Частният кабинет си имаше всичко, което му се полага. Беше дълъг, мрачен, тих, с климатична инсталация, прозорците бяха затворени, а сивите щори — полуспуснати, за да предпазват от палещото юлско слънце. Сивите пердета бяха в тон със сивия мокет. В ъгъла имаше голям сребристочерен сейф, а ниската редица кантонерки му пасваше напълно по цвят и модел. На стената висеше огромна цветна снимка на възрастен чичко с изсечен клюн, бакенбарди и старовремска висока яка. Адамовата ябълка, щръкнала над яката, изглеждаше по-издадена от брадичките на повечето хора. На табелката под фотографията пишеше: „Мистър Матю Гилърлейн, 1860—1934“.
Дерас Кингзли се приближи с бърза и отсечена стъпка до писалището, струващо не по-малко от осемстотин долара, и разположи задника си във висок кожен стол. Извади от махагонено-медна кутия скъпа пура, обряза крайчето и я запали с грамадна медна запалка. За никъде не бързаше. Моето време — кучета го яли. Когато привърши с паленето, облегна се назад, издуха малко дим и рече:
— Аз съм делови човек. Не се занимавам с празни работи. На картичката ви пише, че сте частен детектив и имате разрешително за упражняване на професията. Докажете ми го с нещо.
Извадих портфейла си и му подадох няколко доказателства. Погледна ги и ми ги подхвърли през бюрото. Целулоидното футлярче с фотокопието на разрешителното падна на пода. Той не си направи труда да се извини.
— Не познавам МакГий — заяви. — Но познавам шерифа Питърсън. Помолих го да ми посочи надежден човек, който да ми свърши една работа. Предполагам, че вие сте този човек.
— МакГий работи в Холивудския отдел на полицията. Ако искате, проверете.
— Не е необходимо. Предполагам, че ще станете за работа, но внимавайте как се държите с мен. И помнете — като наема някого, той е изцяло под моя власт. Прави каквото му казвам и си държи устата затворена. Иначе изхвърча на часа. Ясно ли е? Надявам се, че не ви се струвам груб.
— Да оставим въпроса отворен. Той се намръщи и попита троснато:
— Каква е тарифата ви?
— Двайсет и пет долара на ден плюс разноските. И по пет цента на километър за колата.
— Изключено! Това е прекалено. Петнайсет на ден и нито цент повече. И то ви е много. Ще платя и по километража, но в границите на разумното. Никакви лични разходки.
Издухах сив облак цигарен дим и го разпръснах с ръка. Нищо не казах. Това, изглежда, го изненада. Наведе се над бюрото и взе да сочи към мен с пурата си.
— Все още не съм ви наел, но ако това стане, да знаете — работата е абсолютно поверителна. Да не седнете да я раздувате с познатите си полицаи. Ясно ли е?
— Каква е по-точно работата, мистър Кингзли?
— Че за вас има ли значение? Нали вършите всякакви разследвания?
— Не всякакви. Само относително почтени.
Той ме изгледа втренчено, със стиснати челюсти. Сивите му очи помътняха.
— С разводи например не се занимавам — продължих аз. — Освен това вземам сто долара аванс… от непознати.
— Виж ти! — изрече той, а гласът му внезапно се смекчи. — Виж ти!
— А по въпроса дали ми се струвате груб… Повечето клиенти започват или като се разреват на рамото ми, или като се разкрещят, за да стане ясно кой ко-мандува. Но към края стават много разумни… ако оживеят.
— Виж ти! — повтори той със същия смекчен глас и продължи да ме гледа втренчено. — А много ли от тях умират?
— Само онези, които не се държат добре с мен.
— Почерпете се с пура.
Взех една и я пъхнах в джоба си.
— Искам да откриете жена ми — рече Кингзли. — От един месец я няма.
— Дадено. Ще я намеря.
Той удари с длан по бюрото и впери в мен тежкия си поглед.
— И май наистина ще я намерите. — Изведнъж се усмихна широко. — От четири години никой не ми е говорил по този начин.
Премълчах.
— По дяволите! — продължи. — Харесва ми. Дори много. — Прекара пръсти през гъстата си черна коса. — Цял месец, откак я няма. Изчезна от вилата ни в планината. Близо до Пума Поинт. Знаете ли къде е Пума Поинт?
Казах, че знам.
— Вилата е на пет километра от градчето. Дотам се стига по частен път. Разположена е на брега на езеро — също частна собственост. Казва се Литъл Фон. Собствениците сме трима и построихме бент, за да качим цената на имота. Аз и още двама притежаваме целия парцел. Доста е голям, но не е разработен и сега, разбира се, дълго време ще си остане така. Приятелите ми също имат дървени вили. В съседната до моята живее един човек — казва се Бил Чес — със жена си, без да плаща наем, и се грижи за всичко. Сакат ветеран от войната, има пенсия. Горе други няма. Жена ми замина в средата на май, два пъти се връща у дома за уикендите и трябваше да се прибере на двайсет и втори юни за един прием, но така и не се появи. Оттогава не съм я виждал.
— Какво сте предприели досега?
— Нищо. Нищичко. Дори не съм ходил там. Той изчака да го попитам защо.
— Защо?
Кингзли бутна назад стола си, за да отключи едно от чекмеджетата на бюрото. Извади сгънат лист хартия и ми го подаде. Като го разтворих, видях, че е телеграфна бланка. Телеграмата беше пусната в Ел Пасо на четиринайсети юни в девет и деветнайсет сутринта. Адресирана бе до Дерас Кингзли, Карсън Драйв № 965, Бевърли Хилс, и гласеше: „ОТИВАМ МЕКСИКО ЗА РАЗВОД СТОП ЩЕ СЕ ОМЪЖА ЗА КРИС СТОП ВСИЧКО НАИ-ХУБАВО И СБОГОМ КРИСТАЛ“.
Оставих я на бюрото, а той вече ми подаваше голяма и много ясна гланцирана снимка на мъж и жена, седнали на пясъка под плажен чадър. Мъжът беше по плувки, а жената в много разголен бански костюм от лъскава бяла материя, слаба, руса, млада, стройна и усмихната. Мъжът бе як, мургав, красив, млад, с хубави рамене и крака, пригладена тъмна коса и бели зъби. Типичният опустошител на семейни гнезда, висок метър и осемдесет. Силни ръце, с които да прегръща, а колкото до ума, всичкият е в красивото лице. Държеше чифт слънчеви очила и гледаше в обектива с тренирана непринудена усмивка.
— Това тук е Кристал — поясни Кингзли. — А този е Крис Лейвъри. Като се искат, да се вземат и да вървят по дяволите.
Оставих снимката до телеграмата.
— Тогава каква е работата? — попитах.
— Горе нямаме телефон — заобяснява той. — Пък и приемът, заради който я очаквах да се върне, не беше кой знае колко важен. Така че телеграмата се получи, преди много-много да се бях притеснил. Съдържанието почти не ме изненада. Между нас с Кристал всичко е свършило, от години вече. Тя си живее живота, аз си живея своя. Има пари, и то много. Около двайсет хиляди годишно — семейството им притежава големи петролни кладенци в Тексас. Похойква си и знаех, че Лейвъри и е гадже. Учудих се, че е решила чак да се омъжва за него, защото той е професионален женкар и нищо повече. Но дотук нищо подозрително, нали разбирате?
— После?
— После още две седмици нищо. Тогава ми се обадиха от хотел „Прескът“ в Сан Бернардино да ми кажат, че в гаража им стои безстопанствен пакард на името на Кристал Грейс Кингзли, а на регистрационния талон бил посочен моят адрес. Питаха ме какво да го правят. Казах им да го оставят там и им изпратих чек. Помислих си, че са още в чужбина и са заминали с колата на Лейвъри. Онзи ден обаче го срещнах пред Спортния клуб ей тук, на долния ъгъл. И той ми каза, че изобщо не знае къде е Кристал.
Кингзли ми хвърли бърз поглед и сложи на бюрото бутилка и две чаши от цветно стъкло. Наля и побутна едната към мен. Вдигна своята към светлината и изрече бавно:
— Лейвъри твърди, че не са отпътували заедно и изобщо от два месеца не я бил виждал, нито чувал.
— Повярвахте ли му?
Той кимна намръщено, изпразни чашата и я бутна настрана. Опитах моето питие. Беше скоч. Не от най-добрите.
— Ако му повярвах — а може би сбърках, — то не е, защото може да му се има доверие. Нищо подобно. Повярвах му, защото е гадно копеле, за което няма нищо по-приятно от това да преспи с жените на приятелите си и после да се фука навсякъде. Знам, че щеше да посинее от удоволствие, ако можеше да ми по-годи такъв номер и да разправя наляво и надясно, че навил жена ми да избяга с него, и да ме остави с пръст в устата. Познавам този тип женкари, а него специално — много добре. Известно време работи тук при нас като търговски пътник и през цялото време си имаше неприятности. Все се забъркваше в истории с чиновничките. Освен това му казах и за телеграмата от Ел Пасо — за какво му е да ме лъже?
— Може да му е вързала тенекия — рекох. — Това сто на сто би му бръкнало в здравето и би засегнало комплекса му на Казанова.
Кингзли малко живна, но не особено.
— И все пак съм готов да му повярвам — поклати той глава. — Освен ако ми докажете, че греша. Това е една от причините, поради които искам да ви наема. Съществува обаче Друга, много тревожна страна. Работата ми тук е много добра, но все пак си е служба. Един шумен скандал ще ме погуби. Ще изхвърча като тапа, ако жена ми си има неприятности с полицията.
— С полицията ли?
— Покрай другите си дейности — мрачно поясни той — жена ми все пак намира понякога време да краде от големите универсални магазини. Мисля, че това става само когато прекали с шишето — тогава получава нещо като илюзорен комплекс за величие, но все пак се случва и сме си имали доста неприятни сцени в канцелариите на някои управители на магазини. До този момент все успявах да ги убедя по някакъв начин да не я дават под съд, но ако нещо подобно се случи в чужд град, където никой не я познава… — Той вдигна ръце и ги отпусна да шляпнат звучно върху писалището. — Може да се стигне и до затвор, нали?
— Вземали ли са й досега отпечатъци от пръстите?
— Никога не е била арестувана.
— Нямам това предвид. Понякога големите универсални магазини поставят условие — няма да те дадат под съд, ако се оставиш да ти вземат отпечатъците. От една страна, това стряска случайните крадци, а от друга, магазините си съставят досиета за защита от клептомани. Щом те пипнат няколко пъти по отпечатъците, и край — завеждат дело.
— Доколкото ми е известно, с нея не се е случвало.
— Струва ми се, че засега трябва да изключим от играта клептоманските й наклонности. Арестуват ли я, първата работа ще бъде да я претърсят. Дори ако в участъка се направят на ударени, когато им даде измислено име, те по всяка вероятност пак ще се свържат с вас. Освен това, щом загази по-надълбоко, тя самата ще се развика за помощ. — Почуках с пръст по синьобялата телеграфна бланка. — А това е изпратено преди цял месец. Ако нещата, от които се боите, са се случили междувременно, то делото е вече приключило и заглъхнало. Щом й е за пръв път, значи ще се отърве с мъмрене и условна присъда.
Той си наля още, за да уталожи тревогите си.
— Поуспокоихте ме — рече.
— Всякакви неща може да са се случили — продължих аз. — Например наистина да е избягала с Лейвъри и да са се разделили. Или да е духнала с друг мъж, а телеграмата да е номер. Може да е избягала сама или с приятелка. Да е прекалила с пиенето и сега да се лекува в частна клиника. Да се е забъркала в някаква каша, за която и представа си нямаме. Да й се е случило нещо много лошо.
— Божичко, не говорете така! — възкликна Кингзли.
— Защо? Трябва всичко да вземете предвид. Моята представа за мисис Кингзли е твърде смътна — разбрах, че е млада, хубава, безразсъдна и безотговорна. Че доста пие, а като се напие, върши опасни неща. Че си пада по мъжете и като нищо може да се захване с някой напълно непознат, който да се окаже мошеник. Прав ли съм?
Той кимна.
— Сто процента.
— Според вас колко пари е имала у себе си?
— Обичаше да носи големи суми. Има си собствена банкова сметка. Не се знае колко може да е имала.
— Деца?
— Нямаме.
— Вие ли се грижите за делата й? Кингзли поклати глава.
— Тя нямаше дела — само депозираше чекове, теглеше пари и ги харчеше. Един цент не е инвестирала. Пък и не съм видял нищо от парите й, ако това ви е на ума. — Помълча и продължи: — Не че не съм опитвал. Човек съм в края на краищата и никак не е забавно да стоиш отстрани и да гледаш как се пропиляват двайсет хиляди долара годишно — само за махмурлуци и гаджета от типа на Крие Лейвъри.
— В какви отношения сте с банката, в която държи парите си? Можете ли да получите сведения за чековете, които е подписала през последните два месеца?
— Ще ми откажат. Веднъж се опитах да науча нещо от този род, когато заподозрях, че я изнудват. Но останах с пръст в устата.
— Можем да научим каквото ни трябва и сигурно ще се наложи. Но затова ще е нужно да се обърнем към Бюрото за изчезнали хора. Как гледате на това?
— Ако гледах положително, нямаше да ви извикам. Кимнах, събрах вещите си от бюрото и ги напъхах из джобовете си.
— Работата, изглежда, е далеч по-сложна, отколкото предполагам, но като начало ще поговоря с Лейвъри и ще отскоча до езерото да поразпитам и там. Трябва ми адресът на Лейвъри и бележка до човека, който се грижи за вилата ви.
Той извади от бюрото си фирмена бланка, надраска нещо и ми я подаде. „Драги Бил — пишеше, — приносителят на тази бележка е мистър Филип Марлоу, който е евентуален клиент и иска да огледа мястото. Покажи му, моля те, вилата и му помогни с каквото можеш. Дерас Кингзли“
Сгънах я и я пъхнах в плика, който той надписа, докато аз четях.
— А другите вили? — попитах.
— Тази година още никой не се е качвал горе. Единият е важна клечка във Вашингтон, а вторият работи във Форт Левънуърт. Жените им са с тях.
— А сега адресът на Лейвъри.
Той се загледа в някаква точка над главата ми.
— Живее в Бей Сити. Знам къщата, но не помня номера. Мисля, че мис Фромсет ще може да ви даде адреса. Няма защо да й казвате за какво ви трябва. Сигурно сама ще се досети. Освен това споменахте нещо за сто долара аванс.
— Вече няма нужда. Казах го само защото се опитвахте да ми смачкате фасона.
Кингзли се усмихна широко. Станах, но се поколебах, преди да си тръгна. Накрая попитах:
— Нали не криете нищо от мен? Нищо важно? Той се загледа в палеца на ръката си.
— Не, нищо не крия. Много съм обезпокоен и искам да разбера къде е. Направо съм уплашен. Ако научите нещо, каквото и да е, обадете ми се по всяко време на денонощието.
Обещах му, ръкувахме се, напуснах дългия прохладен кабинет и влязох в стаята, където мис Фромсет седеше изискано зад бюрото си.
— Мистър Кингзли смята, че ще можете да ми дадете адреса на Крие Лейвъри — казах, без да откъсвам очи от лицето й.
Тя много бавно се пресегна към един тефтер с кафява кожена подвързия и го разлисти. Гласът й прозвуча сковано и хладно.
— Адресът, който сме записали, е Олтеър Стрийт номер шестстотин двайсет и три в Бей Сити. Мистър Лейвъри не работи вече при нас повече от година. Може и да се е преместил.
Благодарих й и се запътих към вратата. Оттам се извърнах да я погледна. Седеше неподвижно, сплела ръце върху бюрото, втренчила поглед в празното пространство. Две алени петна горяха на бузите й. Очите й бяха невиждащи, наскърбени.
Останах с впечатлението, че мисълта за мистър Лейвъри не й бе особено приятна.