тук ги е вързала отзад. Нищо не си личи.

— Така е — съгласих се. — Единствената причина, поради която те попитах, беше да проверя дали не прекаляваш в наблюдателността си. Онези, които запомнят прекалено много подробности, са точно толкова ненадеждни като свидетели, както и другите, които нищо не забелязват. В повечето случаи си измислят половината. А ти издържаш на пробата за достоверност, предвид обстоятелствата. Много ти благодаря.

Върнах му двата долара и още пет да им правят компания. Той благодари, допи си питието и си тръгна безшумно. Аз също си допих, изплакнах чашите, реших, че май ще е по-добре да се прибера у дома, отколкото да спя в тази дупка. Облякох пак ризата и сакото си и слязох долу с чантата в ръка.

Единственият пиколо във фоайето беше рижият плъх — шефът на холовете. Отнесох чантата до регистратурата, а той не помръдна да я поеме от ръцете ми. Яйцевидната глава ми взе два долара, без дори да ме погледне.

— Два долара за тази дупка — рекох, — след като можех да прекарам нощта в някоя уютна и проветрива консервена кутия, и то без пари.

Дежурният се прозя, загря със закъснение и отвърна умно:

— Към три часа през нощта става доста прохладно. Оттам нататък до осем, че дори и до девет, е направо приятно.

Избърсах тила си и запреплитах крака към колата. Дори седалката пареше, при това в полунощ!

Прибрах се вкъщи в три без четвърт и Холивуд ми се видя като хладилна камера. Дори в Пасадина беше прохладно.