Хищник

36

Беше много тъмно, луната приличаше на размазана рентгенова снимка, неясен образ, скрит зад облаците. На светлината на уличните лампи кръжаха рояк насекоми. Движението никога не спираше по А1А и нощта беше изпълнена е шумове.

— Какво те тревожи? — попита Скарпета, докато Луси караше. — За пръв път имаме време да сме насаме от… не си спомням кога. Моля те, говори с мен.

— Можех да се обадя на Лекс. Не исках да ти провалям плановете.

— А аз можех да ти кажа да й се обадиш. Не се налагаше точно аз да ти партнирам.

И двете бяха изморени и не им беше до шеги.

— Но ето че сме заедно — каза Луси. — Може би съм използвала тази възможност, за да наваксаме. А можех да се обадя на Лекс — повтори тя, като караше и гледаше право напред.

— Не мога да позная дали ми се подиграваш.

— Не ти се подигравам — отвърна Луси, като й хвърли бегъл поглед. — Съжалявам, че нещата стоят така.

— И би трябвало.

— Много бързо се съгласяваш. А може би не винаги знаеш какъв е животът ми.

— Проблемът е, че искам да знам. А ти постоянно ме отблъскваш.

— Лельо Кей, повярвай ми, едва ли наистина искаш да знаеш. Хрумвало ли ти е някога, че може би ти правя услуга? Че може би е по-добре да ми се радваш такава, каквато ме познаваш, и да оставиш другата част от мен настрана?

— А каква е тази друга част?

— Аз не съм като теб.

— В това, което има значение, си като мен, Луси. И двете сме умни, почтени и трудолюбиви жени. Опитваме се да направим света по-добро място за живеене. Поемаме рискове. Честни сме. Не се предаваме, наистина се опитваме да променим нещата.

— Не съм толкова почтена, колкото си мислиш. Единственото, което правя, е да наранявам хората. Много ме бива в това и ставам все по-добра. И всеки път, когато се случи, ми пука все по-малко. Може би ставам като Базил Дженрет. Може би не е зле Бентън да ме включи като обект в проекта си. Обзалагам се, че мозъкът ми изглежда като този на Базил и на всички останали проклети психопати.

— Не разбирам какво те прихваща — каза Скарпета тихо.

— Мисля, че е кръв — рече Луси, сменяйки темата така внезапно, че чак беше стряскащо. — Смятам, че Базил казва истината. Мисля, че я е убил в склада. Имам усещането, че това, което открихме, ще се окаже кръв.

— Нека изчакаме резултатите от лабораторията.

— Целият под светна. Беше много странно.

— Но защо Базил ще казва това? Защо сега? Защо на Бентън? — рече Скарпета. — Това ме притеснява. Или по-точно, тревожи ме.

— При тези хора винаги има причина. Манипулация.

— Тревожи ме.

— Сигурно се е разприказвал, за да получи нещо в замяна, малко секс например. Как би могъл да си го измисли?

— Може да е знаел за изчезналите хора от коледния магазин. Случаят е описал във вестниците, той е бил полицай в Маями. А може да е чул за него от други полицаи — рече Скарпета.

Колкото повече разговаряха за този случай, толкова по-сериозно се тревожеше, че Базил действително има нещо общо със случая с Флори и Хелън Куинси. Но не можеше да си представи как би могъл да изнасили и да убие майката в склада на магазина. Как е изнесъл окървавения й труп, или и двата окървавени трупа, ако приемем, че е убил и Хелън.

— Знам — каза Луси. — И аз не мога да си го представя. И ако наистина ги е убил, защо просто не ги е оставил там? Може би не е искал да се знае, че са убити, може би е искал хората да ги смятат за изчезнали, че са заминали по своя воля.

— Това предполага някакъв мотив — отвърна Скарпета. — А не компулсивно сексуално убийство.

— Извинявай, забравих да те питам — рече Луси. — Да те карам у вас, нали?

— По това време — да.

— А какво ще правиш с Бостън?

— Трябва да се заемем със случая Симистър, но не мога сега. Стига ми за тази нощ. Вероятно и Реба се чувства така.

— Тя се съгласи ние да поемем случая, нали?

— Ако и тя е с нас. Ще продължим сутринта. Мислех изобщо да не ходя в Бостън, но няма да е честно спрямо Бентън. И спрямо мен също — добави тя, като не успяваше да сдържи своето разочарование и яд от провалените им планове. — Винаги все същото. Изведнъж на мен ми изникват спешни случаи. Или пък на него му изниква спешен случай. Единственото, което правим, е да работим.

— Какъв е неговият случай?

— Тяло на жена, захвърлено до Уолдън Понд, гола, със странни временни татуировки по тялото, които май са правени след като е убита. Червени отпечатъци на ръце.

Луси стисна здраво волана.

— Какво имаш предвид под „временни татуировки“?

— Нарисувани. Бентън каза, че приличат на боди арт. Качулка на главата, гилзата от пушката пъхната в ректума й, нагласена, унижена, с всички екстри. Не знам много, но съм сигурна, че ще науча.

— Знаят ли коя е?

— Знаят много малко.

— А имало ли е подобни случаи в района? Подобни убийства? Други хора с червени отпечатъци на ръце?

— Можеш да увърташ разговора колкото си искаш, Луси, но няма да се получи. Ти не си същата. Напълняла си, а за да позволиш това да се случи, значи нещо не е наред, изобщо не е наред. Не че изглеждаш зле, съвсем не, но аз те познавам. Имаш уморен и нездрав вид. Чувах за това. Нищо не съм казала, но знам, че нещо не е наред. И го знам от известно време. Искаш ли да ми кажеш какво е?

— Трябва да разбера повече за отпечатъците на ръце.

— Казах ти каквото знам. Защо? — Скарпета не сваляше очи от напрегнатото лице на Луси. — Какво става с теб?

Тя гледаше право напред и като че ли се бореше със себе си как да формулира правилния отговор. Биваше я в това, толкова умна, с такава бърза мисъл, тя можеше да пренарежда информацията до такава степен, че накрая нейната версия да звучи по-правдоподобно от истината, и рядко някой се усъмняваше или задаваше въпроси. Това, което винаги я спасяваше, беше, че нито за миг не забравяше фактите, не вярваше в своите измислици и манипулации, така че да падне в собствения си капан. Луси винаги имаше рационална причина за постъпките си и понякога тя биваше основателна.

— Сигурно си гладна — каза Скарпета тихо и нежно, както говореше навремето, когато Луси беше едно невъзможно дете, което живееше в свой измислен свят, защото реалният й причиняваше толкова много болка.

— Винаги ме храниш, когато си безсилна да направиш нещо друго с мен — каза Луси примирено.

— Навремето вършеше работа. Когато беше малка, можех да те накарам да направиш всичко срещу парче от моята пица.

Луси мълчеше, а лицето й изглеждаше мрачно и непознато на светлината на червения светофар.

— Луси? Ще се усмихнеш ли поне веднъж тази вечер? Или поне ме погледни.

— Върша глупости. Спя със случайни хора. Наранявам чувствата им. Онзи ден в Провинстаун пак го направих. Не искам да се сближавам с никого. Искам да ме оставят на мира. Мисля, че е по-силно от мен. Но този път може би наистина извърших голяма глупост. Защото не внимавах. А може би не ми пука.

— Дори не знаех, че си в Провинстаун — отбеляза Скарпета, без това да прозвучи като упрек.

Тревогата й не беше сексуалната ориентация на Луси.

— Ти беше толкова внимателна — каза Скарпета. — По-внимателна от всеки друг, когото познавам.

— Лельо Кей, болна съм.