Жълтата кутия

5

Александър бе казал истината – никой не знаеше нищо за смъртта на Агоп.

Воден от чигата Симеон, в чийто район бе станало престъплението, Климент огледа мястото, където бе убит свещеникът – малка тясна уличка, не далеч от дома му. Разпита живеещите наоколо, повечето от които работници и калфи, живеещи по трима – четирима в стая, за да пестят от наема, но не научи нищо.

– Сигурно са били пияни! Стига да имат пари, се влачат по пивниците, бият се и крещят. След което се връщат в дупките си, където падат в мъртвешки сън – Симеон се изплю презрително на земята. – Дори и да са чули нещо, няма да кажат. Винаги рискуват да натопят някой от своите.

Агоп бил намерен от минаващ патрул късно през нощта. Лежал с вперени в небето очи, от тялото му стърчали няколко стрели. Големият му златен кръст и други скъпоценности не били докоснати.

Писарят поиска да види трупа, който още не беше погребан. Вече бе свикнал с гледката на мъртъвци, но се развълнува, когато застана пред тялото на убития свещеник. Покрит с парче плат, Агоп изглеждаше здрав и жилав мъж, чийто живот някой внезапно бе прекършил.

Климент преброи рани от четири стрели. В рамото, ръката, корема и сърцето. Последните две се бяха оказали фатални. Но дори и без тях, свещеникът щеше да умре от загуба на кръв.

До трупа на Агоп, в плитка дървена купа бяха поставени бижутата му – кръст, огърлици и гривни от злато и сребро. Който и да го бе убил, не го бе направил, за да го ограби. Четирите рани показваха и друго – нападателят не боравеше добре с лъка.

Писарят поиска да му покажат и отрязаната глава, донесена от непознатото момиче. Внимателно огледа лицето, покрито със съсухрена жълта кожа, раните по него, златната обица на здравото ухо. Гледката не беше приятна, но което бе по-лошото, не намери нищо, което да му подскаже чия е главата и какво общо има с цялата история. Накрая писарят нареди да я погребат заедно с тялото на свещеника.

Съпровождан от Симеон, Климент обиколи и разпита покровителите на Агоп – боили, багаини и заможни търговци. Повечето от тях бяха използвали свещеника като щит, зад който да се крият, докато се ориентират в новата религия. Бяха плащали добре за това и нямаха мотив да убиват отеца. Все пак обиколката не бе напразна. Климент научи две неща. Че Агоп е бил много богат и че е имал слуга на име Николай.

– Не знаехме това! – стреснато започна да се оправдава Симеон. – След убийството претърсихме дома на свещеника, но не намерихме нищо ценно – няколко книги и дрехи. Вярно, беше разбъркано, но предположих, че Агоп просто не е държал на реда. Не сме и подозирали, че има слуга – чигатът притеснено облиза устните си.

Климент завъртя глава, опитвайки се да уталожи връхлетелия го гняв. Спомни си какво казваше любимият му учителя по философия и логика, Лъв Математик докато се разхождаше с него и останалите си възпитаници под сводовете на Магнаурската школа. "Причината за гнева е високомерието" – повтаряше той. И какво още? А да: "Там където не можем да намерим логични доводи, най-лесно е да ги заменим с викове!"

Писарят въздъхна. Нямаше нужда да упреква Симеон. Чигатът просто не бе съобразил колко важна е смъртта на Агоп и не бе положил допълнителни усилия да разбере нещо повече. Не за първи път убиваха духовници в Плиска.

Свещеникът бе живял в "Божия агнец", една от новите страноприемници, която бързо ставаше популярна. Стаите ѝ бяха просторни и чисти, по стените висяха кръстове и иконостаси. Централната колона в общото помещение бе превърната в огромно разпятие, под което гореше кандило. Святата обстановка харесваше на някои от по-набожните посетители, което не им пречеше да надигат чашите вино и да щипят слугините.

Агоп бе държал две свързани стаи на последния етаж – най-хубавите, за които винаги плащал щедро и редовно.

– В едната се настани той, в другата слугата му – обясни съдържателят, докато нервно триеше ръцете в престилката си. – В нощта на убийството, Николай се върна късно. Чух го, защото се качи с трополене по стълбите. От стаята се понесоха необичайни шумове. Отидох да проверя какво става и го срещнах да слиза, нарамил кожени дисаги. Каза ми, че заедно с господаря му заминават за известно време. От тогава не съм го виждал. На другият ден научих, че Агоп е мъртъв. Жалко – съдържателят поклати глава. Беше тих, плащаше добре и не създаваше проблеми. После дойдоха войниците. Наплашиха клиентите, заплашваха ме, че съм виновен за смъртта на отеца, пиха и ядоха на вересия. Опитах се да им кажа какво знам, но никой не ми обърна внимание. Забраниха ми да пускам нови наематели в стаите, което ми носи загуби. Кой ще ми плати за това, господарю?

– Той! – Климент посочи Симеон, който побърза да развърже кесията си.

Стаите, в които бе живял Агоп, тънеха в мрак. Личеше си, че са били претърсвани. По земята се търкаляха панталони и обувки, капаците на раклите зееха отворени, от шкафовете висяха раса и ризи. Миришеше на тамян, свещи и прокиснало вино. Въздухът бе застоял и прашен.

Климент отвори капаците на прозорците, пое дълбоко дъх и започна внимателно да претърсва жилището на свещеника.

Не намери нищо, което да му е от полза, освен няколко преписа на проповеди. Под всеки от тях следваше списък с инициали и дати, срещу които бяха нанесени различни суми. Писарят разпозна имената на някои от боилите, с които бе говорил норано през деня. Очевидно Агоп си бе водил точен списък колко, от кого и кога е получил. Писарят поклати глава и прибра преписите в кесията си. Макар да не хранеше особени надежди, по-късно щеше да разгледа по-подробно списъците. Може би от тях щеше да изскочи нещо.

Не откри и помен от съкровищата на свещеника. Ако Агоп бе притежавал скъпоценности и пари, те бяха изчезнали.

Картината като че ли започваше да се изяснява. По всичко изглеждаше, че слугата Николай е убил господаря си, след което го е ограбил и избягал. Това обясняваше защо накитите на свещеника не са били откраднати. Убиецът е знаел, че го чака много по-богата плячка и не е искал да рискува да го заловят докато обира трупа. Ако Николай бе престъпникът, многото рани също изглеждаха логични – едва ли слугата боравеше добре с оръжието.

Климент огледа още веднъж помещенията. Нямаше какво повече да прави тук. Нареди на доволния съдържател да прибере имуществото на убития и да го изпрати в двореца, а Симеон изпрати да организира издирването на Николай. Прислужникът сигурно отдавна бе напуснал града, но нищо не пречеше да се опитат да го намерят.

Ако Николай беше виновен, случаят щеше да се окаже банален обир, в който нямаше замесена нито политика, нито религия.

Князът щеше да бъде доволен.

Климент – още повече.

Слънцето бързо залязваше и писарят реши, че е свършил достатъчно работа. Крайно време бе да се прибере, да хапне и да си почине. Какво ли правеше Корсис? Сигурно се чудеше къде се губи господарят му.

Климент ускори крачка. По ъглите на къщите, поставени в железни скоби, припукваха факли, на площадите в плитки мангали горяха огньове. Фокусници и жонгльори се опитваха да привлекат вниманието на минувачите, продавачи на вода се надвикваха с търговци на амулети и реликви, проститутки си търсеха клиенти, подвиквайки мръсотии на минувачите.

На един от ъглите разказвач на приказки бе събрал тълпа около себе си. Докато минаваше покрай него, писарят чу част от историята за магьосника Балан, когото никой не можел да залови. Дори когато владетелят пратил след него всичките си войници, вълшебникът побягнал сред стадо овце и изчезнал.

"И когато войниците наближили стадото, овцете вдигнали главите си към тях и всички били с лицето на Балан. И преследвачите му толкова се уплашили, че побягнали все едно под петите им е запален огън" – триумфално завърши историята си разказвачът.

Близо до пазаря писарят мерна "Неуморните" увлечени в играта си, но не им се обади. Някой друг ден щеше да навести новите си приятели. Четирима войници водеха мъж, заловен да краде, който крещеше, че е невинен, а намерените в джобовете му кесии са негови. Страноприемниците бяха пълни с хора, от прозорците им се носеха песни, викове и смях. Жителите на столицата бързаха да пропият това, което бяха изработили през деня.

Климент стисна с едната ръка кесията си, с другата камата под наметката и свърна в страничните улички. Искаше да е по-далеч от тълпата, изпълнила града.

Минувачите намаляха, също и факлите по ъглите. Скоро всичко потъна в мрак, единствената светлина идваше от прозорците на къщите покрай които минаваше. Някъде излая куче, някой го изруга, от другата страна му отвърна веселяшка песен. Пътят бе по-пряк, но и по-опасен. Тук рядко се мяркаха войници и ако му се случеше нещо, щеше да трябва да разчита само на себе си.

Едър просяк внезапно изскочи на пътя му и стиснал заплашително дебела тояга, се насочи към писаря, искайки милостиня. Климент отметна наметалото си, извади камата си и я размаха срещу него, но просякът не се уплаши. Вместо да отстъпи той замахна към главата на писаря. Климент се наведе да избегне удара и това му спаси живота. Над главата му профуча стрела, която се заби дълбоко в гърдите на нападателя му. Просякът падна по гръб, от устата му потече кръв, пръстите му се свиха в гърч.

Без да се оглежда, все още стиснал ножа си в ръка, писарят прескочи трупа и се втурна напред в мрака. Зад него прелетя друга стрела, която се удари в близкия каменен зид и с дрънчене падна на земята. Гледайки в краката си, за да не стъпи в някоя дупка, Климент се понесе из кривите улички. Чу свистенето на още няколко стрели, но те минаха далеч от него. Дали бързият му бяг, тъмнината или изненадата на стрелеца, че е пропуснал мишената си, му спасиха живота?

Най-накрая стигна до една от страничните врати на Вътрешния град, прелетя през нея и бързо я затръшна зад гърба си. Сърцето му биеше лудо, по гърба му се стичаше пот. Защо ли му трябваше да минава на пряко?

Бършейки мокрото си чело, вслушвайки се във всеки звук, който идваше зад стената Климент остана облегнат на вратата докато дишането му не се успокои и не се убеди, че повече нищо не го заплашва. Накрая, оглеждайки се на всяка крачка, бавно пое към собствения си дом.

Корсис спеше и хъркането му огласяше къщата. На масата бяха оставени паница с месо в сос и парче хляб, покрити с тънка ленена кърпа. До тях имаше и кана с вино.

Въпреки приготвената храна, писарят се почувства разочарован. Беше се надявал да обсъди с Корсис случилото се през деня и да му разкаже за нападението. Говоренето му помагаше да формулира мислите си по-ясно, а и младежът задаваше въпроси, които насочваха разсъжденията му в нова посока.

Климент въздъхна и седна пред масата. Храната му се стори безвкусна и изстинала, виното кисело, помещението студено. Наметна се с един от елеците си, изяде месото, отопи соса с хляба и изпи виното. След което се съблече и безшумно се мушна в студеното легло, зави се до брадата и се загледа в тавана. Чувстваше се самотен, тъжен и уморен. Какво ли правеше Ирина? Византийката му бе обещала да се върне, но дали още го помнеше? Дали бе разбрала, че е открил убиеца на баща ѝ?

Нападението го бе разтърсило повече от колкото предполагаше. Следващия път можеше и да не извади късмет. И тогава щеше да лежи в някоя тъмна уличка, а кръвта му да изтича върху камъните като на убития просяк. Щяха да го намерят, както бяха намерили Агоп, а Борис да натовари някой друг да разследва смъртта му. Чудно, кой ли щеше да е това? Дали Еспор? Или Самуил?

Климент скочи и се загърна с одеялото. Колкото и да бе изморен, не можеше да заспи.

Върна се обратно в кухнята и си наля нова чаша вино от бъчонката в ъгъла. Какво бе казал Александър?

Че всичко е започнало след появата на момичето с жълтата кутия. Тя може и да не беше пратена от дявола, но със сигурност се бе превърнала в катализатор на последвалите събития.

Щеше да започне от нея и да кара поред. Да разбере защо са се скарали Гостун и Чака. Защо боритарканът се е оставил да го убият. Кой е обесил заместника му. Останалото щеше да се нареди от само себе си.

Изпълнен с решителност, писарят допи виното си и остави чашата на масата. След това се върна в кревата, зави се през глава и веднага заспа.

Батой придърпа още по-високо яката на дългата си плъстена куртка и се огледа. Улиците бяха тъмни и пусти, но разбойникът не искаше да рискува. За главата му бе обявена награда и той много внимаваше, когато се промъква в града. Нямаше как да го избегне. Ако искаше да поддържа добра връзка между хората си в Плиска и извън нея, подобни пътешествия бяха задължителни.

Беше взел предохранителни мерки и дори и да се натъкнеше на патрул, нямаше от какво да се притеснява. Ако все пак войниците излезеха неразбрани или прекалено съобразителни, бе скрил под дрехата си къс меч и кама. Не се съмняваше, че ще успее да се справи с всяка ситуация.

Разбойникът се намръщи и намести кожената маска на лицето си. Не бе очаквал в кервана, който причака сутринта, да налети на писаря на княза и помощника му. Двамата добре го изиграха!

Батой ядно цъкна с език и стисна дръжката на меча. Може би все пак не трябваше да оставя Климент да се измъква жив. Беше чувал на какво е способен писарят и не му се искаше да му диша във врата. Може би трябваше да го убие, скрит между дърветата и да рискува да понесе последствията от това!

Разбойникът въздъхна. Знаеше, че няма как да го направи. В това отношение Климент бе прав. да го убие значеше сам да си подпише смъртната присъда.

Борис нямаше да прости подобно нещо. А и без това имаше достатъчно други проблеми. Бе се забъркал в неща, които можеше да се окаже, че не са лъжица за неговата уста. Особено след като идиотът Гостун се бе оставил да го убие собственият му заместник. Трябваше да внимава. Много да внимава. Залогът бе огроменживотът му. И власт! Много власт, пари и слава!

Батой премигна. Не трябваше да се самозабравя. Гостун бе мъртъв и нещата се бяха променили. Планът се обърка, но той винаги имаше поне още един в резерва.

И въпреки всичко с удоволствие би пуснал стрела в сърцето на писаря. Мразеше протежето на Борис и знаеше, че рано или късно ще подгони и него. Помощникът му вече бе разпитвал и бе убил двама от прекупвачите, с които въртеше част от сделките си. Въпрос на време бе да надушат следата му.

Батой изцъка отново с език и прокле Гостун. Трябваше да побърза и да използва отсрочката, която има.

"Нищо – помисли си разбойникът. – Плиска е несигурен град, по улиците на който на всеки може да се случи злополука. Едно бързо мушкане с ножа и писарят няма да го има, а проблемът ще бъде разрешен!"

Чигатът Винех обичаше да стои в кулата на затвора на крепостта. Малка, кръгла и добре подредена, с тежка дъбова врата, обкована с метални листове и железни пирони, с тесни бойници и висок таван, тя му даваше чувство на сигурност.

Винех бе непрекъснато нащрек. Бе се издигнал високо за син на дърводелец. Чигатът знаеше, че мнозина му завиждат и само чакат да сбърка, за да му забият нож в гърба.

Чигатът се прояви в походите на Борис и макар те да завършиха безславно, доказа, че е човек, на който може да се разчита. При нападението в Моравия именно той бе този, който защити шатрата на княза в решителния момент. Предвождайки малък отряд стрелци, Винех се появи точно навреме, за да окаже помощ на оредяващата охрана на владетеля и да му помогне да се измъкне невредим от бойното поле. Още там, след края на битката, Борис го произведе в чигат и го зачисли към гарнизона на Плиска.

Винех се доказа достоен за благоволението, което получи. Вършеше съвестно работата си, никога не се оплакваше и започна бързо да напредва. В страховитата нощ на бунта на Иратаис и останалите боили срещу покръстването, чигатът бе един от тези, които вървяха след княза при рискованото му излизане от крепостта. Тогава Винех заложи на карта живота си, но се оказа, че това не е било напразно. Преди да замине да преследва враговете си, Борис го направи заместник на варнеха Самуил и главен отговорник за сигурността във Вътрешния град. Пред Винех се откри нова чудесна възможност. А и варнехът вече не беше първа младост. Но бързият му възход не остана незабелязан. Мнозина от боилите бяха недоволни, че той напредва за сметка на синовете им, които според тях трябваше да се издигат по право.

"Е, сега поне Борис разчисти повечето от тях!" – злорадо си помисли Винех и стисна дръжката на меча си. – "А тези, с които не успее да се справи той, ще се заема аз!"

Чигатът пое с пълни гърди свежия пролетен въздух и се загледа през прозореца. В далечината се виждаше насипът на Външния град, дървената ограда и кулите от двете страни на вратата. Трябваше да отиде да провери какво става там. Войниците имаха навика да се отпускат и да стават немарливи, ако не ги инспектира редовно. Но точно сега не му се ходеше на проверки. Главата му бе пълна с мрачни мисли, в душата му бе неспокойно. Струваше му се, че по ъглите дебнат сенки, които само чакат да им обърне гръб, зa да се нахвърлят върху него с дългите си криви пръсти.

Защо веселият и надменен Чака, се бе обесил? Как приятелят му, мислещ само за вино, жени и бижута, бе посегнал на живота си?

Винех не можеше да разбере това. Нещо се бе случило. Нещо, което може би заплашваше и него.

Чигатът почувства как страхът го изпълва, раменете му се разтрепериха. Имаше много неща, от които да се бои. И смъртта бе само едно от тях. Опита се да се овладее, хвана се с една ръка за масата и огледа стаята. Тук поне бе в безопасност. Нямаше от какво да се страхува.

В същия момент от коридора се разнесоха викове. Някой се караше с войниците му, стъпките и гласовете приближаваха.

Винех се изправи и се опита да се овладее. Не можеше да си позволява подобни размеквания. Трябваше да се стегне и да види какъв е този шум. Затворът във Вътрешния град не беше за обикновени престъпници. Тук заключваха провинили се багаини, боили или военни, които чакаха милостта на хана.

"Князът! Князът!" – поправи се веднага на ум Винех. Не можеше да свикне с новата титла на Борис. А трябваше, ако искаше да продължи да се ползва с благоволението му.

В затвора за големци, посетителите също бяха важни хора, с които трябваше да се внимава. Както и със самите затворници. Винех вече бе ставал свидетел на това, как тези, които лежат в килиите, излизат на свобода и затварят в тях пратилите ги там.

Чигатът опъна кожената си куртка, изпъчи рамене и с широк замах отвори вратата на кулата. От предишния му страх не бе останал и помен.

– Аз съм пратеник на княза! Мога да влизам и излизам където пожелая! Или искате да ви арестувам и да ви натикам в собствените ви килии?! – Винех разпозна гласът на Климент.

Чигатът харесваше писаря. Харесваше бързия му ум, логичността на въпросите му, неподкупността му и разбира се възможността покрай него да се издигнеш бързо нагоре. Самият писар бе пример за това, как човек, стига да притежава необходимите качества и знае как да ги използва, може да стигне до подножието на самия трон.

– Винех! Ти ли командваш тук?! – Климент наистина се бе ядосал. Лицето му бе зачервено, ръката му с пръстена на владетеля още бе вдигната във въздуха. Близо до него, опитвайки се да изблъска напиращите да ги спрат войници, стоеше помощникът му Корсис. Винех го изгледа внимателно. Знаеше, че с него шега не бива.

– Кажи на хората си кой съм, защото явно не признават дори пръстена на княза! – провикна се отново Климент.

Трима едри войници, облечени с нови ризници, кожени ботуши и мечове бяха заобиколили писаря и помощника му. Единият носеше дебела верижка със златен кръст, която се полюшваше на гърдите му, другият стискаше кинжал със сребърна дръжка, под шлема на третия се подаваше везана ленена кърпа. И тримата се хилеха безцеремонно на Климент, без да се впечатляват особено от пръстена, който показва.

Чигатът наруга подчинените си и ги отпрати. След което предложи по чаша вино като извинение.

– Нямам време за приказки! – отсече ядно писарят. – Тук съм, за да видя непознатото момиче по заповед на княза! Имам достатъчно работа за вършене, за да ми пречат собствените ни войници.

– Прав си! Подобно поведение е недопустимо – Винех завъртя очи. – Ако искаш още днес ще ги накажа. Ще ги изпратя да патрулират по оградата на Външния град или да почистват стари оръжия. Но трябва да ги разбереш. Много внимаваме с посетителите тук. В килиите лежат важни личности и сигурността им е на първо място.

– Постъпи както искаш. Те са твои подчинени, не мои – писарят махна с ръка. – Сега просто ми покажи момичето.

– Ела – чигатът тръгна по един от страничните коридори. – Дано успееш да изкопчиш нещо от Аврора[12]. Мъчим се с това момиче повече от седмица, но никой не разбира какво говори. Пълна дивачка!

– Как тогава си разбрал, че се казва Аврора?! – сряза го Климент.

– Не съм разбрал! Така я кръсти един от войниците. По цял ден виси на прозореца и гледа слънцето. Чака изгрева с нетърпение. Но по-добре ела, сам ще се убедиш.

Чигатът ги поведе по един от коридорите. Проходът тънеше в мрак, осветяван единствено от малките бойници покрай които минаваха. От тавана висяха паяжини, миришеше на мухъл и нечистотии, от камъните лъхаше студ. Макар и за важни особи, затворът в крепостта на Вътрешния град не бе приятно място.

Килията, в която бе настанена непознатата, бе малка, влажна и тъмна. В единия ъгъл имаше дървен нар с нахвърляна върху него слама. Под малко решетъчно прозорче стояха паянтова маса и стол. На една от стените висяха тежки ръждясали халки.

В ъгъла на леглото, обгърнало коленете си с ръце, седеше момиче или по-скоро млада жена. Краката ѝ бяха боси и мръсни, ръцете с почернели нокти, сплъстената ѝ коса тежко падаше на мазни кичури около главата. Дрехите на Аврора бяха раздърпани и захабени, по лицето ѝ още личаха стари следи от синини и рани. Момичето се сви още повече при отварянето на вратата, гледайки подозрително новодошлите. Мръсно, босо и раздърпано, свито върху леглото в каменния ъгъл на килията, то приличаше на малко птиче в клетка, тъгуващо за синьото небе.

Следвайки порива си, писарят се наведе напред и хвана ръцете на непознатата.

– Не се бой – каза той. – Няма да ти сторя нищо лошо.

Изведнъж му се прииска да сграбчи момичето в прегръдките си и да го увери, че не я заплашва нищо, че всичко ще бъде наред, а той ще я пази. Безпомощна и объркана, Аврора му напомняше за самия него, преди толкова много време. Тогава, след пожара, изпелил дома му и погубил родителите му, един друг човек се бе навел над малкия Климент, бе стиснал ръцете му и бе обещал да го пази. После го бе отвел. За негов късмет, това бе Борис, синът на тогавашния хан Пресиян. По настояване на престолонаследника, Климент бе настанен да живее в кухните на двореца и да играе с децата на боилите и самия Борис. Скоро се разбра, че момчето не се интересува от битки, мечове и коне, като останалите си връстници, но за сметка на това се справя с лекота с всички сметки и обича да чете. Дори списъците с покупки, които се носеха в складовете на кухните. Климент се научи да чете и да пише, първо на гръцки, след това и на латински, можеше да запаметява дълги текстове и да ги възпроизвежда без грешка. Любимото му занимание бе да стои в краката на престолонаследника, докато той и останалите момчета се потяха на уроците по математика, логика и реторика и да попива всяка дума. Цял един нов свят се разкри пред очите на малкия сирак. Свят, който му се виждаше много по-интересен от надбягването на арената и дуелите с тренировъчни мечове. За битките можеше да се научи много повече от свитъците, отколкото в прашния двор на двореца. За съжаление свитъците бяха малко. И Климент бе принуден да следва по петите гръцките учители на престолонаследника, молейки ги да му разкажат още нещо за Ахил, Александър Македонски или Цезар. Талантът му не остана незабелязан и след като поотрасна, Климент беше изпратен в Магнаурската школа, най-великото училище в света. Там дарованията му разцъфнаха и намериха истинското си призвание и място. С дни можеше да седи в слънчевата библиотеката, да чете и преписва истории от Александрия, Мемфис, Спарта и Тива, да следва мисълта на Анаксагор, Сократ или Платон, да попива тайните на математиката от Талес, Питагор и Архимед. Но най-много обичаше да се разхожда из сводестите прохладни коридори с учителя си Лъв Граматик[13] и да разсъждава с него за основата на логиката и метафизиката. Това блаженство приключи със смъртта на Пресиян. Получи писмо, че трябва да се върне в Плиска, където е назначен за писар, за да бъде в услуга на новия владетел. Борис наистина бе изпълнил обещанието си.

Непознатата го изтръгна от спомените. Окуражено от действията му, момичето издърпа ръцете си от тези на писаря и го засипа с порой от звуци. Макар и речта на Аврора да му се струваше странно позната, той не успя да разбере и дума. Въпреки това бе сигурен, че вече бе чувал някой да говори така. Но не можеше да си спомни кой и къде.

Писарят опита с гръцки, латински и някои други езици, но не постигна нищо. Момичето само клатеше глава, махаше с ръце и продължаваше да бърбори неразбираемо. Накрая Климент се отказа. Щеше да се наложи да намери друг начин да разбере историята на Аврора.

Все пак, част от думите ѝ бяха ясни. Момичето не харесваше килията, искаше нови дрехи, по-добра храна и място, на което да се измие. Непознатата вдигна ръце и писарят ясно видя синините под лактите ѝ – там където я бяха стискали войниците, за да я усмирят.

– Защо затворничката е в такъв вид? Не беше ли това място, където се оказва повече внимание на задържаните? – писарят изгледа ядосано Винех. – Моли се да не ѝ се случи нещо! Ако се разболее или умре, ще отговаряш за това с главата си!

– Не знаех, че е толкова важна – оправда се чигатът. – Мислехме, че е някоя скитница. Само това, че стана причина за случилото се с Гостун и Чака ни накара да не я пратим в затвора за обикновени престъпници.

– Не знаех, не знаех! – подигра го Климент. – Ти си чигат! Отговаряш за безопасността на града! От теб се очаква да мислиш по-добре от някой прост селянин! Дори войниците си не си научил да уважават висшестоящите! За твое добро се надявам, че не сте направили нищо на пленничката!

– Но господарю.... ние.... аз никога... – объркан се опита се да се защити Винех, но писарят го прекъсна.

– Слушай внимателно какво ще направиш! – той се приближи съвсем близо до пребледнелия чигат. – Ще изведеш момичето от това място и ще го настаниш в някоя от стаите на двореца. Двама от хората ти ще го пазят денонощно. Ще намериш прислужница, която да се грижи за него. Да го изкъпе, да му купува прилична храна и дрехи. Ще направиш всичко по силите си, да се чувства добре, като истинска гостенка на княза и да забрави колкото се може по-бързо тази килия... Аврора! Това ли е всичко, което успя да измислиш! Разпореди се веднага! Като свършиш, ще те чакам в кулата ти! – писарят се обърна и тръгна обратно по коридора.

Винех се върна след половин час, с три чаши и кана вино.

– Всичко е изпълнено – докладва той. – Момичето е настанено в една от стаите на двореца, двама от хората ми го пазят. Наистина не знаех...

Климент вдигна ръка.

– Няма повече да обсъждаме това – каза той. – Всеки може да сгреши, стига да се поучи от грешките си. Не исках да бъда рязък, но трябва да си свърша работата и няма да оставя никой да ми пречи. Разкажи ми за Чака. Разбрах, че сте били приятели?

Винех мрачно кимна с глава, напълни чашите и бързо надигна своята.

– Така е! – бяхме приятели. Излизахме да пием и да се забавляваме. Чака беше пълен с енергия и планове за бъдещето. Обичаше киното и жените, а и те го обичаха. Няма защо да крия – обожаваше да се хвали с любовните си завоевания и да се забърква във всякакви скандални истории. Да погажда номера, да прескача през балкони в търсене на поредното завоевание, да пие и се весели до зори. За разлика от мен имаше достатъчно пари да си го позволи и да се измъкне от всяка история, ако положението станеше много напечено – въздъхна чигатът. – Не мога да повярвам, че е решил да се беси. Дори и да се е уплашил от това, че посече Гостун, всички щяхме да свидетелстваме в негова полза. Князът щеше да му прости.

– Как се случи? Как Чака уби Гостун?

Чигатът поклати глава.

– Всичко стана много бързо. Двамата се скараха. Така и не се разбра за какво. Нахвърлиха се като полудели един срещу друг. Щяха да се изколят още там. Едва ги разтървахме. После Чака го предизвика. Не знам на какво разчиташе. Ясно беше, че в бой с мечове Гостун ще го убие. Няколко пъти го питах за какво е всичко това, но той отказа да ми каже. Нареди да му донесат меч и почна да се упражнява. После дойде Гостун. Ходеше като на сън, беше блед все едно е видял призрак. Чака го посече още с първия удар. Боритарканът дори не вдигна меча си да се защити.

– И това беше всичко?

Винех кимна.

– Чака стоеше над Гостун с меч в ръка и го гледаше с широко отворени очи. Капките кръв се стичаха по острието и падаха върху мрамора на пода. Кап, кап, кап... – Чигатът потръпна, сякаш искаше да прогони спомена. – Чака не очакваше да победи. Всъщност не знам какво въобще е очаквал. Не знам и колко стояхме така. Секунда или две... Видя ми се като час. Накрая вдигна очи, хвърли оръжието си на пода и тичешком избяга от залата. Опитах се да го задържа, но той се отскубна и ми извика, че ще говорим сутринта, защото има важна работа. После научих, че се е самоубил. Обесил се на собствения си колан – чигатът надигна чашата си, за да прикрие колко е развълнуван.

– И през същата нощ Агоп е бил убит?

Чигатът кимна.

– Защо?

– Нямам представа! Не се бъркам в работата на свещениците. Нито ги разбирам, нито искам да ги разбирам и да имам нещо общо с тях. Нито с българските, нито с византийските. Особено c гръцките. От устата им се лее отрова и за мен всички до един са шпиони на Михаил. Но това не е лъжица за моята уста. Ако князът е решил да ни прави християни – добре, нека бъдем християни. Все ми е едно на кой Бог ще се моля, преди да вляза в бой, стига да ми помага. Надявам се и Чака да се е помолил, докато си е надянал клупа.

– Ами ако ти кажа, че е бил убит? – писарят внимателно наблюдаваше Винех, който се задави с виното си. – Ако ти кажа, че не е сложил сам край на живота си?

– Убит! – военният скочи на крака, но се овладя и седна отново. По челото му избиха ситни капки пот. – Истина ли е това?

Писарят кимна.

– Но кой го убил? И защо?

– Ти ми кажи!

– Знаех си! – Винех хвана главата си с ръце и я стисна силно, след което удари с юмрук но масата. – Знаех си! Знаех си, че не може да се е самоубил! Ако е смятал да слага край на живота си, защо ми каза, че ще се видим на сутринта?

Писарят кимна отново.

– Ако си му бил истински приятел, трябва да ми помогнеш да открия убиеца му. Кажи ми всичко, което знаеш.

– Чака имаше доста врагове – веднага заговори Винех. – Такива, които бе изместил по пътя си, други, които му завиждаха за славата и богатството, но най-вече, свързани с любовните му авантюри. Няма да си кривя душата – беше развратник и не се спираше пред нищо, когато решеше да има някоя жена. Нямаше значение дали е омъжена или обвързана по друг начин. Ако му харесаше, трябваше да я има на всяка цена. За него това беше нещо като лов – да докаже, че може да има всяка, която поиска. Обикновено бързо им се насищаше и ги изоставяше, за да подгони друга. Някои го обичаха, други се блазнеха от властта му, трети просто ги беше страх от него, на четвърти плащаше. Разтури не едно и две семейства. Мнозина му имаха зъб.

– Кой точно?

Чигатът разпери рамене.

– Ще ми трябва цял ден, за да ги изброя. Вечно имаше някой. Пращаха му заплашителни писма, опитваха се да го убият. Няколко пъти се измъкна на косъм. Стрела, която не улучва целта, патрул, който го спасява в последния момент, удар с нож, който не попада в целта. Повтарях му да се пази и да спре е похожденията си, но той само се смееше. Казваше, че ако трябва да умре заради жените, е готов да го направи – чигатът замълча. – Значи все пак нечий съпруг или брат е успял да го докопа... Но как го е накарал да се обеси?

– Ще ми се да знаех – Климент се изправи и сложи ръка върху рамото на събеседника си. – Ще говорим отново, Винех. Помисли за още нещо, което може да ми бъде от полза. Ако се сетиш за каквото и да е, не се притеснявай да ме потърсиш по всяко време на деня. Опитай се да направиш списък на тези, които са имали най-голямо основание да мразят Чака. Сега те оставям. Ще проверя как се е настанала Аврора, след което ще посетя вдовицата на Гостун. Може би тя ще ми каже нещо повече.

Винех механично кимна с глава, загледан в чашата си с вино.

– Аз ще разбера кой е виновен за смъртта на Чака! – зарече се той. – Ще разбера кой е, ще го намеря и ще го убия!