Ди Гунан

Глава IVПредрешен като лекар, съдията Ди посещава пациентка; едно нямо момиченце събужда подозренията му

Щом установи, че жената се доверява на лекарските му умения, съдията Ди си каза, че, изглежда, ще трябва да се заинтересува по-подробно от болестта й.

— Откога ви мъчи това заболяване? — попита той. — Сигурно имате съпруг и деца. Те е трябвало да повикат лекар. Защо са ви оставили толкова време да се мъчите?

— Тъжно ми е да разказвам — въздъхна жената. — Мъжът ми се спомина преди години. Остави ми един син, който сега трябваше да е на двайсет и осем години. Имаше дюкянче за вълна и памук на пазара. Ожени се преди осем години. Миналата година през май в деня на празничното състезание с корабите дракони си остана у дома до обед и после мина да ни вземе, мен, жена си и дъщеричката им, за да отидем при реката на празника. Беше весел както обикновено. Но след вечеря внезапно се оплака от остри болки в стомаха. Помислих, че докато е седял край реката, е слънчасал, и рекох на жена му да го сложи да си легне. Към третата стража внезапно го чух да стене, после жена му се втурна в стаята ми с викове, че синът ми умрял. За жена му и за мен това беше голям удар, все едно небето се стовари върху главите ни. Родът ни угасваше. Вярно, дюкянът си беше наш, но у дома нямахме почти никакви пари и с големи усилия успяхме да посъберем оттук-оттам нещо за погребението. А докато обличахме тялото, забелязах, че очите на мъртвия ми син са изскочили от орбитите. Тази ужасна картина още повече засили болките ми. Дни и нощи наред само оплаквах сина си. Ето как ми дойде тази болест на сърцето.

Докато съдията слушаше разказа на жената, обиграният му мозък веднага долови някои странности.

„Нищо чудно наистина — помисли си той — този млад мъж да е починал от слънчасване. Но тогава как да си обясним тези неочаквани викове преди смъртта му и изхвръкналите от орбитите очи? Като че ли нещо друго се крие зад всичко това. Дойдох тук, за да науча нещо повече за двойното убийство, но е твърде възможно, вместо да открия убиеца на Шао, да се нагърбя с нов случай!“

— Сега, след като изслушах историята ви — обърна се той към жената, — съм наясно, че заболяването ви е много по-сериозно, отколкото си мислех. Когато е предизвикано само от тъга, макар и сериозно, все пак може сравнително лесно да бъде излекувано. Но когато дълбока скръб разяжда сърцето и костите, ще е трудно да ви излекувам. Имам лекарство, което може да облекчи страданията ви, но е абсолютно задължително сам да го приготвя, за да сложа точното количество вода. Само тогава действа, както трябва. Но не е възможно да извърша толкова тънка операция посред улицата. А и не зная доколко сериозно желаете да се излекувате от болките си. Ако искате да се избавите веднъж завинаги, единственият начин е да отидем у вас, за да приготвя отварата.

Жената се поколеба, преди да отговори.

— Ако бъдете така добър да ме придружите до дома, докторе, ще бъда много щастлива, защото наистина искам да се отърва от тази болест. Но има едно неудобство, за което искам да ви предупредя отсега. От смъртта на сина ми съпругата му спазва най-строг траур. Среща се само с най-близки роднини. Следобед се затваря в стаята си и ако дори само за минутка се отбие външен човек, веднага започва да вика: „Майко, защо пускате хора в къща, където живее млада жена?“ Всичките ни роднини мъже знаят за твърдото решение на снаха ми да не се омъжи повторно и вече не ни посещават, а от известно време и жените престанаха да идват. Вече сме съвсем сами със снаха ми. Сутрин се занимаваме с домакинските работи, следобеда всяка си стои затворена в стаята. Ако се съгласите да дойдете, ще трябва да приготвите лекарството в двора и ще трябва да ви помоля да си тръгнете веднага след това. Иначе снаха ми ще ме хока.

Тези думи потвърдиха съмненията на съдията Ди — в смъртта на младия мъж имаше някаква загадка. „Истина е — каза си той, — че за щастие в нашата страна добродетелните вдовици не са рядкост, но тази млада жена явно е преминала всякакви граници. Достойно е да не желае мъже да влизат в дома и да бърборят в нейно присъствие. Но отказът да се вижда с други жени и това затваряне всеки следобед сама в стаята й вече са много подозрителни. Ще отида с тази жена у дома й и ще се опитам да изясня поведението на снаха й.“

— Наистина възхитително и похвално е, че снаха ви до такава степен тачи паметта на съпруга си. Ще остана у вас само докато приготвя лекарството, и веднага ще си тръгна, без дори да изпия чаша чай или да ви притеснявам по друг начин.

Зарадвана, че съдията приема условията, жената каза припряно:

— Аз ще избързам да обясня всичко на снаха си и веднага ще се върна да ви взема.

Опасявайки се да не би младата жена да се възпротиви на посещението му, съдията отсече:

— Не! Веднага след като ви приготвя лекарството, трябва да се върна в града, защото имам работа. Поставяте твърде много условия, макар че, както предполагам, нямате средства да ми заплатите прилично. Въпреки това ще ви придружа до вас само за да не пострада името ми на вещ лечител. Но трябва да тръгнем веднага.

И той започна да прибира билките и лекарствата в сандъчето, после се поклони дълбоко на тълпата зяпачи и последва жената.

Минаха по няколко тесни улички и стигнаха до скромно жилище. Момиченце на около седем години стоеше пред вратата и радостно изтича към тях, щом ги видя. Задърпа за ръкава жената, докато правеше някакви жестове с ръка, издавайки неразбираеми звуци. Съдията осъзна, че момиченцето е нямо, и попита:

— Кое е това дете, изгубило дарбата на словото? Нямо ли се е родило?

Но жената вече беше отворила вратата и бързаше да влезе, по всяка вероятност за да предупреди снаха си за посещението. Съдията се страхуваше, че младата жена може да се скрие, преди да успее да я види, затова бързо последва жената в къщата. В дъното на двора имаше ниска постройка с три стаи, долепени една до друга. Вратата на дясната се пооткрехна, вероятно някой вътре бе чул отварянето на входната врата. В процепа се появи глава на млада жена и съдията се озова лице в лице с нея.

Жената беше на около трийсет години и носеше обикновена синя домашна рокля. Нямаше грим, но това ни най-малко не накърняваше сластната й красота. Както установи съдията, можеше на часа да завърти главата на всеки мъж. Белоснежното й чело беше съвършено изваяно, а страните й бяха свежи като роза.

При вида на чужд мъж в къщата главата тутакси се скри и вратата се захлопна. Разнесоха се възмутени викове. Младата жена ругаеше свекърва си:

— Недостойна жено, и шарлатани започнахте да водите в къщата! След няколко дни спокойствие отново ще трябва да се карам цяла вечер с вас. С какво съм заслужила това нещастие?

Като чу това, съдията Ди си рече, че трябва да се опита да разбере какво точно става в този дом. „Младата очевидно е зла и непрокопсана — помисли си той. — След като видях всичко това, няма да си тръгна оттук, преди да науча повече, ако ще да ме засипят с обиди и ругатни.“

Той се настани на един стол в двора и каза почтително:

— Недостойната личност, прекрачила вашия праг за пръв път, не се е осведомила за почитаемото ви име. Предполагам, че момиченцето, което изтича да ни посрещне, е вашата уважавана внучка?

— Фамилното ни име е Би — отвърна жената. — Покойният ми съпруг се казваше Би Джанпан, а синът ми — Би Сюн. Уви, след смъртта му ми остана само седемгодишната ми внучка — тя прегърна детето и се разрида.

— Госпожо — започна съдията, — вече става късно и ще ви помоля да ми донесете мангала за чай, за да сваря лекарството. Но като лекар ме заинтересува вашата внучка. Какво се е случило, че е загубила говора си?

— Всичко дойде от жестоката участ, която сполетя нашия дом — отвърна жената. — Още като бебе показваше забележителни способности. Беше много умна, на четири годинки говореше съвсем свободно. Но два месеца след смъртта на баща й една сутрин се събуди онемяла. Оттогава разбира всичко, което чува, но не е изрекла една думичка. Не е ли ужасна беда толкова мило и обещаващо дете за една нощ да се превърне в безсловесна твар!

— В коя стая спеше през нощта, когато загуби говора си? — попита съдията. — Може би някой й е дал някакво лекарство. Трябва да се осведомите точно по този въпрос, защото, ако някой с долни намерения е дал на момиченцето някаква упойваща отвара, от която е онемяло, аз бих могъл да го излекувам.

Преди още госпожа Би да успее да отвърне, от стаята долетяха крясъците на младата жена:

— Този измамник се опитва нагло да измъкне пари от честните граждани, като им разказва небивалици. Кой ще даде нещо на дъщеря ми, след като е винаги с мен? Какви ли не лечители е имало от памтивека до днес, но не съм чувала някой да е успял да излекува ням човек. И вие, бабичко, сте домъкнали този шарлатанин в къщата само за да се развличате, без да се поинтересувате що за човек е. Чудесно споделяте моя траур, няма що!

Нахоканата госпожа Би не смееше да отвори уста.

„Няма начин тази млада жена да не е забъркана в някаква грозна комбина — помисли си съдията. — Свекърва й не се досеща за нищо, защото е напълно празноглава. Въобразява си, че снаха й наистина се е загрижила да опази неопетнено вдовството си. Аз пък подозирам, че е убила мъжа си. Истински целомъдрените вдовици са и почтителни снахи. Ако тачат паметта на съпрузите си, се тревожат и за здравето на майките им. Защо тази млада жена не желае да направи нищо, за да облекчи страданието на свекърва си? И вместо да се зарадва, когато някой заявява, че може да я излекува, не проявява никакъв интерес, а дори обижда и ругае. Освен това защо не направи нещо, за да излекува нямото си дете? Тези несъответствия са сигурно доказателство за вината й. Но да избягваме прибързаните стъпки, за да не събуждаме излишни подозрения. Щом се върна в съдилището, ще се заема по-подробно с този случай.“

— Аз може и да съм само един обикновен пътуващ лекар — на висок глас заяви съдията, докато се изправяше, — но все пак изисквам от хората дължимото ми уважение. Иначе ми е невъзможно да ги лекувам. И така, щом снаха ви ме обижда безпричинно, аз, който не съм ви поискал и грош за старанията си, не виждам защо трябва да ви помагам. Потърсете си друг лекар.

С тези думи съдията си тръгна. Госпожа Би дори не посмя да го задържи или да го помоли да промени решението си, а само го съпроводи мълчаливо до вратата.

Когато съдията се озова на пазарния площад, слънцето вече залязваше. Беше късно да се връща в града и реши да пренощува в селото. Щеше да се прибере в Джанпин на другия ден, след като се опита да посъбере сведения за това място.

Точно срещу пазара зърна голяма странноприемница. Влезе в двора и към него веднага се завтече един прислужник, за да го попита само легло ли желае, или отделна стая. Дворът беше пълен с носилки и каруци. Не му се искаше да споделя една стая с неизвестен брой клиенти и каза:

— Сам съм, но възнамерявам да остана два дни и да посрещам пациенти, докато събера нужните средства, за да продължа пътя си. Тъй че предпочитам да наема отделна стая.

Щом научи, че лекарят ще преглежда болни и ще продава лекарства, което обещаваше допълнителни бакшиши, прислужникът отвърна с особена почтителност:

— Добре, господине — и поведе съдията към стаите за гости във втория двор.

Прислужникът почисти стаята и понеже съдията не си носеше рогозка за леглото, изтича да му донесе своята. Оправи постелята и попита гостенина дали е вечерял. Съдията си поръча две ястия и стомничка вино, а докато чакаше да му ги донесат, изпи чаша чай. След като привърши с вечерята, си каза, че не би било зле да се опита да научи от многобройните клиенти нещо за убийството в село Шестата миля. На двора гостите още сновяха напред-назад, въпреки че прислужникът вече палеше хартиените фенери.

Сред пъстрата тълпа зърна един мъж, който се спря и понечи да го поздрави. Съдията мигновено го позна и преди още той да отвори уста, възкликна:

— Почитаеми господин Хун, какъв късмет да ви срещна тук! Последвайте ме моля, нека си поговорим в стаята ми.