Хищник

3

— Сега ще четем думи — обясни доктор Лейн на Базил по интеркома. — Просто прочетете думите от ляво на дясно. Разбрахте ли? И много ви моля, не мърдайте. Дотук се справихте чудесно.

— Десет–четири.

— Ей, искате ли да го видите как изглежда в действителност? — обърна се техникът към охраната.

Казваше се Джош. Беше специализирал физика в Масачузетския технологичен институт и сега работеше като техник в скенерната зала, докато пишеше следващата си дипломна работа. Беше умен, но ексцентричен, с извратено чувство за хумор.

— Вече знам как изглежда — отвърна един от пазачите. — Водих го да си вземе душ.

— И после какво? — обърна се доктор Лейн към Бентън. — Какво е правил с тях, след като ги вкара в колата си?

— Червено, синьо, синьо, червено…

Надзирателите небрежно се приближиха към монитора на Джош.

— Завеждал ги някъде, избождал очите им, държал ги живи няколко дни, изнасилвал ги многократно, прерязвал гърлата им, изхвърлял телата и ги нагласявал, за да шокира хората — отвърна Бентън с безпристрастен професионален тон. — Поне в случаите, за които знаем. Подозирам, че е убил и други. Няколко жени са изчезнали във Флорида по същото време. Предполага се, че са мъртви, но телата им така и не са намерени.

— Къде ги е водел? В мотел или в дома си?

— Ето, секунда само — обърна се Джош към надзирателите, докато избираше от менюто опцията за триизмерен образ, а след това и SSD3. — Това е страхотно. Никога не го показваме на пациентите.

— Защо?

— Направо лудват.

— Не знаем къде — отвърна Бентън на въпроса на доктор Лейн, като същевременно държеше Джош под око и беше готов всеки миг да се намеси, ако младежът се увлече твърде много. — Но има нещо интересно. По телата, които е изхвърлил, са открити микроскопични частици мед.

— Как така мед?

— Смесена с пръстта, или каквото там се е полепило по кръвта, по кожата им, в косата.

— Синьо, зелено, синьо, червено…

— Многостранно.

Лейн натисна бутона на интеркома:

— Господин Дженрет? Как сте там вътре? Добре ли сте?

— Десет–четири.

— Не е ли страхотно? — възкликна Джош, когато на екрана се появи нещо като посмъртна маска, което всъщност представляваше реконструкция на едномилиметровите разрези с висока резолюция, от които се състоеше магнитно-резонансният скенер на главата на Базил Дженрет; образът беше блед, без коса и очи, и свършваше неравно точно под челюстта, сякаш беше само глава.

Джош го завъртя, за да могат надзирателите да го видят от всички страни.

— Защо главата му изглежда като отрязана? — попита единият от тях.

— Защото там спира сигналът от намотката.

— Кожата му не прилича на истинска.

— Червено… зелено, синьо… тоест червено, зелено… — прозвуча гласът на Базил в залата.

— Това не е точно кожата му. Как да ви обясня… вижте, компютърът извършва обемна реконструкция, един вид повърхностно изобразяване.

— Червено, синьо… ъъ… зелено, синьо… тоест зелено…

— Единственото, за което всъщност го използваме, е за да наслагваме образите от структурния и функционалния скенер. Това е просто един пакет за анализ на функционалния магнитен резонанс, където събираш наличната информация и можеш да я разглеждаш под какъвто ъгъл искаш, да се забавляваш един вид.

— Господи, колко е грозен!

Изричането на цветовете беше спряло. Бентън хвърли остър поглед към Джош:

— Джош? Готов ли си?

— Четири, три, две, едно, старт — рече Джош и доктор Лейн започна следващия тест.

— Синьо, червено тоест… по дяволите! Ъъъ… червено… тоест синьо, зелено, червено… — ехтеше гласът на Базил, който не улучи нито един от елементите.

— Казвал ли ти е някога защо? — обърна се доктор Лейн към Бентън.

— Извинявай — рече той разсеяно. — Какво защо?

— Червено… синьо по дяволите! Ъъъ… червено, синьо-зелено…

— Защо е избождал очите им?

— Каза, че не искал да видят колко е малък пенисът му.

— Синьо, синьо-червено, червено, зелено…

— С този не се справи много добре — вметна тя. — Всъщност обърка повечето цветове. В кой полицейски участък е работил, че да внимавам да не ме спрат за превишена скорост там? — После натисна бутона на интеркома: — Добре ли сте?

— Десет–четири.

— В Маями.

— Много жалко, винаги съм харесвала Маями. Значи си успял да се сдобиеш с този екземпляр благодарение на връзките си в южна Флорида — рече тя и отново натисна бутона.

— Не съвсем — отвърна Бентън, като гледаше през стъклото към главата на Базил в далечния край на магнита и си представяше тялото му, облечено като всеки нормален човек в дънки и бяла закопчана риза.

На затворниците не се позволяваше да са в затворнически дрехи, когато са на територията на болницата. Не беше добре за имиджа на заведението.

— Когато изпратихме запитвания към щатските затвори за евентуални обекти за проекта, от Флорида казаха, че това е човекът, който ни трябва. Беше отегчен и те с удоволствие се отърваха от него — рече Бентън.

— Много добре, господин Дженрет — каза доктор Лейн по интеркома. — Сега доктор Уесли ще влезе и ще ви даде мишката. После ще ви покажем няколко лица.

— Десет–четири.

Обикновено доктор Лейн сама влизаше при скенера и се занимаваше с пациента. Но на жените лекари и сътрудници не им беше позволен физически контакт с обектите на „Хищник“. Мъжете също трябваше да бъдат много внимателни, докато са в залата. Извън нея всеки медик решаваше на собствен риск дали да слага белезници на обектите или не по време на интервютата. Бентън влезе вътре, придружен от двамата надзиратели, светна лампите и затвори вратата. Охраната застана до магнита с повишено внимание, докато той включи мишката и я постави в завързаната ръка на Базил.

Той не беше нищо особено, дребен слаб мъж с оредяваща руса коса и малки сиви очи, разположени близко едно до друго. В света на животните лъвовете, тигрите и мечките, тоест хищниците, имат близко разположени очи. Жирафите, зайците, гълъбите, тоест жертвите, имат по-раздалечени очи, разположени странично на главата, защото имат нужда от своето периферно зрение, за да оцелеят. Бентън винаги се беше чудил дали този еволюционен феномен се наблюдава и при хората. Но едва ли някой щеше да финансира такова проучване.

— Добре ли си, Базил? — попита той.

— Какви лица? — прозвуча гласът на Базил откъм края на магнита.

— Доктор Лейн ще ти обясни.

— Имам изненада за вас — рече Базил. — Ще ви я кажа, като свършим.

Погледът му беше странен, сякаш някакво зло същество надничаше през очите му.

— Чудесно. Обичам изненадите. Само още няколко минути и свършваме — каза Бентън с усмивка. — А после ще си поговорим.

Надзирателите придружиха Бентън обратно до скенерната зала, а доктор Лейн започна да обяснява на Базил по интеркома, че единственото, което иска от него, е да кликне с левия бутон на мишката, ако лицето е на мъж, и с десния, ако е жена.

— Не е нужно да казвате или да правите нещо, само натиснете бутона — подчерта тя.

В този модул имаше три теста и целта не беше да проверят способността на пациента да разпознава половете. В действителност те проверяваха ефективната обработка на информация. Мъжки и женски лица се Появяваха на монитора, но бяха зад други лица, които обаче оставаха твърде кратко на Екрана, за да може окото да ги регистрира, обаче мозъкът улавяше всичко. Мозъкът на Дженрет виждаше именно тези скрити лица, които биваха щастливи, гневни или уплашени, но при всички случаи провокативни.

След всяка серия доктор Лейн го питаше какво е видял и искаше да охарактеризира с една емоция всяко от лицата. Мъжките лица са по-сериозни от женските, отговаряше той. В общи линии казваше едно и също след всяка серия. Но това още нищо не означаваше. Нищо от случилото се в тази зала нямаше да означава каквото и да било, докато не се анализират хилядите направени снимки. Едва тогава учените щяха да имат някаква представа кои зони от мозъка му са били най-активни по време на отделните тестове. Идеята беше да видят дали неговият мозък работи по различен начин от мозъка на някой предполагаемо нормален човек, а и да установят нещо повече от наличието на незначителна киста, която нямаше нищо общо с хищническите му наклонности.

— Е, нещо направи ли ти впечатление? — обърна се Бентън към доктор Лейн. — Между другото, благодаря ти, Сюзън. Беше страхотна, както винаги.

Стараеха се да правят графика така, че сканирането на затворници да става към края на деня или през уикендите, когато имаше по-малко хора.

— От досегашните данни ми изглежда добре, не виждам някакви драстични аномалии. Освен непрестанното му бъбрене. Тази свръхсловоохотливост… Поставяна ли му е някога диагноза биполярно разстройство?

— Медицинските му данни наистина ме озадачават, но не му е поставяна такава диагноза. Не е лекуван от никакви психични разстройства, в затвора е само от година. Обект мечта.

— Е, твоят обект мечта не се справи много добре с насложените стимули, направи множество грешки при цветните думи. Обзалагам се, че не се слави с голяма уравновесеност, което е типично за биполярното разстройство. Но за момента не можем да кажем нищо конкретно.

После отново натисна бутона на интеркома:

— Господин Дженрет? Свършихме. Справихте се чудесно. Доктор Уесли ще дойде да ви отведе. Искам да се изправите много бавно, ясно ли е? Много бавно, за да не ви се завие свят.

— Това ли е всичко? Само тези тъпи тестове? Покажете ми снимките.

Тя озадачено погледна Бентън и пусна бутона.

— Нали казахте, че ще наблюдавате мозъка ми, докато гледам снимките.

— Снимки от аутопсиите на жертвите му — поясни Бентън на доктор Лейн.

— Обещахте ми снимки! Обещахте ми да си получа пощата!

— В такъв случай — обърна се тя към Бентън — целият е твой.

Беше й доста трудно да легне на дивана, нагласяйки тежката и неудобна пушка с цевта към гърдите си, след което да натисне спусъка с палеца на левия си крак.

Скарпета свали пушката и се опита да си представи същата сцена след операция на китките. Пушката тежеше над три килограма и когато я вдигна за 45-сантиметровата цев, ръката й затрепери. После стъпи с крака на пода и свали дясната си маратонка и чорапа. Левият й крак беше по-силен, но се налагаше да пробва с десния, а междувременно се зачуди кой ли крак на Джони Суифт е бил по-силен. Би имало значение, макар не много голямо, особено ако е бил депресиран и твърдо решен да сложи край на живота си, в което тя въобще не беше убедена.

Замисли се за Марино и колкото повече мислеше за него, толкова по-разстроена се чувстваше. Той нямаше право да се отнася с нея така, нямаше право да я унижава, както я бе унизил, когато се запознаха, а това беше преди много години, толкова много, че беше странно как дори си спомня да я унижава по същия начин. Ароматът на домашния сос за пица се разнесе из хола. Уханието изпълни къщата, а гневът и протестът заседнаха като буца в гърдите й. Тя полегна на лявата си страна, подпря приклада на пушката на дивана, насочи цевта към гърдите си и дръпна спусъка с палеца на десния крак.