Жълтата кутия

8

Някой блъскаше по вратата и викаше името му.

Писарят въздъхна и бавно се изправи в кревата. Явно нямаше да се лекува повече.

Климент изкара няколко дни на легло, след като бе посечен близо до къщата на Гостун. За щастие ударът на убиеца се бе плъзнал по ребрата му без да нанесе по-сериозни поражения, но все пак изгуби много кръв.

Корсис превърза раната му на място, викна помощ и го пренесе у дома. После дойде лекар, който проми и заши раната. Въпреки това писарят трябваше да лежи, да се маже с мехлем и да пие предписаните му отвари. Лекарят идваше да сменя превръзките му, от начало по два пъти на ден, след това по-рядко. Накрая раната заздравя, но Климент още не се бе възстановил напълно.

Корсис се грижеше за него като майка. Носеше му бульони, прясно изпечено месо и хляб, добро вино и изпълняваше всичките му желания. Помощникът непрекъснато се интересуваше как се чувства господарят му и през час надничаше в стаята му, за да се увери, че всичко е наред. В началото Климент се съпротивляваше на грижите, настоявайки да извикат някоя жена да се занимава с него, но накрая се предаде пред настоятелните думи на Корсис и нито за миг не съжали за това.

Освен храна и вино, помощникът му започна да носи и новини. Така Климент разбра за смъртта на свещеника Александър. Научи и други интересни неща.

Тези, които го бяха нападнали в уличката, до един бяха бивши войници. Корсис заедно с Винех и Симеон бяха огледали труповете и двамата чигати разпознаха в тях свои бивши подчинени. Това не учуди писарят. От военните излизаха най-добрите телохранители и убийци. Въпросът бе кой ги е пратил. И защо?

Някой се опитваше да попречи на разследването му. Първо бе стрелецът във Външния град, след това наемните убийци. Това наведе мислите му в друга посока. Имаше ли нещо общо между убиеца с арбалета и мъртвите свещеници?

Писарят вече бе разбрал как е умрял Александър – със счупен врат в изкопа на строежа, но по скелето бяха намерени няколко стрели – сигурен знак, че свещеникът е бил нападнат. Корсис огледа стрелите, намерени на строежа и извадените от тялото на Агоп. Нямаше никакво съмнение, че са едни и същи – къси черни и със сиво паче перо на края. За жалост се различаваха от тези, с които бяха стреляли срещу тях. Което означаваше, че става дума за различни нападатели.

Редовно получаваше новини и за Аврора. Господарката Едвокия бе проявила щедрост, пращайки Мария да се грижи за непознатата. По настояване на Климент, на девойката бе разрешено да излиза из града, придружена от войници, но Аврора, както сега всички наричаха момичето, предпочиташе да стои в стаята си. Климент бе наредил на помощника си да следи къде ходи момичето, надявайки се това да му помогне по някакъв начин. Но при редките си излизания, девойката стигаше само до пазара, където се разхождаше, купувайки дребни неща, след което се връщаше обратно в стаята си. Единственият резултат, който постигна, бе неочакваният интерес на помощника му към Аврора. Корсис бе запленен от красотата на момичето, което измито и с нови дрехи според него изглеждало като принцеса.

Разпитът на слугите в къщата на боритаркана също не доведе до нищо. Всички потвърдиха разказа на господарката си.

"Аз съм стрелата, мишената и лъкът. Стрелям без да мисля. Бия се без да мисля. Напоследък съвсем съм спрял да мисля. Затова разследването ми е до никъде." – каза си писарят докато разсеяно търсеше дрехите си.

Блъскането продължваваше, а нахалният гостенин не спираше да вика и Климент с неприязън разпозна гласа на комита Еспор.

След като най-накрая бе пуснат да влезе, боилът поиска незабавно да види писаря, както и да получи храна и нещо за пиене.

Климент въздъхна и стана от леглото. Явно боледуването му бе приключило. Нахлузи кожения си панталон, облече вълнена риза с широки ръкави, пристегна я с колан, обу захвърлените на пода ботуши и затрополи надолу по стълбите.

– Ето те най-сетне! – провикна се Еспор, веднага щом го видя. – Крайно време бе да се появиш, не мислиш ли?

Комитът седеше в любимия стол на Климент, подпрял краката си на друг, без да се притеснява, че ботушите му са целите в кал. Чиния с гъста чорба вдигаше пара на масата пред него, до ръката му бе поставена кана с бира.

– Сядай, разполагай се! – с широк жест посочи около себе си Еспор, все едно той бе домакинът, след което започна шумно да сърба чорбата.

Климент седна до масата без да сваля очи от неочаквания гост. Внимателно оглеждаше едрото му, осеяно със следи от шарка лице, тежките му мустаци, които той част по част облизваше, обръснатата му глава, златните обици по ушите. Боилът бе едър и внушителен, неприятен на вид, от него се носеше мирис на пот и спарено. Това, което интересуваше писаря, бе защо Борис е пратил този човек в Плиска, вместо да го държи при себе си в Сердика, където се бе установил след последната си победа.

Най-накрая комитът се нахрани, бутна чинията настрани, хлъцна доволно и отпи направо от каната.

– Хубаво е да се прибереш у дома! – Еспор обърса наквасените си мустаци. – Вече не си спомням от кога не съм ял нормална храна, сервирана на нормална маса. Но няма какво да се оплаквам! Времената са такива и всички сме длъжни да се съобразяваме с тях.

– Какво искаш? – направо го попита писарят. – Предполагам не си бил всичкия този път от Сердика само за да можеш да се наядеш като хората.

– Всъщност не стигнах до Сердика. Борис ме прати насам веднага щом разбра какво се случва в столицата му.

– И какво се случва? – подразнен попита Климент.

– Ами случва се това – гласът на Еспор се повиши с няколко нотки. – Случва се това, че някой избива поданиците му. И то точно тези, на които най-много държи.

– Радвам се, че князът се е загрижил за здравето ми – не му остана длъжен Климент. – Предполагам си чул, че едва оживях след нападение на шестима убийци.

– Ха! – изсмя се комитът. – Че кой се интересува от теб? – очите на Еспор проблеснаха подигравателно. – Борис ме прати, за да разбере защо още не си постигнал успех със задачите, които ти постави! Това определено не му харесва – боилът се наведе към писаря. Дъхът на боила вонеше на чесън, риба и бира, но Климент не се отдръпна. – Не му харесва също така, че вместо да разрешиш убийството на свещеника Агоп, си оставил друг поп да бъде убит. И то не кой да е, а един от любимците му – Александър!

– Е, поне му остават още двама – Дориян и Стефан. Както и епископ Йоан, разбира се – отговори писарят. Нима Борис го винеше за новото убийство?

– Не се прави на много умен! – комитът седна обратно на стола си. – Борис е недоволен и ме прати да ти го кажа!

– И какво ще правиш сега? Сам ще разрешиш престъпленията? Не се и съмнявам, че ще успееш да се справиш още до довечера.

Неочаквано за толкова едър мъж, какъвто беше, Еспор скочи на крака, като едновременно с това извади малък извит нож от ботуша си.

– Внимавай, Клименте! – изсъска той, а очите му се бяха превърнали в малки черни цепки. – Може да си храненик на княза, но това не означава, че може да ми се подиграваш! За разлика от теб, аз съм боил, комит и член на Великия съвет!

– Много важно! – не му остана длъжен писарят. – Ако Борис е толкова недоволен от мен, нека прати някой друг да разбере какво става в, както сам каза, собствената му столица!

Лицето на Еспор се напълни с кръв, дланта му се стегна около ножа. Плъзгайки се като котка, комитът тръгна напред.

– Ако направиш още една крачка към господаря ми и ще си мъртъв! Спри! Не се шегувам! – на вратата с малък рогов лък бе застанал Корсис. Стрелата му сочеше право в сърцето на комита.

Еспор остана на място, поколеба се за миг, след което прибра ножа си и се ухили.

– Ще те запомня! – обеща той на Корсис. – И скоро ще се срещнем пак, можеш да си сигурен!

– Аз също няма да те забравя! И ще чакам появата ти с нетърпение.

– Що се отнася до теб, Клименте, още сега ще изпратя писмо на княза. Нека знае как се изпълняват заповедите му. А те са – убийствата на свещеници да спрат, да намериш и накажеш виновника за извършването им. Както и да се отчиташ всеки ден пред мен до къде е стигнало разследването ти. Ако не вярваш на мен, може би ще повярваш на господаря си, Борис! – Еспор извади от кесията на колана си малък свитък и го хвърли на масата. След това плю на земята и излезе от стаята. След миг силният му глас, даващ команди, огласи улицата.

Едва се след като тропотът от копитата заглъхна, Корсис свали лъка.

- Какво ще правим сега, господарю? – попита той.

Климент въздъхна, седна пред масата и разгърна свитъка, макар да бе сигурен, че там пише точно това, което бе казал Еспор.

– Ще се заемем с разследването на убийствата на свещениците. Точно както ни нарежда князът. Забавихме се прекалено дълго. И като начало ще посетим презвитер Дориян в приюта му. Но преди това ще се отбия при епископ Йоан. Може от някой от тях да научим нещо интересно. Що се отнася до комита – Климент вдигна рамене. – Все някак ще се оправим с него. И благодаря за подкрепата.

Негово Високопреосвещенство епископ Йоан се оригна, избърса устата си с ленена салфетка и се облегна на тапицирания с мека кожа стол. По брадата му се стече капка сос, който се задържа за миг на един от космите, след което падна точно в средата на прекрасния зелен извезан със златни шевици епитрахил, оставяйки грозно, мазно петно.

Владиката изсумтя сърдито, разпери дебелите си пръсти и побутна по-далеч празната паница, в която лежаха само няколко оглозгани кокала и вдигна броеницата си от червен кехлибар.

– Филотей! – извика той, докато със сумтене сваляше епитрахила. – Ела веднага! Имам нужда от теб.

След секунда в стаята се появи висок, облечен в расо мъж, с къса, добре поддържана черна брада и коса, пълна с пърхут, който се сипеше върху раменете му като малки бели снежинки. За разлика от Йоан, който бе дебел, червендалест и тромав, архидякон Филотей бе слаб и гъвкав, с умни, искрящи сини очи. Без да чака обяснения, той грабна дрехата на Негово Високопреосвещенство, вдигна я срещу светлината и ядно изцъка с език.

– Какво си ми зацъкал! – сряза го Йоан. – Грижа те е за епитрахила повече отколкото за мен, нали? Цял ден обикалям и обикалям. Каталясах! Толкова бях гладен, че не ми остана време да се преоблека. Ей така стана белята.

Филотей цъкна още веднъж с език преди да отговори.

– Дрехата е съсипана! – констатира архидяконът и се усмихна, сякаш това му доставяше удоволствие.

– Как ще е съсипана! – викна Йоан и се заклати на стола, който заплашително изскърца под тежестта му. – Трябва да може да се почисти.

Филотей поклати глава.

– Ще пробвам с оцет и вода, но ме е страх да не повредя плата.

– Само това остава, да го повредиш! Как ще се върна в Константинопол в такъв вид? Всички ще ми се смеят!

Архидяконът въздъхна, след това кимна с глава, внимателно сгъна изцапания епитрахил и напусна стаята.

Загледан в гърба му, Йоан се отпусна отново на стола и се загледа в красивата си броеница. Не се и съмняваше, че свещеникът ще се справи с поставената му задача. Филотей бе като истински ангел хранител за Негово Високопреосвещенство – справяше се с всяка задача, която му поставеше. Архидяконът бе измъквал началника си от далеч по-заплетени ситуации. Владиката се намръщи, тежки бръчки набраздиха широкото му чело, спуснаха се покрай очите и свършиха около дебелите, алени устни. Йоан не искаше да си спомня последното им преживяване. Бяха се опитали да го убият и само бързата намеса на помощника му го бе спасила.

Епископът гневно изсумтя. Много си позволяваха тези новопокръстени псета. Вместо да се валят в краката му и да му целуват подметките от благодарност за това, че ги е спасил от Геена огнен и ги води по пътя на праведниците, те не му отдаваха необходимата почит. И което бе по-лошото, не искаха да слушат проповедите му, гонеха доведените от него чак от Константинопол и Солун отци и свещеници, хулеха ги и не искаха да ги приемат като свои! Император Михаил и патриарх Фотий специално бяха поръчали – след покръщението българите да се кланят само на Константинополската църква, да говорят и се молят на гръцки и да се подчиняват на изпратените им свещеници, ако искат да спасят грешните си души. А ето, те не правеха така и заплашваха мисията му, уплашено си помисли Йоан и бързо се прекръсти. Само това оставаше! Заради някакви новопокръстени варвари да се изложи пред императора и патриарха!

За да избегне подобна участ, Негово Високопреосвещенство бе решил сам да проповядва и да отваря очите на тези заслепени хора. Бе влезнал в една от църквите, бе изгонил тамошния свещеник и лично започна да води службата. Отначало всичко вървеше добре, но скоро владиката забеляза, че новите му братя во Христе не го слушат, въртят се като шугави по местата си и му хвърлят гневни погледи. Прогоненият свещеник също вместо да се кротне, започна да призовава множеството да махне самозванеца.

Йоан се бе вцепенил и за малко да замлъкне насред един тропар. Той! Самозванец! Как си позволяваха подобно отношение! Архиепископът спря службата и започна да обяснява как е изпратен тук лично от императора и патриарха, когато брат Филотей внезапно излезе от тълпата, хвана го здраво за ръката и го издърпа от църквата. След което им се наложи да бягат, а част от разгневените българи ги последваха с викове и закани.

Уплашен, Йоан запретна расото си и се затича по павираната улица, тресейки дебелите си бузи и рискувайки всеки момент да се спъне и падне на земята. Добре, че бяха близо до къщата, която обитаваха, та не му се наложи да тича много. Но това бе нечуван позор и светотатство, които не трябваше да останат ненаказани! Негово Високопреосвещенство искаше да се оплаче, да настоява виновниците да бъдат намерени и затворени, а той лично щеше да анатемоса вироглавия поп, но се оказа, че няма пред кого да го стори. Борис бе заминал, наместникът му бе убит и никой не знаеше кой управлява града.

"Варвари! Истински варвари! – не спираше да си повтаря Йоан, докато с треперещи ръце си наливаше вино в зелена стъклена чаша. – Патриарх Фотий може и да казва, че чудодейно са се присадили в правата вяра, но трябва да дойде тук на място да види за какви следовници на Сатаната става дума! Добре, че поне онзи антихрист, водача им Александър вече го няма. Само проблеми създаваше. Как хубаво се подреди всичко" – доволно си помисли архиепископът и усети как настроението му започна да се подобрява. Той нямаше да остави нещата така. О, не! Владиката имаше план, който да накара вироглавите българи да склонят глава пред истинския носител на словото Божие. Е, Гостун бе мъртъв и щеше да му се наложи да търси друг, който да му помогне, но възможности за това имаше много. Ако всичко минеше гладко и никой не заподозреше ролята му, щеше да се покрие със слава не като обикновен свещеник, а като пръв мисионер и покръстител, след което кой знае – да оглави тукашната епархия. Йоан се усмихна. Дали заради изпитото вино, дали заради мислите, които се въртяха в главата му, той усети нов прилив на сили, зарече се да изпълни повелята на императора и за по-сигурно думна с юмрук по масата.

Точно в този момент вратата се отвори и в стаята влезе Филотей. Зад него надничаше висок млад мъж с бледи страни и подрязана черна коса. Йоан се напрегна за миг, но бързо се сети кой е новодошлият – това беше Климент, писарят на Борис, за който казваха, че бил много вещ в разгадаването на различни загадки. Същият, който толкова го уплаши с признанието, че князът е писал лично на папата.

– Какво има? – сърдито попита архиепископът и изпитателно изгледа помощника си. Защо му бе довел този княжески копой да души наоколо? Сигурно имаше сериозна причина за това. Иначе Филотей едва ли щеше да прекъсне уединението му.

– Това е писарят на княза, Климент – представи новодошлия архидяконът и бръсна пърхота от раменете си, който се разлетя из цялата стая. – Иска да говори с вас по важен църковен въпрос.

– Много добре знам кой е! – сопна му се Йоан. – По-добре го настани и донеси още една чаша.

Без да спори, Филотей посочи един от столовете на Климент, напусна стаята и след малко се върна, понесъл зелена стъклена чаша, която постави пред него на масата и му наля вино. Архиепископът погледна недоволно слугата си. Нямаше нужда да носи на госта чаша като неговата. Калаен бокал също щеше да свърши работа и да подчертае кой е господарят тук.

"За всичко трябва да го уча!" – въздъхна на ум Йоан и махна с ръка да ги оставят сами.

Писарят не бързаше с въпросите. Той с интерес разглеждаше просторната трапезария и множеството икони, накачени по стените. По средата висеше особено красиво разпятие, на което изнемощелият Христос, направен от полирано тисово дърво, се мъчеше върху позлатен кръст, а над него плачеха два ангела, с искрящо бели криле. До тях, ограден с прекрасен червен ореол, Свети Георги побеждаваше змея.

– Красиво е! – каза Климент и стана, за да разгледа иконата по-отблизо. Макар и леко повредена в десния долен край изображението на светеца бе като живо. След това премести погледа си към разпятието и го посочи с ръка. – Кара те да се чувстваш малък и незначителен пред жертвата, която Христос е направил заради всички нас. Макар честно казано да харесвам по-простите неща.

"Ти пък какво ли разбираш!?" – помисли си Йоан, а на глас каза:

– Подари ми го лично патриарх Фотий преди да тръгна. Надява се да помогне на мисията ми по вашите земи.

Климент се намръщи при споменаването на духовника. Познаваше Фотий от обучението си в Магнаурската школа, а напоследък му се бе случвало пътищата им да се пресичат и по други поводи. Освен блестящ философ, учен, мислител и духовник, Фотий ръководеше с твърда ръка и шпионите на империята, които причиняваха доста неприятности. Климент се бе сблъсквал вече с някои от тях – прочутите "Войни на Христа", които освен всичко останало бяха и безмилостни убийци. Писарят знаеше, че Фотий е бесен от факта, че Климент, а не той е намерил чашата от черепа на Никифор и никога няма да му прости за провала.

Дори и да бе наясно с отношенията между патриарха и писаря, Йоан по никакъв начин не го показа.

– Ако приемете гръцките свещеници като истински братя, подобни чудни творби ще има и във вашите църкви – благо каза архиепископът и се опита да се усмихне. – Повече смирение и доверие в тези, които са по-напред в пътя Господен – това ви трябва. Тогава ще пратите в Константинопол художници и иконописци, които да се обучат при нашите майстори и да ви радват с подобни красоти.

– Стига отново да не забраните иконите – подхвърли Климент докато разглеждаше особено реалистично нарисувана картина за мъките на грешниците в ада.

Йоан стисна юмруци и усети как лицето му почервенява. Какво си позволяваше това момче! Опита се да се държи мило с него, но не! Българинът трябваше веднага да си покаже рогата. Е, нека разбере какво е да се отнасяш неуважително с архиепископ.

- И рече Исус: "Не давайте свято нещо на кучетата, нито хвърляйте бисерите си пред свинете, да не би да ги стъпчат с крака и да се обърнат и да ви разкъсат!"[14] – гласът на Йоан силно прогърмя. – "Така и по земите погански, неверниците говорят за неща, които не разбират и гонят хората, които искат да ги поучат!"

Сега бе ред на Климент да погледне объркано митрополита. Какво значеше това? Че е неверник и поганец? Или беше обидил с нещо Негово Високопреосвещенство?

– Аз съм кръстен! Още като бебе – писарят извади тънка верижка с кръстче, която висеше под дрехите му. Нямаше да се остави на гръцкия поп да му се прави на важен! Може и да е епископ и пръв срещу патриарха, но сега се намира на чужда земя. – А що се отнася до иконите, доколкото помня, още през 726 година вашият император Лъв III ги забрани и унищожи хиляди от тях, заедно с много стенописи, мозайки и статуи.

– Сатана, не император! – прекъсна го Йоан и се прекръсти, но писарят не му обърна внимание.

– После, на Никейския събор през 754 година, императрица Ирина отново върна иконите, макар приживе мъжът ѝ Константин V Копроним да е бил върл техен враг. И пак една императрица – Теодора отново забранява почитанието им.

– Вещица!

– И това трая почти век, до преди няколко години, през 843-та, когато Константинополският събор се върна към тях. Така че ако искате да ни учите за зографи, трябва да знаем дали няма пак да се отметнете от иконите и от лика Господен, а пратените от нас хора да се окажат в опасност.

– "Блажени нишите духом, защото тяхно е царството небесно!" – отговори иронично Йоан, но гласът му потрепери. – Аз бях гонен и преследван като последен престъпник по улиците на Плиска! Това е Богохулство!

– А не е ли казал още нашият Бог Исус Христос: "Обичайте неприятелите си и молете се за тия, които ви гонят?"[15]

– Какво искаш? Защо си дошъл? Едва ли за да влизаме в теологични спорове – гласът на владиката се тресеше, но Йоан успя да овладее гнева си. – Питай, каквото имаш да питаш, защото ме чака много работа сред това море от непросветени овце!

Климент пропусна забележката, седна срещу епископа и го погледна в очите.

– Искам да поговорим за убитите свещеници – Агоп и Александър?

- Какво за тях?

- Познавахте ли ги?

- Аз съм висш духовник – Йоан започваше да възвръща самообладанието си. – Редно е да познавам останалите от паството си, нали? Не знам как е при вас, но в Константинопол този, който е на чело, се отнася с отговорност към задачата си. А хората са най-важната част от всяко начинание. Ако не познаваш тези, които ръководиш, няма как да работиш добре.

– Затова отговорът ми е: Да! Познавах Агоп и Александър. Срещал съм се с тях. Разговаряли сме. Нищо повече.

Климент кимна.

– Мислех, че сте част от византийската църква. От кога ръководите и българската? – попита той и надигна чашата с вино. – Нито Агоп, нито Александър са ви били подчинени. Значи сте ги познавали и сте се срещали с тях по други поводи. Какви?

Лицето на владиката бавно се наля с кръв, тънки червени нишки нашариха очите му, долната му устна затрепери. Архиепископът бавно се изправи, постави тежките си юмруци върху масата и се втренчи в писаря.

– Приех те, защото мислех, че си истински християнин и пратеник на княза! – каза той, а гласът му хриптеше. – А ти се оказа безбожник като останалите! Може да се наричате християни, може да сте вдигнали църкви и да се кръстите, но малцина сте приели Бога в сърцата си. Като Гостун и Винех! Ще ми се да имаше повече такива като тях. А вместо да ги пазите, вие какво направихте? Убихте градоначалника си! – архиепископът махна презрително с ръка. – Ако можеше да виждаш малко по-далече от носа си, щеше да разбереш, че църквата ви няма шанс, ако не следва нашата. Дори папата, с който ме заплаши миналия път, няма да ви помогне. Рим, за разлика от Константинопол е далеч! – Йоан си пое тежко въздух. – Трябват ви повече искрени хора като Гостун, но вместо да го пазите като зеницата на окото си, вие го убихте! Пътят ви е ясен – да се подчините на Патриаршията и следвате инструкциите ѝ. Ако ли не, ви е писано да се върнете към езичеството, а с Борис е свършено!

- Затова ли сте се сдушил с разбойника Батой? Сигурно с негова помощ смятате да укрепите църквата и помогнете на господаря ми – сега бе ред на писаря да се втренчи в пребледнелия архиепископ. – Прав сте! Аз наистина съм княжески човек. И като такъв искам да знам защо на китката му имаше броеница като вашата? Отначало реших, че е гривна, но по-късно осъзнах грешката си. И защо хората му познават вашия помощник – архидякон Филотей?

Архиепископът се хвана за сърцето и тежко се отпусна на стола. Лицето му побеля, устната му се затресе още по-силно, очите му се завъртяха като луди в орбитите.

– От къде да знам? – успя да намери сили да кресне Йоан и пресуши чашата си на един дъх. – Не мога да отговарям от кого разбойникът е откраднал епископска броеница! А брат Филотей го знаят много хора!

– Това може и да е така – не се предаде писарят – но една от иконите на стената, с които толкова се гордеете, е била открадната от Батой – тази на Свети Георги. Разказаха ми за нея и ми я описаха много точно. Включително отчупения долен край. Била е носена от поклоници от Света гора преди Батой да ги нападне и ограби. Няма съмнение – това е същата икона! И сте я получил от разбойника!

– Махай се! – изсъска Йоан и се преви над масата. – Махай се веднага! И не ме забърквай повече във варварските си интриги! Няма да стоя повече и да слушам налудничавите ти обвинения!

Климент кимна, поклони се почтително и си тръгна. Преди да затвори вратата, видя как Негово Високопреосвещенство пие направо от каната, а виното се разплисква по дрехите му.

Дебели, мръсни гъски тичаха по двора на сиропиталището. Няколко малки момчета ги преследваха, надавайки радостни викове. Момичета носеха ведра с вода, поотраснали юноши режеха дървета и ги нареждаха на купчини до оградата или копаеха в градината. В дъното на двора, група момчета се упражняваха с дървени мечове. Няколко кучета се разхождаха важно като господари, душейки в прахта. Точно в центъра на двора се издигаше малък, красив бял параклис с изрисувани капаци на прозорците и объл покрив с червени керемиди. От него се носеше химн в прослава на Христос и Богородица.

Появата на Климент и помощника му не предизвика особен интерес. След като им хвърлиха няколко незаинтересувани погледа, възпитаниците на Дориян се върнаха към задълженията си.

Две от момчетата притичаха към тях, навличайки дрехите си и движение.

– Аз съм Хрис – представи се по-голямото от тях. – А това е брат ми Бан. Презвитерът води службата. С какво можем да ви помогнем, господарю?

– Ти си Климент, княжеският писар, нали? – попита по-малкият и се изчерви. – Чувал съм за теб. Бил си много умен и смел!

– Щеше ми се наистина да е така – писарят се умихна и погали момчето по главата. – А това е помощникът ми Корсис. Искам да се срещна с презвитер Дориян.

– Веднага ще отида и щом свърши службата ще го извикам! През това време, ако искате разгледайте – Бан ще ви разведе наоколо – Хрис хукна към малкия параклис.

– Това са оборите на животните – Бан хвана за ръка писаря и го поведе из двора, сочейки наляво-надясно с тънкото си пръстче – Тук е градината. Имаме и лук, и чесън и всякакви други зеленчуци. Имаме и ягоди, аз много ги обичам! – момчето се поглади по корема. – Както и череши, праскови, сливи и всякакви други плодове. Тук са насажденията с билки. С тях трябва много да се внимава! Дори полезните може да станат опасни, ако се вземе повече от колкото трябва! – авторитетно обяви Бан, който едва ли имаше повече от осем години.

– Там, от където се чуват песните, е параклисът – гордо обяви малкият екскурзовод. – Малък е, но татко Дориян ни е разказвал, че един ден на негово място ще се издигне голяма църква, която той ще ръководи. А ние ще бъдем послушници и свещеници в нея.

– Хич не се и надявай! – сополиво момиче с луничаво лице седеше върху купчина дърва и стискаше силно хърбава оранжева котка. – Нито теб, нито брат ти ще ви пуснат в новата църква. Само правят бели и ги наказват - обясни детето на Климент и Корсис.

- Моля ти се, Лема, не се заяждай сега с мен! Не виждаш ли, че имам работа – умолително извика Бан, а лицето му се зачерви от притеснение. – Вярно е, че често ни наказват, но ние сме си взели бележка! Вече сме се поправили. А и от половин година сме в специалния клас на татко Дориян.

– Колкото и да сте близки, това няма да ви помогне – продължи да вика момичето. – За да станеш свещеник, ти трябва одобрение от Бога, глупчооо!

Бан се направи, че не я чува и продължи напред.

– Закача се, защото не я взимаме с нас когато излизаме вечер в града – каза тихо момчето, за да не го чуе Лема. – Само ще ни се пречка в краката. Знаете ги какви са момичетата...

Климент и Корсис не можаха да разберат какво точно са момичетата, защото песнопенията спряха и след миг в двора се появи Хрис, следван от висок млад свещеник и чигата Симеон.

Писарят веднага хареса презвитера. С високото си чело, обветрено лице, къса подстригана брада и дълбоки черни очи, той му заприлича повече на учен, отколкото на духовник. Дориян грееше в усмивка, ръцете му бяха груби и мазолести. Зад него чигатът Симеон пристъпяше смутено, все още не можещ да преглътне пропуските си по случая с Агоп и изчезналия му слуга...

– Добре дошли! Добре дошли! – провикна се Дориян от далеч – Какво води такива знатни люде в скромната ни обител?

– Аз съм Климент, писар на княза, а това е помощникът ми Корсис. Искаме да поговорим и ако може да получим малко информация. Не искаме да ви прекъсваме. Ако имате работа, ще ви изчакаме – представи се писарят.

– Работата да не е заек да избяга? – засмя се Дориян. – Винаги имам време за пратениците на княза! А кой сте вие, знам много добре. Дори чух, че наскоро сте бил ранен.

– Вече съм добре – Климент не искаше да навлиза в подробности и посочи около себе си. – Хубаво сте се устроили тук.

– Така е – Дориян разпери широко ръце. – Всичко, което виждате, ни е дадено от Бога! Ние само се опитваме да го стопанисваме. И да помагаме на изпадналите в нужда.

Презвитерът хвана писаря за ръка и го поведе из двора.

– Бан вече ви е показал това, което имаме – кози, кокошки, крави... Но най-важното, най-важното е тук – свещеникът се потупа по гърдите. – Ако душата я няма, ако сърцето го няма, може да притежаваш и най-голямото богатство на света, но пак ще си останеш бедняк! Ако обаче се отвориш към Бога, ако се отвориш към хората и гледаш през тяхната злина, злоба и мъст, тогава можеш да се превърнеш в истински човек! Вижте тези деца – Дориян посочи към играещите на двора. – Всяко от тях е чисто, пълно със светлина и радост. Още година, още две и тя ще изчезне, ще се претопи, ако няма кой да ги насочва в правилната посока. Да им казва кое е добро, кое е зло. Повечето щяха да станат престъпници, разбойници, ако не ги бях намерил! Но не ме разбирайте погрешно – презвитерът се усмихна. – Не аз спасявам тях, а те мен! И в най-тъмния ден, и в най-мрачния миг, дори когато се налага да изпитвам вярата си, поглеждам към децата си и душата ми се изпълва с радост и смирение – Дориян се прекръсти. – Ще ми се да можех да помогна на повече от тях, но това е само началото!

– Сам ли ги възпитавате?

Свещеникът кимна.

– Имам още трима помощника, които идват от време на време. Основната задача засега пада върху мен и брат Марк – свещеникът показа копаещия в градината монах. – Учим ги на светите литургии, на псалми и молитви, учим ги как да търсят и намират Бога! Показвам им буквите, малко математика, но заедно с това ги карам да овладеят тайните на ездата, лъка, копието и меча. За жалост във времената, в които живеем, това е задължително! По-големите пращаме за чираци при различни майстори – да научат занаят.

– Наистина много благородно – похвали събеседника си писарят. – Добре би било да има повече такива като вас.

– Има! – отговори презвитерът – Чух, че в Сердика се организира подобен приют. Ще се изненадате колко много хора са готови да ни помогнат. Но – презвитерът разпери ръце – едва ли сте дошли да си говорим за сиропиталището. Вероятно има други въпроси, които ви интересуват.

– Така е – засмя се писарят и посочи смутения чигат, който пристъпяше зад свещеника. – Ще се радвам ако и Симеон се включи в разговора ни.

– Разбира се, разбира се – Дориян ги поведе към ниска дървена маса, поставена в сянката на висок орех. – Брат Симеон може и да е войник, но също като нас е изгубена душа. – Той много ни помага, особено с обучението. Няма по-добър от него, когато трябва да се покаже как да се върти мечът. А аз съм му изповедник. Радостен съм да му помогна. Особено след сполетялото го нещастие.

Погледите на Корсис и Климент се насочиха към Симеон. Той стисна юмруци и отговори през зъби.

– Сестра ми се самоуби! Удави се в рова на крепостта.

– Нека ви предложа нещо за пиене – смени веднага км ни Дориян. – Можем да отмием прахта от устата си с малко сок от лимон, разбъркан с вода и мед.

Преди Климент да успее да отговори, Дориян извика на едно от момчетата в двора, което на бегом се понесе към къщата.

– Страхувам се, че аз също не съм дошъл по радостен повод – каза писарят. – Интересувам се от смъртта на Агоп и Александър.

Свещеникът кимна и сплете пръсти, без да бърза с отговора. Дориян изчака момчето, което бе изпратил, да се върне с кана и чаши, сипа на всички от напитката, отпи от своята, облегна се удобно и чак тогава заговори.

– Неведоми са пътищата Божии! Един ден си на върха, другия в калта! Смъртта на Агоп и Александър трябва да ни покаже, колко преходно е всичко. Как само един миг, може да промени завинаги живота ни. И двамата летяха на високо. Единият осребряваше вярата си, другият искаше да я оглави. Всъщност не само той – Дориян се засмя. – Откак князът се покръсти, мнозина търсят от това облаги!

– Кой може да ги е убил? – писарят отпи предпазливо от чашата си, но питието му хареса. До него Корсис вече си пълнеше втора чаша.

– Истината е, че не знам и не ме интересува – Дориян погледна събеседниците си предизвикателно. – Грижа ме е за живите, не за умрелите. А смъртта им е забулена в мистерия, която едва ли мога да разреша.

– Може да не се окаже чак толкова сложно. Особено що се отнася до Агоп. Писарят се обърна към Симеон. – Намерихте ли слугата му?

Чигатът внимателно остави чашата си на масата.

– Правим всичко възможно, но още не сме го открили. Вероятно е напуснал града. Нищо чудно да се е присъединил към бандата на Батой. Разпратил съм войниците си да претърсят всички пивници и места, където се събират съмнителни типове. Следим внимателно и прекупвачите на крадени вещи, пътищата около Плиска са под постоянно наблюдение. Изпратих куриери до Сердика, Филипополис и Дръстър с молба до тамошните боритаркани да ни помогнат при издирването на беглеца. Чрез осведомителите си съм пуснал и слух, че всеки който предаде верни сведения за избягалия Николай, ще получи десет сребърни монети – чигатът повдигна рамена. – Въпреки това, засега нямаме никакъв успех.

- Да се надяваме, че от някъде ще изскочи нещо. Така ще е най-добре за всички ни – Климент кимна с глава и се обърна към свещеника. – Защо Агоп е напуснал Филипополис?

– Явно е бягал от нещо, нали? – лицето на Дориян се издължи – Каквото и да е било, очевидно го е застигнало.

Климент замислено поклати глава. Вече се бе сблъсквал с подобен проблем. Първият случай, който разреши в началото на кариерата си, бе свързан именно с поредица загадъчни убийства на християнски свещеници. Тогава религията не бе официално призната и се предполагаше, че духовниците са жертва на група, нарекла себе си "Отмъстителите на Тангра". Притеснен от това, че не зачитат волята му да не закачат християните и страхуващ се от растящата мощ на организацията, Борис бе наредил на писаря да разследва убийствата. Истината се бе оказала съвсем различна. Преди да дойдат в Плиска, свещениците бяха предали богомолците в Дръстър. Като резултат цялата колония от вярващи в града бе жестоко избита. Сред тях беше и майката на Бранко – близък приятел на Климент и бързо издигащ се в двора на хана чигат. Бранко бе разпознал свещениците предатели при пристигането им в Плиска и бе започнал да ги избива, като отмъщение за смъртта на майка си. Накрая Климент разреши загадката, а самият Бранко бе убит в опита си да избяга.

Писарят потръпна. Още не можеше да забрави станалото. Дали сега то не се повтаряше отново?

– И не знаете кой го е преследвал? – попита той.

– Нека забравим официалността. В крайна сметка всички сме братя пред нашия Бог – усмихна се Дориян – Както сам каза, Агоп дойде от Филипополис. Заедно с пристигането му се понесоха различни слухове. Че бил прогонен от тамошната общност, че бил прекалено суетен, че обръщал повече внимание на златото, фините дрехи и младите момичета, отколкото на Евангелието. Никога не съм го питал дали това е вярно, а и той едва ли би ми казал. Познаваш го – беше арменец. Фин, начетен и винаги готов да предложи помощта си. Но само ако може да извлече облага от това. Идва няколко пъти да си поговорим, но така и не разбра какво точно правим тук. За него това бе безсмислено пилеене на средства и време. Но какво точно се е случило във Филипополис? Наистина не знам.

– Ами Александър?

– Александър беше добър свещеник – Дориян надигна чашата си и се загледа в клоните на дървото. – Истински отдаден на каузата, с ярък и силен дух. Не се гнусеше от тези, които са паднали и имат нужда от помощта му. Наистина, обичаше да се разпорежда, но кой може да го обвини за това? Навремето е бил преследван от бащата на княза, Пресиян – презвитерът сви рамена. – Беше добър свещеник, а за мен това бе достатъчно! Но нямам представа кой може да е искал смъртта му.

– Имаше ли врагове? – попита Корсис.

– Кой в днешно време няма врагове – философски му отговори Дориян. – Често ми се налага да гоня сводниците и джебчиите от портата, когато идват да търсят децата, които съм изтръгнал от ръцете им. Надяват се да ги повлекат обратно в калта. Затова много внимавам къде ходя и никога не се разделям с това – свещеникът разтвори расото си, за да могат останалите да видят късия му меч. – И Александър е имало от какво да се бои. Кой? Нямам представа! Но със сигурност знаем един от враговете му! Враг, който би искал да го види мъртъв. Епископ Йоан!

– Византиецът? – ахна Климент. – Но защо е трябвало да се бои от него?

Дориян кимна с глава.

– Не знам дали си даваш сметка какво точно става в момента, писарю! Гърците са залели страната. Надяват се, след като не можаха да ни завладеят с меч, че ще направят това с вярата си. Византийските свещеници заемат ключови места, издигат се на различни постове. Скоро ще контролират не само църквите и манастирите. Ще натрупат богатства, които ще ги направят още по-силни – презвитерът замълча. – Правили са го преди, ще го правят и за в бъдеще. Сега князът е духовен син на техния император. Скоро ще им стане и васал.

– И Александър пречеше на плановете им?

– Александър пречеше на плановете им. Той и помощникът му, брат Стефан, се опитваха по всякакъв начин да ограничат влиянието на Йоан и хората му. Непрекъснато бяха до княза и го предупреждаваха за надвисналата опасност. Обучават наши, български свещеници, които да проповядват вместо гърците. Гонят най-наглите от църквите, в които са се настанили. Византийците го ненавиждат.

– Толкова много, че да го убият?

– Толкова много!

Четиримата помълчаха, потънали в мислите си.

– Ами момичето с жълтата кутия? – попита писарят. – И двамата сте били там.

– Настана бъркотия – отговори Симеон и всички се засмяха на шегата му.

– Девойката беше много напориста – обясни чигатът. – Буташе войниците, блъскаше се, искаше на всяка цена да влезе в двореца. Няколко пъти я изгонили, но тя всеки път се връщала. Повтаряла непрекъснато "Анищар! Анищар!" и сочела кутията си – Симеон поклати глава. – В крайна сметка я арестували и ме извикаха. Боритарканът Гостун ми беше наредил незабавно да му докладвам за всяко необичайно събитие в града. Не исках да развалям празненството му, но заповедите си бяха заповеди.

– За какво се скараха двамата с Чака? – попита Корсис.

Чигатът се намести притеснено на стола си преди да отговори.

– Питайте за това жената на Гостун.

– Евдокия ли? – Климент го изглед учудено. – Защо пък нея? Тя твърди, че не знае нищо.

Военният извъртя очи.

– След като главата се търкулна от кутията, настана пълен хаос. Всички крещяха, боритарканът се опитваше да въведе някакъв ред, но не успя. Гостите започнаха да си тръгват на малки групички. Аз вдигнах зловещия товар на момичето и го прибрах в кутията. Тези, които бяха останали, се струпаха около мен да видят чия е главата. Всички бяхме превъзбудени, говорехме един през друг. Чака, Гостун и жена му, останаха в дъното на залата. Изведнъж двамата започнаха да си крещят един на друг, хванаха се за гушите и се сбиха. В това време жената на боритаркана бързо се шмугна през вратичката зад трона. Едва ли някой друг освен мен я е видял, но съм сигурен, че беше там, когато двамата се скараха.

Презвитерът се почеса по главата.

– Сега като се замислям и на мен ми се струва, че господарката Евдокия ми се мерна за секунда. Не се бях замислял досега. Опитвах се да откопча Гостун от гърлото на Чака.

– Имаш ли представа за какво са се скарали? – писарят не откъсваше поглед от военния.

Чигатът отново се размърда притеснено, лицето му се обля и червенина, но Симеон не каза нищо.

– Били са любовници, нали? – Климент се наведе напред през масата. – Не ме лъжи! Вече няма нужда да защитаваш честта на Гостун.

Чигатът се изчерви още повече, но кимна с глава.

– Носеха се слухове... Обичайните сплетни и клюки, които войниците си разменят докато стоят на пост. Но нямаше нищо конкретно. Просто приказки. Чака ходел прекалено често у Гостун все когато него го няма. Бавел се повече от обичайното... Някой бе видял Евдокия да му маха от един прозорец. Такива неща.

Писарят замислено поклати глава. Значи това криеше господарката Евдокия. Затова бе организирала малкото си представление. Затова ги бе отпратила толкова бързо. И това бяха имали предвид Сеп и Мария, когато бяха говорили с Корсис. Всичко си идваше на мястото. Слугата бе казал, че предишната му господарка, е била вярна на мъжа си. А прислужницата се ядосваше, че Чака ѝ е бил отнет.

– Вземи няколко от войниците си и отидете в къщата на боритаркана Гостун – нареди писарят на Симеон. – Арестувайте вдовицата му Евдокия и я затворете в някоя от килиите на крепостта. Сигурен съм, че има поне една свободна.