Жълтата кутия

11

Бившият телохранител на Гостун, Теодорит беше пил много. Предния ден изкара малко пари, които побърза да обърне в делвички с вино в "Плаща", любимата му кръчма, където се събираха ветерани със съмнителна репутация. Пиха, пяха и си спомняха за отминалите славни времена, докато парите му не свършиха. Съдържателят настойчиво го кани да остане да пренощува, но наемникът само махна с ръка. Имаше железен принцип, който се бе заклел да спазва: независимо колко е пил или каква работа има, винаги да се прибира да спи у дома си. Беше дал това обещание на болната си майка преди дванайсет години и продължаваше да го спазва, независимо от това къде и в какво състояние е.

Теодорит залитна, подпря се на близката стена и спря да си почине. Наистина бе пил повече от колкото трябва. Беше му трудно да диша, сърцето му биеше силно, виеше му се свят. Черен плъх притича през краката му и той се опита да го ритне, но не улучи и залитна отново. Плъхът спря, приклекна на задните си крака, вторачи се с малките си червени очички в пияния, изцвърча сякаш му се присмива и се шмугна в близката купчина с боклуци. Някъде се отвори врата, някой извика за довиждане, отговори му женски глас.

Наемникът се отблъсна от стената, заклатушка се отново, но остана прав. Краката му затъваха в калта и мръсотията, краят на вълненото му наметало бе подгизнало, ножницата му се влачеше по земята. Теодорит разкопча панталона си и препика стената, на която се бе подпирал, пръскайки и собствените си ботуши. След това пристегна колана си, оригна се, тръсна рамене и се повлече към къщи.

Трябваше да се прибере, да избистри главата си и да помисли. Бе си спомнил нещо, което можеше да промени живота му. Точно така, както го бе променил преди дванайсет години, след злополучното нападение над Гостун. По това време Теодорит бе съвсем друг – напет и самоуверен, облечен с красиви дрехи и с пълна кесия. Силата и майсторството му в боя бяха привлекли погледите върху него и той бързо започна да се издига. Отначало го наемаха търговци, които искаха да пази сергиите им по пазарите. След това започнаха да му възлагат по-отговорни задачи – да охранява керваните им или да се грижи за безопасността на тях самите и семействата им. Скоро всички знаеха – ако искаш сигурна защита, трябва ти Теодорит!

Наемникът спря на средата на улицата и се загледа в луната. Някъде избуха бухал, закъсняла котка лениво се влачеше по улицата. Славни времена бяха! Бе участвал в смъртоносни схватки, бе се хвърлял в неравностойни битки, но винаги побеждаваше. А славата му растеше. Парите също. Ако не беше болната му майка, Теодорит щеше да е истински щастлив. Но той правеше всичко по силите си, тя да се чувства колкото се може по-добре. Настани я при себе си в просторната си къща до източната страна на виадукта, нае най-добрите лекари и билкари, които да се грижат за нея, викаше поне веднъж в месеца някой от колобарите да пречистват тялото и духа ѝ. Накрая лично боритарканът на Филипополис Гостун го покани да оглави охраната му. Всичко се нареждаше прекрасно. До онзи злощастен четвъртък!

Така и не разбра какво се обърка под стените на града. Яздеха спокойно и се смееха, а в следващия миг ужасът се стовари върху тях с цялата си сила. Господарката Косара бе мъртва, дъщеря ѝ пищеше ритайки с крака преметната през гърба на един отдалечаващ се кон, част от другарите му лежаха мъртви по земята.

Всъщност всичко започна седмица по-рано. Някой бе обрал резиденцията на Гостун, задигайки парите за похода на Борис срещу Византия. Боритарканът побесня. Теодорит отговаряше за охраната и цялата вина падна върху него. Той проведе щателно разследване, но не откри нищо. Ключалките бяха цели, никой не бе влизал в къщата. Но парите ги нямаше. Така и не разбра какво е станало. До тази вечер.

Един от разказите на другарите му по чашка бе подсетил телохранителя за нещо, което видя малко преди обира. Нещо, за чиято значимост досега не си бе давал сметка. Теодорит разказа подозренията си на пияната компания, но никой не му обърна внимание. И по-добре! Първо трябваше да се увери, че е прав, а след това да накара този, който бе станал причина за сгромолясването му, да си плати.

Наемникът се усмихна в тъмнината. Може би пак щеше да се издигне до върха. След като Гостун го изгони, репутацията му падна катастрофално. Никой вече не се доверяваше на Теодорит. Никой не искаше да го наема както преди. Наложи му се да продаде хубавата си къща, за да не гладува и да се премести с майка си в покрайнините на града. От време на време намираше малки поръчки, но те бяха дребна работа – да пази градината на някой селянин, да прибере дълг от отказващ да си плати длъжник или да се грижи за животните на някой мулетар.

Но това можеше да се промени. Скоро.

Най-накрая Теодорит се добра до дома си. Бутна паянтовата врата и влезе в приземната къща. Трябваха му няколко опита, преди да успее да запали остатъка от лоена свещ, оставен върху масата. Наемникът свали наметалото си, прозя се и го закачи на един от забитите в стената пирони. Майка му спеше обърната към стената в дъното на стаята.

Главата на телохранителя още се въртеше, коремът започна да го присвива от изпитото вино. Седна на леглото, изу единия си ботуш и се ослуша. Нещо не беше наред. В стаята цареше мъртвешка тишина. Дишането на майка му не се чуваше, дори мишките, които цвърчаха непрекъснато, бяха замлъкнали.

Теодорит се пресегна към свещта на масата, когато нещо неочаквано го жегна под лявата мишница. От ребрата му стърчеше забита тънка, желязна кама.

Наемникът се опита да стане, но краката му се оплетоха и той се строполи на земята. Последното, което видя, преди мракът да покрие завинаги очите му, бе голямата черна локва кръв под леглото на майка му.

Убиецът изчака бившия телохранител на Гостун да издъхне, след което се наведе и издърпа ножа от раната. Не искаше да оставя никакви следи. Още повече сега, когато вярното куче на княза – Климент, бе дошло да души в града.

Корсис трудно намери бившия телохранител на Гостун. Никой не помнеше Теодорит, камо ли да знае къде може да бъде открит. Накрая помощникът на писаря все пак се добра до някаква следа. Разбра, че изпаднали бивши военни се събират в страноприемница с името "Плаща" и побърза да се запъти на там.

Пристигна със закъснение. Теодорит си беше тръгнал, а другарите му лежаха пияни по пейките или повръщаха в ъглите. След дълги пазарлъци, младежът успя да убеди един от по-малко пияните да го заведе до дома на бившия телохранител.

Отдавна се бе стъмнило. Улиците бяха пусти, тук там срещаха закъснели минувачи, които бързаха да отминат, гледайки с подозрение понеслия маслен фенер Корсис и клатушкащия му се спътник.

Няколко пъти се губиха, докато намерят дома на телохранителя. Покрайнините на Филипополис съвсем не бяха толкова внушителни, колкото центърът на града. Повечето къщи представляваха просто дупки в земята с пристроени над тях ниски покриви, през калните улици притичваха бездомни кучета и котки, от камарите със смет се носеше цвърченето на плъхове.

Спътникът на Корсис започна да пее с пълно гърло неприлична песен, един от прозорците се отвори и някои лисна върху тях гърне с нечистотии.

– Още много ли остава? – попита младежът, докато изтръскваше наметката си. – Сигурен ли си, че знаеш къде живее?

– Разбира се, че знам! Почти стигнахме! – обяви пияният и разпери ръце – Хей! Внимавай къде ходиш! – извика той на внезапно появил се мъж с ниско нахлупена качулка, който почти се блъсна в тях. – Видя ли го тоя? – попита той Корсис. – Щеше да ме събори на земята! Но аз не се давам лесно! Дори и пиян. Ето! Това е мястото!

Вратата на къщата зееше отворена. Корсис извика Теодорит по име и след като никой не му отговори изтегли меча си и бавно влезе в дома на бившия телохранител.

След миг излетя навън и започна да вика за помощ.

И така, да обобщим какво имаме – писарят барабанеше по дървената маса. Настроението му беше минорно. Не стига, че бе изпуснал Шарения, ами и телохранителят на Гостун, от който се надяваше да научи толкова много, бе замлъкнал за винаги. Така нишките с едновремешното престъпление ставаха с една по-малко. На всичкото отгоре отново започна да вали. Пролетният дъжд тропаше по покрива на малката къща, по прозорците се стичаха широки струи вода. – Първо: Невестулката се запознава с джебчия на име Зах, като го спасява от скандал при игра на зарове. От него научава, че ако иска да наеме убиец, трябва да отиде на пазара и да търси касапин с прякор Кървавия. Трябва да остави предплата и името на набелязаната жертва при покупка от сергията му. Ако месарят намери изпълнител се свързва с клиента. Ако прецени, че не може да извърши поръчката, връща част от парите. Така ли е?

Помощникът му кимна.

– Зах казва и нещо друго, което е важно – преди години работата на Кървавия е вършил ковачът Блех. Джебчията не знае къде е той сега, но предполагам, че няма да е трудно да го намерим. Ако в нападението над Гостун и убийството на жена му има някакъв заговор, ковачът, а не касапинът е нашият човек – Климент помълча, заслушан в тропащия дъжд – Второ: Бившият телохранител на Гостун, Теодорит е убит в дома си. Промушен е с нож в гърдите. Убита е и майка му. Престъпникът е знаел, къде живее Теодорит и го е причакал. Никой не е чул или видял нищо. Приятелите на убития също не знаят или не искат да кажат кой може да е извършил престъплението. В джоба на убития е намерен къс пергамент, на който пише "Ques custodiet ipsos custdes?" – "Кой ще пази пазачите?" – популярна римска поговорка. Нали така?

Сега бе ред на другия му помощник да кимне с глава.

– Да тръгваме! – писарят откачи наметалото си от куката на стената. – Имаме работа за вършене и малко време.

Дъждът ги блъсна в лицата и тримата заслониха очите си с ръце, нахлупвайки ниско качулките си. Прескачайки локвите стигнаха до пазара и забързаха към северната му част, където бяха продавачите на месо. Лъхна ги смрад на мърша, кръв и смърт.

Дъждът бе отнесъл част от мръсотията и прочистил въздуха, но не бе успял да измие миризмата на смърт.

– Мога ли да ви предложа нещо, господарю? Няма да намерите никъде по-добра стока от моята – едър мъж с омазана кожена престилка поднесе към писаря агнешки бут, от който капеше кръв. Месото ми е съвсем прясно! Току-що заклано агънце, пасло на най-слънчевите склонове, хранено само с ябълки и моркови. От личното ми стопанство. С малко подправки и вино ще си оближете пръстите!

– Търсим Кървавия – безцеремонно каза Корсис и надигна качулката си. – Къде можем да го намерим?

Месарят се отдръпна назад и ги изгледа с присвити очи.

– Не трябва месо, нали? – попита той и хвърли бута обратно на дървения тезгях зад себе си. – Или поне не животинско. Заприличахте ми на почтени хора – касапинът плю на земята. – Този, които ви трябва, е в дъното. Ето го там – махна той с ръка. – И не ми благодарете за услугата.

Посредникът на наемните убийци бе нисък, пълен и с големи кръгли очи и широки устни. Само тежките му пожълтели клепачи, мазолите по ръцете и твърдостта, с която въртеше ножа, подсказваха, че месарят е човек, с когото трябва да се внимава.

– Какво искате? – попита той със стържещ глас, докато излизаше зад сергията си, триейки ръце в кожената си престилка.. – Ако това, което е изложено не ви харесва, отзад имам прясна стока. Агнета, телета и две прасета. Само ми посочете какво точно искате. Ако търсите сукалче, ще трябва да почакате няколко дни, докато го докарам. Но месото им е крехко, а цената най-добрата, която можете да намерите във Филипополис. Ако търсите кокошки...

– Не сме дошли за това – прекъсна го писарят. – Имаме нужда от друга услуга.

– Не разбирам за какво говорите – Кървавия отстъпи назад, но в очите му проблесна алчност. – Ако няма да купувате...

– Много добре знаеш за какво става дума – Невестулката раздвижи пръсти, все едно отброява монети. – Имаме работа за теб!

Касапинът опря гръб в сергията си и извади дълъг тънък нож за транжиране.

– Не знам кои сте и кой ви е пратил при мен, но поведението ви не ми харесва! – каза той. – Или купувайте нещо и се махайте или...

- Или какво? – Корсис извади кинжала си и тръгна към месаря. Като по команда зад него се появиха трима калфи. На главите си бяха нахлупили черни калпаци от нещавена кожа, в ръцете им проблясваха остриета.

– Приберете ножовете или ще ви арестувам! – нареди Климент, но никой не му обърна внимание. – Ние сме княжески пратеници! Ако не ни се подчините, значи сте предатели!

Кървавия облиза тънките си устни и леко кимна с глава. Помощниците му прибраха ножовете си и отстъпиха назад, но продължиха да хвърлят зпалашителни погледи.

– Какво искате? – попита отново касапинът. – И не мислете, че службата ви при Борис е кой знае колко голяма защита.

Писарят пропусна покрай ушите си думите на месаря.

– Наричат те Кървавия и това едва ли е само заради професията ти – Климент направи крачка напред и помирително вдигна ръка. – Но не за това сме дошли. Търсим ковача Блех и мисля, че ти си човекът, който може да ни упъти към него.

– Не знам за какво говорите! – повтори отново касапинът и устата му се разтегна в широка усмивка. – Не познавам никакъв Блех, нито който и да било ковач. Вярно, понякога ползвам услугите им, така че ножовете ми винаги да са добре наточени, но нищо повече. Няма с какво да ви бъда полезен.

– Сигурен ли си? – писарят изглеждаше разочарован. – Надявах се да ни помогнеш.

– Съвсем сигурен! – отговори Кървавия и малките му очички проблеснаха присмехулно. – А сега, ако нямате повече въпроси, моля да ме извините, но имам работа за вършене. Трябва да заколя три овци – последните думи прозвучаха заплашително, а помощниците зад гърба му се изхилиха. – Сбогом!

– И ще си тръгнем просто така?! – гласът на Корсис трепереше от възмущение. – Трябваше наистина да арестуваме този подлец, господарю!

Без да отговаря, писарят продължи да крачи по мокрите плочи. Дъждът бе спрял и навалицата между сергиите се увеличаваше. Гражданите на Филипополис бързаха да наваксат това, което бяха пропуснали заради лошото време.

Без предупреждение, Климент се промуши между двама търговци и прикривайки се в тълпата, тръгна обратно, давайки знак на спътниците си да го последват. Накрая спря зад един тезгях с купчина вдигащ пара прясно изпечен хляб и им посочи сергията на Кървавия.

– Наблюдавайте внимателно! Скоро ще се появи касапинът, или някой от помощниците му. Бъдете готови да ги проследим!

– За какво... – започна Невестулката, но писарят сложи пръст на устните си и бившият джебчия млъкна.

Не им се наложи да чакат дълго. След около пет минути месарят, свалил мърлявата си престилка и наметнал тежка вълнена пелерина, се появи иззад сергията си и неочаквано пъргаво за пълното си тяло започна да си проправя път в тълпата.

Климент и помощниците му изчакаха Кървавия да мине покрай тях, след което бързо тръгнаха след него.

Не беше трудно да го следят. Слънцето изгря и силно напече камъните, от които започна да се издига пара. Въздухът стана задушен и влажен, в небето се стрелкаха врабчета, лястовици и сойки, излезли да търсят храна след края на пороя. Няколко гарги с крясъци се гонеха между дърветата, докато накрая накацаха по клоните им като големи черни плодове. Бяха изминали едва няколко пресечки, когато месарят съблече дебелото си наметало и го метна през ръка.

Кървавия вървеше бързо, без да се обръща, сигурен, че се намира в пълна безопасност. Касапинът мина покрай амфитеатъра, спусна се по улицата до него, внимавайки да не се подхлъзне на някой от мокрите камъни, подмина Виа Милитарис и забърза към западната част на града. Влезе в пивницата "Ръкавицата на дядо" и само след миг излезе отново. Този път не беше сам. Съпровождаше го среден на ръст мъж, прикрил лицето си с качулка. Двамата разпалено обсъждаха нещо, докато бързо вървяха по павираните улици.

– Този много прилича на човека, с когото се сблъскахме пред къщата на убития Теодорит. И наметалото му е същото – възбудено каза Корсис, но Климент само кимна с глава и даде знак на помощника си да не изостава.

Кървавия и спътникът му бързаха. След като решиха спора си, двамата спряха с приказките и поеха по един от хълмовете на града. Крайната им цел се оказа тясна дървена къща, с висока небоядисана ограда и прозорци, чийто капаци бяха обковани с железни нитове. Някъде от вътрешността се носеха удари с чук, над покрива се издигаше гъст черен пушек.

Кървавия потропа няколко пъти на вратата, която се отвори и двамата посетители бързо се шмугнаха през нея. Климент и помощниците му се скриха под съседния навес, без да изпускат от поглед дома, в който бяха влезли касапинът и маскираният непознат.

- Чия е тази къща? – попита Корсис, но преди Климент да му отговори от вътре се разнесоха викове.

Без да имат нужда от подканяне, тримата изскочиха от прикритието си. Климент задумка с юмруци по вратата, викайки да му отворят в името на княза. Корсис я удари с рамо, но и тя също като прозорците бе подсилена с дебели железни пластини и не се поддаде.

– Чакайте! Чакайте! – Невестулката извади от джоба си закривено парче тел и го мушна в ключалката.

От вътрешността на къщата се разнесе дрънчене, последвано от нечии гневни гласове.

– Побързай! – настоя писарят. – Нямаме време за губене!

– Правя каквото мога – отговори му с пухтене бившият джебчии. В следващия момент ключалката изщрака, вратата се отвори и тримата влетяха в къщата.

– Ти поемаш маскирания, ние с Невестулката ще се справим с месаря – извика Климент на Корсис, докато тичаха по стълбите, вадейки оръжията си. – Не го изпускай в никакъв скучай!

Попаднаха в широка, богато обзаведена ковачница. По земята се търкаляха калаени чинии и чаши, тежък чук бе паднал и разбил на парчета глинена делва, в огъня, нажежени до червено, стояха дълги клещи, краищата на които бяха омотани с мокри парцали. От съседната стая се чу вик. Климент ритна с крак вратата и влетя в помещението.

В единия ъгъл, държащ пред себе си като щит широко медно духало, шумно поемайки си дъх, стоеше висок мъж с посивяла коса и вързана на плитка брада. Дебелата му кожена престилка бе прерязана на няколко места, от които капеше кръв.

Срещу него, с нож и къс меч в ръка, бяха застанали Кървавия и закачуленият непознат. Те също дишаха тежко и изненадано се обърнаха към връхлитащите ги нападатели.

– Това са хората на княза! – извика касапинът и се хвърли срещу писаря.

Климент отби ножа му с меча си, двете остриета се срещнаха със звънтене. Въпреки ниския си ръст и килограмите си, Кървавия ловко заобиколи писаря, опитвайки се да го откъсне от помощниците му и отново атакува, целейки с ножа си гърлото на противника си. Климент се приведе, за да избегне удара, а в точи момент закачуленият блъсна Невестулката и побягна. Корсис се метна след него, крещейки му да спре.

– По-добре се предай! Нямаш шанс срещу трима ни! – извика писарят на касапина, който се оглеждаше като хванато на тясно животно. – По-добре се предай и ти обещавам княжеската милост – повтори Климент и вдигна меча си.

Кървавия облиза устни, избърса потното си лице и без да отговаря отново се хвърли напред. Писарят парираше ударите му, опитвайки се да даде възможност на Невестулката да се включи в боя, но касапинът така ловко се въртеше из стаята, че бившият крадец не смееше да атакува, страхувайки се да не нарани господаря си.

Биейки се като див звяр, месарят се опитваше да се добере до врата. Острието на тънкия му нож проблясваше като светкавица из стаята, ударите му бяха бързи и писарят с мъка успяваше да ги парира. Страхът даваше допълнителни сили на касапина, който не спираше да мушка и ръга, търсейки начин да се измъкне.

Неочаквано мъжът до стената се включи в боя. С див вик той скочи напред и с всичка сила стовари медното си духало върху главата на Кървавия, който рухна на земята с разцепен череп. Климент насочи меча си към сърцето на убиеца, а Невестулката коленичи и го хвана за гърлото. Оказа се излишно. Касапинът бе мъртъв.

– Така му се пада! – процеди през зъби мъжът със сивата коса и бавно се свлече по стената на пода. Зад него по бялата вар остана тъмна кървава диря.

– Ти си ковачът Блех, нали? – писарят коленичи и подхвана умиращия, който кимна с глава. – Защо те нападнаха тези двамата?

Вместо отговор, раненият само се усмихна и поклати глава. По устата му се появиха кървави мехури.

– Аз съм пратеник на княза. Мога да ти помогна. Но трябва да ми кажеш кой те нае за нападението над Гостун. Помниш нали? Било е преди дванайсет години!

Ковачът кимна отново, от устните му се отрониха няколко неразбираеми думи. Писарят допря ухото си до лицето на Блех, опитвайки се да чуе какво казва той.

- Не знам кой беше... Носеше качулка, лицето му винаги бе скрито. Но плащаше добре, много добре... С истински жълтици... Като тази – ковачът извади изпод дрехите си медальон от златна монета. От едната му страна бе изсечена главата на някакъв император, от другата, седнала на трон Богиня, подаваща му глобус. Блех изхриптя, думите излизаха с мъка от устата му – Толкова добре, че след това нямаше нужда да работя повече... Никога... Беше нисък и преправяше гласа си...

– Но кой беше той, кой? – отчаяно разтърси умиращия Климент. – Как да го намеря?

– Не знам... И други питаха... Но никога не съм знаел... Кървавия... – главата на Блех се люшна и застина в страни.

Ковачът беше мъртъв.

Корсис блъскаше хората по пътя си. Отначало викаше да се пазят, но скоро започна да пази дъха си за преследването. Пред него закачуленият ловко се провираше през тълпата, рязко завиваше по малките улички, прескачаше купчините с боклуци и макар младежът да тичаше с всички сили, все повече и повече увеличаваше разстоянието помежду им.

– Дръжте го! – извика Корсис на появилия се зад един от ъглите патрули, но преди войниците да разберат какво да направят, беглецът профуча покрай тях.

Стараейки се да не изостава, помощникът на писаря се втурна с нови сили след убиеца. Страхуваше се маскираният да не свие из малките улички на града, които се пресичаха в гъста мрежа и да му избяга. За негови учудване беглецът се отправи към центъра. Прелетя като вихър през пазара, шмугна се под кафяв кон, който с цвилене се изправи на задните си крака, прекоси Хебър по един от централните мостове и се насочи към резиденцията на боритаркана Курт.

"Нима отива да се предаде?" – невярващо си помисли Корсис докато продължаваше да тича.

Мъжът прелетя като хала по мраморните стълби, изкрещя нещо на войните, застанали на пост пред вратата, и изчезна във вътрешността на къщата.

Корсис нямаше този късмет. Стражите на входа се опитаха да го спрат и се втурнаха след него, след като той продължи, без да обръща внимание на думите им. Единият от войниците го хвана за рамото, другият се хвърли в краката му.

– Глупаци! Пуснете ме! Ще го изпуснем! – изкрещя Корсис, а гласът му отекна под мраморния свод.

Тримата се затъркаляха по пода. Привлечени от шума, от помещението до вратата изскочиха още войници, които също се включиха в боя. Въпреки че се бореше като лъв, ругаейки и блъскайки противниците си, скоро Корсис бе прикован към пода. Над него се надвеси чигат с изваден меч, тънки черни мустаци и гневнен поглед.

– Тъй, тъй... – каза присмехулно военният, завъртя оръжието си и ритна поваления – Я да видим, какво имаме тук?! Кой си ти, че така нахлуваш в резиденцията на боритаркана!? За какъв се мислиш?!

– Аз съм княжески пратеник! Преследвам престъпник, който влезе тук! Курт може да е в опасност!

– Какъв престъпник? Влизал ли е някой друг? – чигатът въпросително погледна един от войниците си.

– Малко преди него се появи един мъж. Знаеше паролите, затова го пуснах. Лицето му беше скрито. Но знаеше паролите и затова... – повтори войникът, но чигатът го удари с плоската страна на меча си.

– Ах ти... – започна той, но в следващия миг от горния етаж се чу писък, последван от викове за помощ.

– Това е Курт! – извика Корсис, изтръгна се от ръцете на тези, които го държаха и затича по стълбището.

След него, сипейки ругатни, се втурнаха чигатът и подчинението му.

Боритарканът Курт беше в покоите си. В ръката си държеше меч. Паднал по гръб на пода в локва кръв, пред него лежеше непознатият. Качулката му се бе смъкнала и Корсис разпозна в него помощника на боила – Маламир.

– Чух викове, в следващия момент той нахлу в стаята ми. Беше с качулка и не можах да го разпозная. Стискаше нож. Помислих, че ме напада, затова извадих меча си и го промуших... Не знаех, че е Маламир. Не знаех... – боритарканът тежко се отпусна на стола и си наля чаша вино. – Но защо е дошъл тук въоръжен? Какво с искал от мен?

- Искал е да те убие! – мрачно каза Корсис, загледан в лицето на мъртвеца. – Точно както е убил и бившия телохранител на Гостун Теодорит!