Хищник

35

В склада Скарпета отвори куфарчето за обработка на местопрестъпления, което беше донесла от хамъра. Извади няколко флакона натриев перборат, натриев карбонат и луминол, смеси ги с дестилирана вода, разтръска контейнера и пресипа разтвора в черна бутилка с пулверизатор.

— Не е точно както си се надявала да прекараш почивната си седмица — отбеляза Луси, докато закачваше на статива фотоапарат с тридесет и пет милиметров обектив.

— Няма нищо по-ценно от малко качествено прекарано време — отвърна Скарпета. — Поне успяхме да се видим.

И двете бяха в бели защитни облекла, с калцуни на краката, предпазни очила, маски на лицата и шапки. Вратата на склада беше затворена. Беше почти осем вечерта и „Бийч Бамс“ отново беше затворен преди края на работното време.

— Дай ми само минута да заснема обстановката — каза Луси, докато завиваше кабелния дистанционен спусък към фотоапарата. — Спомняш ли си как едно време се налагаше да ползваш чорап?

Беше важно пулверизаторът да остане извън снимката, а това можеше да стане само ако беше черен или покрит с нещо черно. Ако нямаше нищо друго подръка, и черен чорап вършеше работа.

— Хубаво е да имаш по-голям бюджет, нали — добави Луси, като натискаше дистанционния спусък. — Отдавна не сме правили заедно нещо такова. Във всеки случай не е много забавно да имаш финансови проблеми.

Тя хвана в обектива една част от рафтовете и пода.

— Не знам — рече Скарпета. — Винаги сме се справяли. И в някои отношения беше по-добре, защото адвокатите на защитата не ни засипваха с безброй въпроси, на които да отговаряме все отрицателно. Използвахте ли ултравиолетова лампа? Използвахте ли лазер за траекторията? Използвахте ли ампули със стерилна вода? Какво? Използвали сте бутилирана дестилирана вода и сте я купили къде? В „Севън-Илевън“24? Купили сте материали за събиране на улики в хранителен магазин?

Луси направи още една снимка.

— Тества ли дърветата, птиците и катеричките в двора за ДНК? — продължи Скарпета, като надяна черна гумена ръкавица върху бялата памучна ръкавица на лявата си ръка. — А какво ще кажеш да изсмучем целия квартал за евентуално оставени следи?

— Мисля, че наистина си в лошо настроение.

— А аз мисля, че ми писна да ме избягваш. Обаждаш се само в случаи като този.

— Няма по-добра от теб.

— Само това ли съм аз за теб? Член на екипа ти?

— Не мога да повярвам, че дори го казваш. Готова ли си да изгася осветлението?

— Давай.

Луси дръпна една връв и голата крушка изгасна, потапяйки ги в пълен мрак. Скарпета напръска с луминол контролна кръвна проба, една-единствена капка засъхнала кръв върху парче картон, при което тя се оцвети в зеленикавосиньо, а после избледня. Скарпета започна да пръска пода с полукръгови движения, при което той засвети ярко, като че ли целият под беше в пламъци, зеленикавосини пламъци.

— Мили боже! — промълви Луси, като щракна още веднъж, а Скарпета продължи да пръска. — Никога не бях виждала подобно нещо.

Яркото луминесцентно зеленикавосиньо засияваше и избледняваше в ритъм с бавните полукръгови движения на Скарпета, а когато тя спря да пръска, сиянието се стопи в мрака и Луси светна крушката. Двете със Скарпета се загледаха внимателно в бетонния под.

— Не виждам друго, освен мръсотия — каза Луси, малко обезсърчена.

— Хайде да я сметем сега, преди да сме огазили пода още повече.

— По дяволите! — изруга Луси. — Трябваше да опитаме първо с ултравиолетовата лампа.

— Сега не, но по-късно можем — рече Скарпета.

С чиста четка за рисуване Луси започна да смита боклуците от пода в найлоново пликче за доказателства, след което премести статива с фотоапарата. Направи още няколко снимки на обстановката, този път на дървените рафтове, изгаси светлината и сега луминолът реагира по различен начин. Петна с формата на пръски се оцветяваха в електриково синьо и искряха като бенгалски огън, фотоапаратът щракаше, Скарпета пръскаше, а синьото пулсираше бързо, ту светваше, ту угасваше, много по-бързо, отколкото беше характерно за кръвта или другите подобни вещества, които луминесцираха при третиране с химически реактиви.

— Белина — каза Луси, тъй като имаше много вещества, които даваха фалшиви положителни проби, а белината беше едно от най-често срещаните, при това имаше характерен вид.

— Нещо с различен спектър, определено напомнящо на белина — отвърна Скарпета. — Може да е всеки почистващ препарат, който съдържа белина на основата на хипохлорит. „Клоръкс“, „Драно“, „Фантастик“, „Бабо Клензър“ и кой ли още не. Няма да се учудя, ако намерим някои от тях тук.

— Готова ли си.

— Давай.

Крушката светна и двете замижаха от яркия й блясък.

— Базил казал на Бентън, че е почистил с белина — рече Луси. — Но луминолът няма да реагира на белината след две години и половина, нали?

— Може би ако е попила в дървото и никой не я е пипал. Казвам „може би“, защото не мога да го твърдя със сигурност, не съм чувала някой да е правил такива тестове досега — каза Скарпета, като бръкна в чантата си за лупата с лампа.

Тя огледа с нея краищата на шперплатовите рафтове, заредени с шнорхели и тениски.

— Ако се вгледаш внимателно — добави тя, — ето тук и тук има едно леко избеляване на дървото. Може да е от пръски.

Луси се приближи и взе лупата.

— Мисля, че го виждам — каза тя.

Този ден той няколко пъти влиза и излиза и съвсем я беше пренебрегнал, ако не се брои това, че й бе донесъл сандвич със сирене и малко вода. Той не живееше тук. Никога не прекарваше тук нощта, или ако оставаше, беше тих като мъртвец.

Беше късно, но тя не знаеше колко късно, през счупения прозорец в другия край виждаше само луната, скрита зад облаците. Чуваше го как ходи из къщата. Пулсът й се учести, когато стъпките тръгнаха към нея, и тя скри малката розова маратонка зад гърба си, защото той щеше да й я отнеме, ако знаеше, че означава нещо за нея, а после пак да се превърне в тъмна сянка с дълъг сноп светлина. Носеше и паяка. Той покриваше ръката му. Това беше най-големият паяк, който някога бе виждала.

Тя се ослушваше за Кристин и момчетата, докато светлината обхождаше разранените й подути глезени и китки. После снопът се плъзна по мръсния матрак и изцапаната яркозелена роба, която покриваше прасците й. Тя сви колене и ръце в опит да се предпази, докато светлината обхождаше интимните й части. Сгуши се още повече, усещайки погледа му върху себе си. Не можеше да види лицето му. Нямаше ни най-малка представа как изглежда. Винаги беше облечен в черно. През деня покриваше лицето си с качулката и носеше черни дрехи, всичко беше черно, а нощем въобще не можеше да го види, ставаше просто една сянка. Той беше взел очилата й.

Това беше първото, което направи, когато нахлу в къщата.

„Дай си очилата — бе казал. — Веднага.“

Тя остана като парализирана в кухнята. Беше онемяла от ужас, не вярваше на очите си. Не можеше да мисли, чувстваше се сякаш кръвта от тялото й напълно се е оттекла, а после олиото в тигана на котлона запуши, момчетата се разплакаха и той насочи пушката си към тях. Насочи я и към Кристин. Беше с качулката на главата и черните дрехи, когато Тони отвори задната врата, и в следващия миг той беше вътре и всичко стана много бързо.

„Дай си очилата.“

„Дай му ги — каза Кристин. — Моля ви, не ни наранявайте. Вземете каквото искате.“

„Млъкни или още сега ще ви избия всичките.“

Той заповяда на момчетата да легнат на пода в хола и ги удари силно по тила с приклада на пушката, за да не се опитат да избягат. После изгаси всички лампи и нареди на Ев и Кристин да завлекат безжизнените тела на момчетата надолу по коридора и да ги изнесат през плъзгащия се прозорец на голямата спалня. Те се подчиниха и понесоха телата, като през целия път кръвта на децата капеше и се размазваше по пода, и сега тя непрестанно си мислеше, че все някой трябва да е видял кръвта. Досега все някой трябва да е отишъл в къщата да ги търси, чудейки се какво ли се е случило с тях, и да види кръвта. Къде е полицията?

Момчетата лежаха на тревата до басейна и не помръдваха, а той ги върза с телефонни кабели и им запуши устите с кухненски кърпи, макар те да не даваха никакви признаци на живот. После накара Ев и Кристин да отидат в тъмното до комбито.

Ев шофираше.

Кристин седеше на предната седалка, а той беше отзад, с опряно дуло на пушката в главата й.

Със студен и тих глас казваше на Ев накъде да кара.

„Ще ви отведа на едно място, а после ще се върна за тях“ — каза той с тихия си студен глас, докато Ев караше.

„Само се обадете на някого — примоли се Кристин. — Трябва да се откарат в болница. Моля ви, не ги оставяйте там да умрат. Та те са деца.“

„Казах, че ще се върна за тях.“

„Някой трябва да се погрижи за тях. Те са просто момченца. Сирачета. И двамата им родители са мъртви.“

„Хубаво. Значи няма на кого да липсват.“

Гласът му беше студен, монотонен и нечовешки, глас, лишен от всякакво чувство или емоция.

Спомняше си, че по пътя имаше табели за Неапол. Значи пътуваха на запад, към Евърглейдс.

„Не мога да карам без очила“, каза Ев, а сърцето й биеше така учестено, сякаш щеше да изскочи от гърдите й. Едва си поемаше дъх. И когато на няколко пъти навлезе в банкета, той най-сетне й даде очилата, но после отново ги взе, когато пристигнаха на това тъмно прокълнато място, където беше и до днес.

Скарпета напръска стените на банята и по тях засияха следи от полукръгови движения, бръски и пръски, които не се виждаха при светната лампа.

— Някой е почистил — обади се Луси в мрака.

— Ще спра, за да не съсипем кръвта, ако е това. Засне ли всичко?

— Да — отвърна Луси и светна.

Скарпета извади един комплект за тестване на кръвни проби и попи местата по стената, където луминолът реагираше. Завираше памучното връхче в порите на бетона, където кръвта може да се е задържала дори след измиване. С медицинска пипета капна от химическия разтвор върху тампона и той се оцвети в яркорозово, потвърждавайки, че това, което засияваше по стената, може да е кръв, човешка кръв. Но трябваше да се провери и в лаборатория.

Ако се окажеше кръв, тя не би се учудила да е стара кръв, на две години и половина. Луминолът реагираше на хемоглобина в червените кръвни телца и колкото по-стара беше кръвта, толкова повече се окисляваше и толкова по-силна беше реакцията. Тя продължи да попива със стерилна вода, като събираше пробите, прибираше ги в отделни пликове, запечатваше ги и ги надписваше.

Това продължаваше вече час и на двете с Луси им беше горещо в защитното облекло. Чуваха Лари от другата страна на вратата как ходи насам-натам из магазина. Няколко пъти и телефонът му звънна.

Върнаха се в склада и Луси отвори едно масивно черно куфарче, откъдето извади ултравиолетовата лампа за обработка на местопрестъпления. Това беше портативен правоъгълен метален уред със странични входове, високоинтензитетна халоидна лампа с подвижно рамо, което приличаше на лъскав метален маркуч, снабдено с потенциометър, чрез който можеше да се променя дължината на вълната. Тя включи уреда, пусна го от копчето и вентилаторът забръмча. Нагласи интензитета, като избра дължина на вълната 455 нанометра. И двете си сложиха оранжеви очила, които подобряваха контраста и предпазваха очите им.

Изгасиха светлината и Скарпета понесе уреда за дръжката, като бавно движеше синята светлина в полукръг над стените, рафтовете и пода. Не винаги кръвта и другите подобни вещества, които реагираха на луминол, реагираха и на променлив светлинен източник и сега местата, които неотдавна луминесцираха, бяха тъмни. Но няколко малки петънца на пода заискриха в яркочервено. Отново на светната лампа Луси намести статива и сложи на фотоапарата оранжев филтър. Изгасиха и тя засне флуоресциращите червени петна. Отново светнаха и петната едва се виждаха. С просто око не бяха нищо повече от мръсотия по мръсния под, но през лупата Скарпета забеляза съвсем лек нюанс на червено. Каквото и да беше това вещество, то не се разтваряше в дестилирана вода, а тя не искаше да ползва разтворител, за да не го повреди.

— Трябва ни проба — каза Скарпета.

— Веднага се връщам.

Луси отвори вратата и извика Лари. Той беше зад щанда и говореше по телефона и когато вдигна поглед към нея и я видя цялата в белите защитни дрехи, видимо се сепна.

— Да не би току-що да са ме телепортирали на орбитална станция „Мир“?

— Имате ли някакви инструменти тук, за да не се налага да ходя до колата?

— Има една кутия с инструменти отзад. На рафта до стената. — И показа коя точно стена. — Малка червена кутия.

— Може да се наложи да изчегъртам малко от пода. Съвсем малко.

Той понечи да каже нещо, но се отказа, сви рамене и тя затвори вратата. После взе един чук и отвертка от кутията с инструменти и с няколко удара откърти малки парченца от червените петна по пода и ги запечата в пликчета.

След това двете със Скарпета съблякоха защитните облекла и ги изхвърлиха в един кош за боклук. После си събраха оборудването и напуснаха.

— Защо го правиш? — зададе Ев въпроса, който винаги му задаваше, когато той идваше при нея. Гласът й беше дрезгав, а очите й пареха от ярката светлина на прожектора. — Моля те, махни тази светлина от лицето ми.

— Ти си най-гнусната дебела свиня, която някога съм виждал — каза той. — Нищо чудно, че никой не те харесва.

— Думите не могат да ме наранят. Ти не можеш да ме нараниш. Аз принадлежа на Бог.

— Виж се само. Кой би те пожелал? Благодарна си ми, че ти обръщам внимание, нали?

— Къде са другите?

— Кажи, че съжаляваш. Знаеш какво си сторила. Грешниците трябва да се наказват.

— Какво си им направил? — попита тя, както всеки път. — Пусни ме. Бог ще ти прости.

— Кажи, че съжаляваш.

Той срита глезените й с ботуша си и болката беше ужасна.

— Мили Боже, прости му — започна да се моли тя на глас. — Не искаш да отидеш в ада, нали? — обърна се тя към това въплъщение на злото. — Още не е късно.