Жълтата кутия

10

Сивата коса на господарката Емилия бе вдигната на висок кок, вързан с черна траурна лента. Тънките ѝ устни бяха свити, зъбите стиснати, кожата на челото и около очите, осеяна с бръчки и кафяви старчески петна. По пръстите ѝ проблясваха златни пръстени, дебели гривни тежаха на тънките ѝ китки.

Майката на убитата Косара прие писаря и помощниците му в огромното си имение близо до града. Къщата приличаше на малка крепост, с висока каменна стена, по която патрулираха войници, тежка дъбова врата, подсилена с метална решетка и дори собствен ров и подвижен мост.

– Не сме далеч от Филипополис, но човек непрекъснато трябва да е нащрек. – обясни предпазните мерки Емилия и поклати печално глава. – Особено след всичко, което ми се струпа на главата.

Сервираха им охладено сицилианско вино, сипано в широки сребърни чаши и малки хапки пушено месо, красиво подредени върху излъскан до блясък поднос. Подът беше застлан с дебел вълнен килим, по стените висяха гоблени и картини в позлатени рамки, в ъглите имаше дори няколко мраморни статуи.

– Красиви са, нали? – попита Емилия, проследила погледа на Климент. – Повечето ги избираше Косара. Имаше вкус за истинските неща. Харесваше ѝ да се рови по сергиите и да се пазари. Очите ѝ светваха, щом видеше нещо красиво. Самата тя рисуваше и везеше. Според мнозина – много добре. Всичко тук е от нея. Искаше да направи и дъщеря си такава. Учеше я на рисуване, везане, старите руни, да чете и пише... – раменете на старата жена се разтресоха, тя закри за миг очи, но бързо се овладя. – Простете ми! Още ми е трудно, когато споменавам името ѝ. Отиде си толкова млада...

Емилия не разказа нищо, което вече да не знаят. Косара, заедно с Гостун и дъщеря им, излезли на обиколка около града. Боритарканът искал да огледа стените, жените му го съпровождали Малката Ава тъкмо се била научила да язди и се поклащала смешно на малкото си конче за радост на родителите си.

Нападнали ги неочаквано близо до реката. Разбойниците дебнели в засада и налетели като вихър. Убили жената на боритаркана, отвлекли дъщеря му и избягали преди от града да дойде помощ. Преследването не довело до нищо.

– Малко след това мъжът ми също бе убит. Нападнаха го на връщане от Сердика. Така и не намерихме тялото му – Емилия притисна устните си с фина ленена кърпичка. – От тогава животът ми свърши! Уж съм същата, но не съм. Превърнала съм се в празна обвивка, която диша, движи се и живее, но вътре в мен няма нищо. Отнеха ми всичко – дъщерята, мъжа, внучката. Всичко!

– Ами Гостун?

– Гостун също беше съсипан. Лично оглави потерята, но разбойниците бяха изчезнали. Говореше се, че нападението е дело на някакъв германски главатар, стигнал чак до нашите земи. Боже, Боже, в какви времена живеем! Всеки може да граби и убива безнаказано. Имаше разследване, но не се установи нищо повече.

– И Евдокия се омъжи за Гостун?

Старата жена помълча преди да отговори.

– Не искам да кажа нищо лошо за нея. Тя също беше съсипана от смъртта на дъщеря ми. Двете бяха като сестри. Може би това, което стана, беше нормално. И двамата с Гостун скърбяха за смъртта на Косара и това ги сближи още повече – Емилия въздъхна и се загледа през прозореца. – Най-разочарован беше заместникът на Гостун – Курт. Двамата с Евдокия бяха близки. Дори се говореше нещо за сватба. Но убийството обърка всичко. А се появиха и нови проблеми. Хан Пресиян, готвеше поход срещу Византия. Сборният пункт беше Филипополис, тук трябваше да се съединят всички войски. Точно затова Гостун направи онзи оглед на стените, проклет да е! Искаше да се увери, че всичко е наред. Трябваше да организира всичко, беше затрупан с работа. И за капак, част от парите, предвидени за похода, изчезнаха.

– Как така изчезнаха? – премигна писарят. За пръв път чуваше за това.

– Просто така – Емилия махна неопределено с ръка. – Около седмица преди смъртта на дъщеря ми, тя дойде много развълнувана в къщи. Тогава живеехме в центъра, близо до библиотеката. Но след всичко, продадох къщата. За какво ми е? Тук се чувствам по-добре. Далеч от старите си познати и приятели, които ми напомнят за всичко, което съм изгубила – вдовицата помълча за миг сякаш имаше нужда да събере още сила преди да продължи. – Косара не можеше да си намери място. През нощта някой бе проникнал в подземията на резиденцията на Гостун и бе отмъкнал парите, с които трябваше да се плати на част от войниците в похода – няколко хиляди златни римски солиди от времето на император Константин. Не знам от къде ги беше взел Пресиян, за пръв път виждах подобни монети. И точно те изчезнаха. Никой не бе видял и чул нищо. Катинарите бяха по местата си, нямаше следи от взлом. Но сандъците бяха празни.

Гостите на Емилия се спогледаха. Обирът поразително приличаше на тези, ставащи в Плиска.

– Сумата бе голяма – продължи вдовицата – Дъщеря ми се страхуваше, че ханът ще обвини Гостун за обира.

– И той направи ли го?

– Малко след това Пресиян умря и Борис се възкачи на престола. Походът не се състоя. Така и не разбрах, какво точно се случи. А и след смъртта на Косара, не ме интересуваше особено. Гостун натовари Курт с разследването. Него трябва да питате за повече подробности. Както и Теодорит. Ръководеше охраната на боритаркана по това време. Но и той не успя да открие нещо повече. След това Гостун го изгони. Обвиняваше го, че не е спасил жена му – Емилия въздъхна. – Теодорит беше добър войник и човек. Едва ли е можел да стори нещо повече. За последно чух, че живее някъде в Южната част на града. Там се събират бивши войници, останали без господари. Къде точно – не знам.

– Разбра ли се в крайна сметка кой е откраднал парите? – настоя писарят.

Вдовицата просто поклати глава.

– Чух, че в града действа култ към Орфей. Това може ли да има нещо общо със случилото се? – попита Климент.

- За Теодорит казваха, че е последовател на орфиците. Гостун го подкачаше понякога за това. Но нищо повече. Не виждам нищо общо между тях и това, за което говорим – Емилия отново поклати глава, след което надигна чашата си и я пресуши на един дъх.

– Кои са тези орфици, господарю? – Невестулката доближи коня си до този на Климент. Корсис побърза да го последва. Вече няколко пъти чувам за тях, но нямам представа за какво говорите. Това някаква секта ли е?

– По скоро учение – отговори замислено Климент. – Или вид религия. Или философия. Приеми го както искаш. А може и наистина да е секта. Както сам се досещаш, орфиците са последователи на Орфей.

– Музикантът? Който усмирявал лъвовете с песните си, а скалите плачели от музиката му?

– Точно този. Живял е много отдавна по тукашните земи. Гърците казват, че е грък, но всъщност е бил тракиец. Макар да е участвал в похода на аргонавтите и е помогнал на Тезей да открадне златното руно.

Невестулката примижа.

– Скъпо ли е било това руно?

– Безценно! – засмя се писарят. – Но никога няма да попадне в ръцете ти. А и няма нищо общо с историята. Орфиците вярват, че всяка душа след смъртта си се ражда отново. И че могат да достигнат до безсмъртието. Или най-малкото близо до него, ако са се усъвършенствали достатъчно. Има връзка с това как Орфей успял да изкопчи любимата си Евредика от лапите на Бога на мъртвите Хадес. Орфиците вярват, че и те могат да го направят. За целта изпълняват обреди и мистерии. Истински посветените обаче са малко. Мнозина им подражават, просто за да се напиват и правят безразборен секс.

– Не звучи никак лошо! – ухили се Невестулката. – Мисля, че цял живот, без дори да знам, съм бил орфист! При това един от най-ревностните.

– Ти си просто пияница и развратник – подигра му се Корсис. – Никакъв орфист не си!

– Говориш така, защото ми завиждаш! – джебчията важно изду бузи. – Понякога като пийна повече и наистина се чувствам безсмъртен! Не знаех, че това е цяла философия.

– Не е толкова просто – продължи Климент. – За да бъдеш наистина посветен в мистериите, трябва да знаеш много и да ги разбираш. Не просто да пиянстваш и гониш момичетата. Орфиците вярват, че първоначално е съществувал само Космосът – Великата Богиня майка, която била в пълен покой. После той бил нарушен – тя трепнала и по този начин самозаченала, раждайки своя син, който денем е слънце, а нощем луна.

– Знам я аз как е трепкала! Познавах едно момиче, което като легнеш върху него, така се тресеше, че можеше да те събори от кревата – каза Невестулката, а Корсис се засмя на шегата му.

– От майката и сина ѝ се ражда нов син, който орфиците наричат цар. По-късно, след като възмъжее достатъчно, той се жени за майка си и също става Бог – Климент вдигна ръка, за да възпре новия коментар на Невестулката. – Идеята най-общо е, че ако успееш да се слееш с Великата Богиня майка и ти ще станеш безсмъртен.

– Как точно да се слея? – похотливо попита джебчията.

– Това е въпросът?! – отговори Климент – И понеже виждам, че всичко ти е ясно, чуй и това: Родоначалник на гръцките орфици е Питагор – математик, музикант и философ. Обикалял 22 години из Египет и Изтока и казват, че там бил посветен в тайнствата и мистериите от жреците в Мемфис. След това основал своя школа, където всичко, за което ти говорих досега, било ясно обяснено. Понеже Питагор освен мислител бил и математик, той изразил основните елементи с цифри. Въздухът е 1, Земята – 2, водата – 3, огънят – 4. Тези цифри съдържат в себе си цялата космическа уредба: 4 включва 1, 2 и 3, а 4+3+2+1 е равно на 10. Следиш ли мисълта ми? – попита писарят, а джебчията кимна объркано. – След това, понеже освен математик и мислител бил и музикант, Питагор оприличил цифрите и елементите, както и основните процеси и промени, ставащи в орфическия космос, с ноти – Климент вече искрено се забавляваше с изписаното на лицето на Невестулката недоумение. – И така: Въздухът е "ре", Земята – "ми", Водата – "фа", Огънят – "сол". Водата опложда Земята, както от нея се ражда Енергията, която е Огън, Слънце и Син на Великата Богиня – майка. Затова към първите четири тона се прибавя и пети "ла", който е нейното звучене. Но това съвсем не е всичко! Първородният Син се съединява с Великата Богиня – майка в свещен брак. Тяхното сливане звучи в тона "си". Със своите мистерии, орфиците се опитват да пресъздадат всички – звуци и числа в себе си, търсейки тяхното върховно съвършенство, което да ги отведе към безсмъртието. Сега стана ли ти ясно?

Невестулката се почеса по главата.

– Досега нямах и представа в какво съм се забърквал - отговори той. – Винаги съм си мислел, че пиенето си е пиене, а момичетата – момичета. А то се оказа нещо съвсем различно – пиянството било математика, а съвукуплението – космическа мелодия. Ще ми се да разбирах това, за което говорите, господарю!

– Аз също! – усмихна се Климент. – Истината е, че малцина знаят за какво всъщност става дума. Това са древни знания и тайни. Повечето орфици просто се събират, пият и правят секс около огъня. Понякога принасят жертви – най-вече птици, с чиято кръв се мажат, надявайки се да изпаднат в мистичен транс. Имало е и човешки приношения, но не съм чувал напоследък за такива.

– Ами ако това е причината Агоп да бяга от Филипополис? – развълнувано предположи Корсис, който внимателно бе слушал обясненията. – Ако се е забъркал в човешко приношение? Това би обяснило всичко! Нека си го представим – нашият свещеник и орфист се забавлява с вино и жени, но това не му стига. Мазането с птича кръв не води до нищо и затова той решава да пробва с човешка. Намира жертва, убива я и изпълнява ритуалите. След което е разкрит и трябва да бяга.

Климент замислено кимна с глава.

– Честно казано се съмнявам, че такъв като него би стигнал до подобни крайности, но не трябва да пренебрегваме нито една възможност. Всъщност, ние не знаем нищо за нашия отец. Освен, че е бил добър свещеник и е обичал златото и парите. Трябва да проверим всичко, свързано с него.

– Какво да правя? – жаден да получи нова задача веднага попита Корсис.

– Ще направим следното – писарят спря коня си. – Невестулката ще пообиколи и ще се опита да разбере как в прекрасния град Филипополис може да бъде нает професионален убиец. Ти ще се опиташ да намериш Теодорит – бившия охранител на Гостун. А аз ще отида да огледам мястото, където вчера срещнах орфиците. Може да открия някаква следа.

Писарят дълго търси злополучната кръчма от предишната вечер, но така и не успя да я намери. Накрая се спусна внимателно до една от дигите на реката и бавно тръгна покрай мътните води на Хебър. Надяваше се брегът сам да го изведе там, където бе видял орфиците.

Натъкна се на всякакви боклуци – скъсани ботуши, изгнили клони, парчета от делви, парчета плат, преплетени клони с натрупана върху тях кал и мръсотия, но не успя да намери нищо. Откри няколко места, на които е бил пален огън, а земята около тях бе осеяна със стъпки, но нищо повече.

Разочарован, писарят седна върху един камък и започна да рови пясъка с ботуша си. Мислите му въртяха около орфиците и това, което бе казал Корсис. Беше ли възможно Агоп да се е забъркал в нещо, свързано с култа, което в крайна сметка да бе станало причина за прогонването му? Трябва да е било наистина много сериозно, за да му се налага да бяга от мястото, където се бе уредил така добре.

Неочаквано над реката се понесе песен. По брега, с развята сива коса и тояга в ръка, бавно се приближаваше възрастен мъж. Краката му бяха омотани в парцали, към старата му, захабена властеница бяха пришити много джобове в различни цветове, което придаваше на непознатия, вид на шарена, бавно търкаляща се топка.

Мъжът пееше неприлична песен, гласът му се извиваше фалшиво и пискливо, лицето му бе озарено от широка усмивка, очите му блестяха. Скитникът спря, извади от един от джобовете си глинена бутилка, отпи дълга глътка и избърса устата си с ръкав.

– Кой си ти? – Климент скочи от камъка, на който седеше и приближи новодошлия. – Какво правиш тук?

Мъжът го изгледа преценяващо, подпрян на дървената си тояга и кимна с глава.

– Искаш ли да пийнеш? – той протегна шишето си, след което го надигна отново. – Искаш ли?

Климент се засмя.

– Благодаря, пих достатъчно. Но ти все така не ми каза кой си.

– Наричат ме Шарения – мъжът разпери ръце и странната му дреха сякаш се завъртя от само себе си около него като голям шарен мехур. – Нали разбираш, заради облеклото. Обикалям реките и планините и събирам това, което изхвърлят водите и хората. Те не знаят колко щедра може да е реката. Дава ми всичко, от което имам нужда. Че и в повече. А ако се заслушаш,... ако се заслушаш понякога може да я чуеш как ти говори.

Ти си пиян! Говориш небивалици.

– Не съм пиян! – Шарения се заклати и потупа бутилката. - Реката носи до мен всички слухове, мълви,... всичко, което трябва да знам, за да оцелея. Аз пък я чистя от стари клони и мръсотия.

– Тогава знаеш ли за орфиците? – попита писарят. – Знаеш ли кой танцува вечер по бреговете? Ами свещениците? Чувал ли си за един от тях – казва се Агоп?

– Разбира се, че знам! – сопна се мъжът и размаха тоягата си. Мога да ти разкажа доста неща. Но не съм сигурен дали ще чуеш това, което мога да ти кажа. Питаш ме за орфиците и се мислиш за много умен! Защото си чувал за ритуалите и мистериите им. Сигурно знаеш и за Питагор и измишльотините му. Но нека аз те попитам нещо: Знаеш ли кой е Евмолп? Знаеш ли, че градът ни е кръстен на него? Че е бил изграден заедно с Троя и Картаген?

– Мислех, че Филип Македонски... – започна Климент, но старецът го прекъсна с махване на ръка.

– Градът е много по-стар от някакъв си грък! Мошеници и лъжци! Това са те! Дай им да си преписват чужда слава! Не трябва да им вярваш. Пък дори и на бащата на Александър Велики! Филип просто е завладял града и какъвто си е бил суетен го е кръстил на себе си. Филипополис, как ли пък не! – Шарения отново надигна глиненото си шише и присви хитро очи. – Първо се е казвал Кендисос, после Евмолпия. Но като те гледам, ти си учен човек, знаеш тези неща, нали?

Писарят объркано поклати глава.

– Това е защото не можеш да чуеш реката! Ако можеше, тя щеше да ти каже всичко. Виждам, че имаш добро сърце, тя ще ти се довери. И ще ти разкаже за Евмолп, сина на Посейдон и Хиона – дъщерята на вятъра Борей. Посейдон я съблазнил и тя родила. Страхувайки се от гнева на баща си, хвърлила бебето си в морето, но Посейдон го спасил. И после той, Евмолп де, не Посейдон, станал цар на траките и заживял в нашия град.

– Защо ми разказваш всичко това?

– Разказвам то го защото – Шарения надигна отново шишето. – Защото лично Богинята Деметра е посветила Евмолп в мистериите на орфиците. И от тогава тайната се предава от поколение на поколение. Градът ни е избран! Затова всеки се бута да го превземе.

– Значи познаваш орфиците? Кои са те? Къде да ги намеря?

Скитникът седна на земята, остави шишето между краката си и почна да побутва един от камъните с тоягата си.

– Много въпроси задаваш! Орфиците, та орфиците! Едно ще ти кажа – Шарения вдигна сопата си и я насочи срещу писаря. – Малко са истински посветените! Тези, които са чули реката или планините, или камъните, въздуха... Които са успели да надникнат в собственото си сърце и душа. Казвам ти истината: няма да срещнеш тези хора да танцуват нощем около реката. Другите просто искат да разказват: "Участвахме в мистериите! Ние сме посветени." Леле-мале. Въобще не се интересуват от учението на древните – мъжът надигна бутилката и изля последните капки в устата си, след което я разтръска със съжаление. – Какви орфици са те? Дори Евмолп не знаят кой е! Дай им само да пият и да търчат след разни фусти. Колкото по-млади, толкова по-добре. Но и това вече не им стига! – скитникът стана и впери поглед в писаря. – Развратници! Ето какви са! Развратници и мръсници. Не им стигат жените, взеха да налитат и на съвсем малки момичета!

– Тук на брега ли? Как ги подмамват?

Шарения избърса устата си с ръка, извади шишето от джоба си, разклати го и го върна обратно.

– Тук не може! Реката не дава! Затова са си устроили тайни бардаци. "Пробитото листо", "Скъсаната струна", "Подземен вопъл". Пак хубави имена са си избрали. Там се събират да мърсуват.

– Ами свещениците?

– Някои от тях са били посветени... Това е древен култ. И древно знание. Което дава сила и мощ! И което изкушава мнозина.

– От къде знаеш всичко това? Кой си ти всъщност? Кажи ми в името на княза! Аз съм негов пратеник! – писарят тръгна към непознатия, мечът му издрънча по камъните.

Шарения го погледна с усмивка.

– Нима мислиш, че можеш да ме уплашиш с празни титли и лъскавия си меч? Какво значат те пред безкрая? Нищо! – очите на скитника хвърляха странни искри. – Но ако някога решиш, че наистина искаш да разбереш какво има в душата ти, може да ме потърсиш тук отново.

– Ами Агоп? – бързо попита писарят. – Ами тези, които са танцували вчера по брега?

– Трябва да помолиш реката да ти каже за тях. Аз нямам повече време. Пък и виното ми свърши – старецът изтри длани в шарената си дреха и подемайки отново фалшивата песен продължи пътя си по брега.

Климент понечи да го спре, но се отказа. Едва ли щеше ли научи нещо повече. Дали в това, което говореше Шарения, имаше някаква истина? Или пияницата си измисляше?

Писарят постоя малко на брега, опитвайки се да чуе какво ще му каже реката, но колкото и да се напрягаше, не чу нищо. Накрая ядосан хвърли камък в мътната вода и изруга. Какви глупости му разказваше този пияница?

От друга страна чувстваше, че в думите на странника има нещо вярно. Някаква вътрешна сила, някакво послание, което му бе трудно да осмисли. Не се ли беше сблъсквал вече с нещо подобно?

Климент трескаво се заоглежда на всички страни, търсейки с поглед Шарения, но от него нямаше и следа. След това се втурна по брега, викайки името му. Дълго обикаля около реката, но не го намери. Беше си спомнил, кой му е разказвал за него. Багаинът Кубрат, стрелецът с лък. Бе срещнал учителя му, пък и самият той бе намекнал, че е орфик. И го бе оставил да си отиде, просто така...

Климент изруга и хвърли още един камък в реката. Единствената му утеха оставаше съветът на Шарения да го потърси, когато се почувства готов.

Невестулката извади късмет, достоен за крадец. Бе се помотал малко по пазара, оглеждайки с копнеж богатите сергии и търговци, когато забеляза, че има конкуренция. Миловидно на вид момче, с мръсна ризка, захабен панталон и преметната през рамо прокъсана торба, се буташе в тълпата, молейки за милостиня. То бе заболо кой знае от къде задигната иконка на гърдите си и докато хлипаше колко е гладно и няма къде да спи, ловко задигаше кесиите на минувачите.

Заинтригуван, Невестулката тръгна след хлапака и скоро установи две неща. Първо: момчето не беше момче, а виртуозно гримиран мъж и второ: само за около час мошеникът успя да ограби поне седмина души.

Невестулката го засърбяха ръцете. Трябваше да покаже на крадците във Филипополис, че и тези от столицата не са за изхвърляне. Пък и кой знае, джебчията можеше да му помогне и в поставената от писаря задача. Всички престъпници се познаваха помежду си и ако успееше да се сближи с някой от тях, щеше да е свършил работата си на половина.

Невестулката вдигна объл камък и го уви в парче от ризата си. След това небрежно тръгна след крадеца, изчаквайки подходящия момент.

Не му се наложи да чака дълго.

По улицата, стъпвайки важно с лъскавите си черни ботуши, се зададе мустакат багаин, облечен в нови поръбени с пух кожени дрехи. Зад него ситняха двама слуги, понесли кошници. Богаташът спираше пред сергиите, оглеждаше и опипваше стоката, дълго се пазареше и ако харесаше нещо – плащаше, а слугите му го прибираха.

Около багаина веднага се образува тълпа от просяци и сакати, които се бутаха, протегнали ръце, сочеха издраните си меса и болни крайници, молейки за милостиня, докато той ги разгонваше с ритници. Джебчията, когото следеше Невестулката, се юрна към богаташа и падна на земята заедно с останалите, а торбата му се повлече след него по каменната улица.

Без да губи и минута, помощникът на писаря също се включи в групата. Стигна до молещия за милостиня мъж, бързо отвори торбата му, извади натъпканите в нея чужди кесии и ги замени с увития камък. След това отскочи назад между сергиите и загледа какво ще стане.

Трябваше да му го признае – крадецът си знаеше работата. Мошеникът се понадигна, извисявайки пискливия си глас, което предизвика яростта на останалите просяци. Един от тях замахна с патерицата си и удари нахалника в гърба. Той само това и чакаше. Политна напред, надавайки сподавен вик и се вкопчи в дрехите на багаина. Погнусен, той го тресна с юмрук по челото.

Крадецът се строполи на земята, а от главата му кой знае как бликна кръв. Докато падаше, ръката на мошеника се стрелна към джоба на богаташа и ловко измъкна кесията му. Всичко стана за миг. В следващия раненият просяк хленчеше, притиснал разбитото си чело, а ограбеният без ни най-малко да предполага какво го е сполетяло, продължи важно по пътя си.

Джебчията изчака процесията да се отдалечи, стана, изтупа праха от дрехите си и подсвирквайки, все едно нищо не се е случило, се отдалечи. Невестулката тръгна след него.

Вървяха дълго.

По някое време мъжът спря да се измие, обърна дрехата си наопаки и прихвана косата си на плитка. От доскорошното сополиво подсмърчащо момче не остана и помен. Вместо него крачеше млад мъж с вид на работник или калфа, запътил се към покрайнините на града.

Уличките станаха тесни и криви, къщите ниски и схлупени, по ъглите бяха струпани боклуци и мръсотия. Стражи почти не се мяркаха, носеше се миризма на пушек и изгорено. Най-накрая мъжът спря, погледна през ниските прозорци на една от постройките, бутна вратата и влезе.

Невестулката побърза да го последва.

Попаднаха в ниска, до половината вкопана в земята кръчма с опушен таван и кален под, по който тук там имаше нахвърляна слама. Съдържателят – набит дребосък с два златни зъба, седеше върху стар, оплют от мухите тезгях. Насядали около грубите дървени маси, някои от посетителите лениво обърнаха глави да видят кои са новодошлите, след което се върнаха към чашите си.

– Къде се губиш, Зах? – провикна се някой от дъното на кръчмата. – Ела да хвърлим по едни зарове! Тъкмо ми е тръгнало, ще те обера до шушка!

Джебчията извика, че иска кана вино и се присъедини към играещите. Невестулката си поръча бира, седна под един от прозорците и с интерес се огледа. По масите се бяха разположили мъже с грозни лица, които мълчаливо отпиваха от чашите си, или скупчени на групички, тихо обсъждаха нещо помежду си. Невестулката знаеше за какво си говорят – планират обир или грабеж. От време на време избухваха спорове и се понасяха викове, но кръчмарят бързо въдворяваше ред. Нисък мъж с кръгло лице, бе изхвърлен, след като се разкрещя, че е бил измамен на карти. Той се върна и с крясъци се метна върху опонента си, който с един удар го просна на земята. От някъде изпълзя нисък, гърбав прислужник, който хвана поваления за единия крак и го издърпа навън. От дъното се чу женски писък, който премина в буботещ смях, разнесе се звън на счупено.

Невестулката скръсти ръце зад главата си и с наслада отпи от чашата си. Чувстваше се като у дома си.

Скоро на масата, на която бе седнал джебчията, наречен Зах, избухна спор. Крадецът явно се бе включил в играта на зарове и бе загубил, а сега не можеше да плати залога си. От съседните маси се заобръщаха глави, съдържателят отегчено се затътри към каращите се. Невестулката се надигна, взе чашата си с бира и също се запъти към дъното на помещението да види какво става.

– Няма да ми се измъкнеш по този начин, Зах! – заканваше се мъж с черна брада и вързана на главата кърпа. – Играхме за три сребърни монети и или ще ми ги дадеш, или ще ти резна гръцмуля!

– Няма да ми цапате пода! Ако имате проблеми за решаване – излезте навън – обади се кръчмарят. – Иначе повече кракът ви няма да стъпи тук!

– Моля ти се, Кита, не знам къде са ми парите! Бях сигурен, че торбата ми е пълна. Свих доста кесии на пазара. Някой ме е измамил – с плачлив глас се оправдаваше крадецът, показвайки увития камък, който беше изпаднал от торбата му.

– Давай парите или вадя ножа! – ревна брадатият и измъкна дълго ръждясало острие. – Никой не може да ме преметне по този начин!

– Казах ви вече – ако ще се колите – излизайте навън – повиши глас и кръчмарят. – Тъкмо съм сменил сламата по пода.

"Това ако е нова слама, здраве му кажи" – засмя се на ум Невестулката и доближи масата на каращите се. Опита се да се намеси в спора, но никой не му обърна внимание. Помощникът на писаря въздъхна, извади една от кесиите, които бе отмъкнал от Зах, отброи няколко монети и ги хвърли на масата. Парите се разпръснаха със звън, а скандалът тутакси спря.

– Кой си ти? Що се месиш в чужди работи? – издудна брадатият, но бързо започна да прибира монетите.

– Аз съм чичо на този нещастен младеж – обяви Невестулката. – Бедната му майчица е болна и ме прати да го намеря. Затова ако мислите, че дългът му е платен и ако приемете от мен още и кана вино, нека смятаме, че въпросът е решен!

– Щом казваш – Кита се изхили и прибра ножа. – Но по-добре го научи, че не е добре, да мами честните хора на зарове. Не всички са сговорчиви като мен. Ние да не сме му будалите на пазара дето ги обира?!

– Непременно ще го науча! Непременно! – обеща Невестулката и задърпа онемелия джебчия към масата си.

– Аз съм твой! – изграчи спасеният крадец, щом се стовари на стола и посегна към каната с бира. – Ще направя всичко, което поискаш! Още миг и оня идиот щеше да ми види сметката! Само ми кажи какво ти трябва! Мога да намеря всичко на добра цена.

Невестулката се усмихна. Всичко се подреждаше точно както искаше.

– Като за начало, искам да ми помогнеш да се отърва от един човек, който ми създава проблеми. Ако разбираш какво искам да ти кажа – той смигна на новия си приятел. – И ако не те е страх да се забъркаш в нещо такова. Но кой пък знае, може да изкараш и добри пари и повече да не трябва да крадеш по пазарите.

– Аз съм точният човек за тази работа – побърза да каже джебчията, бързо се огледа и се наведе през масата. – Познавам всички в града. А и извън него!

Невестулката се усмихна отново и вдигна чашата си в чест на Зах. Двамата щяха да се спогодят.