Жълтата кутия

12

– Пресвета Дево Мария! – каза Невестулката, седна на стола, прекръсти се и стана отново – Навсякъде само трупове!

– Не знаех, че си толкова набожен! – заяде го Корсис.

– Всички крадци са набожни и суеверни! Не знаеш ли? Нямаме кой друг да ни пази освен светците на небето и добрата Божия майка! Затова често ги молим за закрила. И се опитваме сами да си я осигурим – Невестулката докосна с признателност дървеното кръстче на шията си. – Човек никога не знае, нали?

Писарят остави помощниците си да се препират. Тримата се бяха прибрали в малката пристройка, която обитаваха. Имаха нужда да се подкрепят и починат, а Климент да събере мислите си след сутрешните събития.

На вратата се почука и двама слуги внесоха тава с печено и кана вино. Подарък от боритаркана Курт, за писаря и помощниците му. Боилът ги бе поканил на обяд, но Климент отказа. Искаше да обмисли всичко на спокойствие.

Щом видяха храната – гълъби с бадеми и дробчета, задушени във вино, Корсис и Невестулката забравиха спора си и се нахвърлиха върху яденето. Климент също седна пред масата, извади металната си вилица и започна да се храни, но мислите му бяха другаде.

Във Филипополис не намери отговорите, на които се надяваше. Вместо това въпросите ставаха все повече. Имаше чувството, че се движи в мъгла, че се върти в кръг като малко, заблудено в гората дете. От къде трябваше да започне? Имаше ли връзка между случилото се в града и престъпленията в Плиска?

Едно поне бе ясно, някой стоеше зад нападението над Гостун и семейството му и сега злото, посято преди дванайсет години, бе избуяло, за да вземе поредните си жертви.

Теодорит, майка му, Блех, Кървавия и Маламир, бяха намерили смъртта си, заради нещо, което се бе разиграло под стените на Филипополис.

Помощникът на боритаркана ли беше отговорен за тези престъпления? Според Корсис – да! Младежът бе категоричен, че човекът, с който се бе сблъскал пред дома на Теодорит, преди да го намери мъртъв, е бил Маламир. За това говореше и надрасканата бележка, намерена в джоба на убития телохранител. "Quis custodiet ipsos custodes? – Кой ще пази пазачите?"

Изглеждаше напълно възможно! Сигурно бе станало така: Теодорит се среща с приятелите си ветерани в "Плаща", където бившите военни пият и си разказват стари истории. Нещо казано внезапно пробужда спомените на телохранителя, който бърза да запише мисълта си. Надрасканата бележка ясно говореше за това, че убитият бе заподозрял някои от участниците във властта. След което се е върнал в дома си, а в сърцето му е забита кама. Това значи няколко неща – или убиецът е присъствал на сбирката и се е уплашил от поведението на Теодорит, или е знаел за плановете им да разследват старото нападение срещу Гостун и е решил да заличи всички следи.

Маламир идеално пасваше в този образ. Бивш военен, той спокойно е можел да присъства в "Плаща". Като помощник на Курт е знаел за плановете на писаря. И което е най-важното, Маламир бе участвал в разигралите се преди дванайсет години събития. Като подчинен на Курт, той също е отговарял за безопасността на Гостун и семейството му. Което обясняваше намерената бележка в джоба на убития Теодорит.

Нещата започваха да идват на местата си. Преди несъстоялия се поход на Пресиян Маламир се възползва от положението си и ограбва парите за похода на Борис срещу Византия. Здравите ключалки, мистерията как е проникнал крадецът ясно говореха, че става дума за вътрешен човек. Започва разследване и за да прикрие следите си, военният организира нападението над Гостун. Боритарканът е съсипан, кражбата остава неразкрита.

Дванайсет години по късно Гостун е убит и следата води Климент обратно във Филипополис. Маламир научава какви са намеренията му и уплашен да не бъде разкрит, започва да унищожава всички, свързани със случая. Убива Теодорит, който може да си е спомнил нещо. Приятелят му Кървавия, го предупреждава за интереса на писаря към ковача Блех, двамата решават да се oтърват от неудобния свидетел. Накрая, обезумял от страх Маламир, се опитва да ликвидира дори боритаркана Курт. Но тук късметът му изневерява и той е убит от боритаркана.

Някъде заби камбана и откъсна Климент от мислите му. Но улицата с дрънчене мина каруца, военни команди за смяна на стражата се чуха от резиденцията на Курт.

Писарят се огледа. Заситени, Корсис и Невестулката дремеха на столовете си. Така ли бе станало? Маламир ли беше виновен за последните убийства? Имаше чувството, че пропуска нещо. Климент махна с ръка. Вечните му съмнения във всеки и всичко, му пречеха да приеме решението. Но в крайна сметка поне тази част от загадката изглеждаше изяснена. Маламир бе виновен за много кървави дела и в крайна сметка си бе получил заслуженото.

Но с какво му помагаше това? За друго бе дошъл в града на Филип Македонски. Трябваше да разбере защо Агоп бе избягал от Филипополис.

Климент плесна с ръце и помощниците му стреснато подскочиха на местата си.

– Ставайте! – нареди им той. – Имаме работа за вършене. Трябва да потърсим Кирил, Инокентий и дори пратеника на папата Ги Демел. Може би те ще ни разкажат нещо интересно за нашия свещеник.

– Няма нужда да ги търсим – отговори му Корсис и се протегна. – След обяд има диспут в библиотеката до стадиона. На пазара само за това говореха. Всички ще бъдат там.

Централната зала на Филипополската библиотека беше разчистена. Пейките и масите, на които обикновено стояха посетителите, бяха наредени в центъра под формата на буквата "П". В средата на всяка от тях бяха поставени разпятие и шесторък меден свещник.

На централната маса се бе настанил Инокентий. Митрополитът имаше високо чело, сини очи и гърбав заострен нос, който му придаваше хищен вид. Гъста, внимателно сресана сива брада се диплеше по черното му расо. Макар да се усмихваше любезно, византиецът имаше вид на човек, свикнал да командва. От двете му страни, въртейки се на местата си, като верни кучета, бяха двамата му помощници, йеродяконите – Гаврил и Методий.

В ляво от тях, с кисели физиономии седяха пратениците на папата. Те се набиваха на очи като ярко петно сред облечените в черно свещеници. Епископ Ги Демел – едър, плешив и с топчест нос, не показваше да изпитва каквото и да било неудобство в искрящата си бяла роба, обшита със златни шевици и пурпурно червен епитрахил с големи сребърни кръстове. Той гръмогласно се оплакваше на латински, че негово право е да заеме почетното място и заплашваше, че е пратеник на папата и няма да остави това така.

Йеродяконите на Инокентий му отговаряха на гръцки, че това не е диаспорът на Рим и че тук Константинополският митрополит е с предимство.

Дали двете страни разбираха какво им говорят опонентите оставаше неясно.

Точно срещу Ги Демел и хората му, седеше Кирил. Климент бе изненадан и очарован от българския свещеник. Бе очаквал да види някой разлютен старец с библейски вид, но Кирил бе млад, с добре подрязани брада и мустаци и гъста, пригладена назад коса. Той не участваше в спора, а само гледаше гърците и римляните с тънка усмивка, разменяйки тихо по някоя дума със седналите от двете му страни свещеници.

В крайна сметка спорът бе решен по соломоновски. Договорено бе през трите дни на диспута, гостите да разменят местата си на чело на масата, така че никой да не се чувства пренебрегнат. Ги Демел се опита да протестира, искайки той пръв да седне в центъра, но бързо се отказа, махна с ръка и най-накрая срещата започна.

Климент, Корсис и Невестулката се настаниха в галерията на библиотеката. Отначало двамата му помощници с интерес разглеждаха чуждоземните свещеници и пищните им дрехи, но скоро се отегчиха и се отпуснаха на столовете си, притворили очи.

Писарят също нямаше намерение да слуша диспута. Знаеше за какво ще спорят свещениците – колко природи е имал Исус. Дали е бил само Бог или едновременно с това е бил и човек. Тези, които наричаха себе си монофизити, твърдяха че Христос е имал само Божествена природа. Противниците им – диофизитите казваха, че Исус е имал и Божествена, и човешка природа.

Климент не можеше да стигне до същината на тези твърдения и не разбираше защо те трябва да са толкова важни. За него Христос бе просто синът Божии, дошъл на земята, за да изкупи хорските грехове и да ги научи на добрина и любов. Всичко друго му се струваше безсмислено говорене и губене на време.

Диспутът продължи цял следобед без прекъсване. От време на време от залата се носеха викове, разтревожени послушници припряно тичаха напред-назад, слуги мъкнеха подноси с плодове, сирене, маслини, хляб, вода и вино.

Най-накрая, когато сенките започнаха да се удължават, от залата като хала излетя Ги Демел. Въпреки едрия си ръст, той се носеше толкова бързо, че двамата му помощници едва смогваха да го следват. Папистите профучаха покрай писаря, викайки през рамо, че утре ще докажат тезите си и си тръгнаха.

Малко след тях, пристъпяйки важно, все едно бе самият патриарх, се показа Игнатий. По лицето му бе изписано блаженство, но от сините му очи се мятаха мълнии над кривия му нос.

– Някои хора не могат да свикнат, че светът не се върти около тях – обяви надменно той и подаде ръката си за целувка на писаря, който бе приближил до него да го заговори.

След това, носейки се като галера през разбушувано море, митрополитът се оттегли.

Кирил бе останал в залата. Отецът бързо пишеше по навит на руло пергамент, като притискаше с лявата си ръка края му. Двамата свещеници, които го придружаваха, бяха изчезнали.

– Зает съм – каза Кирил, без да вдига поглед от това, което пише. – Утре трябва окончателно да покажа на тези византийски хитреци, къде им е мястото!

– Не става дума за религия, нали? – отговори му писарят и седна на един от празните столове, без да чака покана. Гласът му отекваше странно в празната зала и няколкото слуги, разчистващи масите, се обърнаха да видят кой говори. – Не става дума и за Христос. Всички искат да докажат, че са по-знаещи от другите и да ги унизят. А вероятно и да им наложат волята си. Не е ли казано, че "Онези, които искат най-малко, са най-близо до Боговете."?

- "Мнозина критикуват това, което не разбират". Учен, а? Отдавна не бях чувал някой да цитира Сократ – Кирил вдигна глава и заоглежда с интерес писаря. – И ти ли ще се включиш в спора?

- Не виждам какъв е смисълът! Аз искам да вярвам в това, което с казал и направил Христос, да следвам пътя, който е посочил, а не да разсъждавам над въпроса колко същности е имал. Как това ми помага да стана по-добър, да Го обичам повече или Го приема в сърцето си?

– Хммм – измърмори свещеникът. – Не бях разглеждал въпроса в тази светлина.

– А трябва! – писарят чувстваше как неочаквано за самия себе си започва да се разпалва. – С прекаленото си умуване и спорове, само обърквате хората. Те не знаят вече на кого да вярват.

– И на кого трябва да вярват според теб? – Кирил се облегна на стола си и се усмихна предизвикателно.

– На Господ, на княза и на сърцето си! – отсече Климент. – Това е напълно достатъчно!

– Кой си ти? И защо си тук? Да не са те пратили гърците? – недоверчиво го изгледа Кирил. – Те са способни на подобни номера.

– Аз съм Климент, писар на Борис, негов храненик и багаин – официално се представи писарят. – Тук съм във връзка с разследване, което водя в Плиска. Става дума за смъртта на двама свещеници. Единият от тях Агоп, по-рано е проповядвал тук. Имам съмнения, че убийството му, защото става дума за убийство, е свързано с нещо, което се е случило, докато е бил във Филипополис. И се надявам ти да ми помогнеш.

Свещеникът нави на руло изписания свитък, внимателно почисти перото си, запуши малката си мастилница и прибра всичко в един от джобовете на расото си.

– Агоп значи – замислено каза той. – Как са го убили?

– Простреляли са го. В ръката, корема и гърлото. Това подсказва ли ти нещо?

Кирил сви рамене.

– Освен, че стрелецът не е бил много добър – свещеникът помълча. – Много мога да ти говоря за Агоп. И то предимно неща, каквито не бива да се говорят за свещеник. Беше хитър и пресметлив. Гледаше само как да извлече полза за себе си. Но беше и доста страхлив. Вечно се съгласяваше с всички. Умилкваше се на византийците. Подмазваше се на папските легати. Пред мен хвалеше княза. Беше готов да предаде всеки, стига да има някаква изгода от това.

– Защо напусна града?

Кирил въздъхна.

– Това, което ще ти кажа, не ми е по вкуса. Но няма да те лъжа. Както сам каза, истинската вяра е в сърцето. А то ми подсказва, че мога да ти се доверя. Агоп се запали по орфизма. Предполагам, първоначално е отишъл от любопитство или с желанието да си намери нови "клиенти", които да смуче. След това му е харесало. Мистериите могат да се окажат доста интересно място. Още повече за свещеник, дал обет за целомъдрие. На повечето церемонии участниците са с маски на лицата, дари водачът им понякога не знае кой кой е. Така че е лесно да се изкушиш, вярвайки, че никой няма да разбере истинската ти самоличност. Пият вино, след което се отдават на безразборен секс, понякога се стига и до побоища. Все неща, идващи от дявола.

– И се е разбрало за участията на Агоп, което е подронило авторитета му? Затова ли е трябвало да напусне града?

– Не точно – червенина заля лицето на Кирил. – Макар мнозина от клиентите му сигурно биха се отказали от него, ако разберяха в какви вакханалии участва. Не знам какво се е случило, но на една от сбирките им нещо ужасно се е объркало. Толкова ужасно, че Агоп още на другия ден си събра набързо багажа и напусна града.

– И ти не знаеш какво е станало? – писарят се наклони през масата към събеседника си.

Кирил помълча преди да отговори, гладейки брадата си.

– Не мога да ти кажа нищо повече – обяви накрая той. – Но каквото и да е станало, то е било в "Скъсаната струна". Това е едно от местата, където се събират орфиците. Там трябва да търсиш отговорите на въпросите, които задаваш.

След това свещеникът събра разпръснатите пред него пергаменти, извини се с това, че трябва да се готви за диспута на следващия ден и си тръгна.

Писарят постоя сам в притихналата зала, обмисляйки това, което му беше казал отецът. Можеше да притисне Кирил, позовавайки се на правомощията си, дадени му от княза, но от това едва ли щеше да има особена полза. Свещеникът изглеждаше костелив орех. По-добре щеше да е да отиде в "Скъсаната струна" и да се опита на място да разбере в какво се бе забъркал Агоп. Някъде вече бе чувал името на кръчмата.

Писарят изтръпна. Шарения му бе казал за "Скъсаната струна" при срещата им на бреговете на Хебър. Като едно от местата, където "орфистите" се събират, за да развратничат с малки момичета. Писарят изруга, скочи на крака и викайки Корсис и Невестулката излезе от библиотеката.

В къщи направиха кратък съвет. Дълго се чудеха дали да потърсят помощ от Курт, но в крайна сметка решиха да се справят със собствени сили. Боритарканът със сигурност знаеше за мястото и какво става в него и щом не предприемаше нищо, може би имаше някаква изгода от това. Така че по-добре бе да действат сами.

– Освен това Курт ясно ни даде да се разбере, че иска да стои надалеч от подобни неща и да не се замесва в тях – отбеляза Невестулката, който не бе забравил как го нападна боилът.

Корсис щеше да вземе от гарнизона и да командва войниците, които бяха довели със себе си от Плиска, без да им казва къде и с каква цел отиват.

– Деца?! – младежът погнусено изкриви лицето си, след като разбра какво в действителност се случва в "Скъсаната струна". – Само бях чувал за подобни гадости. Ако се е разбрало, че Агоп ходи там, свещеникът наистина е имало за какво да бяга. Честно казано, вече не изпитвам съжаление към съдбата му! Така ще завардим това място, че никой от тези мръсници няма да може да се измъкне!

След това ролите бяха разпределени. Климент и Невестулката щяха да влязат в заведението, представяйки се за клиенти. Корсис да ги чака в предверието, след като разположи хората си около страноприемницата. По подаден от писаря знак, част от войниците щяха да нахлуят в "Скъсаната струна" и да изловят посетителите, а останалите да арестуват тези, които се опитат да се измъкнат. Писарят няколко пъти подчерта, колко е важно войниците да не влизат, преди да са чули сигнала. Показа им малка свирка, с която щеше да ги повика, когато прецени, че е дошъл моментът. Писарят и наду и тя издаде дълъг, писклив звук, който можеше да вдигне и мъртвец от гроба.

- Това сигурно се чу чак в Плиска – отбеляза Невестулката, прочиствайки ушите си, но писарят не му обърна внимание.

– Ще влезете, само когато чуете този звук! Ако се появите по-рано, може да провалите всичко! Не забравяй! – повтори той няколко пъти на Корсис, който кимаше с глава.

Климент облече нов вълнен панталон, бяла ленена риза с връзки, върху която сложи хубав везан жакет. Пристегна колан със сребърна катарама около кожената си куртка и наметна на гърба си наметало от фин памук. Обу лъснатите си до блясък ботуши от мека кожа и заприлича на истински аристократ. Корсис избърза напред, за да доведе войниците, а писарят и Невестулката бавно тръгнаха по притъмняващите улици.

Вечерта бе прекрасна. Във въздуха се носеше ухаенето на падналия дъжд, улиците бяха сухи и чисти, лек вятър се провираше между къщите, носейки спокойствие и прохлада. Сергиите бяха разчистени, купчините с боклуци, изхвърлени на сметището, от страноприемниците лъхаше аромат на печено, премесено с билки.

Писарят пое дъх с пълни гърди, усмихна се и остави спокойствието на вечерта да проникне в тялото му. Независимо какво предстоеше да стане, той си обеща да запази хладнокръвие и да не се поддава на емоциите като Корсис.

"Скъсаната струна" се намираше в центъра на града, но в страни от главните улици. Човек лесно можеше да я пропусне, ако не знаеше какво търси. Пред заведението нямаше голяма табела, нито каращи се пияници, капаците на прозорците бяха спуснати, от вътрешността на къщата не се чуваше никакъв звук. Само малък дискретен надпис известяваше посетителите за името на страноприемницата.

Корсис се появи от сенките и тихо прошепна на писаря, че всичко е готово, а войниците са обградили плътно кръчмата. Заедно с него крачеше висок мъж с оредяла коса и сериозни очи. Чигатът Барс от местния гарнизон, щеше да командва малкия отряд.

– Нямаше как да се откача от него, господарю – извинително поклати глава младежът. – Отказа да пусне хората ни, ако и той не дойде с нас. Но не знае защо сме тук и какво предстои да се случи. Мисли, че ни е изпратил боритарканът Курт. Казах му, че в никакъв случай не трябва да предприема нищо, преди да е чул сигнала.

Климент кимна и съпровождан от двамата си помощници се отправи към вратата. Дълго тропа преди да му отворят. Най-накрая вратата се открехна и в малкия процеп се показа едрото лице на гладко избръснат сресан назад бияч, който ги изгледа подозрително.

- Какво искате? Затворено е! – грубо каза той и понечи да тресна вратата в лицата им.

– Чакай малко! – Невестулката бързо сложи крак в процепа, а в ръката му се появи монета. – Господарят ми е голям почитател на орфическите мистерии и свързаните с тях вакханалии. Особено с вакханалиите. Разбрахме, че на това място се уреждат такива. Освен това е готов да се раздели с доста от жълтиците си, само и само да успее да се слее с Богинята Майка или някоя от нейните дъщери. Колкото по-млади, толкова по-добре.

– Ние сме приятели на Агоп. Той ни каза за това място – тихо добави писарят и хвърли бърз поглед в двете посоки на улицата.

Портиерът ги изгледа изпитателно, грабна монетата от ръката на Невестулката и отвори вратата.

– Влизайте бързо! – изкомандва той. – Този с меча – вратарят посочи Корсис – ще остане тук. В заведението не се допускат никакви оръжия – Климент и Невестулката вдигнаха ръце, а портиерът безочливо ги опипа и кимна с глава, че всичко с наред. – Праща ви Агоп, но бъдете внимателни, ще ви държа под око. Ако сте възпитани и имате достатъчно пари, със сигурност ще успеете да получите това, за което сте дошли. Мистериите започват след малко – раменете на главореза се затресоха беззвучно и той побутна Климент и Невестулката надолу по стълбите. – Насам!

Писарят никога не бе попадал на подобно място. Помещението бе просторно и чисто, по масите бяха наредени свещи от восък и мед, покрити с малки лилави кожени абажури, които разпръскваха мека синкава светлина. По ъглите висяха маслени фенери, а в центъра, върху опъната като на барабан животинска кожа, бяха поставени няколко медни съда, със разгорени в тях въглени, чиято светлина излизаше през специални пробити дупки като златни лъчи, хвърляйки отблясъци, подобни на безброй слънца. Стените бяха изрисувани с фрески, изобразяващи мистериите, но когато писарят се загледа по-внимателно установи, че участниците в тях са преплетени в сластни прегръдки и неприлични пози.

Някои от масите бяха прикрити зад паравани, така че гостите да могат да се уединят, а около другите на дълги лежанки се бяха отпуснали част от посетители. Всички шептяха, а между тях се носеха прислужнички, облечени като древноримски матрони, но туниките им бяха възкъси и отворени и си личеше, че под тях са голи.

Посрещна ги странно на вид същество, чийто пол Климент не можа да определи в първия момент. С вдигната ярко оранжева коса, високи дървени сандали и няколко различни разноцветни дрехи, увити около тялото, то приличаше повече на жена, но всъщност бе мъж.

– Аз съм Семел[19] и съм готов да ви осигуря всичко, което пожелаете – представи се с поверителен шепот мъжът, изкиска се закривайки начервената си уста с ръка и ги поведе към една от масите в далечния ъгъл. – Разбрах, че се интересувате от сестрите на Майката Богиня, с които да се слеете. Няма да останете разочаровани! Ще изпитате неземно удоволствие и ще докоснете дрехата на нашия повелител и господар великия Орфей.

– И да са по-младички – изграчи Климент, който не можа да познае собствения си глас. – Ето! – писарят несръчно подаде сребърна монета на Семел, който ловко я прибра.

– Само най-доброто! Само най-доброто! – зарече се той, ръкомахайки, а гривните на тънките му китки издрънчаха. – Но първо ще ви пратя вино и плодове. Отделно сепаре ли искате или ще наемете стая?

– Засега просто ще пийнем – отговори Невестулката и сръчка господаря си.

Още не се бяха настанили на лежанките, когато до масата им се появи момиче, носещо вино. То бе съвсем младо, още дете и му бе трудно да крепи тежката кана. Невестулката се протегна да помогне, а момичето веднага изтича обратно и се върна с купа грозде, ябълки, фурми, смокини и сирене.

– Аз съм Тиона[20] – представи се детето и се усмихна лъчезарно. – И ще направя всичко, което поискате от мен.

– Тогава седни и хапни от плодовете, които сама ни донесе покани го писарят и наля от виното. – Ще ни бъде приятно да си поговорим с теб.

Момичето се озърна през рамо, но Семел говореше с дебел мъж в ярко зелена роба в другата част на помещението, кимна с глава, седна на единия от столовете и се нахвърли върху подноса. Климент въздъхна докато детето тъпчеше в устата си плодовете и сиренето, които се търколиха по масата. От близо се виждаше, че под напудреното лице на Тиона, изрисувано с цветен руж, личат синини и тъмни кръгове.

– На колко години си? – попита Невестулката, който също гледаше с умиление ядящото момиче.

– Скоро ще навърша тринайсет – обяви то без да спира да се тъпче.

Много скоро подносът беше празен, а Тиона се отпусна назад на стола. Лицето ѝ излъчваше ситост и задоволство.

– Благодаря ви, господарю! Благодаря! Отдавна не се бях хранила толкова добре – каза момичето, след което гласът ѝ стана дрезгав и прелъстителен. – Ако искате можем да се усамотим в някоя стая или да си сложим параван. Бяхте толкова мили с мен, ще се постарая специално за вас. И за двама ви – момичето се усмихна с невинна усмивка, а писарят усети как в гърдите му се надига гняв.

За да го потуши, той изпразни чашата си на един дъх и си наля нова.

– Първо искам да поговорим – каза той. – Много ли са тук такива като теб?

– Бяхме десет или единайсет, но сега сме само шест. Момичета идват и си отиват. Едни са от Филипополис, други от Сердика, Плиска и Дръстър. Някои са били в сиропиталища, други идват направо от улицата. Мен ме продаде баща ми преди половин година. Каза, че няма нужда от още едно безполезно гърло. Ако бях момче... ако можех да въртя меч или копие... – момичето въздъхна. – Мислела съм да избягам, но къде ще отида? Пък и Семел е много строг – Тиона опипа лицето си и се озърна през рамо. – Всички се страхуват от него.

– Какво стана с другите? – напрегнато попита писарят.

– Някои си тръгваха, други бяха прогонени, трети... – Тиона поклати глава. – Не трябва да говоря за тези неща. Ще си имам неприятности.

Писарят се наведе напред и хвана момичето за ръката.

– Чуй ме, Тиона! Не съм тук, за да се възползвам от услугите ти. Аз съм пратеник на княза, който иска да прочисти места като това! Войниците ми чакат отвън само да им подам сигнал – писарят показа малката си дървена свирка. – Така че няма от какво да се боиш! Нито от Семел, нито от който и да било! Ако ми кажеш всичко, което знаеш, ще те изведа от това място. Ще ти намеря истински дом, където да живееш с други такива като теб.

– Можеш ли да направиш това, господарю?! – в очите на момичето се появиха сълзи. – Можеш ли?

Климент кимна.

– Ами останалите? Ще можете ли да помогнете и на тях!

– Да! Ще отърва всички ви! Стига да ми кажеш какво наистина се върши тук. Искам истината! И то на всяка цена!

Тиона примъкна стола си по-близо до масата и бързо заговори.

– Никой не знае къде изчезнаха три от момичетата. Много от тях бягат или биват изгонени, но не и тези. И трите бяха поръчани от един и същи човек. Не го бяхме виждали, но се знаеше се, че обича да бие и измъчва. Но плащаше много и Семел не му придиряше. След като изчезна първото момиче, ни каза, че е избягала. Повярвахме му, но се случи отново. Когато стана за трети път беше ясно, че нещо не е наред. Още повече, че изчезналите момичета бяха тихи и кротки и никога не бяха създавали проблеми. След това намерихме дрехите на две от тях. Бяха скрити в мазето. Изпрани, изсушени и закърпени, но се виждаше, че са били разкъсвани, а по тях все още личаха петна от кръв. След тези случай Семел много забогатя. Когато пийнеше повече почваше да се хвали, че е намерил златна мина, която ще му осигури пари за цял живот. Няколко пъти го видях с един от клиентите, който му даваше кесии с монети. Беше страшен – целият в черно, миришеше на тамян и говореше с дрезгав глас. Беше идвал и преди, но никога не се включваше във вакханалиите, а просто седеше, пиеше и гледаше. После човекът изчезна, а Семел беше много гневен. Биеше ни и разправяше, че са го измамили и ние сме виновни за това. Непрекъснато повтаря как ще ни избие всичките, ако се разприказваме.

– И наистина ще го направя! Как се осмеляваш да разкриваш тайните ми! Ти малка никаквице! – Семел, който се бе доближил неусетно до масата, зашлеви момичето, което падна от стола си. – А вие – обърна се той към Климент и Невестулката. – Вие не мислете, че ще се измъкнете от тук живи – очите на мъжа хвърляха мълнии, в ръката му като с магия се появи нож. – Бруууус! Имам нужда от помощта на всички ви!

"Всички ви?" – помисли си писарят, докато отблъскваше стола си назад – "Нима има и други? По дяволите!"

От ъглите неочаквано се появиха няколко мъже, които до сега се бяха спотайвали в сенките и без да кажат и дума се нахвърлиха върху Климент и спътника му. Писарят извади свирката си и се опита да я надуе, но един от мъжете го блъсна в ребрата, писарят се удари в стената зад себе си и я изпусна.

Тиона се сви под масата и започна да пищи. Останалите клиенти наскачаха от местата си, но бързо бяха изблъскани в задната част на заведението.

Невестулката се облегна на стената до писаря. Дрехата на рамото му бе срязана, кръв се стичаше по гърдите му. И двамата се опитваха да се защитават с чашите си, защото нямаха други оръжия.

– Помощ! На помощ! – извика писарят, но никой не отговори на виковете му. Дори и да го чуваха, войниците имаха изричната заповед да не мърдат от местата си, докато не изсвири с проклетата свирка.

Мъжете срещу тях само се ухилиха и бавно тръгнаха напред, прехвърляйки ножовете си от ръка в ръка. Дългите им черни сенки се извиха злокобно по сводестите стени. В този момент вратата на помещението се отвори и вътре нахлу огромният портиер. На земята зад него лежеше Корсис.

– Аз съм княжески пратеник! Аз съм писарят на Борис! Който ме нападне ще бъде наказан жестоко! – извика Климент и отново размаха чашата си пред себе си. – Оставете ни да излезем от тук и никой няма да пострада!

Мъжете срещу него се разколебаха за момент.

– Не го слушайте! Ако го изпуснем ще ни предаде и с всички ни е свършено! Ако го убием и изчезне никой няма да разбере какво се е случило! – Семел беше зад хората си и ги окуражаваше. – Давай Брус! Убийте ги!

Огромният портиер се хвърли напред, опитвайки се да посече Невестулката. Джебчията успя да се извие в последния момент и да избегне острието, което направи бразда на стената зад него. Якото туловище на Брус обаче се стовари върху бившия крадец и буквално го смаза под тежестта си. Невестулката се свлече в безсъзнание и остана да лежи на земята. Брус скочи ловко на крака и с широка усмивка се обърна срещу писаря.

"Нима ще загина по този нелеп начин. В някакъв долнопробен вертеп? Що за смърт е това" – отчаяно си помисли Климент и размаха отново безполезната си чаша срещу нападателите. – "Наистина прекрасен край за кариерата ми. Еспор ще има да се смее... Трябва да направя нещо!"

Писарят се отлепи от стената, блъсна изпречилия му се стол в краката на единия от нападателите си, който се препъна, но не падна на земята. Останалите го наобиколиха. Отзад Семел даваше резки команди с пискливия си глас. Климент хвърли чашата си по портиера, но тя отскочи от едрите му рамена без да му навреди. Брус му се ухили с вълча усмивка.

– Няма къде да избягаш! – изсъска той и вдигна меча си.

Писарят скочи встрани, грабна един от фенерите, закачени на стената и го завъртя пред себе си. Нападателите му за миг отстъпиха назад.

– Не го изпускайте! Не го изпускайте! – насърчаваше хората си Семел.

Един от мъжете се втурна напред. Климент го халоса по главата и той рухна на земята. Фенерът се разпадна в ръцете му, маслото заля сламата по пода и я подпали. Без да обръщат внимание на пламъците, останалите нападатели се нахвърлиха върху него. Климент избегна удара на първия, мушна се под замаха на втория, но налетя право на юмрука на Брус, който го запрати на земята. Останалите веднага се хвърлиха върху поваления си враг.

"Явно все пак това ще бъде краят. Жалко!" – успя да си помисли писарят.

В този момент, въздухът бе раздран от тънък, писклив звук. Свита под масата, Тиона надуваше с всичка сила свирката на писаря. В следващия момент войниците нахлуха в подпаленото помещение.