Хищник

47

Реба наблюдаваше как Марино не сваля очи от красивата криминоложка, която остави своята четка на чист бял лист хартия и отвори шофьорската врата на колата.

Той стоеше много близо до нея, докато тя изваждаше пликовете с цианоакрилат от купето и ги хвърляше в оранжевия контейнер за опасни биологични отпадъци. Стояха приведени, рамо до рамо, оглеждаха вътрешността на колата, първо отпред, после отзад, след това отстрани и си говореха нещо, което Реба не можеше да чуе. Красивата криминоложка се разсмя на нещо, което той беше казал, и Реба се почувства ужасно.

— Не виждам нищо по стъклото — каза Марино на висок глас и се изправи.

— Нито пък аз.

После той клекна и започна да оглежда вътрешността на вратата зад шофьора. Оглеждаше бавно, сякаш беше забелязал нещо.

— Ела тук — каза той на красивата криминоложка, сякаш Реба изобщо не беше там.

Стояха толкова близо, че помежду им не можеше да се пъхне дори лист от бялата хартия, която използваха за уликите.

— Бинго! — каза Марино. — По металната част, която влиза в дръжката.

— Частичен — потвърди красивата криминоложка, като хвърли един поглед. — Виждам част от свод.

Не намериха никакви други отпечатъци, нито цели, нито частични, и Марино изрази гласно съмненията си, че може би вътрешността на колата е била почистена.

Той не се отмести, когато Реба опита да се приближи. Това беше неин случай, тя имаше право да знае за какво говореха. Неин беше случаят, не негов. Независимо какво мислеше или казваше той за нея, тя беше детективът и това беше неин случай, по дяволите!

— Извинете — каза тя с авторитет, който не чувстваше. — Може ли да ми направите малко място? — След което се обърна към красивата криминоложка: — Какво намерихте върху подложките?

— Относително чисти са, със съвсем малко мръсотия по тях, както става, когато ги тръснеш или ги изчистиш с прахосмукачка, която не смуче добре. Може да има и кръв, но за това ще почакаме.

— В такъв случай може би колата е била използвана, а после върната в къщата — каза Реба с висок и уверен глас и по лицето на Марино отново се появи онова сурово изражение, което беше видяла в „Хутърс“. — Освен това, не е минавала през никакви електронни пропускателни пунктове, откакто хората са изчезнали.

— За какво говориш? — възкликна Марино и най-сетне я погледна.

— Проверихме транспондера, но това не означава много — продължи Реба. И тя разполагаше с информация. — По много пътища няма пропускателни пунктове. Може би колата е карана по такива.

— Това е едно голямо предположение — каза той и пак не гледаше към нея.

— Няма нищо лошо в предположенията.

— Ще ми се да те видя как ще прокараш това в съда. — Той упорито отказваше да я погледне. — Веднъж изкажи предположение и адвокатът ще те схруска за закуска.

— Понякога предположенията помагат — продължи тя. — Примерно, да предположим, че някой е отвлякъл тези хора, като е използвал колата им, а после я е върнал и я е паркирал пред къщата, отключена и частично върху тревата. Би било умен ход, нали? Ако някой е видял колата да заминава нанякъде, не би го сметнал за странно. Не би го сметнал за странно и ако види, че се връща, нали така? Освен това, обзалагам се, че никой нищо не е видял, защото е било тъмно.

— Искам уликите да се анализират веднага и отпечатъкът да се пусне в AFIS31 — намеси се Марино, опитвайки се да възвърне своята доминираща позиция, като се правеше на по-голям грубиян, отколкото беше.

— Разбира се — отвърна саркастично красивата криминоложка. — Сега се връщам с моята вълшебна кутийка.

— Любопитна съм — обърна се Реба към нея — Луси наистина ли има армейски всъдеходи, моторници и балон с горещ въздух в онзи хангар?

Криминоложката се разсмя, свали ръкавиците си, хвърли ги в контейнера и рече:

— Кой ви каза това?

— Чух го от един кретен.

В седем и половина същата вечер всички светлини в къщата на Даги Симистър бяха загасени, както и лампата на входната веранда.

Луси беше готова за действие с дистанционния спусък в ръка.

— Давай — каза тя и Лекс започна да пръска входната веранда с луминол.

Не можеха да го направят по-рано. Трябваше да изчакат да мръкне. Отново засияха стъпки от обувки, този път поясни. Луси направи няколко снимки, после се отказа.

— Какво има? — попита Лекс.

— Имам странно усещане — каза Луси. — Дай ми за малко бутилката.

Лекс й я подаде.

— От кое вещество най-често получаваме фалшиви положителни проби с луминол? — попита Луси.

— Белина.

— Опитай пак.

— Мед.

Луси започна да пръска двора с широки полукръгови движения и тревата засия в зеленикавосиньо, засилваше и избледняваше като някакъв извънземен луминесциращ океан, навсякъде където падаха пръските луминол. Луси никога не беше виждала подобно нещо.

— Някакъв фунгицид е единственото обяснение, за което се сещам — каза тя. — Препарат с мед. От онези, е които пръскат цитрусовите дървета, за да не хващат мана. Но явно не е свършил много работа, като гледам тези червени линии по дърветата.

— Някой е минал през двора и го е нанесъл в къщата — отбеляза Лекс. — Някой инспектор по цитрусите например.

— Трябва да открием кой е бил този инспектор.