Игра на чужд терен

Ден пети

Женя Шахнович събуди Алфьоров и Добринин много преди закуска.

— И тъй, да се отчетем — провъзгласи той. — Аз веднага си признавам — провалих се напълно. Смятайте, че всеки от вас е станал по-богат с петдесет хиляди. При тебе как е, Паша?

Доволно усмихнат, Добринин разказа с подробности за вчерашните си похождения. Прекарал в компанията на падналата му се по жребий дама много повече от шест часа, запознал се с нея точно преди обяд и се разделили малко преди разсъмване, тъй като тя живеела в самостоятелна стая. Шахнович го накара да разкаже подробно за какво са си говорили, с което здравата ядоса Павел.

— Е, честито! Павел получава своите честно спечелени двеста бона. Ти, Николай?

Алфьоров неопределено сви рамене.

— Абе тая… нещо не е в ред. Не знам… Не иска дори да говори. Посъветва ме да си ремонтирам главата.

— Какво? — слиса се Добринин.

— Да отида на психиатър, ей това. Не сте го измислили както трябва, момчета. Приличаме на някакви идиотчета, когато напираме да се запознаем.

— Първо, не ние, а ти — възрази Паша. — Лично аз се чувствам прекрасно и никой не ме смята за идиотче. Второ, ти се ядосваш, защото нищо не спечели. Хайде на бас, че тая твоята, белезникавата, ще я сваля за шест секунди!

— Напомням, че повторният залог е двеста — добави Женя. — Е, Паша, заемаш ли се със стая 513?

— Който не рискува, не пие шампанско! — широко се усмихна Добринин.

С тая Каменская нещо не е в ред, мислеше си Шахнович, докато обикаляше всички сгради на санаториума „Долината“ и изпълняваше не само заявките за ремонтиране на електрозахранването, но и поправяше всякаква електрическа техника — от телефони до телевизори. Първо, отнякъде бяха плъзнали слухове, че тя работи във Вътрешното министерство, докато самият Женя прекрасно знаеше, че не са искали дори да й дадат самостоятелна стая. Елена Свирепата (така наричаха администраторката зад гърба й младите служители), както обикновено, е взела подкуп, тъй че никой от министерството не се е обаждал за Каменская. Откъде тогава са плъзнали тези слухове? Женя знаеше, че понякога хората, които искат за тях да се знае по-малко и никой да не им досажда с разни въпроси, се правят на тайнствени, уж че са от милицията или от органите за сигурност. Във всеки случай по-рано това се бе случвало често. Дали самата Каменская е намекнала някъде някому, че е от „органите“, за да се отърве от натрапници? А че не иска да й се натрапват, това е несъмнено. Интересно защо ли? През тези четири месеца Анастасия Каменская от стая 513 беше първият човек, чието поведение Женя Шахнович не можеше да си обясни. И това го навеждаше на мисълта, че най-сетне е напипал нишката към решаването на задачата, заради която вече четири месеца по поръчение на шефа си работеше тук като „универсален майстор“.

— Имаме едно усложнение. Един от клиентите категорично иска момиче не от нашия контингент. Харесала му е една от почиващите в санаториума. Не се поддава на никакви уговорки. Пък и е глупаво да се надяваме, че можем да го придумаме, вие сами разбирате какви са нашите клиенти. Между тях няма и не може да има психически пълноценни.

— Какво ще правим?

— Бързо търсете подобен типаж. Може да успеем да го измамим. Нали я е виждал отдалече, не може да е разгледал лицето й подробно. А и в него няма нищо особено за разглеждане — това е рядко неизразително лице. Не разбирам какво е намерил в нея. Ръст метър и седемдесет и пет — метър и седемдесет и шест сантиметра, тегло приблизително шейсет и шест — шейсет и осем, бюст — осемдесет, талия шейсет и четири — шейсет и осем, ханш — сто. Коса светлоруса, пепелява, дължина — малко над средата на гърба, да покрива ключиците. Горе-долу това са параметрите. Очи светли. Без особени белези. Ще ви я покажа, трябва да я снимаме, та после да подберем грима. Ще трябва да действаме много бързо, докато клиентът не се е досетил за измамата.

— А не е ли възможно да се договорим със самата нея?

— Изключено.

— Защо?

— Поръчката е от категория „Б“. Знаеш колко внимателно подбираме контингента за тази категория. После никой не трябва да я търси.

— Ясно. Всичко ли е наред с другите поръчки? Или има и други усложнения?

— Ами… Един от клиентите се сети за допълнителни екстри, доста трудно е да ги изпълним, но знам как може да стане. Трябват ми още два-три дена и можем да снимаме. С третия клиент нямаме никакви проблеми, както винаги. Той има две поръчки, едната от категория „Б“, втората — от категория „В“. Можем да снимаме още днес.

— Сценариите?

— Готови са — и четирите.

— Декорите, костюмите?

— Готови са.

— Озвучаването?

— Музикалният съпровод е готов, останалото — след снимките.

— Много добре. Какви предложения имате по графика за работа?

— Започваме утре, правим поред двете поръчки на Хасанов. През това време решаваме проблема на Марцев, трябва да успеем. Поръчката на узбека оставяме за накрая. Общо взето, типажът е най-обикновен, не е възможно за четири дена да не намерим такъв. В базата данни имаме десетки жени.

— Но не забравяйте за категорията.

— Няма да забравя.

— Работим в сложни условия, имаме проблеми с цели двама клиенти. Ако направим всичко благополучно и навреме, предлагам да дадем премия на Семьон. Кой е за? Единодушно. Всички са свободни, освен Котачето.

Възпълният усмихнат масажист Костя, по прякор Котачето, се премести от стола, на който седеше по време на съвещанието, на дивана, подгъна крака под себе си и се сви на клъбце. Казваше, че така по-лесно мислел и в най-отговорните моменти заемаше поза на спящ котарак, откъдето идваше и прякорът му.

— Какво научи за Каменская?

— Нищо. Най-важното е, че тя самата не проучва нищо за никого. Ходи на процедури, превежда си криминалето. Не иска да се запознава с никого. Напомня ми дресиран фокстериер.

— Какво имаш предвид?

— Дружелюбна, приветлива, а очите й — мъртви. И с желязна хватка.

— За очите мога да се съглася. А защо смяташ, че хватката й е желязна? Проявила ли се е с нещо?

— С нищо. Просто усещам.

— Котаче, ценя твоя усет и ти плащам за него маса пари. Но днес се моля на Господ да си сбъркал. И запомни, никой — нито Дамир, нито Семьон — не бива да знае това, което ние с тебе знаем за Каменская. Инак ще се паникьосат и кой знае какви ще ги свършат. Дамир е натура артистична, изтънчена, като на всеки творец — и на него умът му хвърчи насам-натам, значи реакцията му може да бъде неадекватна. За Семьон пък да не говорим. Дума да няма, той е блестящ организатор, но не забравяй, че вече десет години го издирват за тежко престъпление и той живее с фалшиви документи. А това са десет години постоянно, ежедневно напрежение. Той може и да е свикнал с него, но то се натрупва и стане ли ситуацията заплашителна, може да изригне и Семьон да направи някоя глупост. Можеш ли да гарантираш за него, ако научи, че под носа ни има човек от милицията?

— Прав сте, не мога.

— И аз не мога. И все пак, Котаче, запитай усета си: какво прави Каменская тук? Нас ли издирва?

— Май че да.

— Е, какво да се прави! И без това не сме лъжица за нейната уста. Къде ти ще ни хване…

Беше вече почти десет сутринта, а Настя Каменская още се излежаваше. Вчерашният ден може и да не отиде на вятъра, мислеше си тя, но все пак по-добре да го беше прекарала другояче. От среднощната разходка с Исмаилов й остана неприятен спомен и Настя се мъчеше да разбере защо е така. Обстоятелствата бяха очевидни: той не беше пристигнал вчера, не беше се втурнал презглава направо от самолета с цветя и подаръци при старата си учителка по музика. Долетял е много по-рано, най-малкото завчера беше тук, натискаше се в заключения кабинет с физкултурничката Катя и й показваше оригиналната верижка на часовника си. „Май е старинна отливка“ — беше казала Катя. А снощи Настя видя тази верижка, когато по време на разходката им той погледна под фенера колко е часът. Уж дреболия, но от тази дреболия моментално израснаха нови въпроси, които с течение на времето ставаха все по-неприятни.

Ако Дамир гледаше на учителката си като на самотен нещастен човек, той естествено никога не би си признал, че с идването си в санаториума първо е навестил приятелката си, а редът на старицата е дошъл едва на другия ден, и то вечерта. В този сценарий разпределението на ролите се получаваше така: Дамир е най-обикновен женкар, учителката е доверчива и измамена старица. Мястото на самата Настя в този сценарий се определя лесно: съжаляваме Регина Аркадиевна, а на Дамир му даваме пътя.

Да, но докато се разхождаха, тъмноокият Дамир с възторг разказваше какъв гений била Регина Аркадиевна, как той й показвал всичките си работи, търсел съветите й и ценял нейното мнение. Това май не изглеждаше като лъжа. Настя добре си спомняше неволно подслушаните на балкона думи на старицата и необичайно строгия й тон. Това не беше тон на учител. По-скоро беше тон на изпитващ, на началник. Но ако взаимоотношенията между Дамир и Регина Аркадиевна са от делово естество и в тях няма сантименталност, защо той трябва да я лъже? В такъв случай не е ли все едно един ден по-рано или един ден по-късно е дошъл в санаториума, дали е дотичал първо при нея с цветя и подаръци, или предварително е посетил два-три кревата?

Увита в топлото одеяло и отдадена на размислите си, Настя не обърна внимание на неприятния хладец, който на няколко пъти се обади някъде в областта на стомаха — сигурен признак, че е забелязала нещо важно, върху което си струва да поразсъждава. Хладецът се появяваше не само когато тя си спомняше снощната вечер. Нещо друго от вчерашния ден трябваше да я разтревожи. Нещо, което се бе случило много преди появяването на Дамир. „Не — решително си каза тя, — не съм на работа, почивам си. Просто съм се вживяла в криминалния роман и затова навсякъде ми се привиждат плъхове. Нямам никакъв повод да се безпокоя. Нека Дамир заблуждава старицата, това не е моя работа. Нека изчука целия персонал на „Долината“ — и това не е моя работа. Да, харесваше ми цели три часа. Три часа почти бях влюбена — с моя характер това е направо рекорд по тази дисциплина в затворено помещение. Е, какво толкова, сгрешила съм. Животът продължава.“

Но въпреки това настроението й беше развалено и Настя реши този ден да прескочи не само процедурите, но и басейна, вместо тях да излезе из Града. Градът й бе харесал. Беше уютен, стерилно чист и някак неруски: без окъртени стени, без дупки по улиците, без кавказци зад витрини на търговски павилиони. Тоест павилиони имаше, но продавачи в тях бяха руски момчета по на шестнайсет-седемнайсет години. Припечелват за джобни пари, одобрително си помисли Настя, в това няма нищо лошо. Хем и таблицата за умножение ще научат, а ще се научат и да казват „благодаря“ и „моля“.

Тя стигна пеша до пощата, обади се на втория си баща и го помоли да й прати пари, естествено назаем. Леонид Петрович не зададе никакви въпроси, понеже знаеше колко стриктна и почтена е Настя в паричните отношения, и обеща веднага да изпрати телеграфически исканата сума.

Настя купи още шепа жетони, за да се обади на Льошка.

Искат да го измамят, тези гяволи, искат да му гепят парите и да му пробутат фалшификат! Той ще ги разобличи, той, Зарип, няма да им позволи да го правят на глупак. Каза коя жена иска, какъв е проблемът тогава? Защо да не могат да отидат и да й предложат да спечели пари, много пари? Зарип не е алчен, ще я позлати, само тя да е съгласна. Нали могат да не й казват какво смята да направи после с нея? А за всичко останало могат да я придумат, въпросът е само в цената.

Казват му — „не може“. Защо да не може? По какво се различава тя от другите жени? Всички жени се съгласяват за пари, е, почти всички. А за много пари — абсолютно всички. Какво толкова, ще потърпи петнайсет минути и ще разполага с пожизнена рента. Хем те дори не са опитали да поговорят с нея, веднага отговориха „не може“. Лъжат! Сигурно я пазят за друг клиент или за себе си. Може да е приятелка на някой от тях? Тогава е ясно защо казват „не може“. Но той, Зарип, няма да им позволи да го будалкат. Трябва да си изясни нещата сам.

Зарип тихо се измъкна от бунгалото, внимателно се приближи до главната сграда. Ето го прозореца на трапезарията. Зарип търпеливо изчака, докато и последният почиващ закуси, но не видя своята красива блондинка. Какво ли става с нея? Да не е болна? Ами ако са го излъгали, че е почиваща, а той, глупакът, им повярва и зачака тя да дойде на закуска заедно с другите? Може и да не живее тука. Но как да я открие?

Зарип оклюмано крачеше по алеята на парка около санаториума, когато зърна в далечината яркосиньото яке и дългата светла коса. Устата му моментално пресъхна. Тя е! Забравил, че му е категорично забранено да напуска не само територията на санаториума, но и бунгалото си, Зарил тръгна подир Настя.

Семьон, човекът с конската физиономия, тъмното минало и фалшивите документи, старателно отработваше обещаната му тази сутрин премия. Лично прегледа цялата база данни, намери най-малко десет момичета, приличащи в една или друга степен на Каменская, възложи на операторите внимателно да проверят всички биографични данни, за да определят могат ли да ги използват като категория „Б“. За да подхождат за тази категория, трябваше да нямат роднини и изобщо хора, които биха могли да започнат да ги издирват, разтревожени от дългото им отсъствие. Трябваше също да не са си имали работа с милицията под една или друга форма. Имаше още цял поменик изисквания и ограничения за лицата, снимани на филм в категория „Б“.

След като спусна задачите, Семьон тръгна към летището — трябваше да посрещне човека, който идваше за преговори. Семьон много се притесняваше, той умееше добре да обяснява същината на работата на жените, знаеше коя лъжа им действа най-добре, а и кога е по-добре да каже истината. За пръв път му се налагаше да води такъв разговор с мъж и той се страхуваше да не сбърка нещо. Май трябва да помоли Котачето да му помогне. Добре де, в колата има телефон, а самолетът ще кацне почти след час.

Котачето пристигна бързо с такси, появи се точно в момента, когато техният гостенин влезе в чакалнята. Гостенинът се казваше Влад, беше млад, миниатюрен, на около двайсет и три години, мрачен, с жълти, повредени от никотина зъби. Според специалистите Влад бил доста добър актьор, чудесно си владеел професията, бил наркоман от петнайсетгодишен, винаги имал нужда от пари. За Семьон това беше добър шанс и той трябваше да направи всичко, за да го използва.

— Не ми казвате всичко — поклати глава Влад и си наля поредната чаша минерална вода. Тримата седяха в малкото частно кафене до зданието на летището. Семьон пиеше кафе, Котачето посръбваше бира от кутия, а Влад, след като гаврътна една след друга две чашки водка и замези с пиле на грил, мина на минерална вода. — Искам да разбера защо не можете да използвате във вашия филм обикновено осемгодишно момче. На тази възраст те прекрасно работят пред камерата, няма да имате проблеми, още повече че правите късометражен филм, доколкото разбрах. Предложете на кой да е ученик — ами че той ще бъде щастлив да се снима безплатно. А вие сте готови да ми платите доста солидна сума. Няма да крия — парите ми трябват, но бих искал да зная точно за какво ги получавам.

— Ще ви обясня — меко каза Котачето, любезно загледан във Влад. — Не ми трябва обикновен ученик, трябва ми актьор, истински голям актьор, който ще съумее да изиграе чувство, на което са способни само единици. Това първо. А второ, трябва ми актьор с музикални способности. Разбирате ли, киностудията се занимава с експерименти в областта на кинематографията, в частност ние се опитваме да засилим ефекта от актьорската игра със специално подбран музикален съпровод. Не е това, което се прави обикновено: снима се епизодът, после се пише музиката и се прави озвучаването. При нас музиката се създава в началото, тя звучи по време на снимките, подхранва емоционалното състояние на актьора, играта му става по-изразителна, а идеалът за нас е той да изгради епизода в съответствие с развитието на музикалния съпровод. Е, сам помислете: способно ли е на това едно дете? А за вас ми казаха, че имате изтънчен слух и дори някога сте съчинявали музика.

„Ей, страхотен е! — възхити се мислено Семьон. — И откъде ли ги взема тези думи? Аз не бих могъл така. Сигурно щях да го придумвам, да го съблазнявам с пари, които ще му стигнат най-малко за година, ако не увеличава дозата. Бих могъл и да го посплаша, макар че не обичам това. При всяко положение нямаше да ми избяга. Ако ще и надрусан, но щях да го завлека в студиото. Обаче Котачето работи чисто — да му се не наслушаш!“

Закараха Влад в апартамент, където едва вчера си бе събирало багажа момиче, не издържало „конкурса“ и изпратено по живо, по здраво с уверенията, че данните й ще бъдат представяни на всеки солиден клиент и щастието ще й се усмихне съвсем скоро, сигурно още следващия месец.

— Разполагайте се — приветливо му отвори вратата Котачето, — починете си. Довечера ще ви донесат сценария, прочетете го, вживейте се. Утре ще се срещнете с режисьора и актрисата. Вдругиден са снимките и същата вечер си вземате самолета. Харесва ли ви този график?

— Добър е. А кога ще получа парите? Защото тук ще умра от глад.

— Храната е за сметка на фирмата. Погледнете в кухнята, в хладилника — има много различни продукти. Искам да ви предупредя за още нещо. За през трите дена, докато сте тук, вашата доза е наша грижа. Ще получите всичко, и то безплатно. Това влиза в договора. Но и ние имаме своите уговорки с местната наркомафия. Не е нужно да се интересувате от подробности, просто не бива да ви виждат на улицата. Разбирате ли това?

— Не съвсем, но ще го имам предвид. Аз съм човек дисциплиниран.

— Добре тогава. Ако се звъни на вратата, не отваряйте. Човекът, който ще дойде, трябва да има ключ. Разбрахме ли се? Е, до довечера.

Когато слезе при колата, първата работа на Котачето беше да звънне в санаториума.

— Как е там? Всичко нормално ли е?… Къде?!… Ами на вас къде ви бяха очите?… Ах, дяволите ви взели, малоумници с малоумници! — Обърна се към Семьон и вече по-спокойно каза: — Зарип е излязъл в Града, мъкнел се подир Каменская, май имал намерение да се запознае с нея. Ако се съди по посоката, в която е тръгнала, тя отива към пощата, към телефоните. Да опитаме, може да успеем. Карай по-бръжко.

Семьон мълчаливо обърна колата и наду газта.

— Откъде се пръкна тоя откачен? — попита Котачето след кратко мълчание. — Може да ни провали цялата работа. Кой го намери?

— Както обикновено. Той е в нашата картотека вече пет години, откак за пръв път са го прибрали за натрапване на жена в градския парк. Тогава са му дали шестнайсет денонощия, а Жирафа си го набелязал и го наблюдавал излеко. Когато видял, че момчето е узряло, го приобщил към порното, отначало към софта, после и към харда. С една дума всичко е било, както обикновено. Извикал Доктора, запознал ги. Доктора веднага казал: шизофрения. Предложил му да опита да се свърже с нас. И ето на, Жирафа го прати начаса. Кой да го знае, че е абсолютно откачен! Иска само момата от 513-а и толкоз, инак нямало живот за него.

— Ще трябва да наложим мъмрене на Доктора. Лошо ги оглежда. Добре, Семьон, не се ядосвай, ти не си виновен. Ще се справим някак. Да ти се намира биричка?

— Отзад под седалката има една каса.

Котачето тежко се извърна, протегна ръка, извади кутия немска бира и жадно я надигна.

— Ех, дявол да го вземе, от бирата набъбвам като подквасено тесто — оплака се той, като поглаждаше солидното си коремче. — Безволево същество съм, знам, че не бива, а пък не мога да си я откажа. Я поспри, май че е тя.

Наистина беше Настя. Беше извадила от чантата си бележник и химикалка и добросъвестно преписваше графика на работното време на телефонната централа, пощата и телеграфа, които се намираха в едно здание. И не видя как от скамейката се надигна и бавно тръгна към нея слаб, прегърбен мъж с хлътнали бледи страни и нездрав блясък в очите.

Реакцията на Котачето беше завидна. Той избъбри на Семьон: „Отведи го!“, втурна се да пресече пътя на Зарип и застана зад гърба на Настя, като закри с масивното си туловище Зарип и Семьон, в случай че тя се извърне. Но тя не се извърна. Внимателно допреписа графика, прибра бележника и химикалката и с бавни крачки тръгна по централния проспект. С крайчеца на окото си Котачето видя как Семьон подскочи към Зарип, грижовно го хвана под лакътя и като клатеше укорително глава, го поведе към колата. Затръшна се вратата, моторът заръмжа и масажистът Костя остана сам.

Марцев плачеше. Беше отвратен от болестта си, от мръсотията, в която затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Плащаше вече трети филм, само и само да се удържи, само и само да запази живота на тази жена, да не разбие семейството си, да не травмира жена си и дъщеря си. Та те нямаха никаква вина! Вместо майка му, загинаха вече две момичета. Утре ще загине трето. А на колко запази живота?! Ако не беше Дамир с неговите филми, всеки пристъп щеше да завършва с убийството на поредната невинна жертва. Нима е виновен, че е болен? Природа — нищо не може да се направи. Човек може да се опази от заболяване на сърцето, на стомаха, на черния дроб, ако води правилен начин на живот. Може да не стане алкохолик или наркоман. А как да не се разболее от шизофрения? Кой може да даде отговор? Как да се опазиш от раздвояване на личността? Господи, нима е обречен до края на живота си да съществува в този чудовищен цикъл? Да убива някоя жена пред камерата, облекчавайки пристъпа си, да гледа това няколко пъти, изживявайки всичко отново, после, когато въздействието на филма отслабне, да убива отново. Продаде всички ценности, които майка му бе запазила и които бяха принадлежали още на дядо й и прадядо й. Какво щастие, че родът им е дворянски! Има какво да продаде. По-точно — имаше. Остана само една вещ. С нея ще плати последния филм. Ами после?

Юрий Фьодорович гледаше тази последна реликва и се проклинаше. Колко пъти като дете, пък и като младеж, се бе взирал в тези необикновени, печални, всеопрощаващи очи и го бе обземала такава красива, прозрачна тъга, такова успокоение! Той сякаш се разтваряше в тях, плуваше в тях като в океан от любов и съчувствие и излизаше на брега, обновен и изпълнен със сили.

Много пъти му бяха предлагали да я продаде за невероятни суми, но той категорично бе отказвал. Струваше му се, че е по-добре да умре, отколкото да се раздели с това чудо.

Днес най-сетне ще продаде чудотворната икона. Ще я продаде, за да плати убийство.

След като се разходи из града, Настя се изкачваше по стълбището към своя етаж, когато пред нея застана висок тъмнокос младеж с открито лице и обаятелна усмивка.

— Добър ден, казвам се Павел. Нямаше ви на закуска, забелязал това. Успахте ли се?

— Не — спокойно отговори Настя. Ако тя не пожелаеше, беше невъзможно да я въвлекат в разговор, ако ще чудо да станеше.

— Защо тогава? Диета ли пазите?

— Не.

— Каква загадка за мен! — Павел театрално се хвана за главата. — А, сетих се. Не сте прекарали нощта в санаториума. Нали? Само не ми казвайте „да“, защото ще ми разбиете сърцето. Цял ден съм събирал кураж, за да ви спра и да се запознаем, и тъкмо се осмелих — ето на! Не, не казвайте нищо, не искам да чувам за по-преуспели ухажори. Каня ви на обяд в ресторант. Ще дойдете ли?

— Не. — Тя дори не си направи труда да се усмихне. — Няма да дойда.

— Защо? Заета ли сте? Тогава позволете ми да ви поканя на вечеря.

— Не искам. Оставете ме на мира, ако обичате, бъдете така добър.

— Ще ви оставя. Но да направим сделка: вие ми обяснявате защо не искате да дойдете на ресторант, а в замяна на това аз ще ви оставя на мира. Става ли? Хайде да седнем ей на онези фотьойли във фоайето и да си поговорим.

Настя покорно седна в един фотьойл, открехна балконската врата и извади цигарите. Младежът седна до нея, докосвайки с коляно бедрото й.

— И тъй, слушам ви. Защо не искате да дойдете на ресторант?

— Не искам и толкоз. А вие защо смятахте, че трябва да искам? Ако се бях съгласила, нямаше да ме питате защо се съгласявам. Нали така? Всички смятат, че да искаш нещо, каквото и да е то, е нормално, а да не искаш е безсмислица, която се нуждае от обяснения. А всъщност е точно обратното. Не ви ли е хрумвало?

— Не… И изобщо някак не ви разбрах.

— Че какво има за разбиране? — Тя дръпна дълбоко от цигарата, протегна ръка и тръсна пепелта на балкона. — Аз живея по собствен график, имам си режим, планове за деня. Спира ме абсолютно непознат човек и не щеш ли, предлага ми да променя плановете си. Защо да го правя? Заради безплатното ядене? Имам достатъчно пари, за да се прехранвам. Заради интересната компания? Съмнително. Не ми приличате на интересен събеседник. За да убия времето? Но на мен изобщо не ми е скучно, не се нуждая от развлечения. Та ви питам сега: възможно ли е отказът ми да ви изглежда толкова нелеп, че да се нуждае от обяснения? Според мен би трябвало да се учудите, ако се бях съгласила, а не на обратното. Отговорих ли на въпроса ви? Тогава изпълнете обещанието си.

— Какво обещание? — слиса се Добринин.

— Да ме оставите на мира. Вашият приятел поне ми предлагаше пари, за да си поприказвам с него. А вие на какво разчитате? На неотразимата си външност?

Настя стана. Паметта й и този път не беше я подвела: Павел седеше в трапезарията на една маса с вчерашното ситно типче, дето й се натрапваше, когато бе излязла на разходка.

— Пари ли ви предлагаше? — Павел едва не онемя, после се разсмя. — Сега разбирам защо сте го пратили да върви на психиатър. Глей го ти Николаша! Свещена простота!

Настя поомекна. Ситуацията започваше да се прояснява и й се видя смешна.

— Слушайте, вие май сте се хванали на бас за мен. Отгатнах ли?

— Отгатнахте. — Павел избърса сълзите си, бликнали от смеха. — Абсолютно невероятна жена, която не иска да се запознава с никого. Е, как да не си опитаме силите! Само не се обиждайте, нали няма? Не сме искали нищо лошо. Шест часа светски разговор, нищо повече. Между другото всеки е заложил по двеста хиляди. Ако спечеля, ще взема наведнъж четиристотин.

— А, значи сте трима в играта?

— Да.

— А кой е третият? Може би ще е добре да почакам? Ами ако той се окаже прекрасният принц?

— Той вече е опитвал.

— И какъв е бил резултатът?

— Отхвърлили сте го, горда и недостъпна.

— И кой е той? Поне ми го припомнете.

— Женка, един симпатичен блондин. Работи в санаториума, електротехник е.

— А, да, спомних си. — Настя помълча, запали нова цигара. — И откога се развличате така своеобразно?

— Втори ден. Едва вчера започнахме.

„А блондинът в бара ме сваляше завчера. Нещо не се връзва. Господи, защо ли се затормозявам с разни глупости! Трябва да работя. Да превеждам. Да почивам. Да се лекувам. А аз все гледам да заживея, като че съм в Москва. Нека си палуват момчетата, мен какво ме е грижа? Дори Женя електротехникът да ги е метнал нещо, това не е мой проблем…“

— Добре, младежо, дерзайте! Извинете, че не можах да ви направя по-богат. Опитайте се да заложите на някоя по-млада. От мене вече няма много полза.

Едва направила две крачки към стълбището, Настя буквално се сблъска с Дамир. Лицето му беше пребледняло и разтревожено.

— Настя, откога те търся! Къде изчезна? Да вървим, по-бързо.

Без да разбира каквото и да било, Настя последва Дамир.

— Къде беше? Половин ден не мога да те намеря.

— Разхождах се из града. Защо си ме търсил?

— Регина не беше добре, исках да те помоля да поседиш с нея, хукнах да те търся — никъде те няма. Естествено разтревожих се. Снощи постъпих като свиня, не те изпратих до стаята, а когато не те намерих сутринта — можеш да си представиш какво започнах да си мисля.

— Да бе, отвлекли са ме бандити с маски и са ме продали в робство. Дамир, не ме будалкай. Къде отиваме?

— В моята стая.

— Ами Регина Аркадиевна? Нали не била добре, ти ми го каза.

— При нея има медицинска сестра. А ние с тебе трябва да си поговорим.

„Направо кошмар. Всички искат да си поговорят с мен. Какво става тук в края на краищата?“

Дамир беше наел разкошен двустаен апартамент категория „лукс“ на втория етаж, чак в края на коридора. Освен телевизора, хладилника и барчето, Настя забеляза на бюрото телефон. „Луксът си е лукс“, помисли си със завист.

— Добре, хайде да си говорим. — Тя внимателно намести болния си гръб в ниския фотьойл. — Какво искаше да ми кажеш?

Дамир отвори барчето, извади бутилка сухо мартини, високи чаши, а от хладилника — лед.

— Добре ли съм запомнил? Нали точно това питие обичаш?

— Това е. Много съм трогната. Но не може ли да бъдем по-конкретни?

— Сега. — Той й подаде чашата. — Не ме припирай, не ми е толкова лесно да кажа това, което искам. С една дума… Когато не те намерих сутринта, отначало страшно се изплаших, че нещо ти се е случило. А после се уплаших втори път, но вече по друга причина. Досещаш ли се по каква?

— Не.

Общо взето, Настя си представяше приблизително какви думи ще чуе сега, но предпочете да се престори, че нищо не разбира.

— Уплаших се, защото разбрах, че съм влюбен в теб по-силно, отколкото можех да го очаквам от себе си. Буквално съм хлътнал. След няколко дена ще си замина и може би никога вече няма да се срещнем. Но ти можеш да направиш тези няколко дена щастливи за мен. Аз пък, от своя страна, ще се старая, доколкото мога, тези дни да донесат радост и на тебе.

— И как възнамеряваш да ми дадеш радост? — полюбопитства Настя. — Ще ме поиш с мартини? Или в арсенала ти има и други оръжия?

— Ще правя всичко, което пожелаеш. Ако искаш — ресторанти, ако искаш — ще излезем някъде сред природата, на шишчета… Трудно ми е да ти предлагам нещо конкретно, изобщо не познавам вкусовете ти. Ще направя всичко, каквото кажеш.

— А на опера ще ме заведеш ли?

— На опера ли?

— Ами да. На „Аида“ или на „Трубадур“…

— Ще проверя какво дават през тези дни в градската опера.

— Не си прави труда, аз вече проверих. Нямат спектакъл, който да ме интересува. Добре де, играеш ли на карти?

— За съжаление — не. Играе ли ти се?

— Не че кой знае колко, но това би ме поразвлякло някоя вечер. Много добре разбираш, че няма да дойда нито на ресторант, нито нейде из природата. Първо, нямам съответното облекло, защото съм дошла в санаториума да се лекувам, а не да ходя по ресторанти. Второ, нямам много свободно време — трябва да превеждам. Трето, равнодушна съм към природата и пикникът няма да ми достави радост. Какво друго можеш да ми предложиш?

— Анастасия, подиграваш ли ми се или аз халюцинирам?

Дамир падна на колени пред фотьойла, в който седеше Настя, внимателно пое чашата от ръцете й, остави я на масата. От докосването на ръцете му ледът в душата на Настя отново започна да се топи, но този път тя се попоглеждаше някак отстрани. Аналитичната машина все пак се беше включила, въпреки упоритата съпротива на Настя.

Дамир я целува дълго и умело, Настя му отвръщаше също тъй умело и старателно. „Преиграва — мислеше си тя, усещайки с цялото си тяло вътрешния метроном, който контролираше ситуацията. — Един мъж, обзет от желание, вече трябва да отиде по-далеч. Щом и досега държи ръцете си на гърба ми и се прави на целомъдрен, значи това си е жива преструвка. Или се страхува да не ме подплаши. Значи работата е сериозна. Явно наистина му трябвам за нещо. Ще броя до десет. Ако през това време не предприеме нещо повече, значи нищо не е разбрал за мен и ме смята за стара мома, която трябва дълго да бъде уговаряна. За какво му е на такъв страхотен… четири… мъж като Дамир… пет… невзрачна стара мома… шест… щом има много пари… седем… много гаджета… осем… с потенцията всичко му е наред… девет… и на всичко отгоре умее толкова разкошно да се целува… десет.“

Настя внимателно се освободи от прегръдките на Дамир и посегна за чашата си.

— Благодаря, мили, целувките ти бяха просто упоителни. А сега защо не ми кажеш с каква цел започна всичко това?

— Е, как да те убедя?! — горестно възкликна Дамир, при което се видя на Настя много искрен. — Хайде засега да оставим това. Искам да ти покажа работата си. Регина още не я е виждала. Искаш ли?

Той включи видеото и постави касета.

— Имаме непредвидено усложнение. Зарип е изчезнал. Семьон, кога го видя за последен път?

— Докарах го от града и го оставих в бунгалото. Обясних му, че не бива никъде да излиза, инак може всичко да развали. Стори ми се, че ме разбра.

— В колко часа беше това?

— Към един по обяд. В един и петнайсет.

— Някой ходил ли е при него след това?

— Химика му занесе обяда — в три часа. В три и половина отишло Котачето и Зарип вече го нямало.

— Вземаме решение. Максимално уплътняваме графика. С Хасанов започваме да работим още днес. Предупредете го. Момичетата налице ли са?

— Чакат.

— Къде е Дамир?

— В апартамента си.

— Защо не е тук?

— При него е Каменская.

— Така значи… Погрижете се за Каменская: да бъде на място, където можем да я наблюдаваме. Не сваляйте очи от нея, докато не намерим оня откачалник Зарип. Предупредете Дамир, че днес трябва да свършим работата на Хасанов. Какво става с Марцев?

— Актьорът е готов.

— Много добре. Утре сутринта — поръчката на Марцев, после всеки да си върви по живо, по здраво.

— Ами Зарип? Какво ще правим с неговата поръчка?

— Няма да изпълняваме поръчката на Зарип.

Дамир затвори телефона и разстроено погледна Настя.

— Извинявай, трябва да изляза. Дошъл съм в Града по работа, не бива да забравям за нея. Нали не ми се сърдиш?

— Радвам се, че най-после ще се прибера да работя. Днес от сутринта не съм превела нито ред. Тъй че всяко зло за добро.

— Може ли да намина към теб, когато се върна? Надявам се да не е късно.

— Намини.

Настя леко го целуна по бузата.

— Хайде, ще те изпратя. Между другото ще се отбия и при Регина, да видя как е.

Регина Аркадиевна беше напълно здрава, ако не смятаме възпалилия се крак, с който не можеше дори да стъпи.

— Направо е възмутително — сърдито мърмореше тя, — здрава бабичка, сърцето ми младежко и не щеш ли — напълно обездвижена. Нито мога чай да сваря, нито до ваната да ида. От есента е. Времето е променливо, налягането скача нагоре-надолу, ту е топло, ту замръзва — а крачето ми като послушно глупаче откликва на всичко.

— Аз ще ви помагам, Регина Аркадиевна, нямам намерение да излизам никъде, тъй че ако нещо ви трябва, тропнете по стената, ще дойда — предложи Настя.

— Благодаря, Настя, много сте мила.

В павилиона се готвеха за снимки. Хасанов беше наредил първо да снимат по категория „Б“, това щяло да му помогне да се настрои. Той седеше в ъгъла на един диван и се опитваше да заприказва Верочка, своята хубавичка партньорка във филма. Веднъж вече беше се снимал с нея и беше останал много доволен. Момичето обаче седеше мрачно, мълчаливо хрупаше фъстъци, които вадеше от джоба на якето си, и не обръщаше внимание на стареца.

— Ти не си играчка — недоволно подхвърли Хасанов, — ти си актриса, бъди любезна, настрой се за снимките, инак нищо няма да излезе. Не можем да правим безброй дубли, нали го разбираш?

Внезапно Вера изхвръкна от павилиона и се втурна надолу по стълбището на триетажната сграда. След нея хукна младежът с очилата, което помагаше при настройването на апаратурата. Настигна Вера между втория и третия етаж, мълчаливо я прегърна през раменете и я заведе в една празна стая, която по-рано явно беше служила за детска.

Беззвучни ридания разтърсваха цялото тяло на момичето.

— Стига де, мъничката ми, защо се разстройваш толкова? Нали не ти е за пръв път! Потърпи малко, няма да трае дълго, ако се постараеш хубавичко, един дубъл — и готово. Някакви си трийсет минути. Нали?

— Не искам вече — повтаряше Вера и се давеше от сълзи. — Той е отвратителен, стар е. След миналия път два месеца сънувах как ме опипва със сбръчканите си ръце. С другите поне не беше толкова гнусно. А този… Не мога да го гледам.

— Верочка — умолително каза младежът с очилата, — ами ние с тебе? Та ние се обичаме, нали? Искаме да бъдем заедно. А според закона трябва да чакаме още четири години. Захванахме се с всичко това, за да съберем пари и да заминем за чужбина, където ще живеем заедно и никой няма да пита на колко си години. Забрави ли? Вече събрахме толкова много пари, трябва да потърпиш още мъничко. Хайде, душичката ми — той започна нежно да я целува, — хайде, хубавицата ми, настрой се, стегни се. Искаш ли да помоля Дамир да даде онази музика, спомняш ли си? Онази, която слушахме в неделя у нас и ни беше толкова хубаво. Ще слушаш музиката и ще си спомняш за мене. А аз ще бъда наблизо. Ще отвориш очи и ще видиш мене. Сякаш аз те галя. А? Хайде, слънчицето ми, да вървим, умнице моя, в името на нашето щастие.

— Ама защо не можете да му откажете! — отчаяно възкликна Вера. — Защо непременно трябва да изпълнявате поръчката му! Нали има и други момичета?

— Не иска други, иска точно теб.

— Ами ако аз не искам? Съгласна съм да търпя другите, но този…

— Ти какво, забрави ли кой е дядо ти? — Гласът на младежа стана строг. — Ако клиентът се разсърди, край на всичко. Ще ни издаде и дядо ти чисто и просто ще ме унищожи. Това ли искаш?

— Добре, да вървим. — Вера въздъхна толкова горчиво, че сърцето на циничния Химик го заболя.

Зарип самотно се скиташе из жилищната сграда на санаториума с надеждата да срещне своята светлокоса красавица. Почти не си представяше какво ще направи, ако я намери. Може би ще я спре и веднага ще й се обясни в любов. Тя няма да успее да устои, нито една жена не може да устои, когато открито й признаваш чувствата си. А може би ще се представи за кинорежисьор и ще й предложи да се снима във филм. Всички жени искат да бъдат актриси, всяка от тях мечтае как един прекрасен ден на улицата ще я спре известен режисьор и ще й предложи роля. Той го знае със сигурност, във всички книги го пише. А може би ще направи всичко другояче. Ще я примами на някое закътано място, та дори и в бунгалото, ще й предложи много пари — като на скъпа проститутка, ще я люби и ще направи онова, за което мечтае отдавна. Да, ще я души, ще я души дълго, сладострастно, ще усеща с цялото си тяло последните й конвулсии… Ах, колко хубаво ще бъде! Само че къде ще я намери? Дали да попита в коя стая живее? Дори не знае името й. И после, не бива никой да си го спомни, когато я намерят удушена.

Когато Зарип беше малък, майка му казваше, че е глупаче и жените няма да го обичат. Да, ама не е така! Обичат го, и още как! Защото е силен и красив, всички жени, които му се бяха отдавали, му го бяха казвали. Вярно, всичките бяха много по-стари от него, дебели, мургави, грозни, някои — пияни. Но те го обичаха! А той мечтаеше за млада жена, крехка, изящна, с бяла кожа. И я намери. Мигар ще се откаже сега? Не, не и не. Ще броди като сянка из тези коридори, докато не я намери.

Наближава времето за вечеря. Ще излезе навън и ще наблюдава трапезарията през прозореца. Тя непременно ще дойде на вечеря и тогава вече ще я проследи.

Настя чу как бравата на вратата на Регина Аркадиевна изщрака и веднага се чу потропване на нейната врата. Дойде Константин, младежът, при когото Настя ходеше на масаж.

— Извинете, вие сте Настя, нали? — Той широко се усмихна. — Казвам се Константин, ако не сте забравили, аз ви правя масажите.

— Не съм забравила, разбира се. Влезте.

— Аз само за секунда. Сега бях при вашата съседка, прегледах крака й. Вече е много добре, утре ще може да ходи. Та тя ме помоли да сляза до трапезарията и да кажа на сервитьорката да й донесат вечерята в стаята. А също ме помоли да ви попитам дали няма и вие да вечеряте с нея, за компания.

— Не, благодаря, аз ще сляза в трапезарията — хладно отговори Настя.

Хайде, започна се, помисли си тя. Старицата си измисля нови и нови поводи да ме превърне в компаньонка. Отначало се правеше на деликатна, а щом се появи повод, готова е да ме яхне.

— Извинете, сигурно се бъркам в чужди работи, но Регина Аркадиевна наистина не може дори да стане. Движенията й са много ограничени и е възможно просто да не успее да се нахрани.

Страните на Настя пламнаха. „Каква гадина съм аз, безсърдечна гадина!“ — ядосано се наруга наум тя.

— Да, разбира се, ще вечерям с нея. Помолете долу да донесат и моята вечеря.

Докато вечеряха, старицата си мълчеше, не досаждаше на Настя с бъбренето си, за което тя й беше много благодарна.

— Нещо май ви притеснява, Регина Аркадиевна? — реши се да попита Настя.

— Притеснява ме. Зависимостта от парите. — Старицата внезапно се разсмя. — Разберете ме правилно. Аз съм стара. И освен това съм инвалид. Нямам ли право да изживея старините си достойно? Цял живот бях принудена да куцам и да се срамувам от това. През половината от този живот на всичко отгоре се срамувах и от лицето си. Дамир ви е разказал, нали?

Настя кимна утвърдително.

— Ако на младини имах пари, всичко щеше да бъде различно, но сега думата ми е за друго. Преживяното — преживяно. Но сега, когато най-сетне се сдобих с пари, когато — без преувеличение — ме познава целият Град, пак не мога да си намеря подходяща компаньонка, за да не се чувствам безпомощна и да не тежа на околните. Сега аз имам много пари, Настенка, защото съм корава жена — тя отново се засмя, леко и заразително, — откак няколко мои ученици получиха международно признание, родителите се втурнаха към мен с рожбите си, искат да направя от тях големи майстори. А аз вземам скъпо за частните уроци. Не защото съм алчна, Настенка, а защото не искам да тежа на никого. Аз само тук, в санаториума, съм без телефон и съм откъсната от света, затова се наложи да ви обезпокоя, а ако си бях вкъщи — само да подсвирна, и дотичват! И младички, и възрастни, и ще изперат, и ще сервират, и до тоалетната ще ме крепят, защото знаят: ще им платя добре. Не мога да понасям някой да ми услужва от съжаление! Но понякога си мисля: ами ако нямах тези частни уроци? Какво щеше да стане с мене? Уви, мила, трябва да констатирам, че нашият живот не е уреден за укрепване и засилване на чувството за собствено достойнство. Дали не се изразявам твърде объркано?

— Не много. Във всеки случай разбрах всичко. Ако толкова силно ви тревожи фактът, че ви правя услуга безплатно и това оскърбява чувството ви за собствено достойнство… Правилно ли схванах мисълта ви?

— Умна сте, Настя, това никой не може да ви го отнеме. Е, какво ще кажете?

— Подарете ми чепка грозде. Толкова е красиво във фруктиерата, не мога погледа си да откъсна. И сигурно е вкусно.

— За часовете за вечеря я пратих да се погрижи за болната си съседка, нека прояви благородството си. Важното е да не слезе в трапезарията. Но как да я удържа вътре през цялата вечер?

— Дано Дамир се върне по-скоро. Ти обади ли се в снимачния павилион?

— Обадих се. Започнали са втората поръчка, категория „Б“. Вече е време да отида там, ама тоя Зарип…

— Провери още веднъж около сградата. Може да наднича през прозореца на трапезарията. Като нищо може да го прави, тоя откачен джигит.

— Сега отивам.

Влад чу как в ключалката се превъртя ключ. Леко скочи от табуретката в кухнята и надникна в антрето. До Семьон бе застанало красиво момиче с чуплива кестенява коса, със светлосиво велурено яке, небрежно наметнато върху строга, малко старомодна рокля.

— Запознайте се. Света, това е Влад, твоят партньор във филма. Малко сгъстихме графика, за да ви освободим по-бързо. Ще снимаме утре сутринта, тъй че днес се подгответе добре.

Семьон отвори дипломатическото си куфарче, извади от него магнетофон и няколко машинописни листа.

— Това е сценарият. Всичко е много просто, сами ще се справите. Най-важното е музикалното оформление. На тебе, Влад, вече ти обяснихме какво представлява ролята. Музиката е точно за трийсет минути, действието трябва да се побере в тези рамки. Обръщайте внимание на едрите планове. Обикновено правим тази подготовка заедно с режисьора, но след като ти, Влад, си професионален актьор, мисля, че ще се справите и сами.

— Ще се справим — промърмори Влад и отново се покатери на табуретката.

— Наистина ли си професионален актьор? — полюбопитства Света, когато вратата се затвори зад Семьон.

— Защо, не приличам ли? Смяташ, че ние, ситните, ставаме само за цирка? — ядно подхвърли той. — Ще пиеш ли чай?

— Ще пия — сговорчиво се съгласи Светлана. — Добре де, защо се ядосваш? Чудо голямо, човек и да не попита. Просто никога в живота си не бях виждала такъв ситнеж като теб.

— Е, сега видя. Хайде да работим. Донеси магнетофона, да чуем какво са сътворили.

Колкото по-дълго се въртеше касетата, толкова по-странно се чувстваше Влад. Още не беше чел сценария и се опитваше да схване от музикалния съпровод какъв ще бъде сюжетът. Зад измамно красивата, нежна основна тема се долавяше нарастващо напрежение, което превръщаше всепоглъщащата любов в убийствена омраза, изискваща незабавен изход, опустошителна разруха.

Светлана слушаше разсеяно, разглеждаше стените с кухненските шкафове, пиеше чай, хрупаше бисквити. Когато музиката свърши, Влад я върна към началото.

— Не се ли наслуша? — присмехулно попита момичето.

— А ти чела ли си сценария? — избегна отговора Влад.

— Ами-и… не — безгрижно проточи тя. — За какво да го чета? Нали ми казаха, бил за Едиповия комплекс. Една майчица се кара на сина си, а той за отмъщение мечтае да я изнасили. Бр-р, каква гадост! — Тя се намръщи гнусливо. — Нос тебе може дори да е интересно. Никога не съм го правила с лилипут.

— Млъкни, глупачко! — грубо я прекъсна Влад. — Запази си хумора за твоите пръчове. Ние трябва да работим.

Света учудено погледна партньора си, отиде при него, прегърна го и с майчински жест притисна главата му до гърдите си.

— Ей — гальовно каза тя, — момче! Хайде да станем приятели, а? Едва се запознахме и вече се джавкаме. Щом трябва да играем на майки и деца, ще играем. Между другото на тебе обясниха ли ти за какво им е този гаден филм?

— Казаха, че бил учебен филм за института по психиатрия.

Влад затвори очи и притисна главата си до нежната й гръд, вдиша топлия смесен аромат на тяло и парфюм.

„А на мен — помисли си Света — ми казаха съвсем друго. Че щяло да бъде обикновено порно за любители на екзотиката. И специално ме предупредиха да не му казвам това предварително. Май са прави. Тоя Влад е толкова раздразнителен и пълен с комплекси, че от уплаха да не може да свърши работа. Хем е и наркоман. Е, утре преди снимките ще си забие една доза и всичко ще тръгне като по мед и масло. Дори няма да си спомни, че е ситен.“

Влад прегледа сценария отгоре-отгоре, после го прочете по-внимателно. Шишкавият, който беше на летището със Семьон, не го беше излъгал: никое дете не може да изиграе такава разкъсваща сърцето смесица от любов и омраза. Сценарият беше не литературен, а режисьорски, в него ясно бяха маркирани едрите и средните планове, рапидът и всички режисьорски тънкости. Сега трябваше да опита да обедини сюжета с музиката.

Той включи магнетофона и като следеше текста, си правеше на листа бележки с молив. Света го гледаше с уважение и се стараеше да не му пречи. Вслушваше се в музиката — красива беше, дори вълнуваща. На такава музика сигурно е приятно… Не успя да довърши мисълта си, защото Влад вдигна глава и се усмихна някак изкриво.

— Хайде да порепетираме. Двамата седим до масата, ти наливаш чая и ме разпитваш за училището.

— Ама какво точно те питам?

— Виж текста, там всичко си пише. Обръщай внимание на маркировките, по полетата времето е разпределено по минути. Ето, слагам на масата часовника, следи времето да съвпада.

— Я стига бе, толкова сложнотии! — Света недоволно тръсна хубавата си главица.

— Прави каквото ти казвам! — Гласът на Влад отново стана гневен и тя се сепна. — Действието е разпределено във връзка с музикалния съпровод, разбра ли? Започваме.

Изрепетираха го няколко пъти и все свършваха на двайсет и четвъртата минута.

— Остава още музика — каза Влад. — Може би е за титрите?

— Сигурно — сви рамене Светлана. Тя знаеше какво ще правят през оставащите шест минути и не се тревожеше особено.

— Случайно да знаеш кой е съчинявал музиката? Защото е твърде добра, можеш да ми вярваш. Разбирам от тези работи.

— Не знам. Но какво значение има? Аз и понятие си нямам от музика, само за разните хардрок, хевиметъл и изобщо дето я свирят по кръчмите. Глупости, музика в късометражен филм!

— Абе не е точно така — замислено проточи Влад. Той наистина умееше не да слуша, а да чува музиката, а под въздействието на наркотиците възприятията му още повече се бяха изострили. Това не беше каква да е музика, не беше я писал обикновен музикант, той можеше да си заложи главата за това. Оставащите шест минути, за които на пръв поглед не достигаше действие, много го тревожеха. — Кога ще дойдат да те вземат? — попита той Светлана.

— Казаха, че в дванайсет. Предупредиха ме, ако не дойдат до дванайсет и петнайсет, да остана да пренощувам тук. Имали някакви проблеми с ремонт ли, с бензин ли беше.

— И как ще нощуваме двамата с тебе? — мнително попита Влад, очите му ядно проблеснаха. — Тук има само една стая и в нея — един диван.

— Ох, стига си се тръшкал, няма да те изям. Ще легна на пода, щом си толкова изнежен.

„Правилно ме предупредиха. Страх го е от нормални женски като от огън. Сигурно е прекарал целия си живот сред лилипути, а аз съм като някакъв Гъливер за него. Голям майтап, за пръв път в живота ми мъж се страхува да остане с мен през цялата нощ. Как ли ще се справя с него утре? Добре де, това не е мой проблем. Все някак ще стане.“

— Намерихте ли Зарип?

— Не сме още. Хубаво се наредихме: из санаториума кръстосва маниак, дебне някаква женска — криминалистка, а ние не можем дори да се обадим в милицията. Ако го хванат, ще предаде всички ни.

— Имате ли предложения? Мисли, Котаче, мисли, става дума за броени минути. Как върви в павилиона?

— Приключват. Семьон отиде там преди час. Ако всичко върви нормално, двамата с Дамир скоро ще се върнат. Само дано Каменская да седи в стаята дотогава, а после ще я поеме Дамир. Той май я свали вече.

— Не ми харесва тази работа. Може всичко да е наопаки, тя да е свалила Дамир. Не ви ли е хрумвало?

— Възможно е, но не ми се вярва. Тя не го е преследвала, той търчеше подире й.

— Ами ако това е само илюзия? Зрителна измама? Тя е достатъчно умна, за да накара човека, който й трябва, да тича подире й. И все пак: какво ще правим със Зарип?

— Ще се наложи да чакаме. Имаме няколко свободни хора, бих могъл да ги извикам тук, да помогнат в търсенето, но само Семьон, Дамир и аз познаваме Зарип по физиономия. Дори вие не сте го виждали.

— Ами я си представи, че й хрумне да излезе на вечерна разходка из тъмния парк?

— Може и по-добре да стане. Ако Зарип я проследи, веднага ще го хванем. Ами че нали ще сме наблизо, няма да я пуснем сама. Най-важното е тя нищо да не забележи.

— Точно това е най-трудното. Тя е наблюдателна, май и слухът й е добър. Хайде, постарай се, Котаче. В теб ми е надеждата. Семьон и Дамир не се ли досещат, че тя е следователка?

— Не би трябвало. Разбира се, ако тя сама не си признае пред Дамир.

— Да не дава господ, Котаче, да не дава господ.

Дори измито до скърцане и облечено в чисти дрехи, момичето не изглеждаше като невинно ангелче. Очите му бяха от хитри по-хитри, а лексиконът — ушите да си запушиш. Вече се беше наскитала здравата, окончателно изоставена от своите пропили се родители още преди година. През тази година се беше научила да си вади хляба, като обслужва пътниците в мъжките тоалетни по гарите, и то толкова ловко, че милицията нито веднъж не беше я хващала. Не се застояваше дълго на една и съща гара, прехвърляше се с влаковете от град на град, разбира се — без билет.

В този Град се намери един добър чичка, който й обеща да я нахрани, да й даде пари и на всичко отгоре да й купи нови дрехи, ако обслужи приятеля му, и то не в мръсната смрадлива гарова тоалетна, а в красива чиста стая. Та имаше ли значение за нея? Разбира се, тя излъга, че е вече на четиринайсет, та чичката да не се уплаши, че е малолетна, и да се откаже. Всъщност скоро беше навършила десет и видя, че чичката не й повярва. Чудо голямо! Важното е да й плати. Вчера той я качи в една кола, закара я в някаква баня, каза й да се изкъпе много хубаво, а после й разреши да поплува в огромен басейн. Ей, страхотно беше! Той обеща да й купи пушено месо от лос, дълъг червен пуловер до колената и лъскав фуркет за косата. А за „работата“ я накара да облече някаква странна черна рокля до петите, тя беше виждала такива във филмите за миналия век.

— Ела тук — повика я красив висок мъж с тъмни очи и добра усмивка. — Хайде да изиграем една сценка. Виждаш ли разпятието на стената?

Тя кимна и се огледа любопитно наоколо. В стаята имаше много различни уреди, някакви лампи, жици, но на момичето не му пукаше от това. Щом може да го прави на гарата, сред денкове, куфари и препълнени с боклук кошчета, защо да не може сред лампи и жици?

— Виждала ли си някога как хората се молят? Събираш ръцете ето така, заставаш на колене, гледаш към разпятието, а наум си казваш някое стихче. Разбра ли?

— Разбрах. — Тя веднага направи това, което той й каза.

— Умно момиче. Ти си направо родена актриса! — похвали я тъмноокият. — Сега слушай какво ще стане по-нататък. В стаята ще влезе възрастен мъж, той е баща ти. Само че ти знаеш това, а той — не. Не са му казали. Той си мисли, че си просто красиво момиче, обикнал те е и иска да се ожени за теб. А ти знаеш, че човек не може да се жени за собствената си дъщеря.

— Знам, разбира се. Децата после ще бъдат изроди.

— Правилно. Затова той ще те моли, а ти ще му отказваш.

— А може ли да му кажа, че ми е татко? Тогава той веднага ще загрее — делово предложи момичето.

— Не може, точно там е работата. Такава е играта. Ти му отказваш, но нали го обичаш, искаш да му бъде приятно. И да не може да се омъжиш за него, всичко останало може, нали така?

— То се знае — авторитетно заяви скитницата, която, общо взето, имаше доста смътна представа за категории като „може“ и „не може“. — Ще се постарая да му конпен… конме… компенсирам — тя с усилие произнесе чутата наскоро дума, — за да не се чувства огорчен, че не може да се оженим.

— Браво, чудесно! — Мъжът явно беше много доволен. — Ти си изключително съобразително момиче, направо рядкост. Хайде да започваме…

Момичето направи всичко, което му бяха казали. Застана на колене, събра дланчици пред себе си, затвори очи и си изрецитира наум цялата песничка за Ксюша и нейната поличка от плюш. После дойде старецът, който играеше нейния баща и й говореше за любов. След като се подърпа малко за фасон, момичето похотливо облиза устни, приближи се до стареца и започна да му разкопчава панталона. Старецът изобщо не беше отвратителен, много по-готин от пияните груби мъжища по гарите, от които винаги вонеше на бъчва и прогнили зъби.

Тя правеше всичко, както обикновено, и дори в първия момент не разбра защо старецът изведнъж я сграбчи за косата и й удари шамар. Да не би да го е заболяло? Ами ако заради това не й плати?

Момичето с усилие се надигна от пода и като бършеше избилите сълзи, се гушна в стареца, обгърна го с ръце.

— Курва! — разкрещя се той. — Малка уличница! Пачавра!

Оттам нататък тя престана да разбира какво става. Старецът й крещеше, удряше я с юмрук по лицето, шибаше я с появил се кой знае откъде камшик. Последното, което видя в своя безпътен кратък живот малката скитница, беше вдигнатият над главата й нож и огромните, страшни очи на стареца…

— Момичето в мазето, доизпипай работата и добави звука — каза Семьон на младежа с очилата по прякор Химика. — За утре ще приготвиш всичко за нови снимки, ще започнем в осем часа. Ние с Дамир трябва да се връщаме. Днес ще се оправиш и без моята помощ.

— Добре — недоволно проръмжа Химика. — Когато е да се върши най-мръсната работа, вечно съм сам.

Семьон отиде плътно до него, здраво го стисна за рамото.

— Повече да не си се пошегувал така, приятелче. Всеки при нас си получава парите за своята си работа: Дамир за таланта си, аз — за риска, ти — за мръсотията. Ако се случи нещо, твоята присъда ще е най-малка. Нас ни чака смърт, а ти поне ще останеш жив. Ние сме организаторите, а ти само избърсваш калта. Ясно?

— Добре де. — Химика рязко се изтръгна от ръцете на Семьон. — Обичаш да разказваш приказчици. Ако вас с Дамир ви чака смърт, какво ще стане тогава с вашия Макаров? По-тежко наказание от смъртта няма.

Семьон измери младежа със злобен поглед и мълчаливо излезе. Ще трябва сериозно да си поприказва с него, но — друг път. Сега няма време.

Оставиха колата пред бунгалото, още веднъж провериха — празно, Зарип го нямаше. Бавно, предпазливо, като се стараеха да не минават под фенерите, Семьон и Дамир Исмаилов поеха към централната сграда. Внезапно Дамир сграбчи Семьон за ръката.

— Ето я!

На входа се мерна яркосиньото яке и се скри зад ъгъла.

На Настя й се искаше да подиша въздух преди лягане, а същевременно и да поразмисли за поведението си. Например как да се държи, ако се отбие Дамир. Разбира се, би било много съблазнително да се поддаде на придумките му, да забрави всичко и да се хвърли презглава в бързотечния роман. Но какво й обещава това? Развлечения? Тя не обича развлеченията. А онова, което й доставя удоволствие, Дамир не може да й го даде. Креватни забавления? Скучно. Той сигурно е добър любовник, дори много добър, и какво от това? В живота й ще има един добър любовник повече. Голямата ценност, хайде де! Настя си помисли, че може и да не й е вървяло много в живота, но не и с мъжете. Бяха малко, но нито един не я бе разочаровал. И изобщо Льошка й е напълно достатъчен. Какво още може да получи от Дамир? Красиви думи? Льошка не говори много, вярно е, но на Настя думите му не са й нужни, тя е твърде рационална, за да вярва на думите и да им обръща внимание.

Почувства се неуютно. Сякаш някой отзад я гледаше. Настя разкърши рамене и се върна към мислите си.

От друга страна, Дамир може да бъде интересен събеседник. Жалко, че не успя да догледа филма, който той й прожектира. Беше филм за един сляп старец, който общува с външния свят чрез звуци. Внукът му описва разни предмети, картини, природни явления, а старецът казва: „Не разбирам. По-добре ми посвири.“ Внукът се учи да свири отначало на пиано, после на цигулка, неговите музикални изображения стават все по-ярки, образни и накрая старецът казва: „Виждам това.“ Настя така и не разбра какво е станало по-нататък, но напълно оцени майсторството, с което бе направен филмът. Оцени не само талантливата режисьорска работа, но и необичайната, интересна музика и великолепното изпълнение. Ако можеше общуването й с Дамир да се изразява само в обсъждане на творбите му, това щеше да бъде просто чудесно, именно това, което бе нужно на Настя: да анализира, да се рови във всякакви нюанси, да извежда закономерности. Ала смешно е да се надява, че той ще се съгласи на това.

Нещо й пречи да мисли. Някакви странични звуци ли? Тя спря, ослуша се. Не, тихо е. Откъде идва тази тревога?

На няколко крачки отпред тя видя неподвижна фигура на скамейката. Когато приближи, позна своя несполучил ухажор, който й бе предложил пари. Как го беше нарекъл Павел? Май беше Николай.

— Добър вечер, Николай — весело каза тя. — Намерихте ли на кого да подарите своите излишни петдесет хиляди?

— Не съм намерил още — също тъй весело, без ни най-малко да се смути, призна той. — Сядайте, да изпушим по цигара заедно. Вчера изгубих стотачка заради вас, а днес си я върнах. Тъй че не съм в губеща позиция.

— Но как стана така? — учуди се Настя, седна до него и извади цигарите си.

— Вчера залогът беше сто хиляди и аз позорно ги изгубих. А днес даваха за вас вече двеста хиляди, Пашка се издъни и ние с партньора ми си разделихме неговите двеста.

— Охо-о! — подсвирна Настя. — Ами ако утре се намери още един камикадзе, желаещ да укроти мене, опърничавата?

— За следващия залогът е четиристотин. Цената нараства пропорционално на сложността на задачата. Мисля, че е справедливо.

— И аз така мисля. Но кой изобрети тази гениална система? Женя ли? Или Павел?

— Женя. Я чакайте, ама вие познавате ли се с Женя?

— Естествено. Още преди да ви въвлече в това начинание, той се опитваше да се запознае с мен. Не се огорчавайте, Николай, и той почти не успя.

— Абе гледам го аз, че не се наема, а само разпитва и мене, и Пашка. Просто ни изтормози: как се извърна, кого погледна, какво каза… Виж го ти, тарикат с тарикат! И думица не ни каза.

В аналитичната машина нещо се размърда, ярко пламъче пробяга по жиците и задвижи дисковете и зъбчатите колела. Настя подскочи като ужилена.

— Време ми е да се прибирам, извинете. Лека нощ, Николай.

Тя бързо тръгна по алеята. Веднага подире й, иззад дърветата, изскочи безплътна сянка, но Коля Алфьоров не я забеляза. Той пошари с ръка по скамейката за ръкавиците си и напипа пакета цигари, оставен от Настя. Грабна го, затича се по посоката, в която изчезна Настя, и вече беше отворил уста, за да я извика, когато видя в отдалечения край на алеята висока мъжка фигура. Мъжът извика високо:

— Настя! Анастасия! — И размаха ръка.

Коля видя как синьото яке се приближи до мъжката фигура, как онзи човек с властен жест прегърна Настя през раменете, притисна я до себе си и я поведе към зданието. Той машинално пъхна чуждите цигари в джоба си и в този момент чу странен звук — изхъркване или сподавена кашлица и пресекливо дишане. Алфьоров се завтече по посока на този звук, разтвори храстите и се сблъска лице в лице с един човек, когото най-малко бе очаквал да види.

— Ти?! Как се озова…

Женя Шахнович се готвеше да тръгне за поредния доклад при Старков. Най-сетне имаше какво да му разкаже. Четирите месеца очакване не бяха минали напразно. Нещо започваше да се очертава.

Беше доволен, че правилно бе „изчислил“ рижавото девойче с луничките. Двустайните луксозни апартаменти в „Долината“ бяха десет, физически невъзможно беше всичките да се държат под контрол, а пък тайнственият Макаров, ако се появеше един ден, щеше да живее в луксозен апартамент. Рижавката живееше точно до един от апартаментите на втория етаж и именно в този апартамент влизаше загадъчната Каменская, дето отбягваше всички и с никого не общуваше. Значи беше намерил верния път.

Освен това вчера най-сетне се появиха коли с номера от други градове. Женя старателно си преписа всички техни номера и марки. Наистина почти всички коли, освен една, заминаха в разстояние на един час. Всичко ставаше далеч не както го бе описал Старков, когато му поставяше задачата. Но това беше естествено, нали и Старков беше получил информацията от трета ръка. Би било странно, ако при препредаването тя не беше претърпяла никакви промени. Затова пък сега Женя знаеше със сигурност как става това. Да можеше да знае и какво става! Но всичко по реда си.

Женя погледна часовника си: наближаваше полунощ. Старков го очакваше в един и половина, имаше още време. Женя живееше в служебно жилище в малка триетажна сграда на територията на санаториума. Това беше удобно за всички: за Женя, защото оправдаваше постоянното му присъствие в „Долината“, и за санаториума, защото прекрасният майстор електротехник беше винаги налице — и денем, и нощем.

Шахнович подреди записките си, още веднъж ги прегледа и като затвори очи, ги преповтори няколко пъти, после, доволен от себе си, внимателно накъса листовете и ги изгори в кухненската мивка. Изпи едно кафе, изяде два сандвича — не обичаше да готви. Наметна си якето и излезе.

Светлана Коломиец кротко спеше на единствения диван — така и не дойде кола да я вземе. Влад покорно й отстъпи удобната постеля, легна на пода, но не можа да заспи. Стана тихичко, отиде в банята, направи си инжекцията, после седна в кухнята и като затвори плътно вратата към стаята, включи магнетофона. Отначало се опита да поглежда и в сценария и да го сверява с музиката — още не му даваха мира онези шест минути, за които не достигаше действие. Пресмяташе и така, и иначе, опитваше се да удължи някои епизоди, но те започваха да „изпадат“ от звуковия образ. Тогава просто затвори очи и се заслуша.

След два часа той спря магнетофона. В душата му беше ясно и тихо. Беше разбрал всичко.

Влезе в стаята, приседна в края на дивана и погали Светлана по главата. Тя моментално се събуди, сякаш изобщо не беше спала.

— Какво ти става? Не ти се спи ли? При мен ли искаш да легнеш? — Тя протегна ръце като знак, че го кани.

— Само недей да ме лъжеш, Света — бавно каза Влад.

— Това е много важно. Обещай ми, че ще ми кажеш истината.

— Добре де, обещавам. Ама какво е станало?

— Казаха ли ти как ще завърши филмът?

Тя не отговори. Гледай го ти, глупачето, какво толкова се е разтревожило? Обеща му, че няма да го излъже. Но нали и на онези обеща, че ще мълчи? Господи, направо като в детска градина: първата дума е по-скъпа от втората.

— Тебе питам, Света — гласът на Влад беше плашещо монотонен, — казаха ли ти какво ще стане в края на филма?

— Абе казаха ми, казаха ми — изтърси тя раздразнено.

— Ще се чукаме с тебе, ще правим порно. Не можа ли сам да се сетиш? Голямото чудо, великата тайна!

— Не, Света, излъгали са те. Ще те убият.

Каза това толкова простичко, че Светлана веднага му повярва.