Игра на чужд терен

Ден дванайсети

Точно срещу стая 513 започваше малък хол с фотьойли и телевизор. В осем и половина, когато тръгваше за закуска, Настя видя в хола малчуган на дванайсетина години с голяма нотна папка на коленете. Когато чу тропването на отворената врата, той се обърна и по лицето му се изписа разочарование.

— Чакаш ли някого? — попита Настя на минаване покрай него.

— Регина Аркадиевна — кимна момчето. — Тя сега закусва, а после ще идем да свирим.

— Къде? — учуди се тя.

— В киносалона. Там има роял, на сцената. Винаги ходим да свирим там, когато Регина Аркадиевна се лекува в санаториума.

„Ей че бабе! — мислено се възхити Настя. — Дори тук си печели доларите. Нищо чудно, Коротков нали ми каза какви разходи имала.“

— Нещо не съм те виждала преди. По друго време ли си идвал?

— Не, изобщо не съм идвал. В смисъл, откак Регина Аркадиевна е тук този път. Виждаме се през две седмици.

— Значи си талантлив? — уточни Настя, като си спомни разказа на Коротков.

— Всички, които учат при Регина Аркадиевна, са талантливи — гордо отговори младият музикант. — Тя други ученици не взема.

— И много ли сте такива надарени? — подкачи го Настя.

— Не знам. — Кой знае защо, момчето се смути и се опита да смени темата. — Регина Аркадиевна е много добра, на всички ни преподава безплатно.

„Хайде де, безплатно. Просто твоите родители не искат да знаеш колко им струва твоята дарба. Защото децата са различни; някои, щом чуят, че родителите им нямат пари за нови дънки или модерни маратонки, като нищо може да кажат: по-добре да не вземам уроци по музика, а с тези пари ми купете… Родителите ти са мъдри и предвидливи, пазят таланта ти от твоите хлапашки грешки и глупости.“

— Я чакай — изведнъж попита тя, — ами училището? Не трябва ли да си в час сега?

— Какво приказвате! — възмути се момчето. — Ами днес е неделя!

— О, прощавай, приятелче — сети се Настя, — човек като не ходи на работа, всички дни се объркват в главата му.

— Нищо — великодушно й прости хлапето, — случва се. Тази седмица сигурно наистина ще трябва да отсъствам веднъж. Нещо не ми върви с рапсодията на Лист, днес Регина Аркадиевна ще ми се кара. А когато нещо не върви, тя определя нов час след три-четири дена.

Малчуганът беше толкова сериозен и угрижен, че Настя едва не избухна в смях. Дощя й се да го утеши и окуражи.

— Не се тормози предварително. Ами ако изпълнението ти й хареса?

— Не — тъжно поклати глава той, — то и на мен не ми харесва.

— Как се казваш, млади ми гению?

— Игор.

— Желая ти успех, Игорьок. Бъди ми здрав!

Докато чакаше телефонът да звънне, Настя още веднъж прехвърли в ума си схемата, по която бе подредила получената информация. Цяла нощ бе размишлявала, грижливо бе прехвърляла в паметта си всички прекарани в санаториума дни, бе възстановявала сигналите, които бе получавала от напрегнатото си съзнание и които с доста успешна защитна реакция бе успяла да игнорира. След срещата с Денисов много неща бяха намерили местата си, тя трябваше да ги преоцени и преосмисли, да им намери нова лавичка на стелажа на мислите си. Странно — колко погрешни изводи бе успяла да направи за толкова кратък срок! Просто бе счупила собствените си рекорди! Само за електротехника Шахнович като си помислеше… Вярно, и той беше сбъркал, както се разбра.

Не беше готова за разговор с избягалото от пожара момиче и неговия спътник. За да накара Светлана и Влад да се разкрият, трябваше да ги изобличи в някакво несъответствие, в явна лъжа, тогава би могла да опита да ги „доизцеди“. Едно несъответствие вече беше намерила, но в разговора със Светлана то нямаше да помогне: може би момичето просто не знаеше за това. Догадката беше споходила Настя през нощта и след закуска тя я провери. Засега всичко съвпадаше.

… Рано сутринта в стаята й дойде Шахнович с телефонен апарат слушалка.

— Не бяхте права, като не пожелахте да се запознаете с мен — пошегува се той, — ето, сега се наложи… Съвсем съм намалил звука, защото имате навик постоянно да отваряте балконската врата. Вместо звънене — светва червена лампичка, не забравяйте да поглеждате към слушалката.

— Слушайте, вие знаете толкова много за мене, че се чувствам странно — върна му шегата тя. — Още при първия ни разговор ме смаяхте с това. Дори навиците ми сте изучили.

— Че как! — сериозно отговори Шахнович и изведнъж се усмихна дяволито и широко. — Ами аз ви подозирах на първо място. Колко се мъчих да намеря подход към вас и все напразно. Дойде старият мъдър Ед Бургундски — и начаса ви придума.

— Кой е този Ед Бургундски, прощавайте?

— Ед Бургундски, един от потомците на свети Людовик, така наричаме помежду си Едуард Петрович. Това е, аз тръгвам. Не забравяйте за лампичката.

— Чакайте, Женя, искам да проверите едно нещо. Някъде в процедурната сграда трябва да има стая с огледален прозорец, който гледа към басейна.

— Как пък ви хрумна това? — учуди се Шахнович.

— Ами… много е дълго за обясняване. Но трябва да има стая с прозорец. Инак ми е време да ме изхвърлят на бунището.

— Добре, ще видя. Значи на стена, граничеща с басейна?

— Да. Прозорчето може да е много малко, гледайте внимателно.

Когато електротехникът си тръгна, Настя се върна мислено в басейна, в онзи злополучен ден, когато се беше постарала да стане мека и женствена и в резултат замалко щеше да се влюби в Дамир, добре че навреме усети лъжите му и охладня… Ето, тя крачи през водата покрай стената, хваща се за перилата на стълбичката, вдига глава, поглежда часовника, окачен високо под тавана, и примижава от слънчевото зайче, уцелило окото й. Каква лъскава повърхност може да има на теракотената стена на басейна? Да, съвсем определено, трябва да е огледало. Но за какво ще е нужно огледало на такава височина? Кой ще се оглежда в него? И кой всъщност гледа през него?

На връщане от процедури в галерията, която свързваше жилищната с процедурната сграда, Настя срещна Шахнович.

— Права бяхте, намерих го — избъбри той, без да извръща глава и без да спира: наоколо имаше много хора.

Настя съжали, че сутринта не беше го помолила за още една услуга. Следващия път, реши тя…

Червената лампичка светна и Настя вдигна поставената на пода слушалка.

— Още не съм готова за разговор. Можете ли да ги доведете в басейна?… Добре… И ако обичате, кажете на Женя, че ми е нужен… В осем? Да, добре е. Всичко хубаво.

Тя извади щепсела от розетката, внимателно нави шнура и скри слушалката в сака под леглото.

След като говори с Каменская, Денисов звънна още на няколко места. Първо — на главния лекар на санаториума с молба да съобщи в търговския отдел на „Долината“, че той, Денисов, наема целия комплекс за днес от деветнайсет и трийсет до двайсет и два часа. Едуард Петрович беше сигурен, че дори и да има други подобни заявки за басейна и сауната, всички те ще бъдат анулирани под благовиден претекст. Никой в Града не смееше да откаже на Денисов.

Следващият му телефонен разговор беше със Старков, на когото той нареди да докара гостите от вилата в санаториума, както и да предаде на Шахнович, че Анастасия го очаква.

На трето място се обади на сина си да пита как е Верочка, през последните два дена тя нещо често плачеше и се оплакваше от главоболие.

— Хукна на среща — с недоволен тон му каза снахата.

— С кого?

— Ами със скъпоценния си студент. Беше заминал някъде за два-три дена, та тя съвсем се изтормози от тъга. Не може и ден да преживее без него. Пак добре, че момчето е почтено, не я вкарва в леглото си.

— Сигурна ли си?

— Разбира се — позасмя се снахата. — Нали съм майка, веднага щях да усетя.

— Е, дай боже да е така. Да ми се обади, когато се прибере.

Когато се върна снощи от кратковременното си заточение, Семьон успя да разгърне бурна дейност в търсене на „актриса“ за ролята на майката на Марцев. Работи цяла нощ и прерови цялата база данни, прегледа цяла купчина касети с неиздържали конкурса кандидатки и избра три, най-подходящите по външен вид. Двете бяха от други градове, а третата — местна, от Града. Като проучи данните по-внимателно, той със съжаление отхвърли местната — изобщо не ставаше за филм от категория „Б“. Повикването на нетукашните изискваше време и Семьон съсредоточено размишляваше как да ускори процеса. Освен това трябваше да намери рокля, същата като на снимката на младата Марцева: с роклята, която беше приготвена за снимките, изчезна Светлана. Иди, че я търси сега. Къде ли се дяна?

Семьон беше звънил по всички градски хотели, но не беше намерил нито Светлана, нито Влад. Сигурно са заминали от Града, ядосваше се той. Абе майната им! Най-важното беше, че сценарият и касетата с музикалното оформление, изгорели по време на пожара, не бяха единствените, при Семьон бяха останали оригиналите, тъй че нямаше да е нужно да ги възстановяват. А пък с роклята щяха да измислят нещо.

Женя Шахнович добросъвестно изпълняваше второто поръчение, получено от Каменская. Докато обикаляше из парка около санаториума и разглеждаше клоните на дърветата, той се ядосваше на себе си, че не беше се сетил сам да провери толкова просто нещо. Впрочем през лятото, когато листовината е гъста, това би било почти невъзможно — освен с катерене на всяко дърво. Яд го беше, че това и през ум не бе му минавало. Силна е, дума да няма! Не току-така Ед Бургундски толкова подскачаше около нея, настоя да се проучат всичките й навици и вкусове, та да й се хареса от първи опит. Явно си е струвало…

Стоп! Ето го! Точно така. Ех, дявол го взел, как пък се е сетила? Той, Шахнович, четири месеца се мотае из санаториума — и не чатна. А тя е тук по-малко от две седмици. Да не е нещо екстрасенс?

Женя ускори крачка, без да сваля очи от короните на дърветата, и стигна до триетажната сграда, където бяха служебните квартири, в една от които живееше и той. Интересна картинка се получава!

Докато се подготвяше за вечерното мероприятие в басейна, Настя междувременно търсеше пътища за проверка на собствената си версия за убийството на Алфьоров. Трябваше да се опита да изясни кого или какво, което му е струвало живота, може да е видял Николай в парка или край служебния вход на сградата. Беше си приготвила два отделни листа, единия наречен „Кой“, а другия — „Какво“, и беше започнала да ги запълва с въпроси. Листа „Кой“ трябваше да замине за Москва, а на въпросите, записани на листа „Какво“, й предстоеше да опита да отговори тук, в Града.

А може би напразно си губи времето? От къде на къде реши, че това убийство непременно е свързано с онова дело? По-рано беше друго, по-рано имаше толкова много неразбираеми неща, че неволно й се налагаше да свързва едното с другото. Докато сега, когато част от неразбираемите неща се разясниха, включително ролята на електротехника и онези откачени облози, тя изобщо не беше сигурна, че е на верен път.

Както си мислеше за убийството, Настя неволно се сети за Юра Коротков и за легендата, която той беше съчинил за загадъчната преводачка. Легендата се бе оказала ненужна. Затова пък сега съвсем неочаквано излезе, че е добре дошла. Докато работи за Денисов, е много удобно да не привлича излишно внимание и да бъде за всички не ченге, а тиха мишчица, преводачка. Обаче старицата, виж я ти! Повярвала е на Коротков. Настя очакваше, че веднага щом Юра си замине и се разчуе, че делото за убийството е закрито, Регина Аркадиевна сама ще дойде при нея и ще й каже, че Юра не й е никакъв племенник, а детектив от Москва, който е подозирал, че тя, Настенка, има нещо общо с убийството на този клетник, и колко се радва, че сега подозренията са се разсеяли, и колко й е било неприятно да мами съседката си… и тем подобни. Регина обаче не дойде и това засегна Настя. Не много, съвсем мъничко. И без това щеше да се наложи да потвърди легендата, защото Регина все пак се оказа бъбрива, макар че предварително подготвената медицинска сестра Леночка я беше провокирала и така с невинната си лъжа бе спечелила три кила ябълки от признателния Коротков. Тъй че ако сега съседката дойде да се разкае по повод фалшивия племенник, Настя ще трябва да направи съответната физиономия и в никакъв случай да не си признава каквото и да било, защото Регина ще раздрънка и това. Щом Леночка успя да й развърже езика, и други ще могат.

Така че дори е по-добре, дето Регина Аркадиевна не идва да си изясняват отношенията. Но все пак е малко обидно: „Вие, Настенка, сте умна, интелигентна, знаете чужди езици, хайде да станем приятелки, ще ви запозная с любимия си ученик, много е талантлив“ — а щом довтаса един милиционер и хвърли сянка върху нея — хайде, готова е да повярва на всичко, дори и на най-лошото. Добре де, здраве да е.

Този ден, неделя, трийсет и първи октомври, в Града падна първият сняг. Земята, замръзнала през няколкото дена с минусови температури, го прие с благодарност и не започна да го смуче жадно и грозно, оставяйки на повърхността сива жвакаща кал, а го пазеше отгоре си грижовно и нежно, позволяваше на снежинките да се трупат на гладки пелени и празнично да блестят на слънцето. Красиво беше в Града, но Марцев не виждаше това. Всичко му се струваше черно — и в душата, и пред очите му.

Още от сутринта той обикаляше около сградата, където се намираше павилионът, с надеждата да срещне хората, които познаваше. А той познаваше тъмноокия режисьор на име Дамир, един мрачен тип с конска физиономия, Семьон, и хлапака, който помагаше при снимките. Но хлапакът не влизаше в сметките. Марцев го беше виждал само два пъти: когато снимаха първия филм и когато снимаха втория. А втория го бяха правили почти преди две години. През това време можеше да са сменили помощника. Той не знаеше и неговото име.

До пет часа вечерта никой не се появи край сградата. Онази част от съзнанието му, която принадлежеше на Юрочка, хленчеше и го дърпаше за ръкава: е, скоро ли ще е? хайде, кога? ама къде са онези хора? Със „своята“ половина от мозъка си Марцев разсъждаваше къде ли трябва да търси своите кинаджии. Където са те, там трябва да е и момичето… Не се замисляше защо е толкова сигурен в това, не знаеше точно какво ще направи и как ще го направи, ако я види. Всички тези дреболии му изглеждаха маловажни. Важно беше само едно: да я убие, да достави удоволствие на Юрочка, да го накара да се успокои поне за няколко месеца и отново да се превърне в достойния съпруг и баща Юрий Фьодорович Марцев.

Щом ги няма в павилиона, реши той, трябва да ги търси при басейна.

Към осем вечерта Настя отиде при басейна. Нещо не беше в ред. Отдавна се беше мръкнало, сенките на дърветата бяха станали гъсти, мрачни и плашещи. Настя не се страхуваше от тъмнината, но нещо не беше в ред.

После, когато не можа да влезе през вратата, която водеше към басейна, разбра каква е работата. Една твърда ръка властно я отмести от вратата и я накара да се махне от входа, а един непознат глас тихо произнесе:

— Моля за извинение, но днес не можете да влезете. Комплексът е нает за цялата вечер, външни лица не се обслужват.

В първия момент Настя понечи да започне разправия, че нали тя не е външно лице, че комплексът е нает по нейна молба, че Едуард Петрович… Но веднага реши, че е по-добре да премълчи. Първо, човекът, който не я пусна в басейна, можеше изобщо да не е от охраната на Едуард Петрович, а представител на противниковата страна, който по този прост, но безпогрешен начин се опитва да разбере какво става в басейна. И второ, ако пазачът наистина е човек на Денисов, той честно и грамотно изпълнява задълженията си. Сама си е виновна: дойде почти десет минути по-рано. Хората на Денисов вече неведнъж бяха демонстрирали своята точност и коректност. „Нищо, ще почакам — каза си Настя. — Разходките са полезни.“

Докато крачеше по алеята, тя напрегнато се взираше в мрака, докато накрая разбра, че първоначалното й усещане, че „нещо не е в ред“, е било предизвикано от безшумно придвижващи се в тъмнината хора. Те се стараеха да бъдат невидими и нечути, но Настя ги откри, защото ги търсеше. Работите на Ед Бургундски (тя се усмихна вътрешно на точния прякор — охраната и организацията бяха наистина кралски) бяха много солидни. И в същия момент един спомен, неуловим като спомен за вчерашен сън, я разтревожи. И веднага изчезна. Но този път Настя беше „в бойна готовност“ и нямаше намерение да бяга от постъпилия сигнал. Тя винаги беше казвала, че способностите на човека да възприема многократно надвишават неговите способности да преработва възприетата информация. Нищо не минава незабелязано покрай съзнанието: нито случайно видяно лице, нито дума, чута много отдавна, нито уплаха, породила се неуместно и неизвестно от какво. Всичко се запечатва в мозъка и си остава там, трябва само твърдо да вярваш в това и най-важното — да умееш да го свалиш от съответната лавица при първо поискване. И мозъкът на здравия човек никога не изпраща случайни сигнали, винаги зад такъв сигнал се крие нещо съвсем конкретно. Трябва само да умееш да схващаш какво е то.

Както крачеше бавно по алеята, Настя видя скамейката, същата, на която беше седяла и бъбрила с Алфьоров преди смъртта му. Като размота лентата на спомените малко по-назад, тя разбра откъде се е появил озадачилият я сигнал. Когато онзи път бе вървяла по алеята, в един момент я бе споходило неприятното чувство, че някой се взира в гърба й и я следи. Тя си спомняше, че тогава се бе обърнала, не бе видяла никого и спокойно бе продължила пътя си. В екстрасензориката и биополетата Настя вярваше чисто теоретически: за някои, казваше тя, това е реален живот, защото им е дадено от природата, а за мен не е, нямам тази дарба. Затова знаеше: щом бе изпитала чувството, че някой я гледа в гръб, значи чувствителното й ухо наистина е чуло стъпки отзад, разсеяното око, потънало в съзерцание на вътрешния й свят, все пак е изпълнило прякото си задължение и е зърнало периферно нечия фигура и после, събрани в едно, звуковият и зрителният сигнал са се опитали да предупредят Настя посвоему. А тя не е обърнала внимание, замислена и надменна. Днес се бе случило почти същото, но днес Настя вече знаеше, че сред дърветата наистина има хора и че чувството, че я гледат в гръб, идва точно оттам.

Но откъде същото това чувство се беше появило тогава? Кого бе мярнало окото? Чии стъпки бе чуло ухото? Кой бе вървял след нея в мрака? И дали Дамир не се бе лутал да я търси и вика, за да я спаси именно от него? Дали Коля Алфьоров не е видял после точно него? И дали не точно затова Дамир изведнъж бе престанал да се безпокои за нея, и то толкова явно, че дори не я бе изпратил до стаята й късно през нощта? Значи е знаел, че опасността вече я няма. Някой е хванал и отвел надалече този неизвестен човек. Или са го убили. И Алфьоров е видял това…

Шум от приближаващи коли накара Настя да поеме обратно. Двайсет нула нула. Тя забърза към входа за басейна.

В тъмното Настя не можа да види добре момичето, което слезе от едната кола. Но когато всички заедно се озоваха в ярко осветения вестибюл, тя разбра, че ключът към разговора е намерен. Ето го несъответствието, в което можеш да се вкопчиш, да го дръпнеш като конец и да размотаеш цялото кълбо от недомлъвки и увъртания, които Старков е почувствал толкова ясно, но не е успял нищо да направи. Той е мъж, помисли си Настя, обикновен мъж, и само един на сто души, че и на хиляда, би обърнал внимание на тази подробност.

В басейна тя дълго и упорито разпитва Светлана за най-дребни подробности: кой къде е стоял, кой откъде е излизал, коя кола къде е била паркирана — с една дума съвсем я обърка. От всички въпроси интересен за Настя всъщност беше само един: къде е стоял човекът с видеокамерата и в коя част на басейна е плувало момичето. Догадката за наблюдението през огледалния прозорец се потвърди още веднъж: Светлана е лудувала във водата точно в онази част на басейна, която най-добре се е виждала от такова прозорче. Всички останали въпроси и уточнения бяха за заблуждение.

Настя остави Светлана на грижите на придружителя й и отиде при Старков.

— Напомнете ми още веднъж, Анатолий Владимирович, какво носеха двамата със себе си, когато ги прибрахте.

Старков се замисли за миг, после започна да изброява:

— Лилипутът: горни дрехи, пари — около шестнайсет хиляди рубли, паспорт, магнетофонна касета с музикални записи, спринцовка с комплект игли, една ампула морфин. Момичето: горни дрехи, рокля без джобове, в джобовете на якето — двеста и три хиляди рубли, носна кърпичка, червило. Нищо повече.

— Това е абсолютно всичко, сигурен сте?

— Напълно. Наложи се да й купим сума ти разни дреболии, включително четка за зъби.

Ето още едно несъответствие, доволно си отбеляза Настя, ще има за какво да си поприказва с пострадалите от пожара.

— Къде е ситният? Дойде ли с вас?

— В колата е. Него не са го водили в басейна, затова си помислих, че не ви трябва тук.

— Искам да поговоря със… Анатолий Владимирович, как мислите, кой е лидер в тази двойка?

— Безспорно лидерът е Влад. Не го гледайте, че е морфинист. Той е много по-умен от момичето. Светлана е прелестна глупачка, красотата й е като на пеперуда, но и мозъкът й е толкова. Е, кой ще бъде пръв?

— Момичето. Къде да се уединим с нея?

— Елате, ще ви покажа.

Светлана Коломиец даваше много колебливи отговори. Докато бе живяла в охраняваната извънградска вила, тя просто беше забравила за тази старомодна рокля. Виж, ако й се беше наложило да ходи с нея из Града, недоумяващите и откровено презрителни погледи на младите момичета и момчета щяха постоянно да й напомнят в каква кошмарна вехтория е облечена. Но във вилата я виждаха само охранителите, хора сериозни и мълчаливи, трезвеници, които дори не се опитваха да я свалят, и Старков, който май беше надхвърлил четирийсетте и не разбираше много от съвременна мода. На прекия въпрос на Настя Света не можа да измисли добър отговор, сети се само да каже, че пожарът избухнал през нощта, затова като смъкнала пижамата, навлякла първото, което й попаднало подръка от гардероба на хазяите — нали гарсониерата не била нейна, тя само била настанена там временно. На пръв поглед това би могло да изглежда правдоподобно. По-трудно се оказа обаче да отговори на втория въпрос: защо, бягайки от пожара, е грабнала, освен парите, само едно червило. Не паспорта, изобщо не цялата чанта, в която има много необходими неща, а само червилото. Света се измъкна, доколкото можа, но неслучайно масажистът Котачето навремето бе сравнил Настя с фокстериер — весела, приветлива, но с мъртва хватка. Светлана Коломиец нямаше шансове в схватката с Каменская, затова само след няколко минути се разбра, че не Влад е бил доведен да нощува при нея, след като е останал без квартира, а тъкмо обратното — нея, Света, са завели в жилището, където временно е живеел Влад. А тя е тръгнала само за час-два, затова не е взела със себе си почти нищо, само парите (по навик) и червилото (да не би да се наложи да се целува, та после да може да се начерви). В своя простодушен отговор момичето направи толкова много грешки, изтърва се за толкова много неща, че Настя я разобличи на практика мигновено.

Тя отвори вратата и извика якото момче, което се разхождаше напред-назад по коридора.

— Кажете на Анатолий Владимирович, че свърших с момичето. Трябва ми вторият човек.

Влад седеше в колата със симпатичния шофьор, който, възползвайки се от кратката почивка, заплеснато четеше някакви космически глупости. Влад се намести удобно на задната седалка, при включеното парно му беше топло и уютно и благодарение на малкия си ръст, той успя да се разположи тук като на разкошен диван.

Тревожеше се, тревожеше се за себе си и за Светлана. Може би няма нищо опасно във факта, че ги докараха при басейна, това пътуване изобщо няма да навреди на историята, която те разправяха на Старков. Но, от друга страна, по-рано вярваха просто на това, което двамата им говореха, а сега, кой знае защо, ги докараха при басейна. Това може да е лош знак, много лош. Едната вероятност беше все пак работата им да е станала „от трън, та на глог“, тоест да са попаднали при хората, от които искаха да избягат. Не току-така басейнът е същият и те са тук пак по вечерно време. А втората — онези, които ги приютиха, да са научили нещо, заради което са престанали да вярват на обясненията им. „Сигурно трябваше да рискуваме — вяло си мислеше Влад — и да им разкажем за кинаджиите. И без това животът ми и пет пари не струва, така и така с тая дрога ще пукна ако не след година, след две, та ако съм се минал и съм сбъркал — поне да ме убият сега, много важно.“ Ами Светка? На нея сигурно й се живее. И нейният живот е глупашки и за нищо не става, но тя не разбира това, пърха си из него, търси си златната хранилка. Ето, свързала се е сега с тия кинаджии, глупачката, искала е да спечели пари за шест минути секс с лилипут, ама виж каква излезе работата. Не, не бива да се рискува, ще бъде жалко за Светка, тя разчита на него, у него вижда своята защита и опора. Странно момиче, с усмивка си помисли Влад, свикнала е да смята, че сексът е един вид валута — като водката или долара, току се опитва да благодари на него, на Влад, задето навреме се сети за киното, изобщо не проумява защо той отблъсква предложенията й. А за него Светка не е жена, камо ли пък проститутка, а по-малка сестричка, която е наизвършила сума глупости и сега трескаво се е вкопчила в ръката на батко си: той е умен, той е голям, той ще ми помогне, и от мама и тате ще ме защити, и от враговете ще ме опази. Влад никога не е имал истинска сестричка, а толкова му се искаше да има! И какво като едва стига до гърдите на Светлана, въпреки това днес той й е батко, съветник и наставник, без когото тя е загубена. Мигар може при такова отношение към нея да приема подобна благодарност? Не, мъничкият Влад за нищо на света не би разрушил прекрасната семейна идилия, която си измисли…

Някакво лице се долепи до прозореца на колата. Влад леко извърна глава и едва не закрещя от ужас: гледаха го бездънни, сякаш абсолютно черни върху разкривеното от мъка бледо лице очи на луд човек. Очите бавно огледаха купето на колата, не забелязаха сгушения в ъгъла Влад, спряха се върху шофьора, който се бе отнесъл в трилъра из живота на пришълците, и изчезнаха. Като се стараеше да не мърда в своето кътче, Влад гледаше отдалечаващия се от колата човек и вцепеняващ ужас се разливаше по дребното му тяло. Той позна тези очи, много пъти беше виждал такива у хора, които не бяха като него на морфин, а употребяваха халюциногени. След дрогиране и техните очи бяха такива — обърнати навътре към себе си, към някакви невероятни, невидими за околните преживявания и приключения, към някакви чудовищни мисли и неподвластни на никаква логика умозаключения. Влад презираше тези хора и се страхуваше от тях. Защо ги презираше — и той не знаеше, просто това изпитваше към тях. Но защо се страхуваше му беше съвсем ясно: те бяха истински луди, способни всеки момент да направят какво ли не, дори без да го осъзнават, просто заради въображаемото си участие в световно първенство по бокс или карате или може би изпълнявайки присъда над някой престъпник като палачи в средновековна Франция. Лудият не знае какво върши и не можеш да го накажеш за това, Господ вече го е наказал, като му е отнел разума. Но нима на невинната жертва й става по-леко от това?

Човекът отиде до едно дебело дърво и се сля с него. Влад още повече се уплаши. Къде са охранителите, дявол да го вземе? Дори посред бял ден на вилата винаги бяха двама. А тук и един не се вижда. Защо този тип се навърта наоколо? Лошото предчувствие стана толкова остро, че на Влад му се дощя да изскочи от колата и да се втурне към басейна с викове за помощ. Посегна към дръжката на вратата.

— Къде? — извърна се шофьорът. — Казаха ни да не слизаме, докато не ни повикат.

— Трябва да сляза.

— До тоалетната ли нещо? — усмихна се любителят на фантастиката.

— Не, не до тоалетната. Тук се навърта някакъв мъж, надничаше в колата. Мисля, че не е на себе си. Ей го там, до онова дърво.

— Къде?

Шофьорът остави книгата, угаси светлината в купето и се загледа натам, накъдето му каза Влад.

— Нищо не виждам. Да не ти се е сторило?

— Не ми се е сторило, сигурен съм, че го видях. Я извикай охранителите, а?

— Не мога, малкия. Не ми е разрешено да слизам от колата.

— Но аз няма да избягам. Разбери, луд е, крие се, охраната не го вижда, ами ако… някого… — Кой знае защо, самият език на Влад не се обръщаше да произнесе страшната дума.

— Охраната вижда всичко, бъди сигурен — авторитетно настави шофьорът и отново отвори книгата.

Придружена от охранителя, Светлана слизаше от втория етаж към вестибюла. До изхода оставаха само две крачки, когато откъм стълбището се чуха припрени стъпки.

— Витьок!

Охранителят се обърна, хванал Светлана за ръката. По средата на стълбището бе застанал Володя, който осигуряваше реда на втория етаж, той предаде на Старков молбата на Настя да изпрати момичето и да й заведе Влад.

— Ще отидеш ли за ситния? — попита Володя.

— Да. Първо ще настаня момичето в колата, после ще взема него.

Щом чу това, Светлана разбра, че сега ще разпитват Влад. Той още не знае, че тя е разказала всичко, и ще продължава да повтаря онова, за което са се разбрали. Естествено тази жена ще му извади душичката и ще го накара да каже истината — Света не се съмняваше в това и й беше жал за Влад, който щеше да лъже много старателно и после щеше да изпита унижението на разобличен лъжец. Знаеше, че няма по-лошо от това — да те уличат в лъжа, и то право в очите. Трябваше да предупреди Влад веднага да каже истината, това щеше да му помогне да си запази чувството за собствено достойнство.

Тя внимателно направи една крачка към вратата.

— Слушай, в колата, където е лилипутът, в жабката съм си оставил цигарите. Ще ги вземеш ли?

Света направи още една крачка и хвана дръжката на вратата.

— Добре — добродушно отговори Витьок и се извърна към момичето. Вече щеше да тръгне след нея, но Володя отново му извика:

— Само да не ги объркаш, там са и цигарите на Генка, но неговата кутия е бяла с небесносиньо, а моята е бяла със зелено. Няма да ги объркаш, нали?

Светлана изскочи на външното стълбище, с едно движение прескочи двете стъпала и се затича към колата, където беше Влад. Не успя да разбере каква сянка се мерна пред нея, дори не видя в тъмното острия кухненски нож. Само чу страшния вопъл на Влад:

— Све-е-е-ета-а-а!!!

После нещо я парна по гърлото и тя се почувства лека. Доспа й се, искаше бавно да се отпусне на колене, да полегне направо тук, на студената, покрита с чист сняг земя и да заспи. Така и направи.

— Закарайте ме при Едуард Петрович — уморено каза Настя.

Тя се качи в колата със Старков, не се обърна, не погледна дали и останалите тръгват с тях. Чувстваше се не просто зле. Идеше й да се обеси.

След като довлякоха във вестибюла обезумелия Марцев, след като едва успяха да откъснат от окървавената Светлана избухналия в ридания Влад, Настя разбра, че тя трябва да вземе решението, и то колкото може по-бързо. Оказа се, че е невъзможно да се разговаря с Влад, просто му взеха касетата с музикалния запис и я дадоха на Настя. Не й беше нужно да прослуша тази музика, само по описанието на сценария тя разбра кой може да е нейният автор. Но все пак й се искаше да я чуе.

Денисов посрещна Настя на входа, той вече знаеше всичко от Старков, който му се бе обадил по телефона. Те мълчаливо се качиха до кабинета на Едуард Петрович.

— Какво да ви донесат, Анастасия?

— Едно по-силно кафе. И някакъв алкохол — глухо проговори тя.

След като отпи няколко глътки от донесеното от Алан кафе, Настя вече по-високо и по-спокойно каза:

— Едуард Петрович, ние с вас трябва да вземем едно отговорно решение. Какво да правим с трупа на Светлана Коломиец? Анатолий Владимирович не повика милиция на мястото, където убиха момичето, остави там свои хора да премахнат следите от кръвта. Аз разбирам, че ако случаят се разчуе, хората, които търсим, веднага ще изчезнат. Прекалено много неща ги изобличават: и момичето, което ги познаваше и е могло да разкаже за тях на кого ли не, и лудият, който напълно определено търсеше и причакваше именно това момиче, защото в джоба на сакото му се намери снимка на млада жена, очевидно неговата майка, облечена в съвсем същата рокля като на Светлана. Но не разбирам как може да се скрие убийството на момичето, без да бъде нарушен законът. Ето защо ние с вас нямаме голям избор. Или вие закарвате трупа на Светлана в болницата или направо в моргата и съобщавате това на приятелите си в милицията заедно с истинските обстоятелства около произшествието, като им позволявате да направят всичко, което смятат за нужно — или пускате мен. Току-що пред очите ми от мястото на едно убийство беше откаран труп, а виновното лице е задържано в частен дом. Ами че аз като служител на милицията трябва да получа инфаркт, и то не един! Какво правите вие с мен? Смятате, че съм автомат за решаване на криминално-процесуални задачки и ми е безразлично какво става наоколо, докато ги решавам?

Ръцете й се разтрепериха и тя се принуди да остави чашката на масата.

— Простете ми — тихо каза Денисов, — не съм могъл да предположа, че става дума за такива неща. Ако знаехме от самото начало, че в работата може да са замесени психично болни хора, охраната щеше да бъде инструктирана и трагедията нямаше да се случи. Но охраната имаше задача да не допусне какъвто и да е страничен човек да ви види заедно с моите хора. Съжалявам. И тъй, какво трябва да направя според вас?

— Зависи от резултата, който искате да получите. Ако ви трябват само хората, които се намират в „Долината“, можете да получите имената им веднага. Ако ви интересува митичният Макаров, ще трябва още да помисля, поне до сутринта. Ако ви интересуват всички останали — ще прощавате. Това ще си го свършите без мен.

— Защо, Анастасия?

— Вече ви казах: всичко зависи от резултата, който искате да получите. Знам или приблизително си представям механизма, по който работи тази банда. Освен прословутия Макаров, в нея влизат кинорежисьорът Дамир Исмаилов, масажистът на санаториума Константин Уздечкин, по прякор Котачето, а също и някой си Семьон, човек без фамилно име, който се занимава с организационните въпроси. Те трябва да имат база данни, следователно място, където стоят компютрите, картотеките, видеотеките и хората, които работят с тях. Трябва да имат вербовчици на клиентела в различни градове на страната, свързани или с органите на милицията, или с органите на здравеопазването. Трябва да имат място, където снимат видеосюжети и където съхраняват апаратура, но тя по принцип не е много обемиста. И най-сетне — трябва да имат място, където крият труповете. Аз не съм в състояние да намеря всичките тези хора и изброени места. Но мога да ви гарантирам, че ако извадим от тази система Исмаилов, Уздечкин и Макаров, тя ще прекрати съществуването си. Тя просто ще умре. Може ли още кафе?

Денисов позвъни на Алан и кимна на Анатолий Владимирович, който вече място не си намираше във фотьойла от нетърпение.

— Анастасия Павловна, може ли да кажете нещо по-подробно за кинорежисьора и масажиста? Какво ви накара да ги заподозрете?

— Колкото до масажиста, той се държеше безупречно, и през ум не ми минаваше да го подозирам. Просто съвсем случайно се разбра, че той си е прекарал така наречената „въздушка“ и с интерес подслушва телефонните разговори, които се водят от градския директорски телефон. Той е твърде предпазлив човек и разбира, че ако нещо някъде се случи и в санаториума предстои да пристигне някой под формата на почиващ, за това ще бъде уведомен не главният лекар, а именно директорът: та да му се предостави не каква да е стая, а каквато трябва, и разни други дреболии. Ако той подслушваше няколко различни телефона, бих си помислила, че е обикновен шантажист или дори любопитен глупак. Но фактът, че го интересуваше един-единствен телефон, ми обясни много неща, А с Исмаилов е още по-просто. Аз видях една негова творба, пълнометражен филм, записан на видеокасета. Това е напълно достатъчно, за да разпознаеш „ръката на майстора“. Той има твърде ярка творческа индивидуалност, за да може тя случайно да бъде повторена. Целият смисъл на тази организация е да прави необикновено талантливи филми, пораждащи у заинтересования зрител катарзис. Наистина при това очевидно се налага да убиват хора. Ужасявам се от мисълта колко убийства, истински убийства са били заснети, колко трупа са били скрити. Няма ли ги филмите — няма я и организацията, такова нещо никой не може да повтори. Но този сатанински замисъл трябва да се е родил в нечия глава. Мисля, че това е именно главата на Макаров. Но аз не знам кой е той. Затова ви предлагам да се ограничим с отсичането на „върха“ на компанията, кореновата система сама ще се разкапе. Ако обаче искате да докопате всички, тогава арестувайте Исмаилов и Уздечкин, възбудете дело и работете според правилата, но вече без мен. Аз не искам да остана във вашия Град нито ден повече. Честно да си призная, тук престана да ми харесва.

В кабинета се възцари тягостно мълчание. Настя допи втората чашка кафе и се обърна към Старков:

— Анатолий Владимирович, обръщам се към вас като към човек, чиято връзка с обсъждания проблем е по-пряка. Ако искате да разкриете всички, ще трябва още много дълго да криете трупа на Светлана Коломиец. Разбирате ли това?

— Да, разбирам го. Но не надценявате ли степента на тяхната предпазливост? Абсолютно ли сте сигурна, че щом научат за убийството на Светлана и за възбуденото дело в тази връзка, те незабавно ще разрушат системата и ще се изпокрият? Може би все пак преувеличавате?

— Помислете за факта, че ако не беше Влад, това щеше да продължи още много години. Защото те нито веднъж не са се издънвали, никъде не са оставяли толкова груби следи, че да се озоват в полезрението на милицията. Не ги смятайте за по-глупави от себе си, Анатолий Владимирович, това е опасна заблуда. Ето защо повтарям: още утре сутринта легализирайте трупа на Светлана, аз не знам и не искам да знам как ще се оправяте, но веднага след това ще ви кажа кой е Макаров. Ако ли не, ще ми простите. Прибирайте Уздечкин и Исмаилов, а Макаров си го открийте сами. Трета възможност няма.

— Анастасия, струва ми се, че вие нарушавате нашата спогодба — меко се обади Денисов. — Така ли се споразумяхме с вас?

— Едуард Петрович, не ме притискайте, и без това се чувствам отвратително. Ако ще спазваме буквата на договора, ние се споразумяхме да ви помогна при разобличаването на престъпна група, която си занимава с търговия с „жива плът“. Както се разбра днес, такава група не съществува. А аз не съм ви обещавала да разкривам и разобличавам убийци кинематографисти. Нямате в какво да ме упрекнете.

— Ами Макаров? — напомни й Едуард Петрович. — Нали обещахте да помогнете да го разкрием.

— Добре де — усмихна се уморено Настя, — убедихте ме. Ще разкрия Макаров. Но при условие…

— Разбрах всичко, Анастасия, и повече няма да ви тормозя. Толя, обади се в Градското управление — да поемат трупа и убиеца. Върви, Толенка, свърши работата още сега, докато Анастасия е още тук, не я нервирай.

Старков бързо излезе от кабинета, а Едуард Петрович неочаквано стана иззад бюрото си и отиде до фотьойла, където, прегърбена и с грозно изпружени крака, седеше Настя.

— Анастасия — внимателно подзе той, — защо ви е толкова тежко? Какво става с вас? Притеснява ви обстоятелството, че сте близка с Исмаилов ли?

— Аз? — Настя вдигна плава и учудено изгледа Денисов. — Никога не съм била близка с Исмаилов. Просто той от някакви свои съображения ме ухажваше и аз дори мисля, че знам от какви. С мен замалко не се случи същото, което се случи днес със Светлана. Преследвал ме е някакъв луд, явно един от техните клиенти. Затова Дамир толкова се е тревожел и е гледал да бъде до мен, защото ако се беше случило нещо, моят труп нямаше начин да се скрие. Мен щяха да ме търсят и нямаше да мирясат, докато не ме намерят. Обърнахте ли внимание, че и Света, и ситният са абсолютно самотни хора, нямат роднини и никой няма да се притесни за тях, поне не дотолкова, че да хукне към милицията да съобщава за тяхното изчезване? Тази кинаджийска банда наистина е предпазлива, само дето стана гафът с Алфьоров. Разбира се, това са само догадки. Но все пак излиза, че Исмаилов ми е спасил живота, а аз за благодарност го предавам на органите на правосъдието.

— И затова ли сте толкова разстроена?

— Ама не, моля ви се, просто ви обяснявам за Исмаилов. Вярно, имаше един момент, когато почти се бях влюбила в него, но това ми мина бързо.

— А какво тогава, Настенка? — тихо повтори въпроса си Денисов.

От този тих глас и от нежното обръщение очите на Настя се напълниха със сълзи. Господи, колко зле се чувстваше! И колко беше уморена!

— Само зъл гений е могъл да измисли и реализира всичко това. Да намерят човек с тежки психически отклонения, да му предложат да снимат филм, в който всичко ще е, както той го иска, да напишат сценарий, да подберат актьори точно според изискванията на клиента, да организират снимките, да скрият трупа, в случай че клиентът иска непременно да убие някого пред камерата — това е невероятно сложна задача. Но още по-сложно е друго. Историята със Светлана Коломиец абсолютно достоверно показва, че Марцев не за пръв път си е поръчал филм. Постоянният клиент, дори да е само един сред множеството други, говори, че сниманите от Исмаилов филми наистина помагат поне на този единствен клиент да преодолява пристъпите на болестта си. Защото ако не беше така, той нямаше повторно да търси услугите на Исмаилов. Представяте ли си колко силен талант трябва да притежаваш, за да снимаш такива филми? И на мен, Едуард Петрович, ми иде да вия от мъка при мисълта, че такива талантливи хора са се оказали нужни само на нашите психично болни. Как е могло да стане така, че нашето общество да не ги приеме? Защо се е случило това? Ами че тези талантливи хора мразят всички ни и безжалостно унищожават всеки човек, който пасва на изискванията на клиента, и то само защото преди това ние сме отхвърлили техния талант и тяхното изкуство. Това е чудовищно. Но това е разплатата за нас. Ето, затова се чувствам толкова зле.

Денисов погали Настя по главата и застина така, усещайки с цялото си тяло болката, която пронизваше тази измъчена жена.

— Горкото момиче! — прошепна той. — В каква мръсотия те потопих! Но нали никой, освен теб, не би могъл да разкрие Исмаилов. Само ти си видяла странностите в поведението му! Само на теб е показал филма си за музиканта и неговия дядо. И само ти можеше да го свържеш със сценария, който ни даде Светлана.

— Да — също толкова тихо прошепна Настя, облизвайки сълзите от устните си, — само аз.