Игра на чужд терен

Ден шести, който започна през нощта

— Ти сякаш не си на себе си — каза Настя, послушно следвайки Дамир по дългия коридор на втория етаж.

— Не ми обръщай внимание — измъкна се той. — Много бързах да се прибера, докато не си си легнала, помолих таксиметровия шофьор да кара по-бързо, а той така натисна газта, че на два пъти замалко да катастрофираме.

— Уплаши ли се?

— Има нещо такова. И досега не мога да се съвзема.

Той отвори вратата на своя апартамент, даде път на

Настя, помогна й да си свали якето.

— Ами цигарите! — сети се тя. — Дявол да го вземе, май ги оставих на скамейката. Да се връщам ли сега…

— Не обиждай, Анастасия. Щом се погрижих да имам мартини за тебе, мислиш ли, че съм забравил за цигарите?

С театрален жест Дамир извади от барчето бутилка, чаши и кутия хубави ментолови цигари.

— Я виж ти, запомнил си — позасмя се Настя. — Ако не обръщам внимание на някои дреболии, може и да повярвам, че наистина си влюбен.

— Настенка — Дамир ласкаво взе ръката й — с какво още мога да ти докажа, че съм искрен? Вече два дена, откак съм тук…

— Три — спокойно го поправи Настя.

— Какво?

— Тук си от три дена, не от два. Тъкмо тези са дреболиите, които ми пречат да повярвам, че си искрен. Не те питам защо лъжеш, само го приемам като факт. Ти си голямо момче, Дамир — скоро ще станеш на четирийсет, и щом лъжеш, значи сигурно това е важно за теб. И да не ти е хрумнало да ми обясняваш нещо. Просто го приеми: не вярвам на нито една твоя дума. Но това ни най-малко не ми пречи да обсъждам с тебе въпроси, които не изискват правдивост. Например работата ти. Знаеш ли, твоят филм ми хареса. Бих искала да го доизгледам. Може ли?

— Може. — Гласът му стана студен. — Прямотата ти направо ме убива. С всички ли се държиш така?

— Как „така“?

— Не играеш на карти. Поставяш не само точките над „i“, но и препинателните знаци. Сигурно и приятели нямаш?

— Нямам — съгласи се Настя. — Имам любим мъж, който ми заменя всички приятели, взети заедно.

— Анастасия — простена Дамир, — непоносима си. Дяволът ме накара да се увлека по теб. Добре, доизгледай филма, а аз ще направя кафе.

… На екрана вече съвсем порасналият внук изживяваше трагедията на самотата. „Ти ми отне дар словото — упрекваше той дядо си. — Не умея нормално да изразявам чувствата си, мога само да играя. Изгубих всичките си приятели, жените ме напускат, защото трудно говоря и мога да им изразя чувствата си само с помощта на музиката.“ „Затова пък създаде велика, безсмъртна музика“ — отговори му неговият умиращ сляп дядо. „Не искам това! Искам да имам съпруга, деца, приятели, искам да бъда като всички!“ „Човек, който съчинява велика музика, не бива да бъде като всички — отговори дядото. — Щом имаш дарба, забрави за обикновения живот с неговите правила и тем подобни глупости. Те не са за тебе. Ти си гений.“ Дядото бавно угасва, а внукът, застанал до леглото му, крещи като обезумял: „Не искам да бъда гений. Не искам, не искам, не искам!…“ И изведнъж, разбрал, че няма умението да изрази с думи цялата си болка, цялата своя омраза към дядо си, към самия себе си, към музиката, грабва цигулката и започва да свири. Край на филма.

Според Настя това беше превъзходна творба. Дамир беше истински талантлив, трудно би го оспорил някой. Музикалните му способности напълно се бяха разкрили във филма, а и сюжетът не беше посредствен.

— Хареса ли ти? — Дамир потърси погледа й.

— Много — каза искрено Настя. — Имаш ли и нещо друго?

— Не, донесох само една касета, исках да я покажа на Регина.

„Интересно, ами какво друго й показваше онзи ден? За коя творба тя те критикуваше толкова безжалостно и те наричаше халтураджия? За тази ли? Ако паметта не ми изневерява, днес следобед ти напълно определено заяви, че Регина Аркадиевна още не е гледала този филм. Пак лъжеш, Дамир Исмаилов. Но няма да те разобличавам. Не съм на работа. Е, ще те поставя в неловко положение, ще ти покажа колко несръчен лъжец си ти и колко проницателна съм аз. И какво после? С тебе няма да раждаме деца. Щом искаш да лъжеш, прави го колкото ти душа иска. Това не ме засяга.“

После Дамир дълго и нежно целува Настя, гали я по гърба и гальовно прокарва пръсти в дългата й коса, и отново Настя с вътрешния си метроном изчисляваше ситуацията, като наричаше себе си цинична, студена и напълно лишена от романтичност. „Аз съм морален изрод — за кой ли вече път през последните дни си повтаряше тя. — Защо не мога да се отпусна и да изпитам удоволствие от ухажването на един красив талантлив мъж? Защо ми е толкова скучно?“ Този път даде на Дамир допълнително — преброи до двайсет. После стана, пожела му лека нощ и се прибра в стаята си.

Павел Добринин си имаше едно изработено през годините твърдо правило: никога да не остава у жена до сутринта. Понятието „сутрин“ в неговите представи не беше свързано с някакво определено положение на стрелките върху часовниковия циферблат. Основният му критерий за това бе сутрешната атрибутика: миене, разговор, закуска за двама, с една дума — всичко, което по един или друг начин напомняше семейни отношения. Дори да се събудеше в чуждо легло в десет сутринта, той незабавно се обличаше и си тръгваше. Така му беше по-лесно.

Павел се отдръпна от разкошното тяло на брюнетката и погледна часовника — беше почти три и половина. Двестате хиляди, кажи-речи, са ми в джоба, със задоволство си помисли той. Време е да си тръгвам и поне малко да поспя.

Брюнетката се отнесе към това с разбиране и не го спря. Явно и тя беше от същата порода, търсеше еднократни развлечения, а не постоянни партньори.

Когато стигна до стая 240, Павел тихичко почука на вратата. Тъй като не чу отвътре никакви шумове, които да му подскажат, че съседът се е събудил и сега ще му отвори, почука по-силно. Тишина. Внимателно натисна дръжката на вратата. Вратата леко се отвори. Ах, тоя мизерник, ядоса се Добринин, откъртил е дълбоко в незаключената стая. Хем той толкова пъти го бе предупреждавал да не оставя стаята отключена: коженото му яке, фотоапаратът, двукасетъчният касетофон и разните други вещи струваха луди пари, а на всичко отгоре в тяхната стая се съхраняваше общата им каса, не само неговите и Николаевите пари, но и залозите на Женка за играта. Смайващо лекомислие!

Павел запали горната лампа и се приготви да вдигне скандал на приятеля си. Онзи лежеше неподвижно, увит в одеялото и с лице към стената.

— Хей, Колянич! — подвикна Добринин. — Събуждай се! Обрали са ни.

Съседът му не помръдна. Павел приближи до него и го разтърси за рамото. Викът заседна в гърлото му.

— Но какво ще правим сега? — объркано попита Светлана Коломиец. Тя седеше на дивана с крака, спуснати на пода, и увила раменете си с одеяло.

— Трябва да се чупим оттука, докато не са дошли да ни вземат. Имаме на разположение около четири часа.

Влад бавно се разхождаше из стаята, тресеше го и по никакъв начин не можеше да се стопли.

— Лошото е, че няма къде да се скрием. Моментално ще ни намерят: красиво момиче и с него — лилипут. Колоритна двойка, няма що.

— Ами ако просто се махнем оттук, докато не са ни усетили, и се спотаим някъде? — предложи Света. — Да намерим някое мазе или изоставена къща и там да изчакаме известно време?

— Забравяш най-важното. Аз се дрогирам. Представяш ли си какво ще стане с мен утре? Колко пари имаме?

— Аз имам около двеста хиляди — най-много. А ти?

— Само за билет за връщане.

— Може би ще успеем, преди да се съмне, да заминем от града? Хайде да опитаме. Знаеш ли къде е гарата?

— Нямам представа, пристигнах със самолет. А ти?

— И аз. Градският транспорт не се движи, улиците са пусти, няма кого да попитаме за пътя. Такси?

— Не става. В нормалните градове в наше време обикновените таксиметрови шофьори не работят нощем. Само мафиоти. Ще се наврем право в ръцете им.

— Може пък да имаме късмет, а, Влад? Да хванем случайна кола и да си платим?

— Ти ум имаш ли? Кой ще качи в колата си непознати хора в четири часа сутринта? И да ни качи, то ще е само с една цел: да ни закара в покрайнините и да ни ограби.

— Ама не може така, Владичек — жално изхлипа момичето, — ако у всеки човек виждаш престъпник, значи нямаме никакъв изход. А трябва да има някакъв изход, чуваш ли? Непременно трябва да има. Не ми се умира. Влад, та ти си мъж, трябва да измислиш нещо.

— Слушай сега, момиче. — Влад се спря за секунда, после продължи ритмично да кръстосва стаята. — Ако не се измъкнем оттук до сутринта, с нас е свършено. Да се опитваме да заминем е много рисковано, може само да стане по-лошо. Вариантът е само един — да останем в града. За целта трябва да си сменим дрехите — и двамата. С тази рокля от петдесетте години веднага биеш на очи. За мен пък да не говорим, второкласник, облечен като възрастен. Освен това ни трябват пари за лапачка и за моята доза. Само че и представа нямам откъде ще я взема, никого не познавам в този град. Но ако решим проблема с дрехите, парите и дозата, имаме шанс да се отървем. Само помълчи пет минути, трябва да помисля.

Света замря, сгушена в ъгъла на дивана. Господи, в каква зловеща история се забърка! Тя така и не разбра защо Влад смята, че непременно ще я убият, но му повярва безрезервно. Той не би се шегувал с това. Ами ако отидат в милицията? И разкажат всичко, както си е? Ще се наложи да признае, че е проститутка и е смятала да се снима в порнофилм. Разбира се, това е престъпление, но нали ще направи доброволно самопризнание, а това я освобождава от отговорност. Да, но Влад? Ще ги тикнат и двамата в ареста, няма съмнение, дори да са невинни. И на него няма да му поднесат наркотика на чинийка. Горкото момче! В килията то просто ще пукне.

Света си блъскаше главата откъде могат да намерят пари. Да продаде сивото си велурено яке, златната верижка и пръстена? За такова нещо не й се свидят. Обаче нощем, в непознат град, и то спешно? Няма да вземат и третина от цената. Тя дори не знае къде е тук нощният битак и има ли такъв изобщо. Може да опита да припечели по стария познат начин, но е голям рискът да се сблъска с местната мафия, която контролира проституцията. Тогава вече съвсем ще я загази. Какво да прави, какво?

Внезапно Влад се спря.

— Ти добре ли познаваш града, от който идваш? — попита я той.

— Разбира се. Израсла съм в него.

— На колко сектора е разделен твоят град?

— Какви сектори? — не разбра Света. — За районите ли питаш?

— Колко мафиотски групи контролират твоя град? — бавно и натъртено произнесе той.

— Че откъде да знам? — избухна тя. — Ти да не откачи съвсем?

— Чуй ме, момиче. В моя град, откъдето дойдох, работят четири групи. Има градове, където са по две, в някои пък има по десет. Разбираш ли накъде бия?

— Не. Нищо не разбирам. — Тя отново се разхлипа.

— Ако ние с тебе сме се забъркали с някаква мафия, трябва да намерим друга. Те непременно ще ни помогнат.

— Защо ще ни помагат?

— Трябва да имат някаква конкуренция. Чаткаш ли? Ако една група тръгне да ни лови, другата ще ни вземе под закрилата си. Те сигурно имат някакви сметки за разчистване, а в такава игра всички козове вършат работа. Та значи, ние трябва да станем такива козове. Лошо е само, че и двамата сме чужди в този Град. Трудно е да се ориентираме. Но можем да рискуваме. Да започнем от географията. Спомняш ли си къде се намира офисът, където беше на „събеседване“?

— Не, дори адреса не знам. В обявата беше посочен номер на пощенска кутия, и то не в този град, а в друг. Когато получих отговор, в него пишеше, че трябва да дойда тук, но да съобщя предварително кога ще дойда, пак на онзи адрес. Тук ме посрещнаха с кола и ме закараха при Семьон.

— Не запомни ли пътя?

— Не. И изобщо съм зле с ориентацията. До басейна ме закараха вечерта, вече беше тъмно. И тук ме докараха по тъмно.

— Лошо. Практически нямаме никаква информация. И мен ме посрещнаха на летището и ме докараха тук. Вярно, беше сутринта, но и аз не запомних пътя, не съм предполагал, че ще ми потрябва. Да опитаме да намерим друго решение.

— Как можа да допуснеш такова нещо, Семьон?

— Нямах друг изход. Той ме позна. Пет години сме играли в един отбор, колко пъти сме спали в една палатка! Та той беше сигурен, че съм в затвора, и то за петнайсетина години.

— Спокойно можеше вече да си излязъл.

— Да бе! За убийство след изнасилване? Как пък нямаше да съм излязъл! Процесът беше шумен, целият отбор беше в течение. Когато се скрих от следствените органи, всички момчета с все треньора по десет пъти са ги викали на разпит — дали случайно не знаят къде може да се крия. Оттогава не съм стъпвал в Москва, крия се и не шуквам, смених си документите. Май ми се размина, досега никой не ме е намерил. И виж ти късмет — Колка Алфьоров, толкова близък приятел. И ме позна, ей, макар че са минали толкова години. Ако се беше върнал в Москва, щеше да разправя на всички общи познати, че ме е срещнал в Града. Смятате ли, че приказките нямаше да стигнат до милицията? Непременно щеше да се намери някой идиот, който да ме издаде. Или заради идеята, или просто от гаднярство. Още повече че Алфьоров ме видя със Зарип.

— Преди това ли?…

— В същия момент. Зарип ми хърка в ръцете и не щеш ли, от храстите се появява Алфьоров и се втурва към мен като към пръв приятел. Какво ми оставаше да правя? Той гледа Зарип и се вкаменява от ужас, а аз гледам него, Колка, гледам го и си мисля: какво да правя сега с цялата тая история? Е, и се наложи да го пречукам.

— Това усложнява всичко. Котаче, какво ще кажеш?

— Не можехме да скрием трупа на Алфьоров, както го правим обикновено. Той е от почиващите, ще го търсят. Затова го пренесохме в стаята му и го оставихме. Той живее с някакъв хаймана, дето не излиза от разни женски легла. Първо ще разследват него, ще се опитат да му лепнат убийство от ревност или във връзка със съвместното им пиянстване. Всичко е изпипано чисто. Използвахме служебния вход и товарния асансьор, никой не ни видя.

— Ами Зарип?

— Зарип засега го отнесохме в бунгалото, не можем да го оставим на алеята я. Колата отиде да зареди. Щом се върне, ще го откараме в павилиона.

— Сигурен ли си, че никой няма да търси Зарип? Семейството му знае ли закъде е заминал?

— Семейството му знае, че е психично болен и затова не може да работи дълго на едно и също място. Снове между Града и своето село, понякога отсъства по няколко седмици и никой не се тревожи, не го търсят. Отрязан комат. Когато разбрахме, че Зарип вече не може да бъде контролиран, ние планирахме инсценировка на самоубийство, за в случай че все пак започнат да го търсят. Самоубийство в състояние на остра психоза е нещо обичайно. Но заради Алфьоров сметнах, че не е нужно да рискуваме. В такъв тих град два трупа за един ден ще изглеждат подозрително.

— Ами ако го откараме навън от областта? Там да го намерят…

— Нямаме време. В нашата сегашна ситуация откарването на трупа в друга област не е вариант. Ние не умеем да легализираме трупове, тъй че не бива и да се захващаме с това. Страхувам се, че с Алфьоров работата не излезе гладка, но какво да се прави! Винаги сме крили успешно изпълненията си, по нито едно не е възбудено следствено дело. Дилетантската инсценировка на едно самоубийство само ще влоши положението. Ще го ликвидираме в павилиона, както обикновено.

— Колко е часът?

— Четири без пет. До седем сутринта едва ли ще открият трупа на Алфьоров. Щом съседа му го нямаше в стаята в един през нощта, той или се е прибрал по-късно и си е легнал в тъмното, без нищо да забележи, или ще се прибере чак сутринта. Смятам, че ще успеем.

— Така ли мислиш? — Котачето меко се надигна от дивана и надникна през прозореца. В двора на санаториума влязоха две милиционерски коли със сини лампи. — Май вече за нищо няма да успеем. Хайде да се разотиваме. Слава богу, че поне Хасанов си замина.

Младият следовател, който седеше срещу Настя, изглеждаше уморен, лицето му беше сивкаво, очите — угаснали. Нищо чудно, мислеше си тя, работят в „Долината“ от четири сутринта, а сега е вече почти обяд. Много й се искаше да му помогне. И знаеше, че би могла да му помогне.

— Фамилия, име, бащино?

— Каменская, Анастасия Павловна.

— Година и място на раждане?

— Москва, хиляда деветстотин и шейсета.

— Домашен адрес?

— Москва, „Шчолковское шосе“ номер 42, апартамент 51.

— Месторабота?

— Градско управление на вътрешните работи, Москва.

Тя очакваше, че на това място служителят на местната милиция ще я погледне изненадано, зарадвано ще се усмихне и всичко ще тръгне по познатия начин: тя ще се включи в работата, ще анализира информацията — с една дума ще прави това, което умее и обича да прави. Ей сега…

— Познавахте ли Николай Алфьоров?

— Да.

— Кога го видяхте за последен път?

Отначало Настя отговаряше на въпросите добросъвестно, припомняше си и най-малките подробности и дори рискуваше да прави предварителни изводи. Но следователят, който се представи като Андрей Головин, сякаш не забелязваше старанието й. И не проявяваше желание да обсъжда с нея каквото и да било. Само задаваше въпроси. Добре де, помисли си Настя, уморен е, разпитал е вече толкова хора, не бива да му се сърдя.

Когато разговорът свърши, тя внимателно подхвърли:

— Другарю старши лейтенант, ако мога да бъда полезна, ще се радвам…

— Няма нужда, почивайте си, ще минем и без вашата помощ — махна с ръка Головин и в гласа му имаше толкова пренебрежение, че Настя се почувства, сякаш й бяха показали къде й е мястото. Отритнаха я, като да беше помияр, който нахално напира към паничката, приготвена за доберман-медалист.

До обяд имаше още време и тя реши да прескочи до пощата, за да получи обещания от втория й баща запис и да му се обади по телефона.

В Москва, на „Петровка“ 38, полковник Гордеев провеждаше сутрешната оперативка.

— Получи се съобщение от Града, че са намерили трупа на Николай Алфьоров, жител на Москва, работещ в акционерното дружество „Норд трейд лимитид“. Някой от вас чувал ли е за такова дружество?

— По наша линия — не — веднага отговори веселякът Коля Селуянов, един от най-опитните служители в отдела на Гордеев. — Трябва да питаме „съседите“.

Тук наричаха „съседи“ отдела по борба с икономическата престъпност.

— Попитай ги — кимна Виктор Алексеевич. — Прескочи до тях веднага, може би ще трябва да решаваме нещо.

Селуянов се върна след десет минути.

— Ситуацията е мъглява, другарю полковник. Фирмата им е добре позната, усукват се около нея като котарак около сметана, но не могат да я хванат в нищо. Макар да са сигурни, че има нещо нечисто там. Намират, че е напълно възможно убийството на шофьора на генералния директор да има московски корени.

— А искат ли помощ? — Гордеев извади от устата си рамката на очилата си, която гризеше по навик, когато обмисляше нещо важно.

— Ами… — Селуянов се позасмя. — Намекват.

— Намекват значи… — Житената питка въздъхна, отново пъхна рамката в устата си и се замисли, после се сепна: — Между другото в този Град, в санаториума „Долината“, почива нашата Настася. Къде беше телефонограмата? Ей сега ми беше в ръцете. Ето я! Ами да, и Алфьоров се е лекувал в „Долината“. И там е бил убит. Какво съвпадение, а? Ще го имаме наум.

Едуард Петрович Денисов не беше просто ядосан. Той беше направо бесен.

— Може ли в края на краищата някой да ми обясни какво става в тази проклета „Долина“? Вашият човек се размотава там вече четири месеца без никаква полза. Напротив, сега е станало убийство. Недей мълча, Толя, недей мълча, а кажи нещо!

Началникът на разузнаването Анатолий Старков съсредоточено хапеше кокалчетата на пръстите си. Снощи беше получил от Женя Шахнович обширна нова информация, наистина доста разпокъсана и несистематизирана… Трябваше му време да я обмисли и не щеш ли — там беше убит някакъв московчанин. Този московчанин се въртял около същата Каменская, за която Шахнович така и не могъл да разбере какво представлява. Дали едното е свързано с другото?

Старков погледна изпод вежди човека от Градската милиция. Той пък защо мълчи? И той трябва да си носи отговорността. Старков изпитваше към него неприязън, но и уважение. Макар да се държеше надменно, той си вършеше работата добросъвестно и винаги при нужда помагаше, нито веднъж не бе отказвал, дори да бе ставало дума за дреболия. Явно Едуард го държеше здраво в ръцете си. Е, добре, щом мълчи, тогава той, Старков, ще извади своята карта, макар и тази карта да не му е много ясна, не е по-голяма от осмица, но пък ако излезе козова?

— В Града се намират двама души, които се мъчат да се скрият от някого. Преди един час ми се обади Игор, той отговаря за хотелите, и ми съобщи, че рано сутринта, около шест часа, когато момичетата си тръгват от стаите на клиентите, към една от тях се обърнала за помощ млада жена с дете на осем-девет години. Била професионалистка, дошла в Града по причини, които не искала да афишира. В жилището, където я настанили, станал пожар. Не искала да подвежда покровителите си и да търси помощ от милицията. В изгорялата гарсониера останали парите й, документите, дрехите. Специално я били предупредили да не „митка“ из улиците. Затова помолила да я приютят някъде, а тя сама щяла да се свърже с покровителите си и те щели да я приберат. Нашето момиче не й отказало. И те си имат своя солидарност. Но естествено веднага съобщила на Игор. Аз проверих, наистина е имало пожар. Пожарникарите пристигнали на мястото в четири и половина сутринта.

— Любопитно — обади се най-сетне и човекът от Градската милиция. — В три и четирийсет през нощта дежурните приемат телефонно обаждане от „Долината“ за намерен труп. А приблизително след половин час избухва пожар в другия край на града. Има над какво да се замислим.

— Къде е сега жената с детето? — попита Денисов.

— При нас е. Прибрахме я веднага — бързо отговори Старков. — Докарайте я тук, искам аз да поговоря с нея. А вас — обърна се Денисов към човека от Градската милиция — ви предупреждавам: убийството в санаториума да се разкрие на всяка цена. Това е важно и за мен, и за вас.

Ако в Града са се появили конкуренти, ръцете ми трябва да бъдат развързани за борбата срещу тях. Затова нямам намерение да деля с никого двете си възможности. И освен това трябва да разбера какво в края на краищата става тук.

Първата част от плана бе изпълнена успешно. Когато от гарсониерата заизлизаха кълба пушек, Света и Влад изскочиха на улицата, извикаха от най-близкия телефон пожарникарите и зачакаха да се събере тълпа. Разбира се, в този ранен час не се събраха много хора, но те бяха напълно достатъчно, за да разберат, без да привличат вниманието, къде се намира най-скъпият хотел. Влад измисли тази легенда, за да бъде рискът по-малък, ако все пак не им провърви и отново попаднат в ръцете на онези, от които се опитваха да избягат. Ако си тръгнеха от гарсониерата без никакви обяснения, веднага щеше да се разбере, че нещо са заподозрели, че са се досетили за нещо, и тогава непременно щяха да ги премахнат. А да си тръгнат под претекста, че е избухнал пожар, беше съвсем естествено. За по-безопасно Влад настояваше най-силно да подчертават, че не са искали да подведат работодателите си.

Намериха убежище. Сега оставаше да си изяснят в чии лапи са попаднали: при онези, които ги наеха за снимки, или при техните конкуренти. Шансовете бяха петдесет на петдесет, но от всяко положение така беше по-добре, отколкото при стопроцентовата гаранция, че ще ги убият. Влад не се съмняваше, че е било планирано да загине не само Светлана. Ако се бе досетил правилно, щяха да я убият пред очите му, а това означаваше, че и него нямаше да оставят жив.

Когато от жилището на местната проститутка ги закараха на друго място, Влад, понеже не разчиташе на съобразителността на приятелката си, започна да я инструктира:

— За филма — нито дума. Разбра ли? Ще разказваш за обявата, за събеседването, за басейна, за турския султан. Нищо не измисляй, казвай само истината. Но за киното си мълчи.

— Защо? — недоумяваше Светлана.

— Защото не се знае при кого сме попаднали. Обявите във вестника, пощенската кутия — това са все неща, които знаем не само аз и ти. Те са напълно легални и това, че знаем за тях, не представлява никаква опасност. Филмът е нещо съвсем друго. Ако заговорим за него, не се знае какво може да им хрумне. Нямам ясни аргументи, и аз не знам защо не бива да говорим за снимките. Но чувствам, че не бива.

— Добре, няма да говоря за филма — покорно се съгласи Света.

През тези няколко часа, след като се бе запознала с Влад, тя вече беше свикнала да разчита на него. Това мъничко човече беше поело грижата за нея, то беше по-умно, разсъждаваше по-добре, то щеше да я спаси. Само дано не изпадне в абстиненция. Света си помисли, че е готова да свали и последното си украшение и да легне с когото и да е, за да намери дрога за Влад. Щом той се е наел да я спаси, и тя трябва да се погрижи за него. И все пак е истински актьор, с възхищение си помисли Светлана. Докато се блъскаха сред зяпачите край пожара, а и после, пред хотела, той нито за миг не се отделяше от нея, прегръщаше я през бедрата и криеше лицето си в гънките на роклята й. Същинско уплашено хлапе. Разбира се, на дневна светлина няма да успеят да скрият възрастта на Влад, но все пак, щом са започнали да ги търсят, значи са спечелили малко време. Жена с дете не е като проститутка с лилипут, да, определено не е.

Настя Каменская бързо тракаше на машината и току хвърляше поглед на английския текст. Вече беше „навлязла“ в стила на Макбейн, в присъщия му маниер да изгражда фразите, в лексиката му. Превеждаше с лекота, на един дъх, сюжетът беше интересен и тя с все сили се мъчеше изцяло да отдаде мислите си на работата. Но нещо й пречеше да изпита удоволствие от книгата. И Настя знаеше кое точно й пречеше. Обидата.

Тя измисляше какви ли не оправдания за следователя Андрей Головин, но постоянно си спомняше колко самотно бе стояла на перона на градската гара под ситния, студен октомврийски дъжд, как, превъзмогвайки болката, бе мъкнала чантата с речниците в едната ръка и пишещата машина — в другата, как бе дала подкуп на дежурната администраторка, как се бе разплакала в стаята си от болка и унижение. Спомняше си и пламналото лице на Гордеев, когато той молеше началника на местния криминален отдел да помогне на една млада жена — на нея. Всичко това се оформяше в една голяма ОБИДА, толкова силна, толкова остра, че в тези моменти Настя не се чувстваше спокойна и рационална, равнодушна и хладнокръвна, каквато тя самата обикновено смяташе, че е. „Гледай ти — хрумна й сега, — излиза, че съм способна на обикновени човешки чувства. Жал ми е за старата Регина Аркадиевна, тази самотна учителка, толкова нахално мамена от любимия си ученик. Жал ми е дори за този Коля Алфьоров — приятно добродушно момче, съвсем простодушно и искрено. Но най-важното е, че изпитах обида. Изобщо не очаквах, че съм способна на това. Виж я ти тази Каменская!“

Беше малко учудена, че през целия ден Дамир не се отби нито веднъж. То се знае — не е влюбен, но все пак тя му беше нужна за нещо и вчера, и завчера. Е, отпаднала ли е днес нуждата от нея? Интересно защо ли? Впрочем, сети се Настя, може Регина да е още при него. След обяда старицата й се обади да й каже, че отива при Дамир да гледа творбата му и покани и Настя. Тя отказа под благовиден предлог: всъщност вече беше гледала филма, а не искаше да огорчава старицата, като й каже, че Дамир й го е прожектирал, преди да го направи за учителката си. Общо взето, суетнята около убийството не развълнува много съседката й. Регина Аркадиевна напомняше на Настя стара мъдра костенурка, която вече не може да се изненада от нищо в живота. Сигурно сега седи в апартамента на Дамир, посръбва конячец и разнищва късче по късче филма, който толкова бе харесал на Настя. Интересно — какви ли недостатъци ще му намери?

Предишните два дена тя си бе лягала късно след полунощ. Натрупаната умора вече си проличаваше. Нормата за превода беше изпълнена и Настя с чиста съвест си легна по-рано.