Хищник

22

— Имаме ли някаква представа къде е? — обърна се Скарпета към Роуз.

— Не е в кабинета си и не вдига мобилния си телефон. Когато говорих с него след работната среща и му казах, че искаш да го видиш, той каза, че имал да свърши нещо и веднага се връща — припомни й Роуз. Това беше преди час и половина.

— В колко каза, че трябва да тръгнем за летището? — попита я Скарпета, като гледаше през прозореца как палмите се огъват под напора на вятъра и отново се замисли дали да не го уволни. — Задава се буря, силна буря. Защо ли не се учудвам. Е, няма да стоя просто така и да го чакам. Би трябвало направо да си тръгна.

— Полетът ти е едва в шест и половина — каза Роуз, като й подаде няколко телефонни съобщения.

— Не знам защо въобще се занимавам. Защо въобще си правя труда да говоря с него — рече Скарпета, докато прелистваше съобщенията.

Роуз я погледна, както само тя умееше. Стоеше на вратата със спокойно изражение, бялата й коса беше хваната на френски кок, а сивият й ленен костюм бе малко демоде, но елегантен и безупречен. И след десет години носене сивите й обувки от крокодилска кожа все още изглеждаха като нови.

— Първо искаш да говориш с него, а в следващия момент не искаш — изкоментира Роуз. — Какво става?

— Май трябва да тръгвам.

— Не отбягвай въпроса. Какво има?

— Не знам какво да правя с него. Все ми се иска да го уволня, но по-скоро бих подала оставка, отколкото да го направя.

— Можеш да заемеш поста на завеждащ — напомни й Роуз. — Ще принудят доктор Бронсън да се оттегли, ако се съгласиш, и може би е време сериозно да го обмислиш.

Роуз знаеше какво прави. Тя можеше да изглежда много искрена, когато предлагаше нещо, което всъщност не искаше Скарпета да извърши, и резултатът беше предсказуем.

— Не, благодаря — каза Скарпета твърдо. — Минала съм вече по този път, а ако си забравила, Марино е един от техните следователи, така че няма да се спася от него, като напусна академията и се озова на пълен работен ден в Центъра по съдебна медицина. Коя е госпожа Симистър и каква е тази църква? — попита тя, гледайки озадачено едно от телефонните съобщения.

— Не знам коя е, но се държеше, сякаш те познава.

— Никога не съм чувала за нея.

— Обади се преди няколко минути и каза, че иска да говори с теб за някакво изчезнало семейство от района на Уест Лейк Парк. Не остави номер за връзка, каза, че пак ще се обади.

— Какво изчезнало семейство? Тук в Холивуд ли?

— Така каза. Чакай да видим, летиш от Маями, за жалост. Най-ужасното летище на света. Мисля, че няма нужда да тръгваме преди… е, знаеш колко е натоварено движението. Може би трябва да тръгнем най-късно към четири. Но няма да ходим никъде преди първо да проверя резервацията ти.

— Сигурна ли си, че съм в първа класа? И не е отменена?

— Имам разпечатка, но ще трябва да я завериш на летището, защото е направена в последния момент.

— Не е за вярване. Принудиха ме да си сменя полета, а сега трябва да си заверявам резервацията, защото е направена в последния момент.

— Сега всичко е наред.

— Извинявай, Рруз, но така каза и миналия месец, а въобще не бях в компютъра и накрая се озовах в кушет-салона чак до Лос Анджелис. И виж какво стана вчера.

— Потвърдих резервацията ти още сутринта. Но пак ще се обадя.

— Мислиш ли, че всичко е заради възстановките на Марино? Може би там е проблемът.

— Подозирам, че той се чувства отхвърлен след станалото, смята че вече не му вярваш и не го уважаваш.

— Как да вярвам на преценката му?

— И досега не съм сигурна в какво точно обвинявате Марино — отвърна Роуз. — Аз лично написах на компютъра и редактирах тази сцена, както правя с всички негови възстановки, и както вече съм ти казвала, сценарият не включваше да има спринцовка в джоба на онзи умрял стар дебелак.

— Той постави възстановката. Той отговаряше за нея.

— Но се кълне, че някой друг е поставил спринцовката в джоба. Може би тя. Заради пари, които, слава богу, не получи. Не виня Марино, че се чувства така. Възстановките бяха негова идея, а сега доктор Еймъс ги провежда и се радва на цялото внимание на студентите, докато Марино е подложен на…

— Той се държи грубо със студентите. Откакто е дошъл.

— Сега е още по-лошо. Те не го познават и си мислят, че е сприхав ветеран, стар и изхабен особняк, на който му е минало времето. Аз най-добре от всички знам какво е да се отнасят с теб като с такъв, а още по-лошо — да се чувстваш такъв.

— Хайде, Роуз, ти си всичко друго, но не и изхабена или особнячка.

— Е, поне признаваш, че съм стара — каза Роуз, като отстъпи от вратата и добави: — Ще му звънна пак.

В мотел „Последната битка“ Джо седеше на евтиното бюро в стая 112 и проверяваше в компютъра резервацията на Скарпета, като записа номера на полета и другата необходима информация. После се обади на авиокомпанията.

След пет минути загубено време в чакане най-сетне му се обадиха.

— Искам да променя една резервация — каза той.

Даде необходимите данни, след което смени мястото 01 първа класа на кушет-салон, възможно най-назад в самолета и за предпочитане средна седалка, защото шефката му не обичаше местата до прозореца или пътеката. Точно както се беше справил и предния път, когато тя летя до Лос Анджелис. Можеше отново да отмени резервацията й, но така беше по-забавно.

— Да, господине.

— Необходим ли е електронен билет?

— Не, господине, при промяна толкова скоро до излитането на самолета ще трябва да заверите резервацията на място.

Той затвори телефона и изпадна в див възторг, като си представи великата Скарпета, натикана между двама непознати, за предпочитане едри смърдящи мъжаги, цели три часа. Усмихна се, докато включваше дигитално записващо устройство към своя хибриден телефон. Климатикът на прозореца бучеше силно, но не вършеше много работа. Ставаше му неприятно топло и усети леката воня на развалящо се месо от една скорошна възстановка, която включваше сурови свински ребра, телешки черен дроб и пилешка кожа, завити в един килим и скрити под пода в килера.

Беше насрочил това упражнение веднага след обилен обяд с ребра на скара и ориз за сметка на академията, в резултат на което на няколко от студентите им прилоша, когато беше открит кървавият вързоп, целият във воняща слуз и ларви. В бързината да вземат предполагаемите човешки останки и да приключат със сцената, екип А пропусна да забележи, че на същото място имаше и парче отчупен нокът, който — както впоследствие се оказа — беше единствената улика, която можеше да ги отведе до убиеца.

Джо запали пура, докато си спомняше с умиление за успеха на тази възстановка, а успехът бе още по-сладък заради избухването на Марино, който го беше обвинил, че за пореден път е откраднал негова идея. Тъпото тромаво ченге още не беше разбрало, че системата за координация на комуникациите, която Луси беше избрала и която беше свързана с телефонната централа на академията, позволяваше, ако знаеш съответните пароли, да наблюдаваш когото пожелаеш по всякакъв начин.

Луси беше небрежна. Безстрашният суперагент Луси беше оставила своя „Трео“13 — ултрависокотехнологично палм комуникационно устройство, което беше едновременно органайзер, телефон, компютър, камера и какво ли още не — в един от своите хеликоптери. Случи се преди около година. Тъкмо беше започнал аспирантурата си и изведнъж късметът му се усмихна: беше в хангара с една студентка, невероятно красива студентка, на която показваше хеликоптерите на Луси, когато случайно забеляза някакъв „Трео“ в един от тях.

Нейният „Трео“.

И не се беше изключила. Не му трябваше паролата й, за да има достъп до цялата информация в него. Задържа устройството достатъчно дълго, за да успее да свали всички файлове, преди да го върне обратно на пода в хеликоптера, частично под седалката, където Луси го намери по-късно през деня, без да има ни най-малка представа какво се беше случило. И досега нямаше.

Джо разполагаше с десетки пароли, включително администраторската парола на Луси, която й позволяваше, а сега и на него, да влиза и да прави промени в компютъра и телекомуникационните системи на регионалното управление в южна Флорида, централното управление в Ноксвил, телецентровете в Ню Йорк и Лос Анджелис, а също и в свръхсекретния проект на Бентън Уесли „Хищник“, както и да става свидетел на всякакви други тайни, които той и Скарпета си разменяха. Джо можеше да пренасочва файлове и имейли, да намери телефоните на всеки, който по едно или друго време е имал вземане-даване с академията, с една дума — Да създаде пълен хаос. Аспирантурата му приключваше след месец и когато настъпеше времето да се махне, а той щеше да го направи по грандиозен начин, вече може би щеше да е успял да причини на академията вътрешен крах и да накара всички, особено тъпия рокер Марино и непоносимата Скарпета, да се намразят.

Не беше трудно да се подслушва телефонът на тромавия тъпак, просто тайно включваш високоговорителя и все едно че имаш микрофон в стаята. Марино диктуваше всичко на Роуз, включително възстановките си, защото той не можеше да пише правилно, рядко четеше и беше практически неграмотен.

Джо усети прилив на еуфория, докато изтръскваше пепелта от пурата си в една кутия от кока-кола, и се върза към телефонната централа. Стигна до телефона на Марино и активира високоговорителя, за да види дали е там и какво прави.