Хищник

43

Въздухът беше гъст и на талази, като вода, и брулеше здраво, но моторът не се олюля, нито залитна, когато Луси стисна кожената седалка между бедрата си и увеличи скоростта на сто и деветдесет километра в час. Тя караше с ниско приведена глава и прибрани лакти като жокей, докато тестваше по трасето своята най-нова придобивка.

Утрото беше ясно и необичайно горещо, без ни най-малка следа от вчерашната буря. Тя намали оборотите до хиляда и триста, доволна, че със своите по-големи цилиндри, бутала и задна верига и електронен тунинг контрол на двигателя, нейният „Харли“ можеше да подпали настилката при нужда. Но Луси не искаше да си играе с късмета твърде дълго. Дори при скорост сто седемдесет и пет километра в час тя летеше, без да вижда нищо, а това не беше добър навик. Извън пределите на нейното изрядно поддържано трасе имаше обществени шосета, а при такива високи скорости и най-малката неравност по пътя или боклук можеха да се окажат фатални.

— Как е? — гласът на Марино изпълни шлема.

— Както и трябва да бъде — отвърна тя, като свали скоростта на сто и трийсет километра в час, хвана леко дръжките и започна плавно да минава на зигзаг между малките яркооранжеви конуси.

— Мамка му, колко е тих. Почти не го чувах тук — каза Марино от контролната кула.

„Очаква се да е тих“ — помисли си Луси. Моделът „V-Rod“ беше тих „Харли“, състезателен мотор, който приличаше на шосеен и не биеше на очи. Тя се отпусна назад на седалката, намали скоростта на сто километра в час и с палец включи на автопилот. Взе един завой и извади от кобура на дясното си бедро пистолет „Глок“ четиридесети калибър.

— Чисто ли е? — попита тя.

— Да.

— Окей. Вдигай мишените.

От контролната кула Марино наблюдаваше как Луси взима острия завой в северния край на трасето, дълго километър и половина.

Той обходи с поглед високите бабуни от пръст, синьото небе, затревените стрелбища, шосето отвъд трасето, а после хангара и пистата на около километър оттам. Негова грижа беше в околността да няма никакви хора от персонала, превозни средства или летателни апарати. Когато се правеха тестове по трасето, присъствието на всякакви обекти беше забранено в диаметър километър и половина. Дори въздушното пространство трябваше да е чисто.

Докато наблюдаваше Луси, Марино изпитваше смесени чувства. Нейното безстрашие и невероятни умения го впечатляваха. Едновременно я обичаше и мразеше, а част от него би предпочела да му беше съвсем безразлична. В един важен за него аспект тя много приличаше на леля си, караше го да се чувства неподходящ за жените, които тайно харесваше, но нямаше смелостта да ухажва. Наблюдаваше как Луси обикаля трасето, яхнала майсторски своя нов мотор, като че ли беше част от нея, и си мислеше за Скарпета, която в този момент навярно беше на път за летището, на път към Бентън.

— Пускам ги след пет — каза той на микрофона.

Зад стъклото черната фигура на Луси върху лъскавия черен мотор летеше плавно, почти безшумно. Марино забеляза приготвения пистолет в дясната й ръка, която тя държеше свита в лакътя към тялото, за да не го изтръгне силният вятър. Отброи секундите заедно с дигиталния часовник, монтиран на командния пулт, и на петата натисна бутона за Втора зона. От източната страна на трасето заизскачаха малки кръгли метални мишени и бързо лягаха обратно със силен металически звук, когато куршумите от четиридесеткалибровия пистолет се забиваха в тях. Луси никога не пропускаше. Когато я гледаше човек, изглеждаше толкова лесно.

— Пускай за далекобойна — чу той ясно гласа й в слушалката.

— По посока на вятъра ли?

— Да.

Стъпките му отекваха ясно по коридора, докато вървеше бързо и развълнувано към стаята. Шумът от ботушите му по стария дървен под сякаш отразяваше какво чувства в момента и той стисна по-здраво пушката. Носеше и кутията за обувки, в която бяха аерографът, червената боя и шаблонът.

Беше подготвен.

— Сега вече ще кажеш, че съжаляваш — рече на глас, докато вървеше към отворената врата в дъното на коридора. — Сега ще си получиш заслуженото.

Влезе в стаята, изпълнена със зловоние. То беше като стена, в която се блъсна, щом мина през вратата, беше по-силно, отколкото при ямата. В затвореното помещение въздухът не се движеше и зловонието нямаше как да се разнесе. Той пристъпи прага и спря като ударен от гръм.

Не, това не можеше да е истина.

Как е възможно Бог да допусне това да се случи!

Той чу Бог по коридора, а после тя се плъзна през вратата и поклати глава.

— Подготвих се! — изкрещя той.

Бог погледна към висящото тяло, към онази, която си отиде ненаказана, и поклати глава. Бор беше виновен, не беше го предвидил, трябваше да се погрижи това да не може да се случи.

Тя не каза, че съжалява, а всички останали го правеха в крайна сметка, когато цевта беше в устата им, говореха около нея, опитваха се с всички сили да кажат „Съжалявам. Моля ви. Съжалявам.“

Бог изчезна от вратата, оставяйки го сам с неговата грешка и розовата маратонка на момиченцето върху мръсния матрак. Той усети как гневът се надига в него, започна да се тресе от ярост, толкова силна, че не знаеше какво да прави с нея.

Накрая зарева като ранено животно и тръгна към нея по мръсния под, лепкав и хлъзгав от пикнята и лайната й, а като стигна до нейното безжизнено отвратително голо тяло, започна да го рита с все сила. Тя помръдваше при всеки ритник. Полюляваше се на въжето, с глава, клюмнала към лявото ухо, с изплезен език, сякаш му се подиграваше, и посиняло лице, сякаш му викаше. Тялото беше отпуснато върху коленете на матрака, главата наведена, сякаш се молеше на своя Бог, вързаните й ръце бяха опнати нагоре, а дланите хванати една в друга, сякаш празнуваше победа.

„Да! Да!“ — крещеше тя от въжето и се полюляваше победоносно, а малката розова обувка лежеше на матрака до нея.

— Млъкни! — изрева той.

Риташе и риташе, и риташе с огромните си ботуши, докато краката го заболяха и повече не можеше да рита.

После я удряше и удряше и удряше с приклада на пушката, докато ръцете го заболяха и повече не можеше да удря.