Дамата от езерото

Глава 4

Беше ниска, разстлана постройка, измазана в розово, избеляло до приятно пастелно, а рамките на прозорците бяха в убито зелено. И керемидите на покрива бяха зелени — кръгли и грубовати. Входната врата, поставена дълбоко навътре, бе обрамчена с мозайка от многоцветни керамични плочки; отпред имаше малка градинка, опасана от ниска стена с гипсова мазилка; железните перила, с които завършваше оградата, бяха корозирали от морската влага. Вляво имаше гараж за три коли с врата към двора, а оттам по циментирана пътечка се стигаше до страничната врата на къщата.

Бронзовата табелка до входа гласеше:

Докато стоях и зяпах към отсрещната страна на улицата, откъм ъгъла се появи черният кадилак, който вече бях зърнал, и с приглушено мъркане се плъзна покрай мен. При розовата къща намали, направи широк завой, за да влезе в гаража, реши, че моята кола му пречи, продължи до края на улицата и обърна в разширението пред декоративната оградна решетка. Бавно се върна и влезе в празната трета клетка на отсрещния гараж.

Слабият мъж с тъмни очила слезе от колата и се запъти към къщата, понесъл лекарска чанта с две дръжки. По средата на пътя спря и ме загледа. Аз тръгнах към колата си. Той стигна входната врата, отключи, но преди да влезе, отново погледна към мен.

Седнах в крайслера, запалих цигара и взех да разсъждавам дали си струва да наема някого да следи Лейвъри. Реших, че няма смисъл, поне засега.

Пердетата на прозореца до входната врата, през която бе минал доктор Олмър, се размърдаха. Тънка ръка ги придърпа встрани, зърнах отразен в очила слънчев лъч. Доста време стояха отместени.

Погледнах към къщата на Лейвъри. От черния вход се спускаха няколко боядисани дървени стъпала, от които започваше полегата циментирана пътечка, завършваща с други стъпала, този път бетонни, излизащи на по-долната асфалтирана уличка.

Прехвърлих поглед върху къщата на доктор Олмър и се попитах разсеяно дали познава Лейвъри и до каква степен. Вероятно се познаваха, защото къщите им бяха единствените в тази отсечка на улицата. Но едва ли щеше да ми каже нещо — нали е лекар. Докато гледах, завесите, повдигнати донякъде, бяха изцяло отместени встрани.

Средното крило на тройния прозорец нямаше мрежа срещу комари. Зад него стоеше доктор Олмър, вперил намръщен поглед в мен; тръсна пепелта от цигарата си навън, рязко се извърна и седна зад едно бюро. Лекарската чанта беше поставена пред него. Седеше сковано и барабанеше с пръсти по бюрото, зад чантата. Ръката му се пресегна към телефона, докосна го и отново се отдръпна. Запали цигара и яростно тръсна клечката кибрит, отиде до прозореца и пак се втренчи в мен.

Това бе интересно, ако можеше да се нарече така, само защото беше лекар. Лекарите не са никак любопитни. Още като стажанти се наслушват на толкова тайни, че им стигат за цял живот. А доктор Олмър като че ли се интересуваше от мен. Нещо повече — беше разтревожен.

Посегнах да запаля мотора, но вратата на Лейвъри се отвори, така че отдръпнах ръката си и се облегнах назад. Лейвъри се зададе пъргаво по пътечката, хвърли един поглед на улицата и тръгна към гаража. Беше облечен по същия начин. През ръката си бе преметнал груба кърпа и хавлия. Чух как вратата на гаража се вдига, сетне се хлопна вратата на колата, моторът закашля и застърга. Автомобилът се появи на заден ход по стръмната алея, от ауспуха извираха бели като пара газове. Беше чудесна синя спортна количка, гюрукът бе свален и гладко сресаната тъмна коса на Лейвъри едва се подаваше от нея. Сега бе надянал шикозни слънчеви очила с много широки бели рамки. Колата направи плавен завой в дъното на улицата и изчезна зад ъгъла.

Нищо интересно за мен. Мистър Кристофър Лейвъри се бе запътил към брега на необятния Тих океан, за да се пече на слънце и да позволи на момичетата да се насладят на гледка, която не е за изпускане.

Прехвърлих вниманието си върху доктор Олмър. Сега говореше по телефона, впрочем не говореше, а държеше слушалката до ухото си, пушеше и чакаше. Сетне се наведе леко напред — явно му се обадиха, — послуша известно време, затвори и записа нещо в бележника пред себе си. След това измъкна тежка книга с жълти страници и я разтвори някъде но средата. Докато вършеше това, хвърли бърз поглед към крайслера ми.

Намери в указателя каквото търсеше, наведе се над него и във въздуха се мярнаха едно след друго няколко облачета цигарен дим. Пак записа нещо, прибра книгата и вдигна слушалката. Набра, почака, заговори забързано, привел глава и размахващ цигарата.

Свърши разговора и затвори. Облегна се назад и поседя замислен, вперил поглед в бюрото, ала без да забравя сегиз-тогиз да хвърля по едно око и през прозореца. Чакаше нещо и аз зачаках с него, без да знам защо. Лекарите на кого ли не се обаждат, с кого ли не разговарят. Освен това им се случва да поглеждат през прозорците си, да се мръщят, да нервничат, да им тежат мисли в главата, да се поддават на напрежението. И те са хора като всички останали, родени да тъжат, да се боричкат с живота. Но нещо в поведението на този лекар ме заинтригува. Погледнах часовника, реших, че е време за обяд, запалих още една цигара и не помръднах от мястото си.

Резултатът последва след пет минути. Иззад ъгъла изсвистя зелен автомобил и се насочи към мен. Спря рязко пред къщата на доктор Олмър и високата му тънка антена затрептя. Отвътре излезе едър мъж с пепеляворуса коса и се приближи до входната врата на доктора. Позвъни и докато чакаше, се наведе, за да запали клечка кибрит. Както беше превит, извърна глава и впери очи право в мен.

Вратата се отвори и той влезе. Невидима ръка спусна пердетата на лекарския кабинет и скри стаята от погледа ми. Седях и гледах избелялата подплата на завесите. Мина още време.

Входната врата отново се отвори, едрият мъж небрежно се спусна по стъпалата и мина през градинската порта. С рязък жест метна надалеч фаса и си разроши косата. Сви рамене, пощипна брадичката си и прекоси улицата по диагонал. Отмерените му стъпки кънтяха отчетливо в тишината. Завесите на доктор Олмър отново се разтвориха зад гърба му, Лекарят бе застанал до прозореца и ни наблюдаваше.

Досами лакътя ми на ръба на спуснатото стъкло на колата ее появи едра луничава ръка. Над нея изгря широко, дълбоко набраздено лице. Очите на мъжа бяха металносини. Изгледа ме безстрастно и попита с нисък дрезгав глас:

— Чакате ли някого?

— Не знам — отвърнах. — Вие как мислите?

— Въпросите ще задавам аз.

— Аха! Ето го значи отговора на пантомимата.

— Каква пантомима? — изгледа ме недружелюбно с много сините си очи, без да мигне.

Махнах с цигарата към отсрещната страна на улицата.

— Притесненият чичко с телефона. Взел е името ми от автомобилния клуб, проверил го е в телефонния указател и е позвънил в полицията. Какво става тук?

— Ако обичате, шофьорската ви книжка.

Върнах му недружелюбния поглед.

— Никога ли не си показвате полицейските значки? Или грубото държане е единствената ви легитимация?

— Още не сте видели какво става, когато реша да се държа грубо.

Наведох се напред, завъртях ключа и натиснах съединителя. Моторът запали и тихо замърка.

— Изгасете веднага — бясно изсъска той и сложи крак на страничното стъпало.

Изгасих, облегнах се назад и го загледах.

— Какво искате, по дяволите? — продължи той. — Да ви измъкна насила и да ви просна на паважа?

Извадих портфейла си и му го подадох. Той изтегли прозрачното отделение, разгледа шофьорската ми книжка, обърна го от другата страна и се зачете във фотокопието на разрешителното. Презрително натъпка отделението обратно на мястото му и ми върна портфейла. Аз си го прибрах. Ръката му изчезна за миг и се появи отново със синьозлатна полицейска значка.

— Лейтенант Дегармо — представи се с грубия си дрезгав глас.

— Много ми е приятно, лейтенанте.

— Я стига! А сега искам да знам защо следите къщата на Олмър.

— Не я следя, лейтенанте. През живота си не съм чувал за доктор Олмър и не знам по какви причини бих го следил.

Той извърна глава и се изплю. Днес ми вървеше на плюещи хубавци.

— Тогава каква е тая история? Тук хич не си падаме по частните ченгета. В града ни няма нито едно.

— Нима?

— Да, именно. Така че изплюйте камъчето. Освен ако не държите да се поразходите до участъка и там да ви измъкнем всичко под светлината на насочените лампи.

Нищо не отвърнах.

— Нейните хора ли са ви наели? — попита внезапно.

Поклатих отрицателно глава.

— Последният, дето опита, сега троши камъни в каменоломната.

— И сигурно си заслужава, стига да се досетя какво точно е опитал.

— Опита се да го изнуди — поясни той, но гласът му прозвуча неуверено.

— Жалко, че не знам на какво кълве. Струва ми се много лесен за доене.

— С тези разговори доникъде няма да стигнете.

— Добре. Тогава да кажем така: не познавам доктор Олмър, никога не съм чувал за него и хич не ме интересува. Дойдох тук на гости на един приятел и сега се любувам на природата. Но дори да върша нещо друго, то не ви влиза в работата. Ако този отговор не ви допада, отнесете го в участъка и питайте началника си.

Той раздвижи тежко крака си върху стъпалото. Беше разколебан.

— Да не ме лъжете? — попита бавно.

— Не лъжа.

— А, по дяволите, тоя тип не е с всичкия си — заяви внезапно, като погледна през рамо към къщата. — Най-добре ще направи, ако отиде на лекар. — Засмя се, но не му беше весело. Свали крак от стъпалото и разроши твърдата си коса. — Хайде, изчезвайте. Дръжте се далеч от нашето градче и няма да си имате врагове.

Завъртях отново ключа. Когато моторът забръмча, попитах:

— Как е Ал Норгаард?

— Познавате ли Ал? — изгледа ме недоверчиво.

— Ъхъ. Работихме по едно и също дело преди няколко години — Уакс беше началник на полицията.

— Ал сега е във военната полиция. Де и аз да бях — додаде с горчивина. Понечи да си тръгне, но се извърна рязко на пети. — Хайде, изчезвайте, преди да съм си променил решението? — нареди ми рязко. Прекоси тежко улицата и влезе отново в двора на доктор Олмър.

Отпуснах съединителя и потеглих. Докато се връщах към града, се заслушах в мислите си. Те се движеха на пресекулки, некоординирано, като ръцете на доктор Олмър, когато подръпваше краищата на пердетата.

В Лос Анджелис обядвах и се качих в кантората си, която е в Кауенга Билдинг, да видя какво ми е донесла пощата. Оттам се обадих на Кингзли.

— Видях се с Лейвъри — докладвах. — Наприказва ми точно толкоз мръсни клюки, колкото да прозвучи искрен. Опитах се да го раздразня, ама нищо не излезе. Все още съм на мнение, че са се спречкали и разделили, а той се надява да се помирят и пак да се съберат.

— В такъв случай знае къде е жена ми.

— Възможно е, но не е сигурно. Впрочем случи ми се нещо интересно на неговата улица. В пресечката има всичко на всичко две къщи. Втората е на някой си доктор Олмър.

И му разказах накратко преживелиците си. Той помълча известно време, сетне попита:

— Да не е доктор Албърт Олмър?

— Същият.

— Известно време лекуваше Кристал. Няколко пъти е идвал у дома — когато тя… преливаше. Имах впечатлението, че действува със спринцовката, без да се замисли много-много. Жена му… момент, какво бях чувал за жена му?… Ах да — беше се самоубила.

— Коя година?

— Не си спомням. Преди доста време. Всъщност не се познавахме извън професионалните му визити. Сега какво възнамерявате да предприемете?

Казах, че смятам да отскоча до Пума Лейк, макар че денят беше твърде напреднал. Той ме успокои, че времето щяло да ми стигне, пък и в планината се мръквало един час по-късно. Добре, рекох, и затворих.