Дамата от езерото

Глава 6

Спуснахме се по наклона към брега на езерото и тесния бент. Бил Чес мяташе крак пред мен, като се държеше за въжето, закрепено за железни подпори. На едно място водата мързеливо подлизваше бетона.

— Утре заран ще пусна малко да потече по воденичното колело — рече той през рамо. — То и без туй за нищо не става. Едни кинаджии го монтирали там преди три години. Снимали филм на това място. И пристанчето е тяхна работа. Повечето от нещата, които построили, били разрушени и махнати, но Кингзли ги накарал да запазят пристана и колелото. Да бъдело по-живописно.

Тръгнах подире му по солидните дървени стъпала, които водеха към предната веранда на вилата. Той отключи и влязохме в притаената топлина. В затворената стая беше почти горещо. Светлината, промъкваща се през косите пречки на щорите, оставяше тесни ивици по пода. Холът беше просторен, весел, застлан с индиански черги, мебелите бяха планински тип, тапицирани, с метални сглобки, пердетата — кретонени, подът — обикновен, дървен, изобилствуваха какви ли не лампи, а в единия ъгъл забелязах вградено барче с високи кръгли табуретки. Стаята бе чиста, разтребена и нямаше вид на внезапно напусната.

Преминахме към спалните. В двете имаше еднакви единични легла, а в третата — голяма спалня с кремава покривка, цялата в бродирани с вълнена прежда морави мотиви. „Спалнята на домакините“ — осведоми ме Бил Чес. Върху тоалетката от полирано дърво бяха наредени тоалетни принадлежности и други дреболии от нефритовозелен емайл и неръждаема стомана, както и какви ли не козметични мазила. Две от бурканчетата с крем за лице бяха с къдравата златиста емблема на компанията „Гилърлейн“. Една цяла стена представляваше вграден гардероб с плъзгащи се врати. Отворих го и надникнах вътре. Беше претъпкан с женски дрехи, каквито се носят на курорт. Бил Чес ме наблюдаваше кисело, докато ги отмятах на закачалките им. Затворих вратата и издърпах чекмеджето за обувки под гардероба. Вътре имаше поне пет-шест чисто нови чифта. Затворих го и станах.

Бил Чес стоеше пред мен, разкрачил войнствено крака, вирнал брадичка, стиснал тежки ръце в юмруци на хълбоците си.

— Защо трябваше да се ровите из женските дрехи? — попита сърдито.

— Имам си причини. Например мисис Кингзли не се е прибрала у дома, след като си е тръгнала оттук. Мъжът й не я е виждал оттогава. Не знае къде е.

Той отпусна ръце и бавно завъртя юмруци при бедрата си.

— Наистина си ченге — изръмжа. — Първото впечатление винаги си е точно. Ама се оставих да ме баламосваш. Че и всичко си разправих. Само дето не ти плаках на гърдите. Боже, какъв съм тъпанар!

— Мога да уважа тайната ви не по-зле от всеки друг — уверих го аз, заобиколих го и минах в кухнята.

Бялозелената комбинирана печка беше огромна, умивалникът бе изработен от лакиран жълт чам, откъм черния вход имаше инсталиран автоматичен бойлер, а точно насреща се минаваше във весела малка трапезария с много прозорци и скъпа столова от някаква изкуствена материя. Етажерките радваха окото с многоцветните си паници, чаши и сервиз от метални подноси.

Всичко беше изрядно. Никакви мръсни съдове върху дъската за отцеждане, никакви използувани чаши или празни бутилки не се въргаляха наоколо. Не видях и следа от мравки или мухи. Може мисис Дерас Кингзли да се е отдавала на разпуснат живот, но поне е успявала да го върши, без да оставя подире си обичайната артистична свинщина.

Излязох през хола навън на верандата и изчаках Бил Чес да заключи къщата. Когато свърши тази работа и се обърна към мен със същата навъсена физиономия, аз му рекох:

— Не съм те молил да ми изплачеш душата си, но не те и спрях. Кингзли няма защо да научи, че жена му ти се е слагала, освен ако зад цялата работа не се крие нещо по-дълбоко, което засега не ми е ясно.

— Върви по дяволите — заяви той и с нищо не промени начумереното си изражение.

— Дадено, ще вървя. А има ли някаква вероятност жена ти и мисис Кингзли да са си тръгнали заедно?

— Как така?

— Ами след като си отишъл да удавиш неприятностите си в спирт, те може да са се скарали, после да са се сдобрили, да са си поплакали една на друга на рамото и мисис Кингзли да е свалила жена ти с колата си. Нали не е тръгнала пеша?

Това бяха глупости, но той прие думите ми на сериозно.

— Не. Мюриъл няма да седне да циври. Тя не знаеше какво значи сълзи. А дори и да й се е плачело, нямаше да го направи пред оная пачавра. Що се отнася до въпроса с колите, тя си имаше собствен форд. Не можеше да кара моя, защото педалите са пригодени за болния ми крак.

— Само ми мина тази мисъл…

— Ако и следващите са такива, пусни ги да отминат, без да ги спираш.

— За човек, който си изплаква душата пред първия срещнат, си твърде докачлив.

Той пристъпи към мен.

— Гледай да не си спечелиш нещо!

— Слушай, приятелче, правя всичко възможно, за да убедя самия себе си, че дълбоко в душата си свястно момче. Защо не ми помогнеш поне малко?

Той подиша тежко известно време, сетне отпусна юмруци и разпери безпомощно длани.

— Ех, господи, и аз съм една приятна компания… — въздъхна дълбоко. — Искаш ли да се разходим покрай езерото?

— Разбира се, стига да издържи кракът ти.

— Неведнъж е издържал.

Тръгнахме един до друг като две дружелюбни паленца. Сигурно щяхме да изтраем така цели петдесет метра. Алеята, широка колкото едва-едва да мине кола, беше над нивото на езерото и криволичеше между скалите. Някъде по средата на пътя върху каменна основа се издигаше втората вила. Третата беше отвъд езерото върху малък, почти, равен терен. И двете бяха оградени а имаха вид на отдавна необитавани.

— Вярно ли е наистина, че малката пачавра никаква я няма? — полита Бил Чес след минута-две.

— Така изглежда.

— А ти истинско ченге ли си или само частно?

— Само частно.

— Да не е хукнала с друг мъж?

— Никак не е изключено.

— Сигурен, съм, че е така. Сто на сто. Кингзли би трябвало сам да се досети. Тя имаше доста гаджета.

— И тук горе ли? Той не отговори.

— Единият да се е казвал Лейвъри?

— Аз откъде да знам?

— Това не е тайна — продължих. — Изпратила телеграма от Ел Пасо, че двамата с Лейвъри заминават за Мексико. — Извадих бланката и му я подадох. Той заопипва джоба на ризата си за очилата, измъкна ги и спря, за да прочете телеграмата. Върна ми я, прибра си пак очилата и се загледа над сините води. — И аз да споделя една тайна в отговор на твоите — додадох.

— Лейвъри не е идвал тук — бавно изрече той.

— Призна, че я бил виждал преди два месеца, най-вероятно тук горе. Твърди, че оттогава й изгубил следите. Не знаем да му вярваме ли, или да не му вярваме.

— Значи сега не е с него?

— Така казва той.

— Не мисля, че тя би си губила времето с излишни дреболии като например женитба — заразсъждава той трезво. — Меден месец във Флорида по й отива.

— Нещо по-конкретно? Не я ли видя да си тръгва, или поне да си чул нещо?

— Не. Пък и да съм чул, едва ли ще ти кажа. Може да съм кофти човек, ама не чак дотам.

— Е, благодаря ти и за това.

— Не съм длъжен да ти правя услуги — продължи той. — Върви по дяволите — и ти, и всички проклети ченгета!

— Ето че пак започваме.

Бяхме стигнали края на езерото. Оставих го и тръгнах по малкия пристан. Надвесих се над дървените перила в самия край и естрадата се оказа всъщност две стени, срещнати под тъп ъгъл, обърнати към езерото. Покривът отгоре им беше само половинметров, стърчащ като корниз. Бил Чес се появи зад гърба ми и се облегна на парапета редом с мен.

— Но съм ти много благодарен за уискито — рече.

— Карай да върви. Има ли риба в езерото?

— Чат-пат по някоя хитра дърта пъстърва. Никакъв младок. Аз самият не си падам по риболова. Много труд за нищо. Извинявай, че пак ме прихванаха.

Усмихнах се, надвесих се над парапета и се загледах в дълбоките неподвижни води. Някъде навътре ставаха зелени. Нещо се размърда там долу, мярна ми се зеленикаво тяло.

— Това е Дядката — поясни Бил Чес. — Виж го дъртото копеле какво е огромно. Така е затлъстял, че едва шава. Не го е срам.

На дъното зърнах нещо като подводен под. Не разбрах каква е тази работа. Попитах го.

— Преди да построят бента, тук е имало пристан за лодки. Когато водата се покачила, той останал на два метра дълбочина.

Към един стълб беше завързана с проядено въже плоскодънна лодка и леко се поклащаше на водата. Едва забележимо помръдваше, на пръв поглед беше дори неподвижна. Въздухът беше тих, спокоен, напоен със слънце и безмълвие, каквото в градовете няма. Можех да остана с часове така, без да правя нищо, забравил за Дерас Кингзли, жена му и многобройните й гаджета.

Нещо се размърда тежко до мен и Бил Чес произнесе: „Виж!“, с глас, който отекна като планински гръм.

Коравите му пръсти се впиха в ръката ми, та чак ми прилоша. Беше се надвесил над парапета и зяпаше надолу като обезумял, с пребледняло лице, доколкото това можеше да се каже за загорял тен като неговия. Аз също погледнах надолу към потъналия пристан.

До ръба на зеленясалата дървена платформа нещо ми махна вяло от дълбините, поколеба се и махна отново изпод дъсчения под.

Това нещо приличаше твърде много на човешка ръка.

Бил Чес се изправи вдървено. Обърна се, без да каже дума, и закуцука назад по пристана. Наведе се към купчина големи камъни и се напъна да ги разклати. Чух тежкото му дишане. Откърти един огромен къс, вдигна го на височината на гърдите си и се затътри към мен. Камъкът тежеше поне петдесет кила. Жилите на врата му под изопнатата загоряла кожа се обтегнаха като корабни въжета. Зъбите му бяха стиснати и въздухът свистеше между тях.

Стигна края на пристана, спря, за да запази равновесие, и вдигна камъка високо над главата си. Миг го държа неподвижно, с вторачени надолу, преценяващи очи. От устата му се изтръгна измъчен възглас, тялото му се удари в парапета и го разтърси, а тежкият камък разцепи водата.

Вълната, вдигната от цамбурването му, стигна чак горе до нас. Отломъкът падна право надолу, удари ръба на потъналия пристан, и то почти на същото място, откъдето ни бе махало нещото.

Миг по-късно водата бе само хаотично клокочене, сетне вълните, образували концентрични кръгове, се уголемиха, устремиха се надалеч, като ставаха все по-малки, с разпенени гребени; чу се тъп пукот, сякаш дърво се сцепи под водата, и имах чувството, че звукът стигна до слуха ми много след като е трябвало да го чуя.

Почерняла от времето изгнила дъска изскочи внезапно на повърхността, разръфаният й край се вирна нагоре с около две педи, плесна глухо във водата я отплава.

Дълбините отново се избистриха. Нещо се размърда там, ала не беше дъска. Заиздига се бавно, с безпределелно нехайна вялост — дълго, тъмно и изкривенно — и лениво се превърташе, докато наближаваше повърхността. Проби я безгрижно, леко, без да бърза. Показа се вълнена материя, прогизнала и потъмняла, кожено сако, по-черно от мастило, панталони. После обувки и нещо, което се издуваше злокобно между обувките и маншетите на панталоните. Накрая вълна от тъмноруса коса, изопната от водата; задържа се за миг така, сякаш ефектът бе предварително пресметнат, сетне отново се омота и разбърка.

Нещото се преобърна още веднъж, една ръка плесна едва-едва над водата, а подутата китка, с която завършваше, бе неестествена. Тогава се появи лицето. Набъбнала, кашава сивобяла маса без черти, без очи, без уста. Къс сиво тесто, кошмар с човешка коса.

Там, където някога е била шията, се бе впила тежка огърлица от едри, неравни зелени камъни, съединени с нещо лъскаво.

Бил Чес се бе вкопчил в парапета, кокалчетата на ръцете му бяха като от полирана кост.

— Мюриъл — изкряка той. — Боже господи, това е Мюриъл!

Гласът му стигна до мен някъде много отдалеч, през планините, през смълчания гъсталак от дървета.