Дамата от езерото

Глава 29

На вратата се почука дискретно, както се полага в полунощ, и аз отидох да отворя. Кингзли ми се видя едър като кон в кремавото си спортно палто от фин вълнен плат, с шалче в жълто и зелено около врата под небрежно вдигнатата яка. Червеникавокафявата шапка беше нахлупена ниско на челото му и изпод периферията ме погледнаха очи като на болно животно.

До него стоеше мис Фромсет. Беше с панталон, ниски обувки, тъмнозелено палто, без шапка и косите й лъщяха зловещо. Обиците й бяха с формата на миниатюрни гардении, една над друга, по две на всяко ухо. Заедно с нея влезе и „Гилърлейн Регал — шампанското на парфюмите“.

Затворих след тях, посочих креслата и рекох:

— По една чашка вероятно ще ви се отрази добре.

Мис Фромсет седна, кръстоса крака и се огледа за цигари. Намери една, запали я с широк обигран жест и се усмихна безизразно на тавана.

Кингзли застана насред стаята и се опита да захапе брадичката си. Отидох в трапезарията, налях в три чаши и ги раздадох. Своята отнесох при стола до шахматната масичка.

— Къде бяхте и защо куцате? — попита Кингзли.

— Един полицай ме срита. Подарък от блюстителите на реда в Бей Сити. Това при тях е стандартно обслужване. Колкото до това къде съм бил — в затвора, за шофиране в пияно състояние. А съдейки по изражението на лицето ви, може отново да попадна там, и то в най-скоро време.

— Не разбирам какво говорите сряза ме той. — Нямам ни най-малка представа. Сега не е моментът за шегички.

— Добре. Какво ви каза тя и къде се намира? Той седна, раздвижи пръстите на дясната си ръка и я пъхна в пазвата си. Извади оттам продълговат плик.

— Трябва да й занесете това. Петстотин долара. Искаше повече, но само толкова можах да осигуря. Осребрих един чек в нощен бар. Никак не беше лесно. Тя трябва да се измъкне от града.

— От кой град?

— Сега е някъде в Бей Сити. Но не знам точно къде. Ще се срещнете в бар „Паун“, на булевард Аргело, близо до Осма улица.

Погледнах мис Фромсет. Тя продължаваше да съзерцава тавана, като че ли беше дошла само заради разходката.

Кингзли подхвърли плика и той падна на шахматната масичка. Погледнах вътре. Наистина беше пълен с пари. Дотук поне разказът му се връзваше по смисъл. Оставих го върху лакираната масичка с инкрустирани кафяви и златисти квадрати.

— Кое й пречи да тегли от собствените си пари? — попитах. — Във всеки хотел биха уважили чековете й, В повечето биха ги осребрили. Да не би да е щракнало резето на банковата й сметка?

— Как може да приказвате така — смъмри ме Кингзли. — Тя е закъсала. Не знам по какъв начин го е разбрала. Освен ако са съобщили по радиото, че я търсят. Има ли такова нещо?

Казах, че не ми е известно. Нямах много време да следя полицейските разговори по радиото. Бях твърде зает да ги слушам на живо.

— Във всеки случай не иска да рискува с чекове — продължи Кингзли. — Преди можеше, но сега вече не.

Бавно вдигна очи и ме обгърна с един от най-безжизнените погледи, които съм виждал през живота си.

— Добре. Нека не търсим смисъл там, където липсва — казах. — Значи е в Бей Сити. Вие ли разговаряхте с нея?

— Не, мис Фромсет. Обади се в службата. Беше малко след работно време, но онзи полицай от Бей Сити, капитан Уебър, беше в момента при мен. Мис Фромсет естествено не пожелала да разговаря с нея в такъв момент. Помолила я да позвъни малко по-късно. Жена ми отказала да остави номер, на който ние да я потърсим.

Погледнах мис Фромсет. Тя свали очи от тавана и ги впери в темето ми. Бяха празни. Като спуснати пердета.

— Аз не пожелах да говоря с нея — продължи Кингзли. — Нито пък тя с мен. Не искам и да я видя. Почти няма съмнение, че тя е застреляла Лейвъри. Уебър беше напълно уверен.

— Това нищо не означава — рекох. — Може дори да говори едно, а да мисли съвсем друго. Никак не е хубаво, ако тя знае, че полицията е по петите й. Човек не слуша полицейските предавания на къси вълни просто за удоволствие. Та значи по-късно пак се обади. Какво каза?

— Беше почти шест и половина — рече Кингзли. — Останахме в службата и чакахме да позвъни. Предай му разговора — обърна се той към момичето.

— Обадих се от телефона в кабинета на мистър Кингзли. Той беше до мен, но не разговаря с нея. Тя заръча да й изпрати парите в бар „Паун“ и попита кой ще ги отнесе.

— Стори ли ви се уплашена?

— Ни най-малко. Беше напълно спокойна. Дори бих казала леденоспокойна. Всичко беше обмислила. Дори бе съобразила, че може да не познава човека, който ще занесе парите. Сякаш знаеше, че Дери… че мистър Кингзли няма да отиде лично.

— Продължавайте да го наричате Дери. Ще се досетя кого имате предвид.

Тя се усмихна.

— Щяла да се появява в този бар на всеки час и петнайсет минути. Аз… предположих, че ще отидете вие, и ви описах. Трябва да носите шала на Дери. Описах и него. Той държи някои от дрехите си в кабинета в този шал беше сред тях. И понеже е доста ярък…

Ярък — меко казано. Тлъсти зелени бъбреци на отровножълт фон. Ако влезех в бара, облечен като клоун, едва ли щях да бия повече на очи.

— Мозъкът й работи добре, нищо, че е жена — рекох.

— Не е време за шегички — тросна се Кингзли.

— Вече го казахте. Ужасно сте самоуверен, щом като сте допуснали, че ще отида да предам пари на човек, търсен от полицията, и по този начин ще му помогна да избяга.

Ръката му зашава върху коляното, а лицето му се изкриви в невесела усмивка.

— Признавам, че попрекалих. Все пак ще го направите ли?

— Това значи, че и тримата тук ставаме съучастници. Съпругът и личната му секретарка може да се отърват без особени усложнения, но онова, което ще сполети мен, едва ли ще съвпадне с нечия мечта за добре прекарана ваканция.

— Ще ви се отплатя — обеща той. — А ако нищо не е направила, тогава няма да сме съучастници.

— Много ми се иска да го допусна. Иначе нямаше и да разговарям с вас. Държа обаче да ви предупредя: ако установя, че е извършила убийство, ще я предал на полицията.

— Тя едва ли ще се съгласи да разговаряте — предупреди ме Кингзли.

Взех плика и го пъхнах в джоба си.

— Ще се съгласи, ако държи да получи това. — Погледнах часовника си. — Ако тръгна веднага, ще бъда там за срещата в един и петнайсет. В бара сигурно им е втръснало да я гледат толкова време. Което е чудесно, няма що.

— Боядисала си е косата тъмнокестенява — каза мис Фромсет. — Дано това й помогне.

— Но на мен няма да ми помогне да й повярвам, че е само невинен скиталец.

Пресуших чашата си и станах. Кингзли изпразни своята на един дъх и също стана, свали шалчето и ми го подаде.

— Какво направихте, за да раздразните полицията в Бей Сити? — попита.

— Възползувах се от някои сведения, които мис Фромсет любезно ми предостави. В резултат на което потърсих някой си Толи, работил по случая Олмър. Така именно загазих. Те следяха къщата. Толи е частният детектив, нает от Грейсънови — поясних, като се обърнах към момичето. — Така че сигурно ще можете да му обясните в какво се състои работата. Тя и без това не е толкоз важна. А аз нямам време сега. Искате ли да ме изчакате тук?

Кингзли поклати глава.

— Ще отидем у дома — там ще ни звъните по телефона.

Мис Фромсет стана и се прозя.

— Не, уморена съм, Дери. Ще се прибера и ще си легна.

— Ще дойдеш с мен! — рязко й нареди той. — Иначе ще откача!

— Къде живеете, мис Фромсет? — попитах аз.

— В Брайсън Тауър на площад Сънсет. Апартамент номер седемстотин и шестнайсет. Защо питате? — погледна ме озадачено.

— Може да поискам по някое време да се свържа с вас.

Лицето на Кингзли изрази смътно недоволство, но очите продължаваха да бъдат като на болно животно. Навих шала около врата си и отскочих до трапезарията да изгася лампата. Когато се върнах, те ме чакаха до вратата. Кингзли я прегръщаше през рамо. Видът й беше уморен и донякъде скучаещ.

— Е, надявам се… — започна той, но после направи крачка напред и ми протегна ръка. — Вие сте свестен човек, Марлоу.

— Хайде изчезвайте — рекох. — Много, много надалеч.

Той ме изгледа особено и двамата излязоха. Изчаках асансьорът да се качи, чух го как спря, вратите се отвориха и затвориха, започна да се спуска. Чак тогава слязох по стълбите в подземния гараж и отново събудих крайслера.