Дукесата

Глава четвърта

Клер погледна часовника на гърдите си и тропна ядосано с крак. Пак стана така! Вече втори път за четири дни пропускаше обяда! Часът беше едва един и десет, но от опит знаеше, че нямаше да я пуснат в трапезарията, щом дукът вече е заел мястото си. Беше се опитала да поговори с Хари и да го попита защо майка му е създала всички тези ограничения, след като той е глава на семейството. Но отговорът му беше:

— Това е. И от край време е така.

Сега Клер имаше две възможности — или да се прибере гладна в стаята си, или да потърси по-малката си сестра и срещу заплащане да получи един сандвич.

Не и харесваше нито едното, нито другото. Предпочиташе да привикне да се отказва от обяда, ако трябва — и от чая, за да има повече време да прави каквото си иска.

През изминалите три дни разучава главната сграда, разглежда картини и мебели, пресмяташе колко щеше да струва необходимият ремонт. Също така прекара много време в скитане из градините. Липсваше й библиотеката и веднъж късно вечерта се спусна на пръсти долу с намерение да се шмугне незабелязано вътре. За свой ужас обаче дори в този късен час завари там някакъв възрастен човек. От уплаха нададе тих вик и избяга по стълбите към първия етаж.

Беше гладна от продължителната разходка и съзнаваше, че щяха да минат часове до следващото ядене. При това си спомняше неодобрителните погледи на другите жени, когато предишния път по време на чая се нахвърли върху намазаните с масло хлебчета и препечените филийки. От яд ритна силно стената на къщата. Когато и това не помогна, седна на една малка пейка в градината, скри лице в ръцете си и, навярно за хиляден път, откакто беше пристигнала, щеше да ревне с глас.

Но докато седеше така с наведена глава на пейката, вниманието й бе привлечено от нещо като дупка в живия плет. Както винаги любопитството й се оказа по-силно от глада и тя се изправи, за да огледа по-внимателно тази пролука. Наистина една пътека минаваше през плета, който ограждаше западното крило. Клер си проби път през храсталаците и след няколко крачки стигна до врата, скрита зад бурените. Беше опитвала всички врати — както от вътрешната, така и от външната страна на стените, за да установи, че са залостени. Сега почувства, още преди да натисне бравата, че тази врата не е заключена. Не само че не беше заключена, но бе току-що смазана на пантите и дръжката й се отвори с лекота.

Клер влезе в тъмната вътрешност на западното крило и сякаш се пренесе в миналото. Около нея се издигаше висока като пещера каменна зала, която, както се досещаше, някога е била преддверието на замъка. По стените висяха избелели гоблени, а из най-затънтения край се намираше огнище, на което можеше да се изпече цял вол. Изпочупени столове, маси и пейки се въргаляха по пода, а в един ъгъл Клер видя куп желязо — явно оръжия и доспехи.

Когато зрението й свикна с оскъдната светлина, тя се поразходи из помещението, което беше студено като гробница — от столетия може би тези каменни стени не бяха затопляни. На много места Клер се натъкваше на цели завеси от паяжини, но нищо не можеше да я спре.

От тази зала тръгваха две вити стълби и Клер избра едната, за да се качи на по-горните етажи. Стъпалата бяха протрити от безбройните крака, които са сновали по тях векове наред, и хлъзгави от студа и влагата.

Горе Клер прекоси няколко помещения. Тук-там още имаше остатъци от мебели. В едни от тези покои тя намери дълъг меч, вдигна го от пода и го поднесе на светлината на прозореца. Изпъкналите кръгли стъкла — стари и слоести — бяха в по-голямата си част изпотрошени и прилепи бяха свили тук гнезда. Клер разгледа дългия меч и отново в главата й засвириха гайди. Досегашните й впечатления от Брамли бяха много далеч от представата й за Шотландия, но този меч, който държеше сега в ръцете си, й вдъхваше надежда, че може би очакванията й ще се сбъднат.

С меча в ръка Клер се качи на следващия етаж и там пристъпи прага на голямо помещение с високи прозорци, през които влизаше достатъчно светлина, за да разгледа остатъците от гоблените, украсявали някога стените. Те й дадоха представа за какво е служила тази стая — и за какво можеше да служи в бъдеще.

Скръсти ръце пред гърдите си, за да се постопли, и обиколи стаята.

— Щом се омъжа, ще ремонтирам това крило — каза тя високо. — Ще превърна покоите тук горе в наше жилище и те ще изглеждат така величествени, както преди двеста или триста години. Ще тапицирам стените с кариран плат и ще реставрирам гоблените. Ще…

Не можа да каже нито дума повече, защото стъпи на изгнила дъска и подът се срути под краката й. Дългият меч полетя в ямата. Тя извика, когато пропадна надолу, но успя да се хване и увисна, заклещена през кръста в дупката. Замалко да се разбие върху каменния под на долния етаж. Изкрещя втори път — този път за помощ, но викът заседна в гърлото й. Кой щеше да я чуе през дебелите цял метър каменни стени? Кой щеше да я намери тук? Нима някой се беше поинтересувал за нея, когато отсъстваше в трапезарията? Щяха ли да минат дни, преди да я открият тук?

— Ха-ха!

Вдигна очи и видя мъжа, когото беше срещнала в дъжда и който се бе нарекъл Тревилиън, да стои до вратата. Веднага у нея се пробуди същото неприятно чувство: не й харесваше как стои там, облегнал самоуверено рамене на вратата. Не й допадна изражението върху неговото прорязано от белези лице, което обаче сега изглеждаше по-младо, отколкото го пазеше в спомена си.

— Дочух шум и го взех за цвърчене на плъхове. Но, както виждам, плъхът е само един, макар и доста големичък.

— По-добре си запазете отвратителните забележки за после и най-напред ми помогнете да се измъкна от тук! — А щом изляза от тази дупка, помисли си тя, ще те насека на парчета с меча!

— Изглеждате ми обаче достатъчно силна, за да си помогнете сама. Нима сте забравили, че съм болнав стар човек? Бих могъл да получа сърдечен пристъп, ако ви се притека на помощ. Може би ще бъде по-добре да извикам вашия силен млад дук!

Тя се опита да се вкопчи в нещо, за да се измъкне сама от дупката, но наблизо нямаше нищо, за което да се улови.

— Хари излезе, за да купува коне.

— Доста често го прави, нали?

— Ще прави конюшня за състезателни коне. — Отказа се от опита си сама да се измъкне от зейналата дупка и погледна нагоре към него. — Вече губя сили и всичко ме боли. Моля ви, помогнете ми да изляза от тази дупка!

Тревилиън направи няколко крачки към нея, наведе се, хвана я под мишниците й и я измъкна без усилие от дупката. За миг тя застана близо, много близо до него. Наистина не го докосваше, но усещаше дъха му върху лицето си. Когато той я погледна, сърцето й лудо заби. От гняв е, помисли си тя, но имаше и нещо друго. Той се усмихна, сякаш беше открил нещо, което търсеше отдавна и отстъпи малко назад.

Клер изтупа прахоляка от дрехите си.

— Много ви благодаря. Вече се боях, че никой тук няма да ми помогне и че аз…

Изведнъж млъкна слисано, защото говореше на стените. В помещението вече нямаше никой. Запъти се към вратата и погледна надолу по извитата стълба, но и там нямаше никой. Обаче нагоре като че ли й се мярна леко движение, когато той се скри зад завоя на стълбата.

Добре, каза си тя. Не желаеше да разговаря с него. Отблъскваха я хапливите му забележки.

Но после отново си спомни как бяха разговаряли. Мечтаеше да си поприказва с някого, а той беше интересен събеседник.

Изправи рамене, приглади роклята си и последва Тревилиън нагоре по извитата стълба. Престъпи прага на стая, която беше по-малка от онази долу, но все пак достатъчно голяма, за да се чувства човек уютно в нея, и видя, че тук бяха събрани най-добрите мебели от някогашния замък. Един доста запазен гоблен покриваше по-дългата стена, а срещу него имаше хубаво канапе, тапицирано с жълта коприна. Из стаята бяха разпръснати няколко големи стола с дърворезба, изобразяваща брадати мъже. И в средата стояха — колко странно — единадесет малки маси, всяка с кресло пред нея и отрупани с купища хартия, бележници, писалки и мастилници.

Клер забрави колко беше студено тук и колко много я дразнеше обитателят на тези покои, и тръгна към една от масите.

— Недейте! — заповяда Тревилиън зад гърба й.

Клер се обърна виновно. Той стоеше до вратата с чаша в ръка и отпиваше от димящата течност. Гладът се обади отново във вътрешностите на Клер и пак я побиха студени тръпки. Забеляза камината, в която гореше слаб огън. Отиде до нея и застана с гръб към огъня. Искаше да го предразположи за разговор и му се усмихна с най-милата си усмивка.

Той повдигна учудено вежди, сякаш разбираше какво мисли в този миг, отиде до една маса, седна и започна да пише.

— Не си спомням да съм ви канил тук. Не сте длъжна да останете, може да си тръгнете, когато поискате.

Клер стоеше като препарирана. Странно, но въпреки искрената си неприязън към този човек и враждебното му държание, тук се чувстваше не толкова нежелана, както сред ония мъже в библиотеката на Брамли.

— Тук ли живеете?

— Вижте, нямам време да разговарям с млади момичета. Имам работа.

— А, така ли? Над какво работите?

— Над нещо, което не разбирате — изсумтя той.

Клер грееше ръце на огъня и умираше от любопитство да разбере какви са тези книги и ръкописи. Самите маси бяха като музейни експонати: имаше две от времето на Яков Първи, а други две — в стаи кралица Ана, една изглеждаше така, сякаш я бяха задигнали от Златния салон, а останалите като че ли с месеци бяха стояли под дъжда.

И тъй като Тревилиън седеше с гръб към нея, доста далеч от камината, Клер се протегна безшумно колкото се може по-напред, и се опита да прочете нещо от най-близката маса.

В този миг той се обърна й я прониза с поглед. Клер бързо се изправи с невинен вид, сякаш не е искала да наднича. Опита се да прикрие любопитството си с безобидна усмивка, но кръвта, която обагри страните й, я издаде.

Той вдигна чашата с чай, отпи глътка и я постави отново върху чинийката.

— Защо не сте в трапезарията? Не е ли време за обяд?

— Пак го пропуснах.

— Пак ли? Често ли ви се случва?

— За съжаление, да. Все не мога да планирам разходките си така, че да се връщам навреме и не смогвам да се преоблека за обяд. Дано някога все пак се науча.

Той само изсумтя презрително.

— Дотогава, значи, ще гладувате — каза той и отново се съсредоточи в работата си. — Май не е лесно да се стане дукеса.

Клер му се изплези, когато отново й обърна гръб. Знаеше, че трябва да си върви, но какво щеше да прави в стаята си? Наистина не понасяше този човек и не умираше за компанията му, но гледката на книгите и ръкописите я омагьосваше. Не можеше да се накара да си тръгне.

Бавно и съвсем безшумно тя протегна ръка и взе един лист от близката маса. Веднага се разнесе ревът на Тревилиън:

— Оставете го на мястото му!

Стъписана, тя изпусна листа. За миг замръзна на място и се разтрепери като дете. Той се преструваше, че не й обръща внимание, но веднага усещаше движенията й.

— Какво пишете наистина? — попита тя.

— Нямам време да ви просвещавам. — Тревилиън се изправи, премести се на друга маса и незабавно започна да пише.

Клер искаше да му каже, че си е забравил чашата с чая, но като я разгледа, се захласна от нейната красота. Не беше виждала в живота си по-хубава чаша. Чаят вътре изпускаше пара, и Клер усети с ужас, че посяга към нея.

— Нямах намерение да ви преча — каза тя. — Бях тръгнала на разходка, когато видях открехнатата врата в стената и влязох вътре. Хари, искам да кажа Негова светлост, ми разреши да разгледам къщата.

Междувременно бе стигнала до масата с чашата чай и вече я държеше в ръка, без да съзнава добре какво прави. Нямаше съмнение, че Тревилиън се беше извърнал на стола си и я гледаше, когато грабна чашата. Внезапно у нея се събуди детският инат и тя я поднесе към устните си. Беше й мъчно за самата себе си, задето всеки обяд гладуваше, без някой да го е грижа за нея. Изпи до дъно полупразната чаша и изведнъж й се стори, че умира.

— Това било повече уиски, отколкото чай — закашля се тя и притисна ръка към гърлото си.

— Най-добро шотландско уиски — потвърди Тревилиън развеселен.

Клер се олюля към него и се хвана за една маса.

— Ако ще припадате, препоръчвам ви канапето отсреща — подът е прекалено твърд.

Макар че гърлото и стомахът й горяха, Клер успя да му хвърли унищожителен поглед. Успя най-сетне да се докопа до облегалката на един стол и се строполи върху него.

— Аз… това питие направо щеше да ме убие — изхълца тя.

— Да се краде на човек уискито е престъпление, но то наистина рядко се наказва със смърт. Поне в повечето страни е така. Като не говорим въобще за морала на крадеца…

— Ще млъкнете ли най-сетне? Може ли човек да умре от толкова уиски?

— Надали.

Той я наблюдаваше внимателно с изразителните си очи, докато видя как след някое време й олеква.

— Боже мой — простена тя. — Струва ми се, че за пръв път наистина се стоплих, откакто съм в тази страна. Чувствам се… — гласът й заглъхна.

— Пияна. Просто малко се понапихте. — Той плесна два пъти с ръце и почти в същия миг на вратата се появи един мъж.

Въпреки замаяността си Клер се ококори: това беше най-огромният човек, който беше виждала през живота си — предполагаше, че надхвърля два метра, при това беше облечен в чудновата бяла одежда. Носеше туника, която му стигаше до коленете, й отдолу плътно прилепнал панталон. Лицето му беше тъмнокафяво, имаше черни очи, тънки устни и голям нос с толкова заострен край, че според Клер с него би могло да се реже метал. Около главата му беше навита бяла чалма, а в средата й изпъкваше огромен квадратен смарагд.

— Оман — каза Тревилиън, силно провлачвайки гласните „о“ и „а“, — донесете ядене на нашата пийнала гостенка.

— Въобще не съм… — започна Клер, но после спря насред изречението. Струваше й се, че стаята се върти около нея. — Как блести огънят! И какви красиви маси! Всъщност Хари знае ли, че живеете тук?

Тревилиън й обърна гръб и потопи писалката си в мастилницата.

— Имам позволението на Негово сиятелство, ако имате пред вид това.

Клер захихика.

— Не Негово сиятелство, а Негова светлост. И майка ми винаги бърка обръщенията.

Тревилиън отново я погледна.

— Как нарича майка ви нашия приятел Хари? — Погледът му беше толкова съсредоточен, сякаш изпитваше огромен интерес към тази дреболия.

— Както й хрумне. — Клер прихна, като прикри с ръка устата си. — Вчера го нарече „Ваше господство“. На Хари това му се стори много смешно. Има чувство за хумор.

— Всички добродетели събрани в една личност, така ли?

— Да, вярвам, че е така — каза Клер с обожание в гласа. — Той е мил и внимателен. — Тя вдигна нагоре лявата си ръка. — Отдолу имам превръзка, а след като си навехнах ръката, Хари ме накара да остана целия ден в леглото.

— Сама ли?

Клер се опита да стане от стола си.

— Няма да остана ни секунда повече! Няма да позволя да ме обиждате!

Но когато стана, й се зави толкова силно свят, че се наложи отново да седне. Тревилиън вдигна очи от ръкописа си чак когато Оман се появи в рамката на вратата.

— Яденето е там отсреща — каза той и отново натопи писалката си.

Клер стана предпазливо и с несигурна крачка мина през вратата в съседната спалня. Това беше чудесно помещение — стените бяха покрити със златист копринен брокат, каменният под беше застлан с превъзходни персийски килими, а в средата се издигаше най-удивителното легло, което беше виждала през живота си. Беше огромно, с разкошно резбовани крака, широки сигурно по половин метър. Подпорите на балдахина и таблите също бяха целите в резба. Всичко бе тапицирано с червена коприна.

Клер се изкуши да скочи в леглото, но после забеляза на масата до стената подноса с ядене и се насочи натам. Не беше виждала никога такова меню. Паничка с нещо като бял крем, паничка с варени картофи, друга с тънки резенчета месо, а в средата имаше купичка със салата. Освен това голяма купа с домати и нарязани краставици. Това не беше начинът на хранене, на който беше свикнала.

Седна до масата, взе лъжицата и я потопи в белия сос. Супа ли беше, или може би сметана? Поднесе го към носа си.

— Кремът се нарича кисело мляко — извика Тревилиън от вратата. — Представлява ферментирало мляко.

— Изглежда прекрасно.

Клер поднесе лъжицата към устата си. Кремът накиселяваше, но беше приятен. Тя се усмихна на Тревилиън, и той, изглежда, остана доволен, че й допадна киселото мляко. Влезе, настани се на креслото до прозореца и се зае да пали една лула с ароматен тютюн.

Клер се нахвърли като вълк на храната.

— Какво правите тук? — запита тя между две хапки. — Защо са ви единадесет писалища? На кого е принадлежала по-рано тази стая? Вие ли сте единственият обитател на това крило? Много ли сте болен?

Той я изгледа през синкавия дим на лулата си.

— Май се чувствате малко самотна тук, нали?

— Разбира се, че не съм самотна. Най-малко стотина души живеят под покрива на тази къща. Как може да се чувствам самотна? — Тя погледна отново към подноса. Сега, когато стомахът й беше пълен, приятното замайване от уискито започна да изчезва.

— И освен това имате Хари, нали?

Тя остави вилицата върху подноса.

— Мисля, че е най-добре да си тръгвам.

— Това е стаята на Чарли.

Клер го погледна учудено.

— Още не познавам тук човек на име Чарли.

— Чарли, принцът.

За миг девойката занемя.

— Бони принц Чарли? За него ли говорите?

— Че кой друг. Загинал е през… — 1745 година.

— Да, точно в тая година е прекарал тук една нощ. Моите роднини, а те, разбира се, са и роднини на Хари, са били негови привърженици и са го помолили да пренощува тук. Което той и направил. — Тревилиън посочи с лулата си към леглото.

Сега Клер разглеждаше леглото със съвсем други очи.

— Бони принц Чарли е спал в това легло?

— Дори е оставил няколко неща в онова чекмедже.

Клер предпазливо доближи малката масичка до леглото и отвори чекмеджето. Вътре имаше парче кариран плат с цветовете и монограма на принца. Клер вече беше виждала в музеи няколко връхни дрехи от този плат. До него лежеше сгънат на две пожълтял лист хартия. Разтвори го предпазливо и намери вътре къдрица светлокестенява коса. Погледна Тревилиън.

— Негова ли е?

— Да — каза той и се усмихна едва забележимо.

Клер грижливо върна къдрицата и плата в чекмеджето и го затвори.

— Мястото на тези неща всъщност е в музея.

Тревилиън само сви рамене и дръпна от лулата си.

Клер разгледа със страхопочитание леглото и после направи онова, което винаги й се приискваше при вида на някой чудесен музеен експонат: докосна го. Нежно поглади дърворезбите по краката на леглото и червената плюшена покривка.

— Леглото не е прогнило. Тъй като всяка нощ спя в него, мога да ви уверя, че е достатъчно здраво.

Клер го погледна, за да види дали не се шегува, но после се покатери с блажена усмивка върху леглото и се изтегна. Оттук можеше да се любува на същото късче небе, което е виждал и принц Чарли.

— Струва ми се, че чувам да свирят гайди — каза тя тихо. — Това е истинската Шотландия.

Тревилиън я гледаше настойчиво.

— И как си представяте истинската Шотландия?

Тя се подпря на лакти.

— За мен това е историята на тази страна. Вие шотландец ли сте?

— Наполовина. Майка ми е англичанка.

— В такъв случай вашите родители са се мразили. — Тя се отпусна върху червената плюшена завивка.

— Колко вярно — каза той. — Не съм срещал друга съпружеска двойка, да се мрази толкова силно, колкото моите родители.

— Напълно обяснимо. Англичаните са преследвали с векове шотландците. Знаете ли, че един английски крал бил наречен „шотландския чук“? — Тя се усмихна към балдахина. — Но никой, абсолютно никой не е успял да пороби шотландците. Каквото и да са им причинили англичаните, не са успели да ги сломят. И накрая те дори са излезли победители.

Тревилиън дръпна отново от лулата си.

— Ако ние, шотландците, сме толкова бедни, а англичаните — толкова богати, как може да сме ги победили?

— Яков Първи, естествено. Елизабет Първа поднесе на тепсия цяла Англия на един шотландец. Всички останали английски крале и кралици имат шотландска кръв.

Тревилиън стана, отиде при леглото и я погледна отвисоко.

— Каква романтична душа сте! Винаги ли вярвате в онова, в което ви се иска?

— Познавам историята и…

— Ха! — прихна той. — Яков Първи е живял в Шотландия само като бебе. Той е толкова англичанин, колкото и вашият млад дук, а сегашната ни кралица Виктория е повече германка, отколкото англичанка.

Разбира се, Клер знаеше тези факти не по-зле от него, но предпочиташе да ги омаловажава.

— Въпреки всичко… — Тя млъкна, защото Тревилиън беше излязъл от стаята, отпусна се на леглото и се усмихна. Беше приятно да побъбри с човек, който все пак има представа от история. Трябваше да се радва, че въобще намери с кого да си поговори. Стана и отиде в съседната стая. Тревилиън отново седеше пред една от масите и пишеше.

— Какво… — започна тя, но той се обърна и я сряза:

— Ако искате да останете тук, пазете тишина. Не търпя да ми се дърдори, когато работя.

— Ако ми кажете върху какво работите, може би ще мога да ви помогна. — Самата мисъл да се залови с нещо беше достатъчна, за да се почувства щастлива.

— Умеете ли да четете арабски ръкописи?

— Не, но аз…

— Тогава не можете да ми помогнете. Седнете там. — Посочи с глава към тапицираната пейка до прозореца. — Вземете си книга или нещо за писане и се занимавайте.

Клер седна до прозореца и се опита да погледне навън. Наложи се да отвори ръждясалата рамка със старовремски панти, за да види нещо, тъй като стъклото беше съвсем потъмняло и зацапано. Виждаха се градините и буренясалите хълмове към гората.

Клер остана дълго така, вдишваше сладкия хладен шотландски въздух и разглеждаше хълмовете. По някое време се извърна и забеляза, че Тревилиън я пронизва с очи. Изглежда четеше мислите й, а тя нямаше представа какво мисли той.

Изплаши се от настойчивостта, с която я гледаше, и от зеленикавия оттенък на кожата му.

— Много ли сте болен? — попита тя тихо.

— Бях — троснато отвърна той. Очевидно не искаше да говори с нея за своето здраве. — Четете само от време на време или сте от онези момичета, които ги мързи да отворят книга и прекарват времето си в безделие?

— Към всички ли сте толкова високомерен, или само с мен?

Той едва не се усмихна.

— Към всички съм еднакъв.

— Каква ужасна мисъл — произнесе тя тихо.

Сега той наистина се усмихна, и тя забеляза, че не изглеждаше нито толкова болен, нито дори толкова грозен. Когато отвори уста, за да каже нещо, той я предупреди:

— Никакви въпроси повече!

После се изправи и отиде при две тесни дъбови врати, вградени в стената. Когато ги отвори, Клер видя, че зад тях се криеха книги. Тя скочи пъргаво от пейката до прозореца и се мушна пред него, за да види по-лесно заглавията по гърба на книгите. Не забеляза как Тревилиън погледна към тила й. Той се наведе, за да вдъхне аромата на косите й. Те ухаеха на слънце и треви и той с усилие устоя пред изкушението да я целуне по врата.

Клер почувства, че изневиделица я побиват тръпки. Видимо потръпна, сякаш нещо беше опърлило кожата й.

— Аз… аз мисля, че е най-добре да си вървя.

Той направи онази гримаса, която толкова я дразнеше. Под мустаците му устните потрепнаха в лека усмивка, когато извади една книга от рафта.

— А аз си помислих, че искате да прочетете нещо. А, ето четиво за вас. „Преоткритият Тибет“. О, не, книгата е на италиански.

Той понечи да я върне на рафта, но Клер я грабна, като се стараеше да стои по-далеч от него.

— За ваше сведение, мога да чета на италиански. Случайно вече познавам тази книга. Не ви ли казах, че съм прочела всичко от капитан Бейкър?

— Да, казахте. Не си струва тези книги да се четат повторно, така ли?

— Главите, които ми харесаха, съм ги чела по няколко пъти.

— Какво имате пред вид с това „главите, които ми харесаха“?

— Защо се засягате толкова от думите ми? Човекът е писал за всичко, което е видял. Някои неща ми бяха твърде скучни.

— Кои например?

Беше направил крачка към нея. Клер намръщено се принуди да отстъпи назад.

— Неговото описание на превозни средства например — отговори тя припряно. — Има обичая да ги измерва и после да изброява всичките им размери: диаметър на колелата, дължина на каруците, големина на седалките и тъй нататък. Един безкраен списък, който довежда читателя почти до отчаяние.

— А може би вие не сте чак толкова голяма, колкото се мислите, за да оцените тези неща — заяви той подигравателно. — Вие…

Тя отново се обърна към него. В очите й се четеше такова въодушевление, че Тревилиън неволно потръпна. Клер имаше вид на човек, който вярва в нещо, и тъй като той отдавна вече бе загубил всяка вяра, в първия момент не можа да си обясни този ентусиазъм върху прелестното й лице. Наблюдаваше как очите й искряха от възбуда и устните й набъбваха. Защо не беше забелязал веднага, че е красива? Защо беше видял само повърхността и не оцени силния темперамент, който бушуваше под нея? Отново пристъпи още малко напред.

— Чудесното в неговите книги са описанията на хората — заяви Клер възторжено. — Той е великолепен познавач на човешките характери. Книгите на повечето изследователи в това отношение са доста скучни. Всички пишат някак дистанцирано и когато се натъкнат на нещо интересно, читателят най-често трябва да се задоволява с такива оскъдни описания като: „Днес видях едно необикновено племе. Членовете му се изхранват с мравки.“ Такова нещо може да доведе читателя до лудост. Той веднага иска да разбере дали тези хора пекат или варят мравките, дали ги отглеждат. Връхлитат го безброй въпроси. А капитан Бейкър винаги засища любопитството на своите читатели. Той обяснява всичко.

— Включително диаметъра на колела и превозни средства — каза Тревилиън почти машинално, впечатлен не толкова от думите й, колкото от страстта, с която ги произнасяше.

— Не мисля, че сте в състояние да разберете такова нещо.

— Но капитан Бейкър щеше несъмнено да го разбере, както и младият Хари, разбира се. — Тревилиън сам се стъписа от ревнивия си тон. За щастие, малката американка сякаш не го забеляза.

Тя се наведе да прочете заглавията по гърба на книгите, които лежаха на най-долния рафт, а погледът на Тревилиън се плъзна по тялото й. Толкова копнееше да сложи ръце на талията й, че пръстите му се разтрепериха.

— Сигурно постоянно намеквате за младостта на Хари, защото вие самият вече не сте млад? И баща ми се държи така с по-младите мъже. Изглежда това му създава чувство, че ги превъзхожда.

Клер се изправи отново и едва не се сблъска с Тревилиън.

— В този шкаф виждам книги само от капитан Бейкър. — Обърна се и се отдръпна малко, за да го погледне. Изразът на очите му накара дъхът й за миг да секне. Никога мъж не беше я гледал така. Нормално ли беше това? Очите му, в които най-често проблясваха подигравателни искри, бяха пълни с… Не беше сигурна с какво, но във всеки случай не беше ехидство.

Отстъпи крачка назад.

— Струва ми се, че и вие сте очарован от този човек. Права ли съм? — попита тя припряно. — Затова навярно и се обидихте, когато го критикувах.

— Какво носите под полата си? — попита той тихо. Клер отвърна с къс, нервен смях:

— Турнел. Къде сте живели, че не знаете какво е турнел?

— Прекарах много години в чужбина.

— Сигурно е така. — Тя се обърна отново към шкафа и няколко пъти си пое дълбоко дъх, за да се успокои малко пулсът й. — Ще взема тази книга. Въпреки, че съм я чела поне десетина пъти.

Той взе книгата от ръцете й, прочете заглавието „Търсенето на Пеша“ и я сложи обратно на рафта.

— Щом като сте я чели десетина пъти, наистина ще ви е скучна.

— Но тя няма да ми е скучна. Аз…

Сложи длани върху китката й и й попречи да вземе отново книгата.

— Имам нещо от него, което положително не сте чели.

Тя дръпна ръката си.

— Чела съм всичко…

— Става дума за ръкопис, който не е печатан.

Клер затаи дъх, обърна се към него и се усмихна.

— Моля ви, покажете ми го.

Има най-откритото лице на света, помисли си Тревилиън. По него можеше да се чете като в отворена книга. И това усърдие, тази жажда за знания, които се изписваха по него — Тревилиън се трогна. На драго сърце би й дал повече, отколкото можеше да научи от книгите. Отдръпна се неохотно от нея, отиде при една ракла до стената, взе някакъв ръкопис и й го подаде.

— „Ухаещата градина“ — прочете Клер, — преведена от капитан Бейкър. — Погледна го и му се усмихна благодарно, докато притискаше ръкописа към гърдите си като някаква скъпоценност.

Тревилиън се намръщи. Тя му се усмихна, както дете се усмихва на баща си, и той положи голямо усилие, за да овладее нервите си. Беше сгодена за брат му. Съвсем не беше лекомислена млада жена, с която да се забавлява един следобед. Ако я докоснеше, това щеше да има лоши последици и да доведе до безкрайни усложнения.

— Седнете пак оттатък и пазете тишина — заповяда той строго. — Трябва да си върша работата.

Тя не отрони нито дума повече, върна се при пейката до прозореца и седна. Отне й няколко минути, докато свикне със ситния почерк на капитан Бейкър и скоро разбра що за книга й беше дал Тревилиън. Бе превод на източен трактат върху любовно изкуство.

Първата глава разказваше за красотата на жените и се описваха всички части на женското тяло. Втората беше посветена на мъжете, следваше описание на любовните пози. После идваха забавни сведения за съпружеската изневяра и за всички възможни разновидности на така наречената свободна любов.

Клер прочете ръкописа на един дъх. Към пет часа влезе огромният черноок мъж с белите дрехи и остави пред нея поднос е плодове, филии хляб и висока метална чаша. Клер промърмори „благодаря“ и започна да яде, без да откъсва очи от четивото.

На едно място се изсмя високо.

Тревилиън я стресна, като я запита кое е толкова смешно.

— Тук пише — отговори тя, — че дребните жени са много по-добри за… — Тя погледна нагоре към него. — Разбирате за какво, в сравнение с едрите. Въобще дребните жени били за предпочитане за… е, сещате се за какво… за любов.

Той я погледна. На ръст беше малко над един и петдесет и седеше със свити колене. Той й се усмихна прелъстително.

Погледите им се кръстосаха за миг и в тази секунда през главата й минаха много картини на съвкупяващи се двойки. Тръсна глава, сякаш за да пропъди подобни образи и отново потъна в книгата. Прочете редица истории, които разказваха за изневярата на жените към техните съпрузи. Тези епизоди я накараха да се намръщи. Прелисти бързо ръкописа, но не можа да открие съответната глава за изневярата на мъжете към техните съпруги.

На едно място от гърдите й се изтръгна високо „ха!“.

Тревилиън й хвърли поглед.

— Тук пише, че мъжете и жените никога не могат да бъдат приятели, че това било пример за невъзможното. Не вярвам и съм убедена, че и капитан Бейкър не може да го е вярвал. Той…

— Това е превод, а не съчинение, което отразява собственото му мнение. Не забелязахте ли, че не съдържа данни за дължини и ширини, няма диаметри на колела на каруци…

Клер остави хапливата му забележка без отговор и продължи да чете. Едрият мъж в белите одежди й подаде миниатюрна чашка с някаква течност. Отпи от нея и се закашля.

— По-внимателно — предупреди я Тревилиън.

— Мисля, че не трябва да пия уиски.

— А пък аз мисля, че не трябва да четете това, което тъкмо четете.

Тя се усмихна. Имаше право. После сви рамене, отпи от чашата и се вглъби отново в ръкописа. Уискито я стопли.

След известно време дочете и последната страница и се загледа през прозореца.

— Е? — попита Тревилиън. — Достоен ли е за него? За капитан Бейкър, имам предвид?

Клер бавно се обърна и го погледна. Главата й беше замаяна от прочетеното — неща, които досега й бяха напълно неизвестни. Разглеждаше тъмните очи на Тревилиън, широките му рамене, ръцете му с дълги прави пръсти.

— Аз — започна тя, но бързо се отказа. — Разбира се, трябва да се издаде само за отбран кръг читатели — рече с делови тон. — Но мисля, че може да донесе добри пари.

Тревилиън й се усмихна малко покровителствено.

— Че какво знаете вие за печеленето на пари?

Клер му върна покровителствената усмивка. Може би поради светлината, но в този миг той не изглеждаше никак стар.

— Докато вие, британците, наследявате готови пари, ние, американците, се налага сами да си ги печелим. В Америка един мъж — или една жена — може да започне от нула и да натрупа милиони. Достатъчни са само упорит труд и далновидност.

— Но и вие ще спечелите пари от брака си с един дук.

— Изглежда не познавате много добре семейството си, иначе щяхте да знаете, че Хари няма и пукнато пени. — Клер му обърна отново гръб и стана от пейката. — Много ви благодаря, мистър Тревилиън, че ми дадохте да прочета ръкописа. Беше извънредно интересен. Но трябва да тръгвам. Сигурно е вече късно и аз отново… — Тя се сепна, щом погледна часовника се. — Наближава седем! Ще пропусна вечерята, ако не побързам. — Остави ръкописа върху най-близката маса, извика още веднъж: — Благодаря! — и изтича надолу по стълбите.

Едва беше изчезнала, когато в стаята влезе Оман, за да разтреби. Тревилиън гледаше към празната й чаша за уиски и ръкописа, който току-що бе прочела.

— Харесва уиски и книги за секс — каза той тихо и се усмихна.

— Тя е хубавица — каза Оман на родния си език — един език, който Тревилиън беше усвоил след дълго, упорито изучаване.

— Тя принадлежи на моя брат — каза той и обърна гръб на Оман. — Принадлежи на неговия свят, не на моя.