Жълтата кутия

2

– Може ли да се присъединим към вас, господарю? Ще сме по-защитени ако яздим заедно. Вие ще ни пазите, а ние ще ви забавляваме. Всички ще бъдат доволни. Това е предложение, което не можете да откажете! – високият мъж се усмихна, свали шапката си с пришити към нея разноцветни ленти, които се развяха на вятъра и се поклони театрално. – Позволете да ви представя "Неуморните" – почтени актьори, готови винаги да ви разсмеят или разплачат – мъжът се поклони още по-ниско.

Климент огледа шарената колона, спряла на пътя към Плиска и не можа да сдържи смеха си. Никога не бе срещал такава живописна сбирщина от животни и хора.

Отпред, възседнал слабо сиво магаре, което се огъваше под тежестта му, заметнат с избеляла пурпурна мантия, величествено се поклащаше един от най-дебелите хора, които писарят бе виждал. На главата му се кипреше бутафорна кожена корона с олюпена златна боя, на кръста му се поклащаше извит меч, краката му бяха обути с прости кожени цървули. Мъжът час по час надигаше мръсен кожен мях и размахваше ръце като вятърна мелница, но въпреки това излъчваше увереност и самочувствие като истински цар., Зад него, приглаждайки краищата на смачканата си оранжева рокля, се кипреше дребна жена с руса къдрава коса. Стиснала устни, тя гледаше ту пиещия дебелак, ту групичката на писаря.

Следваха няколко души, всеки от които сякаш бе облечен с част от дрехите на останалите. Остронос дългуч, гордо се пъчеше с късата си кожена ризница, която едва покриваше корема му. До него чернокос дребосък с мъка се оправяше с дългите ръкави на палтото си, което бе два пъти по голямо от него. Компания им правеха още няколко мъже, пременени с червени, зелени или сини гащи, бели ризи и елеци, по които имаше толкова много разноцветни кръпки, че не се виждаше истинската им материя. Всички носеха шапки с пера и други цветни финтифлюшки, които се люшкаха на сутрешния вятър. Актьорите бяха възседнали хърбави коне и мулета, които всеки момент можеше да се строполят на земята. Групата завършваха две волски каруци, натоварени със сандъци, кутии и части от походна кухня. Три проскубани кучета подскачаха около колите, лаейки затворените в дървени клетки кокошки, които крякаха уплашено.

– Аз съм Подскачащият Петър – представи се мъжът – Дебелият на чело на колоната е Козма Дребосъка. Име, достойно за телосложението му. Може с еднаква лекота да изиграе царя на персите, добрия дядо Боже или дори мъдреца Аристотел, стига да може да се държи на краката си. Неговият Ахил, макар и малко тромав и пълен, е най-добрият, който можете да видите – мъжът подскочи, сякаш не може да стои на едно място – Тази до него е Къдравата Майка. Всъщност е жена му и една от причините нашият Дребосък да се налива непрекъснато. Свадлива е като оса, но има най-чудния глас, който сте чувал! Може да ходи по въже от конски косми, опънато на петнайсет метра над земята! Зад тях...

– За какво сме ви нужни? – прекъсна го писарят – Разбойниците не се интересуват от такива като вас. На тях им дай търговци и окъснели пътници.

– Така беше до скоро. – Подскачащият въздъхна и посочи трупата си. – Движехме се свободни като птички и никой не ни закачаше. Но времената се промениха. Някои колеги вече си изпатиха! Появил се е нов разбойник – Батой, който граби наред. А и от нас има какво да се вземе. Може да изглеждаме окъсани и смешни, но в сандъците ни има доста скъпи вещи. Дрехи, шапки, шлемове, ризници и брони, които използваме в представленията. Носим кожени кукли и скъпи картини, предмети с чудесна украса, а не трябва да забравяме и парите, които спечелихме през последния месец – Петър тропна с крак – Искахме да наемем охрана от града, но излиза много скъпо. Откакто се появи Батой, войниците вдигнаха таксите. Някои се събират на групи – мулетари, търговци и пътници, но дори и тогава разбойниците не се страхуват от тях. Пък и как можем да им се противопоставим? Носим мечове и тояги, но те няма да ни помогнат много. Негодниците се крият между дърветата от където избиват жертвите си със стрели. Нека пътуваме заедно, господарю – примоли се отново мъжът – С вас ще се чувстваме по-сигурни.

Климент се замисли. От една страна искаше да стигне колкото е възможно по-бързо до Плиска, но от друга не можеше и да остави Петър и хората му на произвола на съдбата. Усетил колебанието му актьорът се обърна към останалите и започна да пляска с ръце.

– Хей, чуйте! – провикна се той– Нека покажем на тези важни пътници, колко приятна е компанията ни.

Колоната внезапно се преобрази. Някой запя, друг се включи да му приглася. Две момчета пъргаво изпълзяха от едната от каруците и започнаха да жонглират с няколко шарени топки. Нисък направи няколко превъртания във въздуха, повиквайки при всеки скок. Дори дебелакът се изправи в стремената, извади меча си, размаха го и се провикна:

– О, музо! Възпей онзи гибелен гняв на Ахила сина Пелеев... – Така и не се разбра нищо повече за гнева на Ахила, защото актьорът се разхълца, отпусна се тежко върху гърба на нещастното си магаре и отново надигна кожения мех.

Жената се плъзна от седлото и заедно с висок слаб младеж притича пред писаря и малкия му отряд.

– Внимавайте и слушайте! – провикна се тя – Сега ще ви разкажем защо Адам и Ева бяха прогонени от Рая. Кратка притча за грехопадението, познанието и първата любов – гласът на Къдравата Майка звънеше ясно като планински кристал.

– Ако има зрители с по-слаби сърца, ако има бременни или болни, нека знаят, че им предстои да видят страхотии и мистерии, чудовища и демони, които ще разтърсят душите им. Така че – бъдете внимателни! – провикна се и партньорът ѝ.

Зад тях се разнесе зловещо думкане. Единият от коларите бе извадил кожен барабан. Другият се появи понесъл огромен дявол, направен от животински кожи, закрепени върху дървено скеле. С черно тяло, грамадна биволска глава и извити червени рога, той наистина може да стресне някой по-плашлив.

– Добре, добре, разбрах кои сте и какво предлагате – писарят разбута тримата зяпнали войници от ескорта си и застана пред актьорите – Макар много да искам да видя представлението ви, което сигурен съм, е достойно дори за очите на княза, сега нямам време за това. След няколко часа слънцето ще залезе, а не ми се иска да яздя в полето по тъмно. Особено с такива спътници – писарят посочи коженото чудовище – Ако още искате да се присъедините към нас, по-добре да тръгваме.

С бурни викове и подскоци, артистите ознаменуваха поканата и започнаха да се приготвят за пътя.

– Побързайте! – подкани ги писарят, нетърпелив да продължи. Трябваше да стигне колкото може по-бързо в Плиска, а и не беше съвсем спокоен. Предстоеше им да минат през хълмове и горички – идеално място за засади и капани. Наистина бе добре да яздят заедно. По-голямата им група може би щеше да разколебае разбойниците. А и компанията наистина можеше да се окаже приятна.

Колоната се изви и бавно потегли по прашния път. Меките лъчи на слънцето огряваха ездачите, полето се огласяше от песните на птичките, колелата на волските каруци ритмично проскърцваха.

Скоро актьорите запяха, а песните им бяха весели и леки, изпълнени с радост от наближаващото лято и синьото небе, пълни с обещания и подкани за любов.

Подскачащият Петър се присъедини към Климент и двамата подхванаха разговор. Актьорът се оказа начетен мъж и скоро двамата вече обсъждаха "Облаците" на Аристофан, мистериите на Стария Завет и как трябва да се поднесе образът на Хектор, за да се спечели публиката. От думите на Петър стана ясно, че животът на артиста съвсем не е толкова безгрижен и весел, колкото се струваше на писаря, а пътуванията и представленията им са свързани с множество опасности.

– Точно защото изглеждаме безгрижни и весели, мнозина се изкушават да забогатеят на наш гръб – с въздишка каза Петър – Много по-лесно е да ограбиш някой беззащитен артист, отколкото корав земеделец. Още повече, че ни се носи лоша слава. Ако ограбят, насилят или дори убият някой от нас, хората просто махват с ръка и казват, че така ни се пада, защото разваляме дъщерите им и пълним с глупави мечти главите на синовете им. Мислят, че сме безпътни, развратни и крадливи и затова не се интересуват от съдбата ни, макар да обичат да гледат представленията и номерата ни по площадите. Затова, когато пътуваме от един град към друг, обикновено се налага да плащаме на някой да ни пази. Стига да имаме достатъчно пари.

Подскачащият бе категоричен, че най-добри в това отношение са войниците от крепостта в Плиска.

– Досега сме ги наемали два пъти и двата никой не посмя да ни закачи. Същото чувам и от другите. Ако искаш спокойствие – наеми си войници. Лошото е, че половината от парите, които изкарваме, отиват за тях. А от как се появи това страшилище Батой, услугите им скочиха двойно. Затова решихме този път да рискуваме и потеглихме сами. Струваше ни се разумно, но вече не съм толкова сигурен – обясни актьорът и се огледа предпазливо. – Не знам от къде се появи този разбойник, но да сега не е имало такъв като него. Хитър, умен и безжалостен. Обявил се е за господар на горите и планините и казва, че всички, които минават през тях, трябва да му плащат данък! Няма страх от нищо! Чувал съм да казват, че сам можел да срази цял отряд войници. – Актьорът се наведе над коня си към Климент и зашепна. – За Батой се носят всякакви слухове. Че не е човек, а демон с кърваво лице, че може да бъде на няколко места едновременно, че силата му е нечовешка. Не го е страх нито от стария, нито от новия Бог. Само преди няколко седмици нападна група монаси, които бяха тръгнали от новосформираната общност в Света Гора, да поднесат почитанията си. Първо минали през Константинопол, някои решили да продължат до Плиска. Носели икона на свети Георги, дето убива змея. Разправят, че можела да лекува, на празника на светеца около нея се чувало как чаткат копитата на препускащ кон. Ако сложиш ръцете си върху нея се чувствало как вибрира, а най-праведните можели да чуят и предсмъртното дихание на чудовището и радостния възглас на светеца – актьорът бързо се прекръсти – Не била нищо особено – малко парче дърво в изрисувана червена рамка, дори била строшена в долния десен ъгъл. Както и да е. Батой издебнал монасите, избил ги до един и откраднал иконата. Ето какъв е този човек! – Подскачащият се изправи на седлото си и притеснено се загледа в пътя пред тях.

В ранния следобед започнаха да се изкачват по платото и накрая навлязоха в рядка букова гора, която бързо се сгъсти. Писарят изпрати Корсис напред да разузнае пътя, а той продължи да язди с водача на артистите. Зад тях се клатушкаше Дребосъка Козма, който вече бе толкова пиян, че едва се крепеше на седлото, следван от жена си и останалите от трупата. Отзад, скърцайки с тежките си дървени колела, бавно се влачеха каруците, натоварени с реквизит.

Бяха яздили малко повече от десетина минути, когато неочаквано се чу тропот на копита. Писарят вдигна стреснато ръка, и извади меча си и дръпна поводите на коня си. Тримата войници от отряда му го заобиколиха с насочени напред копия, оглеждайки се. Песните секнаха, мъжете стиснаха оръжията си, за които не се знаеше дали са истински или бутафорни.

В следващия миг, срещу тях се зададе Корсис.

– Напред на пътя има повалено дърво – задъхано каза той – Лежи на земята точно на следващия завой, така че е трудно да бъде заобиколено. Не е паднало само. Отрязано е и при това скоро. Сигурен съм, че е капан!

– Какво ще правим сега? – в очите на Петър нямаше страх, макар по челото му да избиха капки пот – Ако трябва да се бием, ще се бием!

– Да се надяваме, че няма да се стигне до там. Може би е най-добре да се върнем назад и да потърсим друг път – предложи писарят.

– Съмнявам се, че от това би имало смисъл – поклати глава Корсис – Разбойниците вече са ни отрязали всяка възможност за бягство. Чухте ли това – младежът вдигна пръст към короните на дърветата, от където се понесе накъсано грачене. – Прилича на гарван, но не е. Няма да можем да се измъкнем!

– Добре! – писарят почувства как дланите му се изпотяват. Пратеник на княза или не, предпочиташе да е зад дебелите стени на Плиска, отколкото в пустатата гора, заобиколен от разбойници – Съберете се в плътна група! Слезте от конете и застанете от вътрешната страна на конете и каруците! Намерете нещо, с което да се прикриете, ако се наложи! Извадете оръжията си и бъдете готови! – Климент се надигна на стремената, за да огледа групата. – Ще вървим бавно и ще видим какво ни чака зад завоя.

– Това Батой ли е? – нервно попита Къдравата Майка – Чувала съм, че харесва хубави жени.

– Който и да е и каквото и да харесва, ще трябва да се съобрази с пратениците на княза! – отговори Климент и подкара коня си напред.

Пътят започна да се стеснява все повече и повече, извивайки се и плавен завой. Точно по средата му лежеше повален голям бук, а клоните му стърчаха във всички страни като ръце, готови да сграбчат ездачите. Гората от двете страни на пътя бе гъста и обрасла с шубраци, дърветата бяха плътни като стена. За да продължат, трябваше да преместят поваленото дърво. Или да се опитат да го прескочат, което бе невъзможно за волските каруци. А и повечето от животните, които яздеха актьорите, бяха толкова грохнали, че едва ли щяха да бъдат способни на подобен подвиг.

Климент стигна до поваления ствол, спря и се огледа. Клоните над главата му се поклащаха бавно на вятъра, птичките все така продължаваха да пеят, слънцето си пробиваше с мъка път между листата. Нищо не подсказваше, че наоколо се крият хора.

"Дали пък не е просто случайност?" – запита се писарят, но в следващия момент измежду дървета излетя дълга стрела с пачо перо и се заби между краката на коня му. Обученото животно само изпръхтя, но останалите зад него зацвилиха и започнаха да дърпат юздите си.

– Какво ще правим, господарю? – гласът на Корсис свистеше от напрежение – Няма как да ги атакуваме докато са скрити зад дърветата. Ще ни избият като пилци!

– Спокойно! Ако искаха да ни убиват, вече щяхме да сме мъртви! Може би ще се задоволят само с парите, не и с живота ни. Ще се опитам да преговарям. Отговорят ли ми, пришпори коня си, прескочи дървото и препусни с всичка сила към Плиска. Намери варнеха Самуил и се върнете колкото се може по-бързо!

– Господарю! Не мога да ви оставя!

– Няма друг начин! Ако успееш да се измъкнеш може и да се спасим. Ако не – писарят вдигна рамене – Внимавай, Корсис! Щом тръгнеш ще те обсипят със стрели. Ще се справиш ли?

Младежът тръсна ядно глава.

– Разбира се, че ще се справя, но предпочитам...

– В момента, в който отговорят! – прекъсна го Климент, смушка коня си, вдигна високо пръстена с печата на Борис и тръгна към поваленото дърво – Аз съм Климент, писар и княжески пратеник! – извика силно той – Който посяга на мен, посяга на владетеля! Ако ни причините зло, гневът на княза ще се стовари върху вас с цялата си сила!

– Борис е далеч! Какво го интересува... – отговори му глас, идващ между дърветата, но разбойникът не успя да довърши. Надавайки силен вик, Корсис смушка коня си и препусна напред. Животното му с лекота прескочи поваленото дърво и се понесе по пътя.

Някой стреснато извика и след конника полетя облак стрели.

Корсис се заклати, след което внезапно се свлече встрани.

Радостни възгласи ознаменуваха точните попадения на разбойниците, но секунда по-късно те бяха заменени с яростни ругатни. Излязъл от обсега на стрелите, младежът отново се появи върху гърба на коня. Корсис се бе промушил под корема на животното, криейки се от стрелите. Миг по-късно от него остана само гънка следа прах.

– Може да сме изпуснали един, но останалите сте ни в кърпа вързани! – извика ядно гласът от гората.

– Ти си разбойникът Батой, нали? – отговори Климент – Ако наистина не си толкова глупав, колкото казват хората, би трябвало да ни пуснеш да минем.

– И защо да го правя?

– Защото нямаш друг избор! Какво ще спечелиш? Едва ли ще вземеш нещо ценно от мен и спътниците ми, бедни странстващи артисти – Подскачащият Петър и колегите му се поклониха дълбоко – Няма да спечелите нищо, освен неприятности. Вече не можете да ни избиете и да се измъкнете безнаказано. Помощникът ми избяга и ако с нас се случи нещо, Борис ще знае кой е виновен за това. Ще ви преследва като бесни кучета! Ще обяви награда за главите ви и дори сегашните ви помагачи, ще ви станат врагове! Всички ще се отдръпнат от вас и колкото и да се криете или князът ще ви намери, или някой ще ви предаде. След което главите ви ще се чернеят над портите на крепостта, докато гарваните кълват очите им. Това ли искате?!

Отговор не последва.

– А ще получите и това! – писарят отвърза от колана си кожена кесия и я хвърли на пътя – Мисля, че е достатъчно!

– Този път ще ви пусна – от гората излезе висок едър мъж с черна коса и червена кожена маска на лицето. На гърба му висеше лък, двуостър меч се поклащаше на бедрото му. На ръцете си разбойникът носеше ръкавици, гривна от червен кехлибар и кожени налакътници. До него, също със скрити лица, навлекли плетени ризници, пристъпваха още двама разбойници – Аз наистина съм Батой и ще ви оставя да си отидете с мир. Но не защото ме е страх от княза или войските му. Чувал съм за теб, писарю! Казват, че като подхванеш някоя следа, не я изпускаш, докато не стигнеш до края ѝ. Е и аз имам сметки за уреждане в Плиска. В столицата стават неща, които не са ми по вкуса. Обвиняват ме за престъпления, които не съм извършил. Искам да знаеш и помни, че всяка моя дума е самата истина: Нямам нищо общо с обирите на златарите! Нищо! Ако не ми вярваш, питай архидякон Филотей. Той ще ти каже. Затова ще те пусна. Може би ти си този, който ще докаже невинността ми! Но това ще взема с удоволствие – разбойникът се наведе и вдигна кесията – Ако пак се чудите какво да правите с парите си, заповядайте насам – изсмя се Батой, поклони се театрално на Подскачащия и колегите му и заедно с другарите си се скри между дърветата.

Миг по-късно разбойниците си бяха отишли. Климент ги чу как с тихи подсвирквания се оттеглят навътре в гората и скоро от Батой и бандата му нямаше и следа.

Писарят въздъхна и изтри челото си. Не съжаляваше за загубената кесия. Тя бе нищо в сравнение с това, което можеше да се случи. По-важното бе това, което каза разбойникът. Какви сметки за разчистване в Плиска можеше да има човек като Батой? И наистина ли не бе замесен в обира?

Писарят поклати недоверчиво глава. По-скоро разбойникът бе разбрал, че част от откраднатото злато принадлежи на княза и сега се страхуваше от последствията.

"Той със сигурност има покровители в столицата – мислеше си Климент, докато гледаше как актьорите, подпомагани от тримата му войници, отместват дървото от пътя – Няма как да действа толкова дълго и с такова самочувствие без да има някой да му пази гърба."

– Благодарим ви, господарю! – Козма Дребосъка се бе приближил до писаря без той да го усети. Дебелакът изглеждаше съвсем трезвен, по лицето му бяха избили червени петна – Ако не бяхте вие, сега всички щяхме да сме мъртви! Следващия път непременно ще си наемем охрана! Независимо колко скъпо ще ни излезе! Да пием за щастливото ни избавление! – провикна се актьорът, надигна кожения си мех и отпи голяма глътка.

– Това не е достатъчно! – извика Подскачащият Петър – Подобно чудо може да бъде ознаменувано само с представление! А вие – той посочи писаря – вие ще играете главната роля!

Въодушевлението, че са се измъкнали невредими бе толкова голямо, че никой не обърна внимание на протестите му. Актьорите отвориха сандъците си и скоро гората стана свидетел на нещо съвсем необичайно – представление между дърветата.

– Какво да изпълним? Какво да изпълним? – подскачаше между столовете им Петър и ги шибаше с тънка пръчка – Дали Видението на Исая? Или падането на Картагена и смъртта на достойния Ханибал. Не! Ще изиграем величието на Метусалам, син на Енох и неговото избиране от Бога. Защото вие, господарю, бяхте избран да ни спасите! Точно така! Бързо! Бързо! – Подскачащият започна да пляска с ръце – Дайте златната мантия и жертвения нож! Падналото дърво ще бъде олтарът, където Бог говори с Метусалам. Дребосък, ти ще си дядо Боже, знаеш какво да правиш. Аз ще съм Енох. Дългуч, ти ще бъдеш Старейшината, а Майка ще пее песните. Господарю, заметнете се с перелината и вземете тази пръчка, все едно е жезъл. Качете се на дървото. Вие ще сте Метусалам, там ще получите видение. Не се безпокойте – успокои писаря забързаният актьор – аз ще ви подавам репликите. Вие ще ги повтаряте след мен. Готови! Всички по местата!

Въпреки протестите му, наметнаха Климент с пищна, искряща като злато перелина, Подскачащият набута пръчката си в ръцете му и всички дружно помогнаха на писаря да се възкачи върху поваленото дърво. Зачервен, смутен и все пак поласкан, Климент започна да повтаря репликите, които му шепнеше Петър и скоро се увлече в играта, забравяйки колко бърза за Плиска.

Точно така ги завари Корсис. Препускащ на чело на многоброен отряд войници, помощникът му остана като ударен от гръм, когато съзря господаря си.

Качен върху поваления ствол, заметнат със златния плащ и вдигнал фалшивия си жезъл към върховете на дърветата, писарят гръмко благодареше на Бога, че го избрал за свой глашатай.

– А ние мислехме, че сте в опасност! Ако знаехме, че се забавлявате, нямаше да уморим конете си от бързане – варнехът Самуил, нахлупил до веждите си железен шлем, изпод който се вееше бялата му коса, спря пред поваленото дърво. Закръглен и вече на възраст, той изглеждаше така, сякаш всеки момент ще падне от коня, но всъщност го направляваше с вещината на ветеран, кипял в множество битки. Малките му умни, забити в лицето като въглени очи не изпускаха нищо.

Военният скочи на земята, хвърли юздите на оръженосеца си и подаде ръка на писаря.

Смутен и зачервен като домат, че са го сварили в неловко положение, опитвайки се да свали златистото си наметало, което се оплиташе около него, Климент скочи от поваленото дърво и поздрави варнеха.

– Това са "Неуморните", странстващи артисти – посочи той мъжете зад себе си, търсейки си оправдание – Показваха ми изкуството си, докато ви чакаме.

– Виждам, виждам – усмихна се военният и прекъсна писаря

– Радвам се да те намеря жив и здрав. Как се отървахте? – попита той и съсредоточено изслуша обясненията на Климент. Накрая варнехът кимна с глава – Добре си се справил! Много се уплаших, когато Корсис нахлу в крепостта и обяви, че сте попаднали на засада. Батой не обича да оставя свидетели. Чист късмет е, че ви се е разминало само с една кесия. Мръсният разбойник става все по-нагъл и безочлив. Не се спира пред нищо и открито ми се подиграва! Няколко пъти се опитахме да го заловим с чигата Винех, но хитрецът всеки път се изплъзваше от капаните ни – военният плю ядно на земята – Поне войниците са доволни. Желаещите да бъдат охранявани стават все повече, от което се изкарват добри пари. Но трябва да благодарите на късмета си за щастливото си избавление!

Климент сви рамена.

– Батой се оказа достатъчно умен, за да разбере какво ще стане, ако посегне на княжески пратеник. Най-важното е, че всички сме добре и скоро ще мога да се заема със задачите, които ми постави князът. Какво всъщност става в Плиска? Защо Гостун и Чака са се били? Какво е това момиче с отрязана глава в кожена кутия? Има ли предположения кой може да е обрал златаря Батур? – писарят не смяташе, че е нужно да разказва на варнеха всичко, за което си бяха говорили с Батой. Тепърва му предстоеше да разбере каква точно е ролята на Самуил в тази история. И защо разбойникът всеки път му се изплъзва.

– Мрачни времена настанаха – варнехът се огледа с подозрение – Вече не знаеш на кого да се довериш. Едно ще ти кажа, из Плиска се носи слух за нов заговор!

– Заговор? – Значи Борис не се е страхувал напразно. – Но кой участва в него?

Варнехът вдигна рамена.

– Нямам представа. Носят се откъслечни слухове и мълви, няма нищо конкретно. Но с кожата си усещам, че нещо не е наред – военният огледа отново смълчаната гора. – Хайде, трябва да тръгваме. Свикал съм съвет, в който искам да участваш. На него ще разбереш всичко.

Самуил се метна на коня си и скоро отрядът пое обратно към Плиска.

Разделиха се с "Неуморните" на Южната врата на града. Актьорите още веднъж засипаха писаря с благодарности, а Подскачащият Петър го покани да се присъедини към групата им.

– Там, на дънера в гората, проявихте истински талант, господарю. Не трябва да го оставите да бъде пропилян напразно – актьорът звучеше сериозно.

Писарят потупа по гърба новия си приятел, сбогува се с останалите, обеща им задължително да гледа някое от представленията им и последва Самуил към вътрешността на града.