Игра на чужд терен

Ден тринайсети

Настя не помнеше коя поред й беше тази нощ, прекарана почти без сън. Ужасът от вчерашното произшествие й пречеше да се съсредоточи. Тя се опитваше да концентрира мислите си върху Макаров: кой е той и къде трябва да го търсят, но вместо това, мислеше за Дамир и неговите филми, за нещастната Светлана, за смазания от мъка малък Влад, за болния човек без документи, който бе убил момичето и който със сигурност беше един от клиентите и потребителите на творбите на Дамир и неговия екип. А може би именно Дамир е Макаров? Или все пак Макаров е Уздечкин? Уздечкин беше по-подходящата фигура, той отговаряше за безопасността. Но кой знае? Единственото, в което Настя беше напълно сигурна, беше, че Макаров не е Семьон — прекалено много изпъкваше. Впрочем често се случва точно така, за това е писал още Едгар По: поставят на лично място онова, което искат да скрият. Пък и фамилното име на Семьон не се знае, голям майтап ще бъде, ако по документи той се окаже Семьон Макаров.

За какво е нужен Макаров? — размишляваше Настя, втренчена в щората на прозореца, цвят слонова кост. — С организационните въпроси се занимава Семьон, това е съвършено очевидно от разказа на Светлана. С художествената част — Исмаилов, с безопасността — Уздечкин, всички останали функции имат второстепенен, спомагателен характер и не могат да се изпълняват от шеф.

Може би това не е човек, а просто име, символизиращо ръководителя, лицето, което взема решенията? Та да могат да казват на клиента: „Ще питам Макаров“, „Както реши Макаров“, „Макаров нареди…“, макар че във всеки конкретен случай това може да бъде и Дамир, и Котачето, и Семьон, и кой знае кой друг. Нито Света, нито Влад са виждали друг човек освен Семьон. На снимките те със сигурност щяха да се запознаят и с Дамир, и с Котачето, и с някого друг, който се занимава с апаратурата, камерата, осветлението. Но след това те вече никого нямаше да могат да идентифицират, нито пък да дадат някакви показания. Клиентите, разбира се, трябваше да познават и Дамир, и Котачето, и Семьон, но къде са те, тези клиенти! Има един, и той е невменяем, не може да се вярва на думите му, той сега изобщо не може да каже нещо свързано. Задънена улица. Много задънена. И нито една ценна улика, само догадки. Онези, които са известни, по-точно разкрити, няма кой да ги идентифицира. Не се знае кой е и къде се намира човекът, когото може да идентифицира Влад. Единствената надежда е Москва, но това може да се проточи с месеци… Докато в Москва съберат данните за познатите и връзките на Алфьоров през целия му живот, докато проверят дали някой от тях е свързан с престъпния свят… И цялата тази гигантска и къртовска работа може да се окаже извършена напразно, защото Алфьоров е станал свидетел на убийство и само това е било достатъчно да решат, че е опасен. Личността на човека, когото той е видял, не играе никаква роля. Но въпреки това отговорът от Москва е важен: нали ако един човек е убит, а трупът му не е намерен в санаториума, някой трябва да го търси. Никой от жителите на Града не е изчезнал, това е вече проверено. Ами ако изобщо никой не е убит, а просто са хванали и отвели някого по-надалече? Тогава е важно кой е направил това и защо толкова се е уплашил, когато Николай го е видял. Не, няма изход — ще трябва да се чака. По друг начин тя, Настя, не може да се докопа до него. Вярно, има надежда Дамир или Котачето да се срещнат с него, но това е вече грижа на Старков и неговите хора.

Настя си преповтори наум въпросите, които не биваше да забрави да зададе на Старков, той щеше да й се обади според уговорката в седем сутринта.

Анатолий Владимирович и този път не изневери на правилото си да бъде точен. Червената лампичка на апарата светна точно в седем.

— Искам да ви информирам, че е възбудено дело за убийството на Коломиец. Засега няма да вдигат шум, не е необходимо. Виновният е задържан на местопроизшествието от очевидци и е настанен в болница до излизането му от „острото“ състояние. Личността му е установена, това е жителят на Града Юрий Фьодорович Марцев, завуч в едно от градските училища. По всичко личи, че има шизофрения. Доволна ли сте?

— Да. Научихте ли нещо за бунгалата в оградената зона?

— Разбира се, Анастасия Павловна. Снощи не успях да ви кажа, а когато се случи всичко това, някак не ни беше до това. Бунгалата се наемат чрез търговския отдел на санаториума. При това не се изискват документи. Плащай и живей, колкото си искаш. Може да плати всеки и да назове всякакво име, администрацията регистрира плащането и не се интересува от нищо друго. Тъй като наемът е супервисок, между наемателите няма дрипльовци, хората са предимно солидни. Изтича срокът на наема, ключът се връща в службата — и всички са доволни.

— Ами камериерките? Те чистят ли в бунгалата?

— Улучихте десетката. Разбирате ли, при такава организация на наемането бунгалата се използват главно за увеселения или за срещи с жени. В такива ситуации посещението на камериерката невинаги е уместно. Затова при плащането на клиента винаги се задава въпросът необходимо ли му е почистване и ако да, по кое време на деня. Някои изобщо отказват.

— Анатолий Владимирович, в тази посока трябва да се поработи. Разбирам, че е трудно това да се направи така, че интересът ни към бунгалата да не бъде забелязан, но моля ви, постарайте се. Анатолий Владимирович…

Настя се запъна и млъкна.

— Да? Слушам ви, ало!

— Исках да кажа… Вие изпълнихте обещанието си, а аз моето — не. Вие уредихте въпроса с Коломиец, а аз така и не съм разкрила Макаров. Все още нищо не излиза.

— Всичко разбирам, Анастасия Павловна, снощи бяхте разстроена, на ръба на нервна криза, затова не обмислихте добре обещанието си. Не сме се и надявали да успеете за тази сутрин. За нищо не се тревожете, имаме време. Едуард Петрович нареди да ви попитам ще обядвате ли с него.

— Кажете на Едуард Петрович, че му благодаря за грижите, но днес ще си остана тук. Кога ще ми се обадите пак?

— Когато кажете.

— Тогава довечера, към осем часа. Ако стигна до някакви изводи, ще остане време за проверка.

— Разбрахме се. В двайсет нула нула.

Настя прибра апарата и отново се мушна в леглото. Чувстваше се абсолютно скапана. Като се поизлежава още един час, реши да не слиза за закуска. Направи си кафе, сложи чашата на нощното шкафче до леглото си, донесе от банята пълна гарафа вода, сложи я до вдигащата пара чаша, пак там се намери място и за бързовара, кутията със захар, пакета бисквити, пепелника и цигарите. „Сега мога да не ставам чак до довечера — мрачно се усмихна тя и се пъхна под топлото одеяло. — Мързелът е основното ми качество, дума да няма.“

Малко след единайсет Настя чу по коридора да се приближават стъпките на Регина Аркадиевна: тежки, колебливи заради болния крак, придружени с мекото потропване на бастуна. Когато стъпките стигнаха до вратата на Настя, се чу непознат женски глас:

— Регина Аркадиевна, вас търсех.

— Кажете.

Старицата се спря, явно нямаше намерение да кани гостенката в стаята си.

— Аз съм майката на Оля Родимушкина, прослушахте я преди месец, спомняте ли си?

— Спомням си. Вашето момиченце е много старателно, но не обича музиката. Няма смисъл да я мъчим напразно. Нали още тогава ви го казах?

— Регина Аркадиевна, грешите. Оля иска да взема уроци, много иска. Може би все пак ще се съгласите…

— Не, мила, не обичам да изтезавам деца. Вашето момиченце е много добро, не иска да ви огорчава и затова полага старания. Но тя не желае това. Аз никога не греша за такива неща. Имам ученици без капчица талант, но те обичат музиката и са готови да й служат, а за мен това е най-важното.

— Регина Аркадиевна, тя мечтае вие да й преподавате. Много ви моля… Знам, че не вземате пари за уроците, но може би като изключение?… Умолявам ви. Ще плащам за дъщеря ми, само я вземете.

— Много съжалявам — чу се как старицата въздъхна, — но сте дошли напразно. Не ми се сърдете. Всичко хубаво.

Към пет часа Настя все пак огладня. До вечерята оставаха два часа, нямаше да издържи толкова време. Тя неохотно се облече и слезе в бара, като се надяваше да утоли глада си с пасти. Провървя й, освен пасти, в бара имаше и сандвичи. Настя доста се усъмни колко пресен е пушеният салам, но кашкавалът беше напълно годен за употреба.

Обикновено полупразен, сега барът беше съвсем пуст, освен момчето на бара, в салона нямаше нито един човек.

— Ден на здравето ли е днес в санаториума? Никой не яде сладко и не пие алкохол, така ли? — пошегува се Настя, докато чакаше да се свари кафето в джезве, поставено на нажежен пясък.

— Ама вие не знаете ли? Днес имаме спектакъл на известен сатирик, киносалонът е претъпкан, дори от Града дойдоха хора. Кога ще имат друг случай да видят на живо Рудаков! — Докато обясняваше, барманът ловко си служеше с джезвето, току го местеше по пясъка и същевременно режеше кашкавал и вадеше от хладилника пасти.

Поради липсата на посетители в бара дори не бяха пуснали музика. Настя се размекна от сладкото, в тишината нищо не я разсейваше и тя потъна в размисли, без да забелязва как минава времето.

След шест часа барът постепенно започна да се пълни с хора. Спектакълът беше свършил. Сега тук ще стане шумно, помисли си Настя, ще пуснат музиката и ще бъде невъзможно да се мисли. Трябваше да си иде в стаята, да се опита да продължи превода, съвсем беше изоставила своя Макбейн.

Откъм бара към нея приближаваше Уздечкин с бутилка бира и две чаши в ръцете. Подире му ситно пристъпваше момиче с толкова тясна пола, че крачките й едва ли бяха широки и сантиметър. Срещнал погледа на Настя, масажистът се поспря до нея.

— Днес не дойдохте на масаж — каза той. — Гърбът безпокои ли ви?

— Както обикновено.

Тя гледаше да отговаря колкото може по-спокойно.

— Ако не искате да идвате, предупредете ме. Ще сложа във вашия час някого друг. Днес изгубих напразно четирийсет минути.

— Ще идвам — виновно отговори Настя. — Извинете. Успах се.

Докато се качваше към стаята си, тя живо си представяше как ще отиде при Уздечкин и ще му позволи да гали и мачка гърба й. Убиец… Такъв добродушен дебеланко, хем и прякорът му е гальовен — Котачето. Ами ако пак е сгрешила? През последните дни често й се случва. Явно аналитичният механизъм се беше повредил. Не биваше да се захваща с тази работа. Нищо няма да излезе. Денисов я е надценил.

В стаята на масата я очакваше дебел плик (Шахнович имаше ключове от всички стаи, за което честно я беше предупредил). Настя го отвори и извади дълъг списък със сведения за наемането или купуването на нежилищни помещения в Града. Тя беше помолила Старков да я снабди с тази информация, защото нали трябваше да започне отнякъде, търсейки мястото, където са били снимани тези зловещи видеофилми. Списъкът беше внушителен, но само няколко места събудиха подозренията на Настя. До повечето от позициите беше отбелязано, че помещенията са наети от фирми и организации, членове на Съюза на предприемачите, тоест намиращи се под контрола на самия Денисов. Останалите неотбелязани помещения бяха стотина, от тях около осемдесет се намираха или в жилищни блокове, или в непосредствена близост до входове на магазини и други често посещавани места. Едва ли те могат да бъдат използвани за такива снимки, реши тя, защото в тях не само трябва да се доведат изпълнителите, но и от тях да се извадят труповете. Впрочем, ако се работи нощем, май няма никакво значение… Не, има значение, поправи се тя. Жертвите едва ли умират мълчаливо, те сигурно крещят. Ще трябва да отхвърли жилищните блокове. Остават трийсет и седем помещения, които трябва да се проверят.

След като продиктува по телефона на обадилия се, както винаги навреме, Старков номерата от списъка на наетите помещения за проверка, Настя се опита да се заеме с превода. Но работата не вървеше. През всеки три-четири пасажа тя се натъкваше на дума, фраза или мисъл, които отклоняваха съзнанието й към Макаров и неговата група. Тя замираше, вцепенена, пред пишещата машина, дори забравяйки да свали пръстите си от клавиатурата. Към полунощ, когато се видя, че е превела само четири страници, Настя ядосано затвори машината, разбрала, че перифразирайки поговорката: една глава не може да се сцепи на две.

Вече в леглото, тя си помисли как ще лежи на масажната маса — съвсем беззащитна пред убиеца Уздечкин, и мислено се поправи: не, Котачето, Дамир и всички останали никого не са убивали лично. Убиват клиентите, а тази компания само организира и създава антуража, а после заличава следите и крие труповете. Всички те са организатори, помощници, някои вероятно са и подстрекатели, например вербовчиците на клиентелата. Но преки изпълнители сред тях няма. А срещу Макаров, ако той изобщо съществува, не може да се повдигне никакво обвинение. Освен за общото идеологическо ръководство, но иди, че го докажи…

Докато Настя прекара целия ден в размисли, отдадена, меко казано, на почти неподвижен начин на живот, Анатолий Владимирович Старков, обратното — цял ден се лута, дава указания, обажда се по телефона, изисква, приема съобщения, благодари, хапвайки в движение по някой сандвич с парче студено месо. Да сложиш такава една тиха госпожица начело на детективска агенция, то значи да й дадеш на разположение поне четирийсет души, мислеше си той, докато организираше събирането и проверката на сведенията, поискани от Каменская.

Към полунощ на бюрото му вече лежаха отчетите за проверката на двайсет и две от изброените трийсет и седем помещения; за лицата, наели бунгалата в санаториума през последния месец; за контактите на Исмаилов и Уздечкин през днешния ден. Нищо, за което да се заловиш, нито едно миниатюрно фактче. Наистина предстоеше да се проверят още петнайсет помещения, а и далеч не всички лица, наели бунгалата, бяха идентифицирани напълно. Може би утре ще му провърви повече…

Исмаилов цял ден бе седял в своя апартамент, никой не бе идвал при него. Уздечкин до шестнайсет часа се бе намирал на работното си място (списъкът на болните, на които бе правил масаж, беше приложен), от шестнайсет до осемнайсет бе присъствал на спектакъла на известния писател сатирик Рудаков, след спектакъла бе отишъл в бара на санаториума, където бе седял с момиче (данните за него бяха приложени) до двайсет часа и трийсет и пет минути, след което се бе прибрал в жилището си заедно с момичето. Момичето си бе тръгнало от Уздечкин към двайсет и три часа, а той си бе останал вкъщи. Не всички хора, с които бе общувал по време на спектакъла и в бара, бяха зафиксирани. Слаба работа.

За разлика от повечето свои познати, Анатолий Владимирович Старков не беше твърде емоционален човек. Той рядко се ядосваше и почти никога от нищо не се обиждаше. Беше му непознато раздразнението и той не знаеше що е завист. За сметка на това много добре разбираше що е честна дума, задължения и поети ангажименти.

Когато бе постъпил на работа при Денисов, той веднъж завинаги бе избрал пътя си и не смяташе, че след това е възможно да си губи времето за морални оценки. Щом Ед Бургундски е казал какво трябва да се направи, значи той, Старков, трябва да го прави и няма право да мисли харесва ли му то или не. Да си мислил по-рано, казваше си той, да си мислил тогава, когато още като млад офицер от КГБ имаше избор. Той беше направил този избор трудно, не един месец бе размислял, преди да приеме предложението на Денисов. Но след като бе взел решението, бе сметнал, че няма право да се оглежда наоколо и да съди и преценява другите хора и техните постъпки. Както щраусът заравя главата си в пясъка, така и Старков се бе разграничил от целия свят, бе стеснил този свят до изпълнение на задълженията, платени от Денисов. Затова когато един от най-близките му помощници днес каза: „Докъде я докарахме! Вече ни командва някаква хлапачка!“, началникът на разузнаването дори не разбра за какво му говорят. Никой никого не командва, просто се е намерил човек, който поради ред обстоятелства знае по-добре какво и как трябва да се направи. При други обстоятелства този човек е самият той, но се случва и да са други. Толкоз. А пък че Каменская била хлапачка, това са пълни глупости. Тя е много сериозна, много благоразумна и много привлекателна млада жена. На снимката, която Шахнович му бе дал веднага след пристигането й, тя наистина изглежда грозничка, но Анатолий Владимирович не вярваше твърде на снимките. А в живота тя е почти красавица. И той изобщо не се чувства унижен от сътрудничеството си с нея, напротив, именно той пръв предложи да използват услугите й, защото това е в интерес на работата.

На Старков му хареса, дето тя тази сутрин заговори за неизпълненото обещание — той ценеше хората, които не забравяха задълженията си. А освен това в душата му трепкаше едва забележимо чувство на благодарност към Анастасия Каменская, задето тя бе изхвърлила Льова Репкин. Не, началникът на Денисовото разузнаване не беше чак толкова студенокръвен. Все пак имаше хора, които той откровено не харесваше.