Игра на чужд терен

Ден седми

Виктор Алексеевич Гордеев даваше напътствията си на Юра Коротков, когото бе решил да прати в Града за разрешаване случая с убийството на московчанина Николай Алфьоров. Целият вчерашен ден беше минал в събиране на сведения за загиналия, бяха работили заедно с момчетата от отдел „Икономически престъпления“, не бяха открили нищо съществено, но бяха стигнали до предположението, че убийството е поръчково.

Гордеев се обади в Града на приятеля си Сергей Михайлович, който ръководеше местния криминален отдел.

— Как се чувства там моята служителка? Почива ли си? — заинтересува се той в началото на разговора.

Тежко мълчание увисна в слушалката. Гордеев се разтревожи.

— Абе ти да не си забравил, Сергей Михайлович? Обеща ми да я посрещнете и да й помогнете за самостоятелна стая. Е, какво направихте?

— Работата ме завъртя, Виктор, нали знаеш какъв ми е животът. Възложих на едно момче, то трябваше да направи всичко.

— А провери ли дали го е сторил или не? Не ме стряскай, Сергей Михайлович. Ако с моето момиче нещо не е наред, ще се чувствам виновен, докато съм жив. Защото аз я придумах да дойде при вас в санаториума.

— Не се тревожи, Виктор. Момчето е свястно, сигурно е направило всичко. Добре де, почакай, сега ще проверя.

Гордеев чу как Сергей Михайлович набра номер на другия телефон.

— Къде е Степан? Да дойде при мен.

— Докато чакаш твоя Степан, кажи ми: какъв е тоя московчанин при вас, в „Долината“? — попита Гордеев.

— Научил си вече — недоволно проточи Сергей Михайлович. — От твоя контингент ли е?

— Не. Не разкрихте ли работата по горещите следи?

— Не става засега. Защо, имаш ли някоя идея?

— Имаме основания да предполагаме, че е поръчка от Москва. Ще приемеш ли един мой следовател?

— Давай, изпращай го! Чакай, Степан дойде.

По глухата тишина Гордеев разбра, че събеседникът му е захлупил микрофона с длан. Разговорът се проточи, което не предвещаваше нищо добро. Най-сетне се чу гласът на Сергей Михайлович, този път леко смутен:

— Виж сега каква е работата, Виктор… С една дума никой не е посрещнал твоето момиче. Станала една издънка… Не се намерила нито една свободна кола, всички били по задачи.

— Ами един мъж с две ръце не можа ли да се намери? — Гордеев направо кипна. В такива минути, изпълнен с обтегната, изтръгваща се навън ярост, той наистина изглеждаше кръгъл като питка и оправдаваше прякора, който му се бе лепнал още от младини. — Между другото не съм те и молил за кола. Помолих да я посрещнете и да я придружите до санаториума. Специално предупредих, че не бива да вдига сакове, не може, гърбът я боли. Поне за стаята обадихте ли се?

— Обадихме се. Вярно, не можахме да я предупредим към кого да се обърне, но тя сигурно и сама се е сетила, че трябва да спомене за обаждането ни.

— Как ще спомене, като дори не е знаела дали сте благоволили да се обадите? Не го очаквах от тебе, Сергей Михайлович, ей богу, не го очаквах. Много ме изложи.

Както и да е, да се върнем на въпроса. Утре при вас ще пристигне майор Коротков. Не е нужно да го посрещате, сам ще дойде до вас. Това е.

Виктор Алексеевич ядно тресна слушалката. Юра Коротков мълчаливо изчакваше бурята да позатихне. Когато Житената питка престана да чертае ромбчета върху чистия лист и посегна за очилата си, което означаваше готовност за работа, Юрий рискува да продължи започнатия разговор.

— Как мислите, Виктор Алексеевич, в санаториума знаят ли, че Настя работи в милицията?

Гордеев сви рамене.

— Щом от градския отдел са се обаждали за нея, сигурно знаят. Но може администрацията да знае, а почиващите — не. Ще трябва това да се доизясни. Непременно трябва да използваме Настася, може да е видяла и чула интересни неща. Само трябва да решим дали да я включим в работата като наш служител, или да я оставим „нелегална“. От това зависи и твоята работа в „Долината“.

— Предлагам да действаме чрез Леонид Петрович.

— Добра идея — одобрително кимна Житената питка. — Льоня е опитен следовател, бързо ще схване работите. Само трябва да измислим как да предупредим Настася, че отиваш именно ти, без да споменаваме името ти. Защото знае ли се от какъв телефон ще говори тя! Ако е от автомат, е по-лесно. Но няма да рискуваме. Я си припомни какво знае тя за тебе! Нещо неутрално, да речем — хоби или любимо ястие.

Юра се замисли. Така де, какво знае? Щом не може да споменават име, външни белези, месторабота, какво да бъде?

— Знае името на моя близка приятелка — колебливо издума той.

— Много близка ли? — ухили се Житената питка.

— Много.

— Става. Върви да си оформиш командировката, а аз ще се обадя на Льоня.

Вторият баща на Настя, Леонид Петрович, и Гордеев бяха близки познати, той беше работил дълги години в криминалния отдел, а през последните години преподаваше във Висшата задочна юридическа школа. Виктор Алексеевич напълно можеше да разчита на него.

Масажистът Котачето наистина имаше животински усет. Уж за игра на карти той беше събрал в една празна стая Дамир, Семьон и Химика, за да се ориентират в ситуацията и да определят до каква степен тя е опасна за тях. Вече знаеха за пожара и за изчезването на Светлана Коломиец и ситния Влад. Трябваше да решат има ли смисъл да се занимават с издирването им или, като се имат предвид възникналите усложнения, да ги оставят на произвола на съдбата. И именно докато обсъждаха, Котачето изпита тревожното чувство, че Семьон нещо крие.

— Марцев е човек разумен, няма да настоява поръчката му да се изпълни незабавно. Прекарал е един пристъп преди месец и се надява, че има два-три месеца в резерв. През това време ще му подберем хора и ще направим всичко. Сега да предположим, че момичето и лилипутът са избягали някъде заради пожара и ще се опитат да ни издирят чрез милицията. Възможно ли е да го направят?

— Мисля, че не — уверено отговори Семьон. — Нямат нито адреси, нито телефони. Само номера на пощенската кутия в другия град, но там имаме толкова подставени лица, че сто години не могат да се докопат до нас. Ситния аз го докарах от летището с кола със сменени номера, той не е виждал никого от наемните шофьори. Момичето е пътувало с мен и с Гарик, но винаги вечер, по здрач или по тъмно. Едва ли е запомнила нещо конкретно.

— Освен тези двамата, има ли в Града други наши „опашки“? Нещо, на което може да се натъкне милицията?

Гласът на Семьон май беше все така уверен, но нещо не беше съвсем наред… Котачето се напрегна. Някъде наблизо се таеше опасност. Той прехвърли вниманието си към Химика.

— Ти сигурен ли си в твоето момиче? Да не ни сервира някой сюрприз?

— Няма такива работи, Котаче. Че тя тая работа не е от вчера. Щом Вера мълча толкова време, защо ще надига глава сега?

— Стори ми се, че последния път бяхме свидетели на някакъв ексцес. Или греша?

— Не се тревожи. Обичайните момичешки капризи. Хасанов, видите ли, не й харесвал. Тя така е затънала в тези лайна, че и с крокодил да я събереш, ще изтърпи.

— Добре, ще трябва да ти повярвам. Дамир, ами какво става с твоята любов? Как се чувства?

— Според мен тя нищо не чувства. Студена е като лед — опита да се пошегува режисьорът. — От нищо не се размеква. Но едно мога да кажа със сигурност: не се интересува от нас. Никакви въпроси, никакви намеци. Занимава се със здравето си и с превода. Сигурен съм, че не е забелязала нищо подозрително.

— Можеш ли да гарантираш, че не е засякла Зарип?

— Аз толкова високо крещях и я виках в парка, че сигурно заглушавах всички звуци в радиус от цял километър. Тя веднага се насочи към мен и изобщо не изглеждаше уплашена. По-скоро беше замислена. От момента, когато Зарип започна да я търси, се стараех през цялото време да бъда до нея. От една страна, пазех я от оня откачен, а, от друга, опитвах се да разбера дали не го е забелязала. Не, тя е абсолютно спокойна, няма страх от тъмнината, дори инстинктивен, не се страхува да ходи сама нито по тъмните коридори, нито из парка късно вечер. Ако изобщо нещо я е разтревожило, било то дори на подсъзнателно ниво, щеше да си проличи.

— Добре, звучи ми убедително. Аз огледах стаята й, там няма нищо, което да говори, че проявява интерес към нас. Семьон?

— Какво? — стресна се Семьон.

— Струва ми се, че ти трябва да имаш и някакви други съображения. Хайде, казвай, недей да мълчиш.

Котачето притискаше с мека лапичка, но ноктите му вече проникваха през кожата. По раздвижилите се скули на лицето на Семьон Котачето разбра, че е започнал навреме и е ударил точно по болното място.

Семьон се разприказва и им съобщи за убийството на Василий Грушин, за което бе мълчал дълго време.

— Как посмя да скриеш това от нас, гадино? — Котачето вече не мъркаше нежно, а съскаше. — Строшил черепа на човека и вече четири месеца си мълчи! Няма да ти е достатъчно и да те обесим дори!

— Прекалено се беше доближил до нас. Беше научил за Макаров и щеше да напредне още…

— От кого е научил? Поне това разбра ли, преди да го треснеш по главата? Идиот!

— Нямах време да разпитвам. Той се въртеше около павилиона и точно тогава оттам излизаше Вера, попита я дали тук не живеел Макаров. Имах късмет, че бях слязъл да заключа след нея, и чух какво си говореха. Какво трябваше да направя? Казах му, че аз съм Макаров, поканих го да влезе и… Не можех да го скрия, наложи се да го изхвърля на улицата.

— Добре поне, че ти е стигнал акълът да не го криеш. Ако е бил изпратен от някого — а най-вероятно е това да е била милицията, — те щяха да се разчекнат да го търсят, ако беше изчезнал. А така, ако сме имали късмет, може да са го обяснили и с пиянско сбиване. Но въпреки това, Семьон, не биваше да криеш такова нещо. Щом е започнал да души, значи някъде сме оставили следи, дали сме на някого повод за безпокойство. Чувстваме се стабилни, а излиза, че от четири месеца някой ни следи. Ето какво. Ти трябва да се махнеш от града. И ти, Химик. Аз не мога да замина, защото работя в санаториума, където е извършено престъплението. Трябва да си остана на мястото, за да не будя подозрения.

— Ами аз какво да правя? — обади се Дамир. — Купил съм си карта за седем дни и съм обяснил на всички наоколо, че имам работа тук за около седмица. Няма как да замина след три дена престой!

— За теб не съм решил още. Довечера ще ти кажа. Хайде, разотиваме се.

Котачето изчака всички да си тръгнат, поседя, свит на клъбце, на кревата, замислено накъсвайки на ситни парченца грижливо разчертания лист за резултатите от играта, за в случай че някой влезе. После извади от предния джоб на широкото си ярко яке радиотелефон и измъкна антената.

— Трябва да обсъдим нещо — каза в слушалката.

— Не сега. По-късно — беше отговорът.

Двайсет и пет годишният Александър Казаков, по прякор Химика, не искаше да заминава от Града. Страхуваше се, че Вера Денисова ще започне да го търси и не се знае до какво може да доведе това. Нали не можеше да й обяснява за убийствата!

Беше се запознал с Верочка преди една година, когато дойде на практика в училището — да преподава химия и биология. Отначало не й обърна внимание, дори не можеше да подозира какъв остър интерес към „възрастния“ живот се крие зад това невинно ангелско личице. Още преди Саша да се опомни, консултациите по химия в празната класна стая след часовете станаха ежедневни, демонстрирането на голи колена — все по-откровено, ароматът на парфюма — предизвикателен. Верочка се оказа момиче целеустремено и след като се влюби в Саша, твърдо преследваше целта си, без да се стеснява дали не изглежда нахална или развратна. Няколко седмици Казаков я оглежда, преценява външните й данни, нейното остро и оригинално мислене, готовността й за сексуална свобода, след което заигра вабанк.

— Вера — каза той страдалчески, ококорил тъжни очи, аз те обичам. Но светът, в който живеем, няма да ни разбере. Ти си само на тринайсет години, а аз — вече на двайсет и четири. Ако станем истински близки, ще ме тикнат в затвора. Разбираш ли това?

— Ха, глупости! — лекомислено заяви прелестното дете. — Аз отдавна не съм девствена. Още от пети клас играем на „бутилка“.

Това развърза ръцете на Химика. Да има за снимките от категория „Б“ постоянно момиче беше много по-безопасно, отколкото всеки път да подбира ново. Към категория „А“ спадаха зрелите жени, далеч не всички те бяха проститутки, но всички пазеха гробно мълчание. С нимфетките открай време беше и по-сложно, и по-опасно. Вера се оказа блестяща находка за Казаков, особено след като той съчини легендата как ще избягат в чужбина, за което трябва да понатрупат пари. Беше безкрайно учуден как такова умно и ярко момиче можа да повярва на такива глупости. По едно време дори бе започнал да подозира, че тя само се преструва на доверчива. Но всичките му съмнения се разсеяха една вечер, както си бъбреха в неговата квартира.

— Следващия път може да отидем на нашата вила, но аз не обичам да ходя там — каза Вера. — Откак Лиля замина, там ми е тъжно.

— Коя е тази Лиля? — попита Химика и се намести по-удобно на възглавницата.

— Лиля беше любовница на дядо. С четирийсет години по-млада от него. Ах, колко я обичаше дядо! — Тя въздъхна завистливо. — По няколко пъти на годината я водеше в чужбина — ту на моден курорт, ту да гледат някакви музеи. Веднъж тя спомена, че искала да види истински английски парк и дядо я заведе в Англия специално за това. Лиля беше весела и много добра. Дядо й купи апартамент, но на вилата й харесваше много повече. Можеше по цели дни да седи на стълбището и да гледа дърветата. После дядо я омъжи за някакъв фирмаджия и тя замина с него за Виена. Преди да замине, ме помоли да отидем заедно на вилата, дълго обикаля из парка, погалваше всяко дърво. И ужасно много плака. Каза ми, че годините, прекарани с дядо, били най-хубавите в живота й. Отида ли на вилата, винаги си спомням как плака тя тогава, затова ми е тъжно там.

— А защо дядо ти не се ожени за нея?

— Какво приказваш бе? — Вера се надигна от възглавницата и учудено впери очи в Химика. — Ами баба? Той не смята да се развежда с нея.

„Нейното семейство не е просто заможно — помисли си тогава Химика. — В това семейство има толкова пари, че вече възприятията им за живота са други. За тях екскурзията до Рим или Париж е като за мен да ида до Харков или Омск. Нищо чудно, че ми вярва. Голямото чудо: да заминем в чужбина. Интересно — кой ли е дядко й?“

Но Химика не попита Верочка, за да не я стресне. Научи го по околни пътища. Научи го — и изпадна в ужас. Но за отстъпление вече беше късно, Вера Денисова се бе снимала в пет или шест филма, познаваше Семьон и Дамир, а и знаеше адреса на павилиона. Оставаше му да се надява само на късмета си. Но за да не го подведе късметът, трябваше особено грижливо да подхранва увереността на момичето, че той, Саша Казаков, е безумно влюбен и не може да си представи живота си без нея. И Саша се стараеше. Стараеше се с всички сили. Е, как да замине при това положение? Ще си помисли, че я е изоставил.

На седмия ден след пристигането й в „Долината“ всичко се промени за Настя. Вечерта си беше легнала рано с надеждата хубаво да си отспи и беше страшно учудена, когато се събуди още по тъмно и разбра, че не й се спи повече. За нея, истинската „сова“, ставането сутрин беше вечно мъчение. Повъртя се под одеялото, та дано да се намести по-удобно и още малко да подремне, но скоро се отказа от тези безплодни усилия и престана да се самозалъгва. Беше се включила в работата.

Шест дена бе успявала да се прави на безразлична и да се убеждава, че „това не е нейна работа“, че не се намира в службата си, а се лекува и почива. Шест дена бе успявала някак да игнорира сигналите, които й изпращаше подсъзнанието, когато нещо излизаше извън коловоза на ежедневието. Цели шест дена бе пропъждала от се: бе си следователя, и то толкова успешно, че бе паднала до нивото на непростимите женски амбиции и глупавите обиди. Стига съм се тормозила, реши Настя, ще живея, както на мен ми се иска. А на първо място й се искаше да помисли.

Тя стана от леглото и отиде под душа. Както обикновено преди работа, определи си упражненията за умствената гимнастика, за да приведе мозъка си в състояние на готовност. Днес избра правилата за задаване на въпрос към прякото допълнение в езиците от угро-финската група. След като изпълни задачата и същевременно намали температурата на водата от душа до едва поносимо студена, тя изпита познатата радостна възбуда. Реши да не слиза за закуска, свари си кафе и започна да работи.

Към единайсет часа слезе във вестибюла и купи всички вестници, които можа да намери, награби дори забутаните под щанда рекламни листовки отпреди месец. С обемистия свитък под мишница тя излезе от сградата и близо час се скита из парка около санаториума, като малко промени обичайния лечебен маршрут. Поседя на една скамейка, прегледа вестниците, върна се в стаята си и започна да рисува странни завъртулки на отделни листове.

По обяд в съзнанието й се очерта горе-долу цялостна картина, в която се забелязваха много празноти, но Настя имаше известна представа как може да ги запълни, какво трябва да провери и да си изясни за целта. Обидата й от оперативния служител, който я бе разпитвал вчера, беше изчезнала безследно. Тя разбираше, че като човек, който вероятно е видял Алфьоров непосредствено преди смъртта му, непременно ще я разпитват отново. Може би ще го направи друг оперативник, а може би и следовател. Той няма да бъде толкова уморен и затормозен и тя ще успее да му съобщи всичко, което си е намислила.

Наистина дойде следовател. Бяха му дали за работа една от свободните стаи, тук канеха свидетелите един след друг. Анастасия Каменская беше сред първите, с които той пожела да разговаря. В това тя съзря добър знак.

Настя се закле пред себе си да не се развихря прекалено. Не за първа година работеше в следствените органи и добре знаеше какво е отношението на служителите от милицията към московчаните. Те внимателно криеха неприязънта си зад показно дружелюбие и освобождаваха емоциите си още щом вратата се затвореше зад служителя на Московското управление или на министерството. С голямото си самочувствие командированите от столицата често проваляха със своите действия грижливо провеждани разработки, за които бяха хвърлени много време и усилия. Трябваше да ги настаняват в хотел, да им осигуряват ту връзка с Москва, ту транспорт, да ги поят с водка, като се правят на гостоприемни домакини, тъй че тези командировки често не носеха нищо друго освен главоболие. Вярно, имаше и изключения. Но ако бъдем съвсем честни, тези изключения бяха повече от случаите, потвърждаващи правилото. И все пак отношението към „помощниците“ от центъра беше доста по-лошо от желаното.

Като имаше предвид това, Настя твърдо реши да прояви максимална деликатност. Да не натрапва умозаключенията си още влязла невлязла, а да дочака удобния момент, когато следователят сам стигне до съответния въпрос. В края на краищата, мислеше си тя, убийството си е убийство и ще бъде просто грехота да не помогне на колегите си, щом има такава възможност.

Следователят беше любезен с нея, обръщаше се с името и бащиното й, милостиво й разреши да запали цигара, ако желае. Мършавината му го правеше да изглежда непохватен като хлапак, но набразденото му от бръчки лице и рядката коса красноречиво говореха за неговата възраст. Костюмът му беше изгладен, ризата — чиста, вратовръзката — подходяща.

Настя очакваше следователят да разработва версия за убийство от ревност, продължавайки линията, избрана още предния ден. Той обаче започна да я пита кой кога е пристигнал и дали някой в нейно присъствие или с нейна помощ не се е опитвал да се запознае с Алфьоров. Настя разбра, че проверяват версия за поръчково убийство. Предния ден Головин й беше казал, че убитият е бил шофьор в някаква фирма и е возел самия генерален директор. Сигурно, помисли си тя, местният следствен отдел вече е влязъл във връзка с Москва. Току-виж, утре вдругиден довтасал някой, изпратен от Житената питка.

Настя се развесели.

— Анастасия Павловна, можете ли да си спомните деня, когато Алфьоров се е появил в санаториума?

— Не, не мога. Обърнах му внимание едва когато ме спря в парка. Нима денят на пристигането му не е посочен в неговата карта и в регистрационната книга?

Следователят изобщо не обърна внимание на въпроса й, сякаш не беше го чул.

— А Добринин преди Алфьоров ли се запозна с вас или след него?

— След него. На следващия ден.

— Той не ви ли помоли да го запознаете с Алфьоров?

— Защо? — учуди се Настя. — Та те живееха в една стая.

И отново следователят не реагира, а просто й зададе следващия си въпрос:

— Кой от тях — Алфьоров или Добринин — ви каза, че живеят в една стая?

— Добринин. Между другото те и в трапезарията седяха на една маса.

— Защо „между другото“? — уморено попита следователят.

— Защото това означава, че са пристигнали в един и същи ден. Попитайте сестрата по диетата, тя ще ви обясни. — Настя започваше да се ядосва, но навреме се стегна. „Търпи!“ — каза си тя.

— Кой друг ви е ухажвал, откак сте в санаториума?

— Исмаилов, Дамир Лютфирахманович, пристигнал е от Новосибирск, живее в апартамент на втория етаж.

— Той не ви ли е молил да го запознаете с Алфьоров?

— Не.

— Не ви ли е задавал някакви въпроси за него или за Добринин?

— Не.

— Той преди Алфьоров ли е пристигнал или по-късно?

— Не знам кога е пристигнал Алфьоров и не мога да кажа кога Исмаилов се е появил в Града, но не е било по-късно от двайсет и втори октомври, петък. Може би по-рано, но съм абсолютно сигурна, че не е по-късно. А самият Исмаилов каза ли ви кога е пристигнал?

— Анастасия Павловна, вече не за пръв път ми задавате въпроси. Не искам да бъда неучтив, затова от самото начало опитах да ви подскажа колко неуместно е поведението ви. Щом не разбирате от намеци, аз съм принуден да ви напомня, че сте свидетел и трябва да отговаряте на въпросите, а не да ги задавате. Моля да ме извините.

„Търпи — стиснала зъби, си каза Настя, — търпи! Работата си е работа.“

— Споменахте, че в облога са участвали трима души. Известно ли ви е кой е бил третият участник в играта?

— Той не ми се представи. Добринин твърдеше, че се казвал Евгений и работел в санаториума като електротехник. Алфьоров не опроверга тези сведения. Обаче…

— Един момент — прекъсна я следователят, — значи искате да кажете, че когато сте се запознали с въпросния Евгений, дори не сте го попитали как се казва? Как можете да обясните това?

— Мога да обясня това само с обстоятелството, че нямах никакво намерение да се запознавам с него. Той на два пъти се опита да ме заговори и аз и двата пъти отклоних тези опити. Именно затова не го попитах за името му — за да не пораждам у него илюзията, че съм готова да поддържам разговора и да продължавам това познанство. Обясненията ми задоволяват ли ви?

— Анастасия Павловна, не ви съветвам да се гневите. Обстоятелството, че сте служител на Градското управление на вътрешните работи в Москва, още не ви прави крупен специалист по разследване на престъпления. Ако ви се струва, че знаете по-добре от мен какви въпроси следва да се задават при разследване на убийство, смея да ви уверя, че грешите. Занимавам се с тази работа вече много години, повярвайте ми, имам известен опит и той е напълно достатъчен, за да поддържам разкриваемостта на убийствата на ниво деветдесет и шест процента. В Москва, където се трудите вие, разкриваемостта на подобни тежки престъпления е малко по-ниска. Нали? Затова хайде да спазваме правилата на играта: аз ще задавам въпросите, които смятам за нужно да задавам, и ще очаквам от вас правдиви отговори, а вие, на свой ред, само ще отговаряте на моите въпроси. Емоции не ни трябват, най-малко пък отрицателни. Нека продължим. След първия път Евгений опитвал ли се е още веднъж да се запознае с вас?

— Не. Повече не ме е спирал.

„Разбира се, че се опита. Изпрати ми първо недодялания Алфьоров, като е скрил от него, че самият той не е успял. Не е бивало предварително да казва това на Коля, защото той е щял веднага да се откаже. После е пратил неотразимия Паша Добринин. Тъй като аз далеч не съм Мерилин Монро, трябвало е да заинтересува Паша. Именно затова гениалният Женя е измислил фокуса с повишаването на залозите. Бил е сигурен, че Алфьоров няма да успее и тогава залогът за мен ще може да се качи достатъчно, за да стане интересен за Добринин. А за да може Паша по-дълбоко да нагълта стръвта и да започне ентусиазирано да ухажва невзрачно създание като мен, именно на него Женечка е казал, че самият той се е издънил. Женя е млад, хубавец, не е унизително да се състезаваш с него. Освен това, както се разбира, той е умен и пресметлив. Но вие, уважаеми господин следовател, не искате да слушате моите коментари. Попитахте ме — отговорих ви.“

— Кажете, Анастасия Павловна, с какво да си обясня обстоятелството, че вие последователно отхвърляте Евгений Шахнович, Николай Алфьоров, Павел Добринин и не щеш ли — една вечер сама спирате Алфьоров и го заговаряте по собствена инициатива?

— Видя ми се открит и простодушен младеж. Докато при първия ни разговор той правеше впечатление на умствено непълноценен човек, впоследствие в разговора с Добринин всичко, което ми изглеждаше безумно, получи своето обяснение и хвърли определена светлина върху характера на Николай. Ето защо не виждах нищо лошо в това по време на разходката си да побъбря с него няколко минути.

„Когато видях Николай на скамейката в парка, вътрешно се вледених, а аз съм свикнала да вярвам на организма си. Щом той ми казва: внимание! — длъжна съм да се вслушам. За съжаление през последната седмица много пъти наруших това правило. Разговарях с него, опитвах се да напипам онзи клавиш, при чието натискане мозъкът отново ще ми изпрати своя предупредителен сигнал. И го напипах, когато се разбра, че Шахнович е скрил от него нещо, което не е скрил от Добринин. В този момент се уверих, че Шахнович, кой знае защо, е търсил пътечки към мен, и се завтекох към стаята си, за да доведа тази мисъл докрай. За съжаление Дамир ми попречи. Но аз няма да ви разкажа и за това, защото вие ме предупредихте, че съм глупачка и съображенията ми не са достойни вие да ги изслушвате.“

— Колко време продължи разговорът ви с Алфьоров в парка?

— Десетина минути.

— Засекли сте времето, часовника ли си гледахте?

— Изпуших една цигара. Това прави десетина минути.

— Какво стана после?

— После станах и тръгнах по алеята към сградата, смятах да се прибера в стаята си.

— Срещнахте ли някого по пътя?

— Да, Исмаилов. Той ме извика, отидох при него и се върнахме в сградата заедно.

— Освен Исмаилов, видяхте ли някого друг?

— Не.

— Когато влязохте в сградата, видяхте ли някого във фоайето?

— Разбира се. Там беше дежурната и още няколко души разговаряха в ъгъла, където са фотьойлите.

— Можете ли да кажете кои бяха?

— Не, не ги познавам.

— Вероятно бихте могли да ги познаете?

— Не. Не погледнах към тях. Пък и те бяха доста далече от мен.

— Когато влязохте в сградата, в своята стая ли се прибрахте?

— Не.

— Къде отидохте?

— В стаята на Исмаилов.

— Защо?

— Ами — защото.

Във въздуха увисна недружелюбно мълчание. Най-накрая следователят се усмихна:

— Анастасия Павловна, как да преценя вашия отговор? Като информация или като грубиянство?

— Като информация. Приемете, че речниковият ми запас е беден.

— Добре, ще смятаме, че сте отишли у Исмаилов за интимна среща, което ви беше неудобно да заявите на глас. Колко време прекарахте в стаята му?

— Доста. През това време успях да изгледам почти половин пълнометражен филм, да пия кафе и дори да поприказвам с Исмаилов. Общо около два часа.

— Исмаилов през цялото време ли беше в стаята?

— Да.

— Никъде не е ходил, така ли?

— Не.

— Абсолютно ли сте сигурна в това?

— Да.

— Давате ли си сметка, че вашите показания са единственото потвърждение на алибито на Исмаилов за часа на убийството? Неточностите в показанията могат да доведат до неприятни последствия.

„Недейте да ме плашите дори под такава интелигентна форма. Бихте могли да обърнете внимание, че всички мои показания се отличават с изключителна точност. Опитвам се по този примитивен начин да ви убедя, че разбирам какво правите, че и аз поназнайвам нещо за разкриването на престъпления. Най-вече на убийства, тъй като работя в отдела за борба срещу тежките престъпления.“

— Давам си сметка за това. Нямам намерение да прикривам Исмаилов. Казвам онова, което отговаря на действителността.

— Защо, Анастасия Павловна? Щом приемате ухажванията на един мъж и отивате нощно време в стаята му за интимна среща, съвсем естествено е да изпитате желание да го опазите от неприятности. Защо у вас не се поражда такова желание?

— Защото съм човек с нормален интелект и здрава психика. Все още съм способна да не смесвам удоволствието от ухажванията на един мъж с гражданския си дълг, който ме кара да се въздържам от даването на лъжливи показания.

„Всъщност аз отидох в стаята му не за интимна среща, както се изразявате. Това беше игра и за двама ни, Дамир я играеше по необходимост, а аз — понеже ми беше интересно. Той играеше на страст, защото му бях нужна за нещо, а аз се правех, че му вярвам, защото исках да разбера за какво му е всичко това. А сега ми е особено интересно да го разбера, защото онова, от което той се нуждаеше, някак внезапно отпадна от играта. Колко жалко, че не искате да си поговорим с вас за това.“

Настя ясно и добросъвестно отговаряше на въпросите на следователя и същевременно водеше с него разширен мислен диалог. Толкова се беше готвила за този разговор, че не искаше да се примири с решимостта на следователя да я държи на разстояние. Макар и не на глас, макар и само вътре в себе си, тя пак ще каже всичко, което смята за нужно.

— Когато се прибирахте от стаята на Исмаилов, минахте ли покрай стая 240?

— Не знам къде е стая 240. Ако е в крилото, където са апартаментите, значи съм минала. Ако е в другото — тогава не съм минала.

— Нима не поглеждахте номерата на стаите, докато вървяхте по коридора?

— Не. Освен това беше тъмно.

— Исмаилов изпрати ли ви?

— Не.

— Защо?

— Не беше необходимо. Не ме е страх от тъмното и не се губя в нищо и никакъв коридор.

„Като се сетих какво ми беше казал Дамир същия следобед, ми се видя най-малкото странно, че не дойде да ме изпрати. Означава ли това, че предната вечер и дори до същия предобед е съществувала някаква опасност, вероятност, че ще се случи някакво нежелателно събитие, което е можело да бъде предотвратено просто с присъствието на Дамир до мен? А същата вечер тази опасност отначало е съществувала, неслучайно той се е лутал из парка да ме търси, а после внезапно е изчезнала, сякаш не я е имало, и Дамир дори не е сметнал за нужно почти в два часа през нощта да ме изпрати от втория до петия етаж.“

— Благодаря ви, Анастасия Павловна. Сигурен съм, че това не е последната ни среща, ще трябва да ви разпитам още веднъж.

— Извинете, може ли все пак да ви задам един въпрос?

— Може. Но не мога да обещая, че ще ви отговоря.

„Търпи, миличка, търпи, малко остана, после всичко ще се изясни.“

— Не сте ли намирали в джобовете на връхните дрехи на Алфьоров или в стаята му кутия цигари „Аскор“? Черна със златни букви.

— Не. Имате ли други въпроси, Анастасия Павловна? Тогава още веднъж ви благодаря, всичко хубаво.

Настя не си спомняше как бе стигнала до стаята си. Вече нищо не разбираше. Добре, той е грубиян, който смята, че е под достойнството му да обсъжда професионални въпроси с жена. Но нали не може да е и глупак? Защо в такъв случай изобщо не реагира на последния й въпрос? Беше длъжен, просто беше негово задължение да я попита каква е тази кутия, защо може да е останала у Алфьоров. Тогава тя щеше да му обясни, че е забравила тази кутия цигари на скамейката. Ако Николай не я е видял, както и да е. Но ако я е взел и я е носел в ръка или в джоба си, трябваше да я намерят у него. Намерили ли са я? Не. Къде е тогава? Изпаднала е, когато са го убивали? Значи не е бил убит в стаята си. Следващият ход на мислите и разсъжденията беше очевиден за нея. И тя просто недоумяваше защо това не беше също толкова очевидно за следователя, който я бе разпитвал.

Заключи вратата отвътре и бавно, много бавно започна да прави кафе. Ръцете й трепереха, пръстите й изтръпваха и не я слушаха, краката сякаш й бяха чужди. Пред очите й се мяркаха отвратителни черни точици, сякаш цяло ято мухи кръстосваше стаята. Вътре в душата й постепенно се разливаше мъртвешки студ, от който й се струваше, че дори пръстите на ръцете и краката й се вледеняват. Радостта от работата се беше изпарила. Затова пък се бе върнала обидата и бе довела тъгата и скуката.

Човечеството се дели на Мъже и Жени. Тази банална истина, вместо просто да констатира биологичния факт, постепенно се е превърнала в правило, в ръководство за действие и ориентирайки се по него, човечеството е започнало да гради своя паянтов социум. С напредването на строителството правилото е било разширено до известна степен. Например наред с основните категории Мъже и Жени, появили са се допълнителните, тъй да се каже — факултативни категории Женоподобни Мъже и Мъжеподобни Жени. На факултативните категории се гледа като на безсмислица, достойна за вписване в някаква Червена книга.

Ръководейки се от основното правило, мъдрото човечество е започнало да измисля различни по степен на сложност игри: отделно за мъже, отделно за жени, отделно за смесени отбори. И толкова се е увлякло по процеса на социално половата сегрегация, че не е забелязало как границите, които отначало са били някак неистински и също са били по-скоро ритуал, част от играта, изведнъж от играчка са се превърнали в напълно истински, железобетонни граници, които не е в състояние да пробие нито най-прогресивният ум, нито най-съвършеното оръжие.

Плетачка на нежни дантели трябва да бъде жената. С разкриване на престъпления трябва да се занимава мъжът. И толкоз. Пукни, ако щеш. Любопитно е, че мъжът спокойно може да бъде и крояч, и моделиер. Ив Сен-Лоран, Вячеслав Зайцев, както и прочутият дизайнер на прически Видал Сасон са живото потвърждение. И не по-малко любопитно е, че с разследване на престъпления може да се занимава и жената.

Жените следователи са едва ли не повече от мъжете следователи. Но криминалното разследване е мъжка епархия, да не си посегнала натам, глупава жено. Защото какво е традиционната представа за работата на детектива? Лично преследване, засади, хайки, престрелки, задържания и тем подобни дрънкалки, с които момчешката романтика гали самочувствието си. Тези дрънкалки тресат художествени и публицистични произведения, както и устно предавани балади и сказания. Кой знае защо, никой не обича да споменава, че разкриването на престъпления е работа умствена, тиха, невидима. Че преди да тръгнеш да демонстрираш чудесата на личното разследване, трябва дълги часове да седиш зад бюрото, съсредоточено да разравяш в паметта си места, адреси, биографии, прякори, външни белези, особености на говора и поведението и чак след това да тръгнеш неизвестно накъде, за да търсиш неизвестно кого. Че преди да полетиш с три коли със сини лампи да задържаш въоръжен бандит с помощта на огнестрелно оръжие и напомпана мускулатура, трябва дълго и къртовски да събираш най-подробна информация за всички придвижвания на горепосочения бандит и да съставяш като синоптик прогнози за пътеките, по които ще мине утре.

Интересно е да се отбележи също, че игри играят само хората. Животът е нещо съвсем различно от тези глупости и следва собствени закони, между другото — не измислени като правилата на играта, а абсолютно обективни. Това обективно движение на живота, в който се вплита и престъпността, настоятелно изисква от хората да се ръководят не от своите игрални правила, а от нормалните закони на обективната реалност. И ако за разкриването на престъпления трябва да се занимаваме с анализ на информацията, с нейното събиране и обмисляне, с нейната проверка и систематизиране — хайде да се занимаваме с това. И не бива да слагаме в един кюп аналитичната работа с всички разновидности на следствената дейност. Всеки трябва да се занимава с онова, което умее най-добре, а не с онова, което му повелява Главното правило. Щом умееш добре да стреляш и бързо да тичаш — ще задържаш престъпниците. Ако пък те бива да разбираш чуждата душа и да намираш ключа към нея — занимавай се с разпитите. Спец ли си по информацията — работи с нея, не само за себе си, а за общото дело, старай се за всеки свой колега. И не бива да се прави никаква разлика с каква буквичка започва названието на пола ти — с м или ж.

Виктор Алексеевич Гордеев беше разбрал разликата между житейските закони и правилата на играта много отдавна и щом обстоятелствата му позволиха, започна да претворява това си разбиране в живота. С времето резултатите ставаха все по-добри. Той събра в своя отдел хора, всеки от които умееше да върши нещо много добре. Володя Ларцев например беше прекрасен психолог и съветваше всички как да разговарят с един или друг човек, за да постигнат в разговора това, което искат да постигнат. Веселякът Коля Селуянов познаваше като петте си пръста Москва с всичките й безистени, пресечки и задънени улички и нямаше равен при разработването на маршрути — пеши и автомобилни. Младият черноок Миша Доценко беше незаменим в работата с очевидци, толкова търпеливо и педантично работеше с показанията, че измъкваше от човека и най-ситната дреболийка, която той беше видял, чул или запомнил. А Настя Каменская беше аналитик. И докато в началото в отдела на

Гордеев към нея се бяха отнесли твърде скептично, защото всички — освен самата Житена питка — още дълго продължиха да играят на обичайните си игри, то сега те не просто обичаха и ценяха Настя, ами и в огъня бяха готови да влязат за нея.

А тук Настя се бе озовала на чужд терен, където се играеше старата игра по старите правила: жената не е човек, тя няма работа в криминалното разследване. Жената никога, при никакви обстоятелства не може да се окаже по-умна от мъжа, ето защо тя никога не би извършила умствената част от работата по-добре от един мъж оперативник, за физическата пък да не говорим. Човечеството, включително и отделни негови представители криминалисти, вече беше разбрало цялата глупост и нелепост на измислените от памтивека правила, но все още не намираше у себе си моралните сили да събори със собствените си гърди издигнатите някога бариери.

И какво оставаше на Настя Каменская, след като на два пъти бе отхвърлена от представителите на чуждата територия — отначало от оперативника Андрей Головин, после от следователя (той се беше представил, но така бе смотолевил името си, че Настя не го разбра)? Нима можеше да каже на някого от тях: Слушай, я вземи да провериш… знаеш ли, защо не» слушай какво ти казвам, имам основание да… Не, такива думи може да си позволи човек, който вече е поиграл с местните милиционери на всички мислими и немислими игри, включително и на не съвсем благовидните. Ако обаче си жена и не стига че претендираш, че открай време вършиш мъжка работа, ами и се опитваш да съветваш мъжете как по-добре да си я вършат, тогава шансовете ти, драга, са минус нула цяло и осем десети. И Каменская много скоро се убеди в това. От самото начало в този Град се отнесоха несериозно към нея, без да крият, че присъствието на жената в криминалистиката е пълна глупост и това не може да бъде. А когато стана убийството и Настя открито предложи услугите си, съвсем определено й дадоха да разбере, че жената трябва да си знае мястото и да стои далеч от бариерата.

Настя много се постара да не чуе това. Тя искрено искаше да помогне и за да го стори, беше готова да смачка самолюбието си. Но в края на краищата всичко си има граници. И хладнокръвието, и разумът — също. След като бе преодоляла първата вълна на обидата и дори бе съумяла да се придвижи по гребена й далече напред, тя срещна втора вълна и започна да се дави в нея.

На вратата се тропаше вече за втори път. При първия, преди около час, Настя се спотаи, легнала на кревата, и се престори, че я няма. Сега превеждаше, тракането на машината се чуваше надалече и нямаше никаква възможност да не отвори.

— Анастасия, какво става? Я си дайте санаторната книжка! — строго настоя лекуващият лекар Михаил Петрович. — Така си и мислех. Два дена поред не си правите процедурите и не се упражнявате в басейна. Зле ли се чувствате? Защо не слизате в трапезарията?

— Аз… Не се чувствам добре — неуверено измънка Настя.

— Тогава защо не дойдохте при мен? Тук е санаториум, а не палатков лагер, моля да го имате предвид. При най-незначителни проблеми със здравето — незабавно при лекаря! Ясно ли е?

— Ясно. Вече всичко ми мина. Утре започвам да слизам в трапезарията и да правя процедурите. Честна дума, Михаил Петрович.

— Ще се опитам да ви повярвам. Искам да знам какво точно ви беше? Защо сте изгубили апетита си? Може би съм предписал неправилно лечение?

— По-скоро е на нервна почва. Лека депресия — усмихна се Настя.

— Толкова силно ли ви подейства тази печална история?

— И тя ми подейства. Не обръщайте внимание, Михаил Петрович. Обичайните капризи. Днес, с ваше позволение, ще потъгувам още малко, а от утре сутринта всичко ще бъде наред.

Лекарят си тръгна недоволен, но не успя да прекърши Настиното упорство. Тя категорично отказа да слезе на вечеря.

А Дамир още го нямаше…

Към десет часа вечерта отново се потропа. На вратата беше Регина Аркадиевна.

— Имате телеграма, Настюша. Минавах покрай дежурната, тя помоли да ви я предам.

Съседката й подаде разпечатана телеграма. Кой ли е бил този любопитко, мина през ума на Настя, кой не се е стърпял и е надникнал в телеграмата? Моля спешно обади вкъщи целувам татко. Тя изпита странно чувство. Ако вкъщи се беше случило нещо сериозно, в телеграмата нямаше да фигурира успокояващата дума моля. Когато ти казват моля, това е вече молба, а не заповед, а молбата можеш и да не я изпълниш. От друга страна — спешно. Каква ще да е тази спешност? Та тя му се беше обадила буквално вчера, след като бе получила записа.

— Но какво да правя? — слисано избъбри Настя. — Баща ми ме моли спешно да се обадя вкъщи, а вече е късно да излизам в Града, телефонната палата работи до двайсет и един часа.

Регина Александровна решително хвана Настя за ръка.

— Да вървим. За такива крайни случаи има резервен вариант. Може да имаме късмет и да успеем да се свържем от кабинета на директора.

Настя се тътреше подир съседката си, сякаш беше овца, поведена на заколение. Очевидно баща й искаше да й предаде някакво съобщение от Гордеев. Фактът, че началникът не се опитва да се свърже с нея чрез местния отдел, говореше много на Настя. Например: че той опипва почвата дали не може да я използва в работата. Сигурно смята да изпрати някого и прави сондажи как ще е най-добре да действа в зависимост от това какво представлява Настя за обитателите на санаториума: преводачка или криминалистка.

Пред директорския кабинет трябва да има приемна, размишляваше Настя, и в нея може да има дериват. В такава ситуация ще е непростима глупост да се обажда вкъщи от директорския телефон. Разговорът може да бъде подслушан. Да се откаже ли? Но под какъв претекст? Получила си телеграма от къщи с молба да се обадиш спешно, веднага те повеждат към телефон, а ти? Чупиш си крака посред пътя? Няма изход, трябва да се обадиш от телефона, който ти предлагат. „В края на краищата може и нищо такова да не стане — успокояваше се Настя. — На кого му е притрябвало да подслушва разговорите ми? Обикновена преводачка се обажда вкъщи на любимото си татенце. Какво особено има тук? Всичко ще мине добре, всичко ще мине добре“ — повтаряше си Настя.

През това време стигнаха до стаята на дежурната медицинска сестра.

— Олюшка — гальовно се обърна към нея Регина Аркадиевна, — би ли ни отключила кабинета на Георгий Василиевич? Съседката ми получи телеграма от къщи, трябва спешно да се обади по междуградската линия.

Оля мълчаливо кимна и извади от чекмеджето на бюрото връзка ключове. Когато влязоха в приемната, Настя веднага погледна към секретарското бюро: точно така, няколко апарата, единият от тях със сигурност има дериватна връзка с градския телефон на директора. Дали да не се обади оттук? Тогава ще може да бъде сигурна, че в кабинета на директора никой няма да вдигне слушалката. Но тук и двете — и Олга, и Регина — ще й стоят над главата.

Междувременно медицинската сестра отключи директорския кабинет, запали лампите вътре и я покани с жест. Направи й път да мине, деликатно затвори вратата между приемната и кабинета, макар че Настя едва се удържа да не извика: „Не затваряйте, за да мога да виждам секретарското бюро и телефоните.“

Всичко ще бъде наред, нищо страшно, всичко ще бъде наред, повтаряше си тя, докато набираше кода и московския номер.

— Ало! — чу се в слушалката гласът на Леонид Петровия и в същата секунда чувствителното ухо на Настя долови почти нечуто меко прещракване, дори не прещракване, а нещо като изсъскване. Значи не се размина.

— Татенце, аз съм. Говори по-силно, много лошо се чува, има някаква телефония. Какво се е случило?

— Настася — повиши глас Леонид Петрович, макар че се чуваше прекрасно. Думите й за „някаква телефония“ му бяха казали, каквото трябваше. — На кого си оставила ключовете от апартамента си?

— На Маргарита Йосифовна от седмия етаж. Нали ти оставих нарочна бележка, за да не забравиш.

— Да, спомням си. — В гласа на баща й прозвуча явна досада. — Спомням си как написа бележката, как я остави на хладилника, а сега, като потрябва — преобърнах къщата и не мога да я намеря.

— За какво са ти ключовете? — с подозрение в гласа попита Настя.

— Ами разбираш ли, приятелят на Люда Семьонова идва в командировка, та Людочка пита дали не може да го настани в твоя апартамент. Тя знае, че си в санаториум.

— Защо пък непременно в моя апартамент? — Настя се постара да вложи в гласа си колкото може повече недоволство. — Люда има приятелка в хотел, да си го настани там.

— Е, хайде, детко, не ставай лошичка. Влюбени са, а нали знаеш какви са правилата в хотела! Толкова ли ти се свиди апартаментът?

Настя чувстваше как мислите в главата й се завъртат по-бързо, отколкото тя успява да ги осъзнае. Ето, това е решаващият момент в разговора, от него зависи как ще се държи пристигащият в Града Юра Коротков, който вече повече от година има сериозна връзка с Людмила Семьонова, която пък миналата година беше свидетелка по едно дело за убийство. И какво да отговори? Да поеме ли отговорността и да каже „не ми се свиди“, като забрави и за тайнствения посетител, който беше търсил нещо в стаята й, и за други дреболии?

— Ах, тази Людмила — въздъхна тя в слушалката, — вечно ме използва, защото знае, че никога няма да й откажа. Но ако благоверният й научи, да не изляза аз виновната, тя се държи крайно лекомислено, да знаеш. Добре, дай й ключовете. Само че вкъщи не е разтребено, толкова набързо се приготвях за тръгването насам, че май из цялата стая е разхвърляно долно бельо.

— Какво толкова, нали са ти приятели! В кой апартамент живее Маргарита Йосифовна?

— Четирийсет и трети, на седмия етаж. Мама да се е обаждала?

— Не е. Хайде, почивай си миличка. Благодаря ти. Целувам те.

Настя затвори телефона и бързо отвори вратата към приемната. Празно, лампите угасени. В хола медицинската сестра Оля пушеше, като издухваше дима през отвореното прозорче. Цигарата й, забеляза Настя, беше изгоряла почти до филтъра, значи не беше запалена току-що.

В приемната не се усещаше да мирише на дим. И да са подслушвали разговора, не е била Оля. Кой тогава?

Настя мигновено се извърна и се завтече към секретарското бюро, леко прокара длан по всички телефонни слушалки. Нито една от тях не изглеждаше малко по-топла, нито една не будеше подозрения, че през тези няколко минути някой я е държал в ръката си и буквално преди десет секунди я е върнал на вилката. Настя не можеше да провери самостоятелно подозренията си, затова реши да почака пристигането на Коротков.

— Човекът, когото търсим, се намира сега в санаториума „Долината“. Всичко говори за това. Първо, водили са момичето в басейна на санаториума, няма никакво съмнение: високата чугунена порта, пейзажът от кахлени плочки на стената в залата. В Града има само четири басейна, само този е такъв. Второ, по времето, когато Светлана е заведена в басейна, Шахнович губи възможността си да контролира цели крила от етажите. Не успява да събере сведения за обитателите на стаи от 344 до 358, от 401 до 412 и от 509 до 519. По-рано не се е сблъсквал с подобни затруднения. Това ни кара да предположим организирано противодействие. Трето, живеещата в стая 513 Каменская от Москва се държи крайно нестандартно за човек, почиващ в санаториум, и същевременно се носят слухове, че работела в Управлението на вътрешните работи в Москва. Тя не може да не е чула за тези слухове, но кой знае защо — не ги опровергава. Това ни дава основание да предполагаме, че й е удобно да се прикрива под тази легенда, поради което поведението й става още по-подозрително. Четвърто, в санаториума е извършено убийство, за което най-интензивно са разпитвани самата Каменская и нейният любовник — Исмаилов. Защото са били последните, които видели убития преди смъртта му.

— Показахте ли на Светлана и Влад снимката на Исмаилов?

— Да. Никога не са го виждали.

— Странно. Но общо взето, ти май си прав, Толя. Този човек, Макаров, когото от толкова време се опитваме да открием, сега се намира в санаториума. Много са неяснотите, много са противоречията, има дори взаимно изключващи се обстоятелства, но именно това ми говори, че нещо става. Такива неща не е имало по-рано, нали?

— Не е имало, Едуард Петрович.

— Покани при мен нашия приятел от милицията, ако обичаш.

Когато Старков си тръгна, Едуард Петровия Денисов се върна в кабинета си и дълбоко се замисли. Момичето и лилипутът бяха фантастичен късмет — поне се разбра с какво се занимава чуждата организация на неговата, Денисовата територия. Малко по-неясно е защо го правят. И вече съвсем неясно — кои са те.

Ами какво представлява любовницата на Исмаилов — Каменская? Шахнович така и не успя нищо да разузнае за нея. Това е тревожно. Нашият Женя — да не успее да спечели доверието на жена! Сигурно има какво да крие, затова се държи толкова затворено. С Каменская трябва да се поработи.

Но създалата се ситуация има още една страна, не по-малко сложна. Откъдето и да го погледнеш, убийството в „Долината“ трябва да бъде разкрито. От една страна, за него, за Денисов, е много важно да разбере каква е тая чужда банда. От друга страна, ако престъплението не бъде разкрито, ръцете му ще бъдат здраво вързани поне до края на годината. От уговорените през юли две възможности да се организира убийство, което гарантирано няма да бъде разкрито, той вече използва едната, за да стегне юздите на един самозабравил се рекетьор от съседната област. Втората възможност Едуард Петрович бе планирал да използва срещу един от своите закриляни хора, ако данните от разузнаването се потвърдят и се докаже, че той се е свързал с наркомафията и й позволява да пере пари чрез неговата банка. Проверката на сведенията трябваше да завърши съвсем скоро. Ако се наложеше да накаже този човек, не можеше да чака началото на следващата година: през оставащите два месеца той щеше да ги наизвърши такива, че нахлуването на мутри с незаконен оборот от наркотици нямаше да може да се избегне. Това категорично не биваше да се допусне. Виновникът трябваше да бъде премахнат, докато не е успял да направи големи бели. Ако убийството в санаториума не бъде разкрито, Едуард Петрович няма да наруши сключената с милицията спогодба, за да не й навлече министерска проверка във връзка с рязкото намаляване на нивото на разкриваемост на убийствата. Той, Денисов, трябва да положи всички усилия престъплението в „Долината“ да бъде разкрито. Да помогне с пари, хора, техника — всичко е по силите му. Това ще му позволи да запази възможността да „вземе мерки“ спрямо нелоялния си подзащитен, ако се окаже наложително.

Човекът от Градската милиция не се забави. Сериозен, елегантен, почти красив, ако не смятаме прекалено малките му, дълбоко хлътнали очички, които той постоянно криеше зад стъклата на тъмните си очила. Денисов пристъпи към същината на проблема без заобикалки:

— Първо: искам все пак да изясните каква е тая компания, дето се е сгушила на топло в „Долината“. Второ: искам убийството в санаториума да бъде разкрито. Как ще го правите, добросъвестно или не — това не ме интересува. Следствието трябва да приключи успешно и делото да се предаде в съда. И то колкото може по-бързо.

Утре ще ми докладвате каква помощ ви е нужна. Ако можете да намерите истинския убиец, още по-добре. Ако не можете — не е толкова важно. Както разбирате, аз си пазя резерва.

— Разбирам — кимна очилатият. — И трето?

— Трето: искам да зная коя е тази Каменская. Почива в „Долината“, живее в стая 513. Шахнович не е успял да се справи с нея. Интересно ми е защо.

— Кога искате да получите сведенията за Каменская?

— Няма да ви припирам. Да кажем — утре. Ще дойдете при мен по повод разкриването на убийството и между другото ще си поговорим и за Каменская.

— В такъв случай до утре, Едуард Петрович.

— До утре, драги. Елате вечерта, към седем часа — ще вечеряме заедно.

Късно вечерта се състоя срещата на масажиста Котачето с неговия ръководител.

Котачето седеше в апартамента си, излегнат във фотьойла, удобно изпружил нозе, и посръбваше тъмна бира направо от шишето.

— Наредих на Семьон и на Химика да изчезнат от Града.

— Правилно. Семьон започва да губи самоконтрол и става опасен. Ами Дамир?

— Налага се Дамир да остане. Още ще го разпитват. Мисля, че го подозират в убийство.

— Интересно. А какво става с нашата преводачка?

— И нея я разпитваха. Мисля, че сме се излъгали относно нея. Не е от милицията.

— Не би било зле да е така. А ако е от милицията, какво прави тук? Може да е свързано с белята, която Семьон е направил през лятото?

— Малко е вероятно. Мина много време… Защо са изчаквали толкова?

— Прав си, Котаче. Възможен е и трети вариант: тя да е от милицията, но да се намира тук не по служба, а за лечение и почивка. Как мислиш, в този случай представлява ли опасност за нас?

— Мисля, че не.

— Добре ще е Дамир да я наблюдава. Те срещат ли се?

— Дамир не я е виждал вече два дена.

— Я гледай ти! Че къде се е дянала?

— Седи си в стаята, работи. По целия етаж се чува как трака на машината. Просто Дамир не се интересува от нея. За какво му е? Предишните дни я пазеше от Зарип.

— Лошо, Котаче. Получаваш мъмрене. Дамир трябва да си събере ума в главата. Заеми се с това.

— И какво да кажа на Дамир? Вие лично го казахте: той не бива да знае, че тя е от милицията.

— Кажи му каквото искаш. В края на краищата кажи, че аз го искам. Обясни на това бохемно създание, че не може да се усукваш около една жена и да й се обясняваш в неземна любов, а после без никаква причина да изчезваш. Разясни му, че тя може да се обиди, а е единствената, която може да потвърди алибито му за часа на убийството. Не бива да се кара с нея. Няма нищо по-страшно от отмъщението на изоставена жена. Той е способен да разбере такива аргументи.

— Такива — май че да — съгласи се Котачето, допи бирата на един дъх и остави бутилката.

— Да, да, постарай се, приятелче. Осигури постоянното присъствие на Дамир край Каменская. Да бъде по-внимателен.

— Ще се постарая.