Жълтата кутия

18

Презвитер Дориян внимателно сгъна едно от избелелите одеала и го прибра в дървената ракла. Свещеникът остана, коленичил на пода, загледан в разпятието на стената. Колко бе страдал Христос, за да изкупи греховете на хората. Колко се бе мъчил, а накрая дори най-верните му се бяха отрекли от него и го бяха предали. Дориян знаеше какво е да бъдеш предаден. Да бъдеш ударен от тези, от които очакваш помощ и подкрепа.

– Прости ми, Господи! – презвитерът сведе глава като за молитва. – Прости ми, защото съгреших. Аз съм слаб и грешен и не мога да прощавам предателствата на другите като теб! – една сълза се търколи по бузата на Дориян. – Прости ми, защото не мога да отворя сърцето си еднакво за всички, не мога да обичам враговете си и да оставя да унищожат това, в което вярвам.

Дориян се прекръсти, избърса лицето си с юмрук и бавно се изправи. Докато ставаше, погледна през прозореца. Понесъл няколко пакета от насмолена хартия, в двора тъкмо влизаше писарят на княза.

Презвитерът изсумтя и се прекръсти отново. Харесваше Климент, но точно сега не искаше да се среща с него. Бе прекалено разстроен.

Дворът беше празен. Само няколко котки лениво гонеха кокошките, които бягаха с кудкудякане. Писарят спря до вратата и се огледа. Не бе свикнал да намира сиропиталището толкова пусто. Под навесите на спретнати купчинки бяха подредени нацепени дърва. Лехите бяха прекопани, тревата грижливо подрязана. Разцъфналите покрай оградата лалета изпълваха въздуха с ухание.

Писарят не бързаше да намери презвитера. Сигурно Дориян бе зает да преподава на питомците си или се молеше. След вихъра от мисли и изводи, които го връхлетяха преди малко, мястото му действаше успокояващо.

Климент бавно се разходи между закачените мишени, огледа струпаните в единия край дървени мечове, усмихна се като видя колко малки са някои от щитовете и лъковете, с които тренираше децата си Дориян. Мина през оборите, замислено потупа по носа преживяща крава, не посмя да приближи завързната с въже коза. Почувства как спокойствието на мястото го изпълва и постепенно бушуващите му мисли се успокоиха Нещо привлече вниманието му. Зад една от купчините с нарязани дърва, бе мушната виолетова перелина с качулка.

На кой ли беше? И защо се намираше между дърветата? Някъде вече беше виждал дрехата. Носеше я Лема, която го закачаше при предишните му посещения. Писарят завъртя качулката в ръцете си. Какво значеше това? Защо момичето бе захвърлило перелината си?

Презвитерът може би щеше да му отговори на този въпрос. Както и да му каже какво се бе случило с двете изчезнали момчета. Как се казваха? Климент напрегна паметта си – Бан и Хрис. Писарят се завъртя на пети и с широки крачки тръгна към къщата в дъното на двора. Трябваше сериозно да си поговори със свещеника.

За негово разочарование не можа да намери Дориян. Брат Марк го осведоми, че презвитерът се моли и не може да бъде обезпокояван. Монахът не знаеше нищо за изчезналите момчета и Лема.

– Сигурно са избягали. Случва се често. Момичето е тук някъде. Видях я вчера вечерта.

Писарят не остана доволен от отговорите и поиска да види стаите, където бяха живели Бан и Хрис. Може би там щеше да намери нещо, което да му подскаже къде да ги търси. Монахът се усмихна, опитвайки се да прикрие досадата си и махна с ръка да го последва.

Минаха през просторна столова с дълга, очукана маса. По рафтовете около нея бяха подредени паници и купи, на стените висяха тигани, тенджери и връзки с подправки.

– Задоволяваме се с каквото успеем да намерим – обясни монахът и поведе госта си към горния етаж. – Това – Марк посочи лявата врата в началото на дълъг коридор, от където се понесоха викове и глъчка, е спалнята на момчетата. Точно срещу тях е тази на момичетата. В дъното са килерите, две стаи за обучение, под тях са кухните и складовете. В мазето има още една стая за учене. Там не се допуска всеки, а само тези, които показват определени заложби в някоя област. Дориян лично ги обучава. Много малко деца успяват да стигнат до този клас. Смята се за един вид привилегия. Бан и Хрис бяха в групата му. Жалко, че избягаха. Наистина е полезно за децата, макар че някои от тях да решават, че са нещо повече от останалите и това понякога създава проблеми. От друга страна така си личи кой от какво тесто е замесен. Както казва Дориян – "Няма по-добър начин да разбереш какъв е човек, като го отлъчиш от останалите." – без да спира да бърбори, монахът отвори вратата на момчешката спалня и се опита да надвика шума. – Тишина! Всички по леглата! Имаме гости!

Момчетата погледнаха за миг новодошлите, след което отново се впуснаха в игрите си.

– Опитваме се да ги възпитаваме в послушание, но на техните години е много трудно да седят мирни – въздъхна Марк и поведе Климент. – Внимавайте къде стъпвате.

Писарят кимна с глава.

– Леглата на Бан и Хрис бяха ей там, в левия ъгъл – посочи монахът. – Но се съмнявам, че ще намериш нещо интересно. Тук всички сме бедни като църковни мишки. За сметка на това поддържаме чистота. Одеалата се сменят и перат на всеки две седмици, сламениците се изнасят поне веднъж на десет дни и се опушват срещу паразити. Всяко лято боядисваме стените с вар.

Климент кимна и прекоси помещението с широка крачка. Прескочи захвърлените на пода стари обувки и дрехи, отмести се, за да пропусне няколко гонещи се с викове момчета и накрая стигна до леглата на Бан и Хрис.

Легла бе твърде силно казано. На пода върху няколко дъски бяха хвърлени два стари сламеника, покрити с парче захабен плат. До стената, свити на топка, се гушеха сиви, многократно кърпени одеала. Възглавници нямаше.

– Чудя се, как още не са им отмъкнали завивките – брат Марк бе последвал писаря. – Сигурно ги е страх. Бан и Хрис не се даваха лесно. Но и това ще стане след някой друг ден, когато окончателно се убедят, че са избягали и повече няма да се върнат. Толкова много усилия, хвърлени напразно...

Без да обръща внимание на мърморенето на монаха, Климент се наведе и внимателно огледа двете "легла". Свали импровизираните чаршафи, повдигна сламениците, огледа дъските под тях, сгъна старите одеала, но не намери нищо интересно.

– Това ли е всичко, което са имали? – попита той, след като привърши огледа си.

– Както вече казах, общността ни е бедна. Нямаме какво друго да дадем на децата освен покрив, храна и да ги научим на обич към Бога, труд и учение. На едни им харесва и остават, други си тръгват без дори да се обадят. Обикновено преди това отмъкват каквото могат, най-често храна – монахът се почеса по бръсната глава. – Честно казано не очаквах Хрис и Бан да избягат. Тук са вече втора година, мислех, че им харесва. А и бяха любимци на Дориян. Често ги толерираше за сметка на останалите. Сигурно са имали сериозна причина да си тръгнат. Или са ги подмамили с обещания. След което са ги излъгали, разбира се. Винаги става така, но колкото и да повтаряме на малките нехранимайковци да внимават, се появява някой, който да им завърти главата.

Климент кимна, слушайки разсеяно обясненията. След това се наведе и започна да опипва педя по педя мръсните сламеници. Бе се върнал назад в годините. Когато на самия него се налагаше да спи в подобни "легла" и да крие в тях скъпоценностите си. Писарят внимателно опипа ъглите. Ако имаше скри предмети, щяха да са тук.

Тъкмо реши, че Бан и Хрис не са имали нищо, на което особено да държат, когато ръката му напипа нещо твърдо. В сплъстената слама бе скрита малка кожена кесийка. Климент я измъкна с камата си и изсипа съдържанието ѝ върху дланта си. В шепата му паднаха няколко кокалени топчета.

Монахът с ахване се надвеси над рамото му.

Писарят благодари на монаха и без да отговаря на въпросите му забърза навън. Чак когато завиваше покрай портата, се сети, че така и не попита как е Тиона.

Съдържателят на "Тримата влъхви" мразеше неприятностите. Предпочиташе да решава проблемите си сам, без да търси помощ от никого. Времето го бе научило, че властта ще му донесе повече проблеми, отколкото помощ и затова кръчмарят, който се кичеше с древното име Нестор[22], смяташе, че е много по-мъдро да се оправя сам, без да вдига много шум.

Ако в кръчмата му оберяха или набиеха някой, ако играещите на зарове се скараха помежду си, ако дори се случеше някой от клиентите да наръга друг с нож, да му строши главата с халба бира или стол, Нестор бързо оправяше работата. Кръчмарят имаше нюх за тези неща и обикновено след намесата му, крадецът биваше намерен, боят спираше, а скандалджиите се успокояваха. След това Нестор черпеше всички с чаша от най-евтиното си и разредено вино, което държеше специално за подобни случаи близо до тезгяха.

Ако все пак се случеше нещо по-сериозно, например убийство, Нестор търсеше предствителите на властта. Но и това правеше по свой собствен начин. Всеки месец плащаше на двама от патрулите – Кормес и Виталии, които в случай на неприятности, бързо го отърваваха от тях. Ако клиент прережеше гърлото на друг или го намушкаше с нож, двамата войници арестуваха извършителя, след което пренасяха трупа някъде по-далеч от "Тримата влъхви", та Нестор да си няма неприятности. Така никой не губеше, а справедливостта все пак възтържествуваше.

Но когато рано сутринта Нестор тръгна да премита помещението и случайно погледна под стълбите, сърцето му се качи в гърлото и кръчмарят разбра, че този път няма да се размине толкова лесно.

Сгушени едно до друго, все едно спят, под стълбите лежаха две момчета, а между тях лежеше нахапан геврек. Нестор не бе видял кога децата са се шмугнали на топло в кръчмата му, но и да бе видял нямаше да има нищо против. Това, което накара по челото му да избият ситни капки студена пот, бе позите, в които момчетата лежаха – сгърчени и с извити гърбове и побелели лица, а гърдите им не се повдигаха. И двете деца бяха мъртви.

Кръчмарят припряно изтърча до горния етаж, където бяха стаите, които даваше под наем, издърпа чаршафа на първото изпречило му се легло и побърза да завие с него труповете. След което си наля чаша вино, изпи я на един дъх, обърса устата си с ръкав и хукна да търси Кормес и Виталии. Трябваше да се свърши много работа.

– Намерихме ги преди около седмица – войникът топна коричка хляб в яхнията си и я изяде. – Лежаха в една от страничните улици. Мъртви. Опитахме се да научим нещо за тях, но никой не ги потърси и след няколко дни ги погребаха. Мисля, че ги заровиха в общ гроб до една от новите църкви. Така като ви слушам, става дума за същите момчета.

Климент се облегна назад на стола и загледа двамата войници. Трудно бе открил Кормес и Виталии. Наложи му се да обикаля един по един всички градски гарнизони, да разпитва чигатите и войниците, докато попадне на тези двамата. Писарят внимателно изгледа събеседниците си. Имаше чувството, че крият нещо от него. Но защо биха го лъгали за смъртта на две сирачета? От друга страна Кормес носеше златна гривна, а Виталии имаше ново наметало. Дали пък не бяха от хората на Батой, измъкнали се между капките? Климент поклати глава. Всички, свързани с предателя Винех, бяха издирени и заловени. Тук се криеше нещо друго.

Още щом видя торбичката с топчетата, писарят разбра, че с Бан и Хрис се е случило нещо лошо. Никое момче не би изоставило такова съкровище като кокалените си топчета. Това можеше да значи само едно – момчетата не са избягали. Климент не можеше да си представи какво би могло да стане с двамата братя. Те изглеждаха достатъчно оправни и обиграни. Може би бяха попаднали под копитата на някой бясно препускащ кон? Или някоя от паянтовите сгради във Външния град се бе срутила върху тях и ги бе затрупала? Войниците срещу него трябваше да му дадат отговори на тези въпроси.

– Просто си лежаха в една от уличките – Кормес вдигна ръка да се почеше по главата и гривната му проблесна. – Все едно са заспали. Но не бяха.

– Гадна работа! – добави и Виталии. – Но такива работи се случват постоянно в Плиска.

– От какво бяха умрели? – Климент не сваляше поглед от двамата мъже.

Войниците се спогледаха преди да отговорят.

– Вероятно са замръзнали – вдигна накрая рамене към тавана Кормес и се върна към яхнията си. – Поне видимо не личаха следи от насилие.

– Замръзнали? В края на април? Времето е доста топло, ако не сте забелязали!

– Обвинявате ли ни в нещо? – Виталии се наведе напред през масата и побутна в страни чашата си с бира. – Какво можехме да направим? Това бяха просто две безпризорни момчета. Никой няма да забележи липсата им. Бяха умрели, нямаше следи от насилие.

Писарят усети как лицето му се налива с кръв. Вътре в него се надигна гореща вълна, която заля цялото му тяло, ръцете му се свиха в юмруци, краката му се напрегнаха. Искаше да удари мъжа срещу себе си. Как можеше да е толкова бездушен! Все пак ставаше въпрос за две умрели деца!

Климент стисна зъби и се опита да се успокои. Гневът нямаше да му помогне. А тези двамата, колкото и цинично да говореха, всъщност бяха прави. Никой не се интересуваше какво бе станало с Бан и Хрис. Както многократно вече му бяха казали, такива неща се случваха постоянно.

И въпреки това, писарят нямаше да остави нещата. Сираци или не, безпризорни или не, той бе видял двете момчета, пламъка в очите им, гордостта, с която показваха малката си градина и изпълняваха поръченията на Дориян.

– Разкажете ми точно какво се случи.

Кормес и Виталии отново се спогледаха. Виталии облиза устни и надигна чашата си "Тези определено крият нещо" – помисли си Климент.

– Дежурството ни бе към приключване – започна Кормес, като внимателно подбираше думите си. – Правехме последна обиколка, когато в едната от уличките видяхме нещо.

– До една от стените нещо лежеше на земята – продължи Виталии. – Отидохме да проверим какво е. Мислехме, че е пияница, който не е успял да се прибере. Може би имаше нужда от помощ.

– Като приближихме, видяхме че всъщност са двама души, не един – Кормес бе поел щафетата. – Момчетата лежаха до стената, обърнати на една страна. Отначало помислих, че са просячета. Извиках им да се разкарат от там, даже раздрънкахме мечовете, но те не помръднаха.

– Тогава разбрах, че нещо не е наред – каза Виталии. – Приклекнах до децата и ги огледах. Бяха мъртви. Лицата им бяха бледи, телата им се бяха вцепенили.

– Свалих си плаща, положихме ги върху него и така ги занесохме в гарнизона – това отново бе Кормес. – Докладвахме на дежурния, оставихме телата до вратата, ако някой ги разпознае. Никой не ги потърси три дни, както е по устав, след което викнахме свещеник, който ги прибра и обеща да ги погребе. Това е.

– Все пак направихме оглед на труповете – добави Виталии. – По тях нямаше нищо съмнително. Никакви признаци на насилствена смърт.

Климент внимателно изгледа събеседниците си. Нещо не му се харесваше в разказа на тази двуглава Ехидна.

– Добре сте се справили! – похвали ги писарят. – Предполагам, че познавате добре района си?

– Като петте си пръста! – уверено отговори Кормес. – Обикаляме по един и същ маршрут вече четири години. Знаем всяка керемида и бездомно куче.

– Защо тогава ме лъжете? Да лъжете мен, значи да лъжете княза! Това е държавна измама! Която се наказва със смърт!

– Не лъжем! – този път дуото отговори в един глас. – Това е самата истина!

– Кълна се в Христос! – каза Кормес.

– Кълна се в Тангра! – каза Виталии.

Климент се наведе рязко напред и силно удари кинжала си в масата. Игричките на войниците му бяха омръзнали.

– Лъжете! – повтори отново той и този път тонът му режеше като бръснач. – Казахте, че познавате района си и винаги минавате по един и същи път. Как тогава ще ми обясните, че не сте видели труповете при предишните си обиколки? Нали когато сте ги открили вече са се били вкочанили? Как е станало това? Сам съм правил маршрутите и разписанията на стражите и във Вътрешния и във Външния град. Много добре знам, че една обиколка се прави максимум за петдесет минути. Ако телата са били изстинали, значи момчетата са били умрели преди няколко часа. И вие е трябвало да ги забележите много преди това!

– Може някой да ги е завлякъл до там по-късно – плахо се опита да противоречи Виталии.

– Може и аз даже знам кой е бил това. Вие! – писарят се чудеше как точно да постъпи. – Няма да ви създавам неприятности. Не искам да знам даже от къде сте намерили пари за златна гривна и нов плащ. Но искам да знам истината! Веднага! И ако отново ме излъжете – ще ви арестувам и ще ви предам на палача в подземието на двореца! Там няма да се церемонят с вас!

Двамата войници се спогледаха отново и накрая кимнаха едновременно.

Докато Нестор се суетеше около него, писарят огледа мястото, където кръчмарят бе намерил двете момчета. Под стълбите бе топло, скрито и уютно. Климент разбираше защо Бан и Хрис бяха дошли тук. Но как бяха умрели? И защо?

– Какво е това? – писарят посочи няколко кокала, които се валяха в ъгъла.

Нестор ужасено вдигна рамене.

– Това са остатъци, които котката носи. Казах ви всичко, което знам. Не искам неприятности. Ако трябва ще платя. Не съм направил нищо лошо! Сутринта станах, отидох да премета помещението и ги намерих. Викнах двамата войници, с тях се разбирам добре. Давам им по някоя монета, за да си затварят очите за някои неща. Нищо сериозно, само дреболии, които пречат на работата – замаха с ръце кръчмарят, оправдавайки се.

Климент кимна. Това обясняваше как Кормес и Виталии се бяха замогнали. Нестор едва ли бе единственият, който им плащаше.

– Лежаха там милите, все едно спяха. Аз така си и помислих отначало и им извиках да стават, но те не помръднаха. Кой ги знае кога са се промъкнали – в очите на Нестор се появиха сълзи – Между тях имаше полуизяден геврек, сигурно са го гризали преди да заспят.

– Нахапан геврек?

Кръчмарят кимна.

– Защо не ми каза за това веднага? И си спести сълзите, ако обичаш, няма да ме разчувстваш с тях! По-добре ми кажи как изглеждаха момчетата, когато ги откри?

– Ужасно! Направо ужасно! Горките деца – започна да кърши ръце отново стопанинът, но Климент му хвърли свиреп поглед и Нестор веднага заговори по същество. – Както казах, мислех, че спят, но всъщност очите им бяха широко отворени. Гледаха ме, все едно... – кръчмарят бързо се прекръсти – Кожата им бе бледа, но с червени петна. По устните имаха трохи от геврека...

– Трудно са преглъщали – измърмори Климент и махна с ръка на кръчмаря да продължи.

– На единия ризата бе разкопчана, другото момче бе легнало, по-голямото, сякаш иска да му помогне. Ръцете и краката им бяха до тялото, притиснати към корема. Бяха се сврели най-навътре, там където е най-тъмно. Ето чак там – посочи Нестор.

Климент кимна разсеяно.

– Били са отровени! Най-вероятно с татул. Симптомите са същите – разширени зеници, зачервена кожа, спазми и задух. Затова са държали ръцете си към корема, а едното момче е разтворило ризата си. Сигурно не е можело да диша. Ако войниците от гарнизона бяха викнали лекар, той е щял да открие за какво става дума.

– Но как са ги отровили? Кой? И защо? – Нестор не спираше да върти очи, надявайки се по този начин да омилостиви проницателния правителствен чиновник.

– Как е ясно – писарят говореше повече на себе си, отколкото на кръчмаря. – Татулът е бил в геврека, който момчетата са яли. Кой и защо, тепърва ще трябва да разберем.

След като увери Нестор, че нищо не заплашва нито него, нито кръчмата му, за което получи поредица благодарности и поклони, Климент забърза към Южната част на града. Трябваше да поговори с Дориян. Презвитерът сигурно знаеше кои са били приятелите на двете момчета, къде са излизали и с кого са се срещали. Хрис и Бан се бяха забъркали в нещо, което не ги бе извело на добър край. Не беше ли и Лема тяхна приятелка? Момичето бе изчезнало в много неподходящ момент. Дали и тя не бе убита? Климент потръпна. Знаеше ли Дориян какво се случваше в приюта му? Този път на презвитера щеше да му се наложи да прекъсне молитвите си и да отговори на много въпроси.