Хищник

30

Валеше като из ведро, когато спря до къщата на госпожа Симистър, където вече имаше три полицейски коли и една линейка, паркирани пред входа.

Скарпета слезе от колата и продължи под дъжда без чадър, докато приключваше разговора по телефона с Центъра по съдебна медицина в окръг Броуърд, които имаха правомощия за всички случаи на внезапна, неочаквана или насилствена смърт между Палм Бийч и Маями. — Ще огледам тялото на място, след като така или иначе вече съм тук — каза тя по телефона, — но искам възможно най-бързо да се транспортира до моргата. Най-добре ще е аутопсията да се направи веднага.

— Не смятате ли, че може да почака до сутринта? Разбрах, че има вероятност да е самоубийство, тя често е изпадала в депресия — каза предпазливо администраторът, опасявайки се да не прозвучи сякаш подлага на съмнение преценката на Скарпета.

— Марино каза, че на мястото липсва оръжие — обясни Скарпета, докато бързо се качваше нагоре по стълбите към предната веранда и вече беше вир-вода.

— Добре. Не знаех.

— Не съм чула някой да приема, че е самоубийство.

Замисли се за онзи приглушен гръм, който бяха чули с Реба и решиха, че е от кола. Опита се да си спомни кога го бяха чули.

— Значи ще дойдете?

— Разбира се — отвърна тя. — Извикайте доктор Еймъс и му кажете да подготви всичко.

Марино я чакаше на вратата. Тя стигна до него и отметна от очите си кичур мокра коса.

— Къде е Уогнър? — попита той. — Предполагам, че идва. Уви! Дявол го взел, не ни трябва идиот като нея да се занимава с този случай!

— Тръгна няколко минути след мен. Не знам къде е.

— Сигурно се е изгубила. Не съм виждал човек с по-лошо чувство за ориентация.

Скарпета му разказа за Библията в спалнята на Ев и Кристин и за стиха, отбелязан с хиксчета.

— Същото, което ми каза оня по телефона — възкликна Марино. — Мили боже! Какво, по дяволите, става тук? Проклета идиотка! — възкликна той отново по адрес на Реба. — Ще трябва да намеря начин да я отстраня и да я заменя с някой истински детектив, който няма да осере работата.

Скарпета се наслуша на обидните му коментари.

— Направи ми една услуга — каза тя. — Помогни й с каквото можеш и остави старите вражди за после. Кажи ми какво знаеш.

Тя погледна през открехнатата входна врата. Двама санитари от спешната медицинска помощ носеха оборудването си, приключили със своята задача, която беше само загуба на време.

— Застреляна е с пушка в устата, горната част на главата е отнесена — каза Марино, като се дръпна, за да направи път на санитарите. — На леглото в задната част на къщата, напълно облечена, телевизорът работи. Нищо не говори за взлом, обир или изнасилване. Открихме чифт латексови ръкавици в мивката в банята. Едната е кървава.

— В коя баня?

— До спалнята й.

— Някакви други признаци, че убиецът вероятно се е почистил след това?

— Не. Само ръкавиците в мивката. Няма кървави кърпи или кървава вода.

— Трябва да погледна. Сигурни ли сме коя е?

— Знаем чия е къщата. На Даги Симистър. Не мога да твърдя със сигурност чие е тялото на леглото.

Скарпета извади от чантата си чифт ръкавици и влезе в антрето. Спря и се огледа, докато мислеше за незаключените прозорци в спалнята на къщата отвъд канала, Огледа мраморния под, бледосините стени и малкия хол. Той беше претрупан с мебели, снимки, порцеланови птици и други старинни сувенири. Всичко си изглеждаше на мястото. Марино я поведе през хола покрай кухнята към другата част на къщата, където тялото лежеше в една вътрешна спалня с изглед към водата.

Тя беше облечена в розов домашен анцуг, обута в розови пантофи и лежеше по гръб върху леглото. Устата й зееше отворена, мъртвите й очи гледаха изцъклено под огромна рана, която беше отворила горната част на главата й подобно яйце в поставка. Мозъкът липсваше, парчета от него и частици от кости се виждаха по една възглавница, прогизнала от кръв, която беше наситеночервена и вече започваше да се съсирва. Частици от мозък и кожа бяха полепнали по опръсканата с кръв табла на леглото и по стената.

Скарпета пъхна ръка под кървавото горнище на анцуга и опипа гръдния кош и корема, а после докосна и ръцете. Тялото беше топло и още не беше започнало да се вкочанява. Тя разкопча горнището и пъхна химичен термометър в дясната мишница. Докато изчакваше показанията за телесната температура, огледа за други наранявания.

— От колко време е мъртва според теб? — попита Марино.

— Много е топла. Дори не е започнала да се вкочанява.

Тя пак се сети за онзи гръм и реши, че вероятно е било преди около час. Приближи се до един термостат на стената. Климатикът работеше, в стаята беше двадесет градуса. Тя си записа тази информация и се огледа наоколо, бавно, без да бърза, сякаш сканираше помещението. Спалнята беше малка, с мраморен под, почти половината от който беше закрит от тъмносин килим. Той започваше от леглото, покрито със синя олекотена завивка, и свършваше до прозореца с изглед към водата. Щорите бяха пуснати. На нощното шкафче имаше чаша с прозрачна течност, най-вероятно вода, роман на Дан Браун с огромни букви на корицата, и чифт очила. На пръв поглед нямаше следи от борба.

— Значи вероятно е била убита точно преди да дойда — каза Марино, като се стараеше да не показва колко е нервен. — Сигурно се е случило минути преди да дойда с мотора. Закъснявах. Някой ми беше спукал предната гума.

— Нарочно ли? — попита Скарпета, като се замисли за съвпадението на тези две събития.

Ако беше дошъл тук малко по-рано, тази жена сега вероятно нямаше да е мъртва. Тъкмо му казваше за онзи гръм, за който вече предполагаше, че не е бил от кола, а от пушка, когато един униформен полицай излезе от банята с една дузина лекарства в шишета, които остави на тоалетката.

— Нарочно, и още как — отвърна Марино.

— По всичко личи, че не е мъртва от дълго време. Кога я намери?

— Петнадесетина минути преди да ти се обадя. Исках да се уверя, че къщата е чиста, преди да предприема нещо. Трябваше да съм сигурен, че убиецът не се крие в някой гардероб или нещо такова.

— Съседите нищо ли не са чули?

Той й отговори, че и в двете къщи в съседство в момента няма никого. Един от униформените полицаи вече беше проверил. Потеше се обилно, лицето му беше огненочервено, очите разширени, приличаше на луд.

— Просто не знам какво става — каза за пореден път, докато дъждът барабанеше по покрива. — Имам чувството, че някой си играе с нас. Вие е Уогнър сте били отвъд канала. Аз закъснях заради спукана гума.

— Имаше един инспектор — каза Скарпета. — От тези, дето проверяват цитрусовите дървета в района. — Тя му разказа за плодоберачката, която инспекторът беше разглобил и пъхнал в голям черен сак. — Това трябва веднага да се провери.

Тя извади термометъра изпод ръката на мъртвата жена и си записа показанията — тридесет и шест градуса и две десети. После влезе в банята и надникна в душ кабината. Погледна в тоалетната чиния и в кошчето за отпадъци. Мивката беше напълно суха, без следи от кръв или каквато и да е друга течност, което някак не се връзваше. Тя погледна въпросително Марино:

— Ръкавиците бяха в мивката?

— Точно така.

— Ако убиецът — или убийцата, може да е била и жена — си е свалил ръкавиците, след като я е убил, и ги е пуснал в мивката, те щяха да оставят кървава следа. Поне от кървавата ръкавица щеше да остане нещо.

— Освен ако кръвта вече не е била изсъхнала по ръкавицата.

— Не би трябвало — отвърна Скарпета, отваряйки медицинското шкафче, където намери обичайните илачи за всякакви старчески болежки и нередовен стомах. — Освен ако убиецът не ги е държал достатъчно дълго върху ръцете си, за да може кръвта да изсъхне.

— Не е нужно да мине много време.

— Може би не. При теб ли са?

Излязоха от банята и Марино извади голям плик от кафява хартия от едно куфарче за доказателствен материал. После го отвори, за да може тя да погледне вътре, без да докосва ръкавиците. Едната беше чиста, а другата полуобърната и зацапана с тъмнокафява изсъхнала кръв. Ръкавиците нямаха покритие от талк и чистата изглеждаше сякаш никога не е носена.

— Ще трябва да направим ДНК тест и на вътрешността — каза Скарпета. — И да вземем отпечатъци.

— Сигурно не е знаел, че човек оставя отпечатъци и по вътрешната страна на латексови ръкавици — отбеляза Марино.

— Значи не гледа телевизия — изкоментира един от полицаите.

— Не ми говори за глупостите по телевизията. Направо ми съсипват живота — отвърна друг полицай, който се беше заврял наполовина под леглото. А после каза: — Я да видим какво имаме тук.

Той се изправи, в едната ръка — фенерче, а в другата държеше малък револвер от неръждаема стомана с дръжка от палисандрово дърво. После отвори барабана, като се стараеше да пипа метала възможно най-малко.

— Не е зареден. Голяма работа й е свършил. Изглежда не е стреляно с него, откакто е почистван за последно, ако въобще е използван — рече полицаят.

— Въпреки това ще го проверим за отпечатъци — каза Марино. — Странно място да скриеш пистолет. Колко далеч беше под леглото?

— Достатъчно, за да не можеш да го стигнеш, без да се налага да легнеш на пода и да пропълзиш под леглото, както аз току-що направих. Двадесет и втори калибър. Какво, за бога, е „Блек Уидоу“?

— Майтапиш ли се? — попита Марино. — Дай да погледна. Производство на „Норт Америкън армс“, единично действащ спусък. Напълно излишен пистолет за старица с артрит на ръцете.

— Сигурно някой й го е дал за самозащита, но тя така и не се е заинтересувала.

— Да сте видели кутия с амуниции някъде?

— Засега не.

Полицаят пусна пистолета в един плик и го остави на тоалетката, където друг полицай тъкмо започваше да описва шишенцата с лекарства.

— „Акюретик“, „Диурези“ и „Ендурон“ — четеше той етикетите. — За какво ли са тези?

— АСЕ-инхибитор и диуретици — отвърна Скарпета. — За хипертония.

— „Верапамил“, стар. От юли.

— Хипертония, ангина, аритмия.

— „Апресолин“ и „Лонитен“. Опитай се да ги произнесеш само. Отпреди повече от година.

— Вазодилататори. Също за хипертония.

— Е, може пък да е умряла от инсулт. „Викодин“, това съм го чувал. И „Ултрам“. Тези са по-скорошни.

— Болкоуспокояващи. Вероятно за артрита.

— И „Азитромицин“. Това е антибиотик, нали? Датата е от декември.

— Това ли е всичко? — попита Скарпета.

— Това е.

— А кой е казал в Центъра по съдебна медицина, че жената често страда от депресии? — попита тя, като многозначително погледна Марино.

Всички се смълчаха.

После Марино рече:

— Аз определено не съм.

— Кой се обади в Центъра? — попита Скарпета.

Тримата мъже се спогледаха.

— По дяволите! — изруга Марино.

Скарпета се обади в Центъра по съдебна медицина и се свърза с администратора.

— Кой ви съобщи за смъртния случай с огнестрелна рана от пушка?

— Холивудската полиция.

— Да, но кой полицай?

— Детектив Уогнър.

— Детектив Уогнър ли? — попита Скарпета озадачено. — В колко е отбелязано, че се е обадила?

— Момент да погледна. В два и единайсет.

Скарпета се обърна към Марино и го попита:

— Знаеш ли точно в колко ми се обади?

Той провери в телефона си.

— В два и двадесет и една.

Тя погледна ръчния си часовник. Беше почти три и половина. Нямаше да успее да си хване самолета в шест и половина.

— Проблем ли има? — попита администраторът по телефона.

— Излезе ли ти някаква идентификация, когато предполагаемата детектив Уогнър се е обадила?

— Предполагаемата ли?

— Обади нали?

— Да.

— Забеляза ли нещо необичайно в гласа или тона й?

— Не, абсолютно нищо — отвърна администраторът и след кратка пауза добави: — Съвсем нормална.

— А някакъв акцент?

— Какво става, Кей?

— Нищо добро — отвърна тя.

— Добре, чакай да погледна. Ето, в два и единадесет. Няма идентификация.

— Разбира се, че няма — отвърна Скарпета. — Ще се видим след около час.

Тя се надвеси над леглото и обстойно огледа ръцете на жената, като внимателно ги обръщаше. Винаги се държеше внимателно, макар пациентите й вече да не усещаха нищо. Не забеляза никакви охлузвания, нарези или наранявания, които да подсказват, че ръцете са били вързани или че се е отбранявала. После ги огледа с лупата и забеляза влакна и разни дребни боклучета, полепнали по дланите и на двете ръце.

— В някакъв момент може би е била на пода — отбеляза Скарпета точно когато Реба влезе в стаята, бледа и мокра от дъжда и очевидно потресена.

— Тук улиците са като лабиринт — каза Реба.

— Ей — обърна се Марино към нея, — в колко се обади в Центъра?

— За какво?

— За цената на яйцата в Китай.

— Моля? — рече тя, като не откъсваше поглед от грозната гледка върху леглото.

— За този случай, естествено — каза Марино грубо. — Какво друго мислиш, че съм имал предвид? И вземи си сложи един джипиес, по дяволите!

— Не съм се обаждала в Центъра. За какво да го правя, след като тя стоеше до мен? — отвърна Реба, като посочи с поглед Скарпета.

— Хайде да сложим пликове на ръцете и краката й — каза Скарпета. — Искам да я вземете със завивката и да я увиете в чист пластмасов чаршаф. Трябва да вземем и чаршафите от леглото.

След като даде тези указания, тя се приближи до прозореца с изглед към задния двор и канала. Гледаше как дъждът шиба цитрусовите дървета и си мислеше за инспектора, когото беше видяла по-рано. Той беше в този двор, със сигурност, и тя се помъчи да си спомни кога точно го беше видяла. Знаеше, че не беше много преди да чуе онзи гръм, за който вече силно подозираше, че е бил изстрел от пушка. Отново огледа стаята и забеляза две тъмни петна на килима до прозореца с изглед към дърветата и водата.

Петната почти не личаха на тъмносиния фон на килима и тя извади от чантата си комплект за тестване на кръвни проби, необходимите реактиви и пипети. Двете петна бяха на няколко сантиметра едно от друго, овална форма и с големина на двадесет и пет центова монета. Тя попи с тампон едното, капна върху тампона изопропанол, после фенолфталейн и накрая водороден пероксид, при което той се оцвети в яркорозово. Това още не означаваше, че петната са от човешка кръв, но имаше голяма вероятност да е така.

— Ако това е нейната кръв, какво търси чак тук — разсъждаваше Скарпета на глас.

— Може би е пръснало — обади се Реба.

— Не е възможно.

— Това са капки, и то с неправилна кръгла форма — намеси се Марино. — Изглежда онзи, който е кървял, е стоял тук прав, почти прав.

Той се огледа за други подобни петна.

— Странно е, че са само тук. Ако някой е кървял обилно, би трябвало да има повече капки.

— Трудно се забелязват върху тъмна текстилна повърхност като тази — рече Скарпета. — Но и аз не виждам други.

— Може би трябва да се върнем тук с малко луминол — предложи Марино, като продължаваше да говори, сякаш Реба не съществува, и в очите й започнаха да проблясват гневни пламъчета.

— Когато дойдат експертите, да вземат проби от влакната на килима — обърна се Скарпета към всички.

— А също да се изсмуче килимът и да се провери за улики — добави Марино, като избягваше погледа на Реба.

— Ще трябва да взема вашите показания, след като вие сте човекът, който я е намерил — обърна се Реба към него. — Не съм много наясно как така просто сте се озовал, в къщата точно в този момент.

Той не й отговори. За него тя не съществуваше.

— Какво ще кажете да излезем за малко навън да видим какво имате да ми съобщите — продължи Реба. — Марк! — обърна се тя към един от полицаите. — Хайде да провериш следовател Марино за останки от барут.

— Я се разкарай! — каза Марино.

Скарпета разпозна тътена в гласа му, който обикновено предвещаваше вулканично изригване.

— Това е само проформа — отвърна Реба. — Знам, че не понасяте някой да ви обвини в нещо.

— Виж, Реба — обърна се към нея полицаят на име Марк, — не носим комплектите за останки от барут. Това е работа на експертите.

— А те къде са, по дяволите? — попита Реба с раздразнение заради неловкото положение, в което беше изпаднала. Все още беше толкова неопитна в тази работа!

— Марино — рече Скарпета, — защо не провериш какво става с носачите. Къде са, идват ли и така нататък.

— Любопитен съм — каза Марино, като се приближи толкова близо до Реба, че тя отстъпи крачка назад — на колко местопрестъпления, където има и труп, си била единственият детектив?

— Ще ви помоля да напуснете — отвърна тя. — Доктор Скарпета също. За да започнем работа по местопрестъплението.

— Отговорът е „нито едно“ — продължи мисълта си Марино. — Не си била на нито едно шибано местопрестъпление. — Гласът му ставаше все по-силен. — Виж сега, ако хвърлиш един поглед на настолната си книжка „Наръчник на начинаещия детектив“, ще забележиш, че трупът е в правомощията на Центъра по съдебна медицина, което означава, че в този момент докторката командва парада, а не ти. И тъй като по една случайност аз съм и пълноправен експерт следовател, освен всичките ми други квалификации, за които сигурно не си и чувала, и понеже понастоящем помагам на докторката, не можеш да се разпореждаш и е моя задник, ясно ли е?

Униформените полицаи полагаха неимоверни усилия да не се разсмеят.

— Всичко това се свежда до един много важен факт — продължи Марино. — Аз и докторката сме главните тук за момента, а ти не стига че си пълна невежа, ами и пречиш.

— Не може да ми говорите така! — извика Реба, почти разплакала.

— Бихте ли ми довели някой истински детектив, моля? — обърна се Марино към униформените полицаи. — Защото иначе няма да си тръгна оттук.