Игра на чужд терен

Ден трети

След цяло денонощие дежурство в „Долината“ Елена Яковлевна почиваше три дена. Но неспокойният живот на санаториума, където плановите настанявания се редуваха с инцидентни, където картите се продаваха както централизирано, така и на място, при което можеха да бъдат и за двайсет и четири, и за дванайсет, и за седем и дори за три дена (за желаещите да посветят уикенда на оздравителни процедури) — та именно този неспокоен живот изискваше постоянно общуване на дежурните администратори помежду им, а също и с другите служители в санаториума. Ето защо Елена Яковлевна изобщо не се учуди, когато за втори път й се обадиха да питат за Каменская.

Тя отдавна даваше самостоятелни стаи срещу подкуп, нито веднъж не я бяха хващали и това донякъде бе притъпило бдителността й. Вярно, беше пообъркала с Каменская, но когато се усети, вече беше късно. Как можа да забрави, че преди десет дена в санаториума се бяха обадили от Управлението на вътрешните работи в Града и бяха помолили за тази московчанка да се запази самостоятелна стая. Просто й беше изхвръкнало от ума! А вчера, когато се обади дежурната за деня Боровкова и я попита защо не бива „да се настанява втори човек“ в стая 513, Елена Яковлевна по навик излъга, че е имало обаждане. За санаториум от такъв ранг подобни „обаждания“ бяха нещо съвсем обичайно, те никога не се регистрираха и никога не се проверяваха. Но още със затварянето на телефона тя си спомни, че наистина се бяха обаждали, и то от милицията. Ах, колко неприятно!

Като помисли малко, Елена Яковлевна стигна до извода, че всъщност нищо страшно не се е случило. Защо Каменская не й каза, че са се обаждали за нея? Защото й е било неудобно. Или поради някакви причини не иска да се чувства задължена на човека, който се е обадил. Предпочете да плати, макар че, ако се съди по дрехите й, такава сума за нея далеч не е дреболия. Значи, първо, не е толкова важна клечка, щом й е неудобно да използва връзки, и второ, явно е „бедна, но горда“. През дългите години работа в този санаториум Елена Яковлевна се бе научила да разпознава от пръв поглед склонността на хората да се жалват и да интригантстват. Жена като Каменская няма да тръгне да се жалва. Нещо повече — щом й е неудобно да използва връзките си, още по-неудобно ще й бъде да признае, че е дала подкуп. Тъй че дори нейният покровител от милицията да я попита защо е била настанена в стая с две легла, тя ще му каже, че и така е сама, и то в по-просторна стая.

Като попрехвърли тези мисли, Елена Яковлевна стигна до извода, че не я заплашва разобличение. Но инак отстрани тази ситуация наистина не изглежда съвсем обикновена. Защо е трябвало да настани Каменская сама в стая с две легла? За всеки случай администраторката реши да се застрахова и да се позове на обаждане не от градското управление, а от Министерството. Министерството на вътрешните работи е организация сериозна: щом са помолили Каменская да бъде настанена сама в стая с две легла, значи имало е причина. И никой няма да седне да проверява.

Когато на втория ден отново се обадиха, тя каза точно това: за Каменская са се обадили от Министерството.

Юрий Фьодорович Марцев обясняваше по телефона режисьорския си замисъл, правеше го търпеливо и с досадни подробности.

— В кадъра непременно трябва да има момче на седем-осем години. Инак всичко губи смисъл.

— Сюжетът същият ли ще бъде?

— Да, сюжетът ще бъде същият. Разбирате ли, в първия вариант момчето присъства, но извън кадър, „играят“ го и майката, и сюжетът, както свитата „изиграва“ краля. А самото момче не се вижда. Сега искам да се вижда.

— Но това е невъзможно, разберете. Не можем да накараме дете да участва в това.

— Измислете нещо. Може би монтаж? Ами не знам, в края на краищата вие сте специалистите!

— Невъзможно ли е да минем без момче?

— Невъзможно е. В него е целият смисъл.

— Добре, ще мислим. Представяте ли си колко ще струва това?

— Това е мой проблем, аз ще си го реша. И не забравяйте, че роклята й трябва да бъде абсолютно същата като на снимката.

Юрий Фьодорович затвори телефона, замислено прелисти тефтерчето си и отново набра номер. Когато отсреща вдигнаха слушалката, каза кратко:

— Марцев е. Съгласен съм.

И накрая последното обаждане.

— Мамо? Здравей! Как се чувстваш?

След работа Женя Шахнович, симпатичният синеок блондин, който работеше в „Долината“ като електротехник, започна да си съставя план за близките дни. Въпреки доста лекомисленото си поведение, той беше ужасно, понякога досадно методичен и обичаше да прави всичко по план.

И тъй, първо жените. След приключването на летния сезон младежите в санаториума станаха чувствително повече. От една страна, това означаваше, че младите жени, с които би могъл да пофлиртува, сега са повече. От друга страна, нараснал е броят и на мъжете на подходяща възраст, които може да се окажат полезни. Най-важното е правилно да се разпределят силите.

Жените, на които енергичният електротехник все още не бе обърнал внимание, в момента бяха двайсет и четири на брой. От тях поне петнайсет — много хубавички, шест — средна хубост според оценката на Женя, и останалите три — грозотии. Той обаче не избираше обекта на ухажването си според външните данни. След като си припомни една по една всички кандидатки, Шахнович прегледа и списъка пред себе си и набеляза четири.

Първата — съвсем младичка червенокоса госпожица с прелестни лунички, живее в стаята с две легла, дето е до апартамента.

Втората — ярка брюнетка на около трийсет и пет, с разкошни брилянти на ушите и пръстите. С нея ще бъде от лесно по-лесно, реши Женя: да носиш брилянти в санаториум е признак за глупост.

Третата — невзрачна блондинка на неопределима възраст, не се докарва, не се гримира. Сигурно е стара мома. Такива жени обикновено са твърде наблюдателни и имат остър език. С нея май трябва да се заеме най-напред.

Четвъртата „жертва“ на Шахнович почиваше в „Долината“ заедно с възрастната си майка. Всъщност Женя се интересуваше именно от майката, която по цели дни, увита в карирано одеяло, седеше в шезлонг на балкона и сигурно виждаше много интересни неща.

Сега мъжете. Трябва да избере двама души, пристигнали поотделно, но настанени заедно. За конкретния замисъл на Женя му трябваха двама мъже, които не са се познавали отпреди, но са се сприятелили в санаториума и са настроени да прекарват времето си заедно, а после, като си отидат вкъщи, дето се вика, далече от очите — далече от сърцето. След известно наблюдение Женя вече имаше предвид няколко души, оставаше му само окончателно да избере. Като помисли няколко минути и още веднъж за по-сигурно огледа подробния план на сградата, Женя взе куфарчето с инструментите и решително тръгна към стая 240.

Настя завърши поредния пасаж и посегна за часовника. Може би е време за вечеря? Беше много гладна. Часовника го нямаше на мястото му. Прерови всички книжа на бюрото, надникна в нощното шкафче, порови в джобовете — нищо. Помисли си, че часовникът може да е паднал на пода, внимателно, с едната ръка на кръста, а с другата стиснала стола, тя застана на колене и надникна под бюрото, но и там не го намери. Затова пък забеляза чак в ъгъла, до крачето на бюрото, контактна розетка за телефон. Явно не всичко от „застойните“ времена се е запазило в „Долината“, все пак са махнали телефоните от стаите. Но къде ли е часовникът? Най-вероятно го бе забравила в кабинета на масажиста. Да, сигурно беше там.

Настя отвори балконската врата да се проветри от цигарения дим, заключи стаята и по остъклената галерия тръгна към съседната сграда, където се намираха кабинетите за процедури и басейнът. Кабинетът на масажиста беше заключен. Пазачът долу й обясни, че масажистът работи до 16,00, а не е редно да отключва кабинета му без негово знание, макар естествено да има ключ. Настя се засмя вътрешно и си преведе наум фразата му на грубиянско чиновнически език: „Естествено мога да ти помогна, но имам право и да ти откажа, а много ми харесва да използвам това си право и да усещам властта си. Но ако ме помолиш хубавичко, ако се унижиш, може и да реша да ти услужа.“ Всичко това беше толкова изразително, с огромни букви изписано на челото на стареца, че Настя се обърна и си тръгна. Унижението от деня на пристигането й беше напълно достатъчно.

Когато излезе навън, тя се сети, че може да е забравила часовника в съблекалнята на басейна, сви зад ъгъла и се озова пред другия вход. Бабичката, която дежуреше в тази част на сградата, се оказа много по-приветлива и спокойно пусна Настя. След като претърси безуспешно женската съблекалня, тя замислено пое по коридора и по едно време иззад някаква врата се чуха гласове. Единият беше непознат мек баритон, другият — на инструкторката Катя, Настя го позна по характерното й „р“.

— … красив. Необичайна изработка. Май че е оригинална старинна отливка. Откъде взе това прелестно нещо? — питаше Катя.

— Подариха ми го — отговори мъжът.

— Бих го купила за мъжа си.

— Аз пък си мислех, че само ние, мъжете, когато изневеряваме на съпругите си, започваме да им правим подаръци. Да не би да имаш комплекс за вина, птиченцето ми?

— Хайде стига бе! — разсмя се Катя.

На връщане Настя си помисли, че старата й съседка май не беше преувеличила, като говореше за свободата на нравите в „Долината“. Пак закъсня за вечеря. Провери запасите си от кафе, надникна в кутията с бисквити, останала от снощното посещение на съседката, преброи колко има вътре и накрая реши да слезе в бара и да хапне нещо. И без това щеше да се наложи да помоли втория си баща да й прати пари.

В бара й хареса. Ненатрапчиво осветление, меки ъглови дивани, картини по стените, изключително любезен младеж на бара. Настя си взе кафе и две пасти, седна на една маса до прозореца и се замисли за една фраза, която май не беше превела твърде сполучливо.

— Може ли?

Пред нея с чашка в ръцете бе застанал симпатичен блондин с дънки, светло италианско поло и кожено сако. В бара имаше много свободни маси. Блондинът явно възнамеряваше да опита запознанство. Настя се усмихна лъчезарно.

— Сигурно ви харесва да гледате през прозореца?

Постави простичък капан и с интерес зачака да види ще се улови ли в него блондинът.

— Да, оттук изгледът е чудесен — с готовност отвърна той, сложи чашката си на масата и седна.

— Тогава няма да ви преча. На мен ми е все едно къде ще седя. — И с още по-ослепителна усмивка Настя си взе чашката и чинийката с пастите и отиде на друга маса.

Не искаше да бъде нелюбезна, но и нямаше намерение да се запознава с блондина. Отдавна беше забелязала, че много най-обикновени фрази поставят хората в безизходно положение. Това й напомняше игра, чиито правила са създадени неизвестно кога и която всички волю-неволю трябва да играят. Какво да отговориш, когато те питат ей така: „Може ли?“ „Не, не може“? Грубо. Отговориш ли „да“, това значи да дадеш повод за разговор. Ами ако не ти се разговаря? Ще седиш нацупена и ще мълчиш, докато ти говорят? И това не е учтиво.

След като си дояде и втората паста и си допи кафето, тя вече смяташе да тръгва, когато пред нея пак застана блондинът.

— Искам да ви поздравя, издържахте теста с „отличен“ — тържествено заяви той.

Настя го погледна с недоумение и мълчаливо вдигна вежди.

— Изящно и оригинално ми намекнахте да си хващам пътя, като същевременно останахте изключително учтива. Браво! Обикновено момичетата лъжат, че масата им е заета, макар че цяла вечер си седят сами, или пък направо те нагрубяват. Анастасия Павловна, вие сте неповторима! Толкова категорично ли отказвате да се запознаем?

— Защо трябва да се запознаваме? — Настя сви рамене. — И без това знаете за мен достатъчно: името ми, бащиното и дори че съм оригинална и неповторима. Още нещо ли искате да научите?

— Не се сърдете, Анастасия Павловна, аз просто малко злоупотребих със служебното си положение и попитах в регистратурата как се казва очарователната жена от стая 513, която по цял ден като пчеличка се труди над пишещата машина и само при вида на която дъхът ми секва. Добре, накажете ме, ако съм виновен. Разкайвам се.

С виновна физиономия блондинът сведе глава в демонстративен поклон. Настя извади цигара, запали, помълча малко.

— Млади човече, аз имам очи, а човечеството е изобретило огледалото и аз съм му благодарна за това. Тъй че имам възможност да виждам и вас, и себе си. Вие сте млад, красив, изпълнен със сили. Аз съм по-възрастна от вас, не съм добре със здравето, а най-важното — напълно съм лишена от женска привлекателност. И съм облечена повече от скромно. Не е възможно да изпитвате интерес към мен като към жена — това е безспорно. Освен това е напълно очевидно, че сте умен и много съобразителен. Правилно разбрахте малкия ми трик и реагирахте моментално. Принудена съм да си направя извода, че искате нещо от мен.

Настя направи пауза, за да даде на блондина възможност да каже нещо. Ситуацията вече не я забавляваше, тя започна да се нервира. Какво ли иска от нея този хубавец? Бързо си припомни последните дела, върху които бе работила, преди да излезе в отпуска. Може този да е „опашка“, която е стигнала дотук от Москва? Или пък някой от местната милиция, изпратен да разбере как се е настанила, ако допуснем, че началникът на тукашния отдел Сергей Михайлович изведнъж се е сетил, че не е изпълнил обещанието, което даде на Гордеев. Малко е вероятно, но какво ли не става по белия свят!

— Та значи нищо няма да ми кажете? Тогава всичко най-хубаво.

Тя угаси цигарата и стана.

— Имате прелестна усмивка — тъжно каза младежът.

„Това не е моята усмивка, откраднах я от една актриса. Тренирах цяла седмица, докато не я усвоих. Използвам я специално за случаи, когато искам да изглеждам необикновено доброжелателна — като днес. Ти, момче, изобщо не си глупак. Но макар и с нещо дребно, успях да те измамя“ — мислеше си Настя, докато се качваше по стълбите. Радваше се, че се бе отървала от блондина. Това беше първата й грешка.

Докато Настя беше навън, в стаята бе станало доста студено. Тя реши да вземе горещ душ, а през това време стаята щеше да се стопли. Като масажираше с пръсти болния си кръст, тя с наслада подлагаше гръб на парещите водни струи. След като се напари хубаво, се разтри с кърпата и опипом с крак потърси джапанките си. Усети под стъпалото си влажните студени плочки и наведе очи: джапанките бяха малко по-встрани и не в положението, в което ги бе оставила, когато се бе върнала от басейна. Странно. През годините това движение й бе станало автоматично: където и да се намираше — вкъщи, в командировка, Настя винаги поставяше джапанките си така, че когато излиза изпод душа, точно да ги уцелва с крак. Усети неприятен хлад в стомаха, бързо се загърна в топлата хавлия и излезе от ваната. На пръв поглед всичко беше наред. Като се вгледа по-внимателно, Настя разбра: тук е влизал някой, ровил е из вещите й.

Приклекна рязко и едва не изпищя от острата болка, после измъкна сака изпод леглото. Напипа го малко по-навътре, самата тя никога не би го избутала толкова далече, понеже знаеше колко я боли, когато се навежда. Дръпна ципа на вътрешното джобче. Слава богу, удостоверението си беше на мястото, поставено точно както тя го поставяше.

Настя върна сака под леглото, внимателно изопна крака и подпря гръб на облегалката. Трябваше да помисли.

В стая 240 трима мъже пиеха коняк.

Единият от тях, московчанинът Коля Алфьоров, беше дошъл в „Долината“, за да доизлекува травмите си, получени при автомобилна катастрофа. Беше професионален шофьор, возеше с мерцедес генералния директор на едно акционерно дружество. Коля нямаше вина за онази катастрофа, той беше внимателен шофьор, тъй че не се наложи да плаща щетите. Само че счупената му ръка се срасна неправилно, започнаха някакви усложнения и лекарят посъветва Алфьоров да отиде в санаториум, и то именно в „Долината“, където успешно лекували именно травми и заболявания на опорно-двигателната система.

Нисък, слаб, с яки тренирани мускули, Коля никога, въпреки доста обикновената си външност, не бе страдал от липса на внимание от страна на жените. От дете спортуваше, участваше във велосипедни състезания, цели месеци прекарваше по спортни лагери и тренировъчни сборове, тъй че бе успял да се наслади на компанията на млади момичета до такава степен, че когато стана на двайсет, престана да им обръща внимание. Започнаха да му харесват по-зрели жени. Те изглеждаха на Алфьоров по-умни, бяха по-спокойни и опитни, хубаво готвеха и умееха да създават уют, а най-важното — не напираха да се омъжват за него. Докато младите момичета гледат лицето, зрелите дами ценят само неуморното тяло и не забелязват нито счупения нос на Коля, нито ранното му оплешивяване, нито ниския му ръст.

Вторият обитател на стая 240 беше пълна противоположност на съжителя си. Павел Добринин живееше и работеше в съседния град, а в „Долината“ беше дошъл най-вече за развлечение. Тук беше не по-малко комфортно от прочутия курорт Дагомис, а пък картите бяха по-евтини. Обстоятелството, че и жените тук, съответно на цените на картите, бяха по-малко разкошни, не вълнуваше Павел: съблечеш ли ги, всички са еднакви, цинично си мислеше той. На своите трийсет години вече неведнъж се бе уверявал в това. Между другото искаше да полекува в санаториума крака си, счупен преди няколко години, когато на пияна глава се бе хванал на бас и се бе спуснал с чужди ски, без да си натъкми предварително закопчаването. Поради това обувката не се откопча от ската, когато трябваше, и оттогава Добринин започваше да накуцва при всяка промяна на времето.

Предложението на Женя Шахнович, новия им познат, звучеше съвсем необичайно, но именно затова беше още по-привлекателно. Да се хванат на бас за жени! Страхотно! Ами че тук ги има толкова много, че Добринин, висок строен красавец, като едното нищо можеше да си тръгне като милионер.

— Не съм садист — каза Женя, отхапвайки с апетит от сандвича с доброкачествен салам — и не настоявам непременно да ги вкарвате в леглото си. Да завоюваш една жена значи да спечелиш съгласието й. И толкоз. Дали да се възползвате от съгласието й, или не — си е ваша работа, според собственото ви настроение. Условието на облога е дамата да прекара във вашата компания най-малко шест часа, да ви покани в стаята си и да остане насаме с вас. Нищо повече не се изисква.

— И само толкоз? — пренебрежително изхъмка Павел.

— Не си мисли, че е толкова просто. Да накараш една жена цели шест часа да разговаря с теб, без да й стане скучно и без да те прати по дяволите — то е все едно да разтовариш вагон въглища. Опитай и ще разбереш. Ако беше толкова лесно, нямаше да ви предложа да залагаме пари. Дамата трябва да се омае, разбирате ли?

— А как ще се контролираме? — попита мнителният Алфьоров, който във всичко съзираше измама.

— Хубав въпрос — одобрително кимна Женя, както наливаше коняка. — Като един вид контрол предлагам да си разказваме всичко, което сме научили от събеседничките си. А за да не се съблазняваме да послъгваме, накарайте ги да разказват как прекарват времето си тук, в „Долината“. С кого общуват, какви са съседите им, харесват ли им лекарите и обслужващият персонал. С една дума за неща, които могат да се проверят. Колкото повече ви разкажат, значи толкова по-дълго сте разговаряли. Всичко е просто като фасул. Е, какво ще кажете?

— Хитро си го измислил! — разсмя се Коля. — Аз пък вече се бях размечтал! Мислех си: ще се запозная с момата и чупката — ще си почета книжка, ще ида на кино, а после ще дойда тук и ще започна вдъхновено да ви лъжа колко тежко детство е имала тя и как я е биел пияният й баща. Да, ама не!

Женя любопитно погледна Алфьоров. Лек характер има човекът, щом така спокойно си признава как е смятал да мами. Лек, открит. Дали да не го остави на мира, докато не е станало късно?

— Условията ясни ли са? Тогава да обсъдим регламента. Залогът е сто хиляди. Избираме жените чрез жребий. Да речем, на тебе, Пашка, ти се пада мадамата от стая 102. Всички слагаме по сто хилядарки на масата. Спечелиш ли, вземаш нашите двеста. Изгубиш ли — ние двамата вземаме твоя залог и си го делим по равно. Ясно ли е това?

— Май че да — колебливо проточи Коля.

— По-нататък. Жената, която не си успял да свалиш, поскъпва двойно. Това означава, че ако някой друг пожелае да се заеме с нея, залогът му става двеста. Ако се стигне до трети — четиристотин.

— Да спечеля осемстотин хиляди само за да си почеша езика шест часа? Ей, страшен си, Жека! Готов съм да започна още днес. За успехите ни в дърдоренето! — Добринин вдигна чашката си и я гаврътна.

— Тогава да пристъпим към тегленето на жребия.

Шахнович извади списъка, молив и един празен лист, който накъса на няколко парчета. Написа на листчетата номера, смачка ги на топчета и ги хвърли в една празна чаша.

Настя Каменская почти не мигна през нощта, борейки се безуспешно с обзелата я тревога. Нещо се заплиташе около нея. Първо, оня рус красавец в бара, а и през това време някой е влизал в стаята й. Обикновен крадец? Глупости, нейният външен вид напълно отговаря на благосъстоянието й, човек трябва да е сляп, та като погледне фланелките и пуловерите й, да заподозре, че в стаята й има нещо що-годе ценно. Какво са търсили тогава? И дали младежът от бара има връзка с това? Защото е ясно, че той не е оттук-оттам.

А, от друга страна, може би тя търси под вола теле? Настя се измуши изпод одеялото, дошляпа боса до банята, където на стената бе окачено огледало в цял ръст, и критично се заразглежда. Фигурата й е красива, пропорционална, с краката си спокойно може да се гордее. Косата й е гъста, права, дълга, ако я разреше с четката и я разпусне, ще се разлее като лъскав воал по раменете и гърба й. Вярно, цветът й е някак неопределен, ни риба, ни рак, нито пепелява, нито тъмноруса. Правилни черти на лицето, прав нос, много светли очи. Но кой знае защо, всичко това заедно не прави впечатление. Може би защото у нея няма вътрешен огън, страст, живот? Затова и мимиката й е вяла, и походката й е тежка, и няма желание да облича модни дрешки и да се гримира. Хлад владее душата на Настя. Вечен лед и огромна скука. Интересува я само интелектуалната работа. Като дете и младо момиче беше щастлива само когато се занимаваше с математика или чужди езици. Дори завърши физико-математическа гимназия, но въпреки това записа право, макар че Льошка, верният приятел и съученик, положи какви ли не усилия да я разубеди. Той остана верен на математиката и вече е доктор на науките. А тя изпитва удоволствие от работата си, хобито й е да анализира и да решава задачи. Разбира се, това не я прави по-женствена. Но какво да прави, като всичко друго й е безинтересно! Не може дори да се влюби както трябва, така да се влюби, че краката й да се подкосяват, а сърцето да замира. Тези неща й навяват скука…

Ами ако е обидила незаслужено онзи блондин? Ами ако той, не щеш ли, се е вгледал в бледата й красота и наистина е искал да я ухажва без никакви задни мисли? Още повече че усмивката, с която тя го ослепи, наистина си беше разкошна, изигра я много старателно. Ами възрастта? Той е на около двайсет и пет — двайсет и седем, а тя — на трийсет и три, но с анцуга и с косата, хваната на опашка, изглежда много по-млада. Сигурно трябваше да се държи по-внимателно с него. Но, от друга страна… Нали някой е претърсвал стаята й, и то точно докато онзи я будалкаше в бара. Едва ли е станало, докато обикаляше сградата за процедури и търсеше часовника. Настя много добре си спомняше, че преди да тръгне за бара, отвори тълковния речник на Уебстър, за да потърси една дума, и сложи дългата правоъгълна гума точно под реда с думата, за да се върне към нея още веднъж. А когато оглеждаше стаята, гумата беше поставена също така грижливо, точно под реда, само че редът беше друг, малко по-надолу. Под омонима на онази дума: наглед същата, но с друг смисъл.

Интересно, дали бяха влезли през вратата или през балкона? Утре сутринта ще трябва да попита Регина Аркадиевна, може да е чула нещо. Не, реши Настя, трябва да изхвърля всичко това от главата си и да си почивам. Нямам нищо за крадене, не може да представлявам интерес за някого, тъй че не е нужно да се затормозявам с глупости.

Това беше втората й грешка.