Ди Гунан

Глава XXIIСъдията открива улика в делото за отровената младоженка; сержант Хун води тайно разследване

— Направих оглед на местопрестъплението и установих със сигурност, че госпожа Хуа е починала от отравяне — каза строго съдията на кандидата Хъ. — А вие сте отправили пред множество свидетели заплахи към семейство Хуа. Имали сте пълната възможност да сипете отрова в чайника. Признайте!

— Признавам се за виновен в говорене на неуместни приказки и неподобаващо държане — отговори кандидатът. — Но напълно отричам, че съм отровил госпожа Хуа. А относно възможността да сипя отровата почтително обръщам внимание на негово превъзходителство, че в стаята бяхме четирийсет души, без да се брои прислугата.

Съдията Ди заповяда да доведат прислужничката Джън.

— Твоят господар обвини тук присъстващия Хъ Дзъбин, че е отровил младата ви господарка, но кандидатът упорито твърди, че е невинен. Ти си важна свидетелка. Разкажи ми какво точно се случи през онази нощ. Не пропущай нито една подробност, колкото и незначителна да ти се струва.

— Робинята на негово превъзходителство — започна прислужничката — може да заяви, че от мига, в който за втори път напълних чайника и младоженците дойдоха с гостите си, никой не е влизал в стаята. Всички се смееха, викаха, шегуваха се и само господин Хъ говореше неприятни неща на всички, дразнеше ту този, ту онзи. С очите си го видях да се приближава до леглото и масичката за чай. По-късно заплаши негова светлост господин Хуа и аз съм убедена, че той е сипал отровата в чайника.

— Ваше превъзходителство, това е клевета! — извика кандидатът Хъ. — Накарайте я да каже дали ме е видяла да докосвам този чайник!

Прислужничката се съгласи, че не може да каже такова нещо.

— Кога отиде в кухничката за вечерния си ориз? — попита я съдията.

— Не си спомням точно часа, но излязох от стаята, когато разбрах, че в приемната започва церемонията. Когато влязох отново, дочух отдалеч смеха на гостите. Явно церемонията беше свършила и вече пиеха вино.

— И така, докато гостите са били погълнати от церемонията — извика съдията към кандидата Хъ, — а тази прислужничка е вечеряла в кухничката, вие сте се промъкнали в брачната стая и сте сипали отровата в чайника! Признайте престъплението си!

Кандидатът Хъ удари чело о пода и заяви:

— Моля негово превъзходителство да ми повярва. И за миг не съм напускал приемната, както могат да потвърдят двама мои приятели, които през цялото време стояха до мен. След церемонията аз на няколко пъти вдигах наздравици с младоженеца. В стаята влязох за пръв път заедно с всички останали гости. Това е истината.

Съдията се замисли за миг, поглаждайки бавно брадата си. И за момент не бе повярвал във вината на кандидата Хъ. Този разпит трябваше само да покаже на господин Хуа, че нито една възможност не е пренебрегната. Съдията не вярваше и че застаряващата прислужничка бе замесена по някакъв начин. Чудеше се какъв въпрос още да зададе, когато появата на един прислужник с чаша чай му позволи да направи по-дълго прекъсване. Тъкмо поднасяше чашата към устните си, когато забеляза някакви бели прашинки да плуват по повърхността на течността.

— Как смееш да ми носиш такъв чай! — скастри той прислужника.

Човекът хвърли едно око на чашата и побърза да се оправдае:

— Особата пред вас не носи отговорност за това. Аз проверих дали чашата е чиста, и сам сипах листенцата чай в чайника. Явно когато готвачът е топлил водата, от тавана в кухнята се е посипал прах или вар. Позволете на вашия слуга незабавно да ви донесе друг чай.

При тези думи съдията Ди ненадейно бе осенен от една мисъл и незабавно попита със строг глас прислужничката:

— Откъде взе топлата вода онази вечер, за да приготвиш чая? Сигурна ли си, че е от котела в готварницата?

Слисана от неочаквания въпрос, прислужничката отговори с треперещ глас:

— Както вече каза робинята на негово превъзходителство, взех вода от котела в главната готварница.

Съдията Ди я изгледа строго, после каза на двамата коленичили:

— Вече открих ключа на това загадъчно отравяне! Вие ще останете задържани до утре сутринта. Дотогава ще изясня случая.

И съдията Ди напусна подиума и се върна в кабинета си. Господин Хуа, разбира се, не бе пропуснал думица зад завесата и кипеше от ярост, че съдията Ди не заповяда да стегнат ръцете и краката на кандидата Хъ в менгемета.

— Проследих с огромен интерес вашия разпит — подигравателно каза той. — Както установявам, съдийските методи много са се променили от мое време насам. Тогава към престъпника се отнасяха като към престъпник. Когато откажеше да направи самопризнание, му слагаха менгемета. Поради очевидния неуспех на вашия метод да даде и най-малкия резултат ще ме извините, надявам се, че ще представя делото на префекта. Ще видим дали ще приеме вашата гледна точка.

Господин Хуа се надигна да си ходи, но съдията го задържа.

— Случаят, разиграл се в дома ви, за мен вече е съвършено ясен. Настоятелно ви моля да изчакате до утре сутринта. За мен ще е чест тогава лично да ви посетя, за да проведа един малък опит. В случай че той не успее, аз сам ще настоявам делото да бъде предадено на висшестоящите власти.

Господин Хуа, естествено, реши, че това е маневра за печелене на време, но нямаше как да отклони едно така учтиво направено предложение.

— С удоволствие приемам честта да ви посрещна в дома си — каза той сухо и си тръгна.

Когато мина надуто покрай караулното, един млад стражник каза на началника си:

— Този стар господин изглежда много ядосан. Защо нашият съдия чака два дни преди да проведе втория разпит?

— Имаш много още да учиш, момче — снизходително му каза началникът на стражата. — Чуй какво ще ти кажа. Случаят в Шестата миля си беше обикновено убийство, извършено на улицата. Един-едничък път видях пари да се разменят в тази история, когато негово превъзходителство даде сто сребърника награда на Цао Уанчуан. Цао да ни е пуснал и един грош от тези пари? А тъкмо стражниците под моето вещо командване накараха виновника да признае, докато Цао само си развя задника за сметка на съдилището. Голям дървеняк! Вземи после делото Би Сюн. Ами че това си е обикновена женска история. Виж, делото на почитаемия Хуа… — началникът се усмихна блажено, поглади си бакенбардите и продължи: — Това вече е голяма работа. Нали знаеш, госпожа Ли е собственичка на повечето хубави къщи на главната улица. Помисли си само какъв наем събира всеки месец! А пък старият господин Хуа е бил префект в Квантун и добре си е опекъл работата. Негови са двата най-големи златарски дюкяна в града, да не говорим за земите отвъд Източната врата. И госпожа Ли, и той са възпитани хора и знаят как да се държат в такива случаи. Не ти ли даде оня ден господин Хуа един сребърник, когато съдията отиде у тях да оглежда местопрестъплението? Не ядохме ли там два пъти на корем? А госпожа Хъ не дава ли по два сребърника на стражниците, които пазят сина й в класическото училище, за да не ядат само сухоежбина? Не им ли плаща освен това, за да може да го вижда всеки ден? И недей да съдиш колко им дава, по пършивите грошове, които те пускат от тези пари на мен! — и началникът изгледа кръвнишки двама от своите хора, които се направиха, че нищо не забелязват.

— А виновен ли е кандидатът Хъ? — попита младият стражник.

— Разбира се, че е виновен, дървена главо! Но нашият съдия знае много добре, че един толкова изнежен младеж ще признае след първия шамар. А ако случаят бъде разрешен за един ден, няма ли госпожа Ли и господин Хуа да си помислят, че се действа прибързано? Не, момче, намесени ли са големи хора, трябва да се пипа старателно. Въпросът трябва да се огледа от всички страни и без излишно бързане, за да видят те колко съвестно си гледаме работата. И тогава, след като всичко приключи, ще трябва да ни дадат нещо за усилията.

Докато стражниците си приказваха, Ма Жун отиде в кабинета на съдията, за да разбере каква е новата следа, на която е попаднал. Но той само се усмихна и каза, че случаят ще бъде изяснен на следващия ден. В това време се появиха сержант Хун и Тао Ган и почтително поздравиха господаря си.

— Вече от няколко дни ви няма — обърна се съдията към сержант Хун: — Донесе ли нещо наблюдението в Хуанхуа?

— Съгласно нарежданията на господаря през деня се криехме у надзорника Хъ Кай — каза сержант Хун. — Вечерно време ходехме да наблюдаваме дома на госпожа Би, но нищо особено не ставаше. Вече почвахме да губим търпение и снощи решихме по-изкъсо да подхванем нещата. След втората стража се покатерихме на покрива на къщата и легнахме там, за да чуем за какво си говорят двете жени. Отначало госпожа Джоу дълго хока свекърва си, задето забъркала цялата каша, като пуснала у дома съдията, предрешен на лекар. Явно по цяла вечер само това се приказва. По някое време нямото момиченце започна силно да скимти. Госпожа Джоу извика: „Сополиво хлапе, защо ни досаждаш? Няма нищо, мишките шават под пода. Върви да си лягаш! И ние с баба ти си лягаме.“ На нас това ни се стори чудно. Защо детето така ще се уплаши от едни мишки? Малко след това госпожа Джоу и госпожа Ли се разотидоха по стаите си. Ние си останахме, без да мърдаме. Приблизително след един час чухме някакво шушукане в стаята на госпожа Джоу. Наострихме уши, но не се чуваше добре. И все пак имахме чувството, че двама души си говорят приглушено. Единият глас беше на госпожа Джоу, за другия не знаем, но беше мъжки. Тази случка ми се стори важна и затова дойдохме да ви кажем за нея, господарю.